Лайза Клейпас
Изкушение (11)

Глава 11

Не можеше да бъде. Девън трябваше да е в Лондон! Това беше просто игра на въображението й… халюцинация. Само че въздухът беше горещ и влажен и в него се усещаше неговият мирис, който не можеше да бъде сбъркан… пикантният, чист аромат на кожа и сапун.

Катлийн страхливо раздели пръстите си достатъчно, за да може да надзърне през тях.

Девън се беше изтегнал в медната вана и я гледаше с язвително любопитство. Около него се кълбеше гореща мъгла, която го обгръщаше във воал с цвят на дим. Капчици вода бяха обсипали изпъкналите мускули на ръцете и раменете му и проблясваха в тъмното руно на гърдите му.

Катлийн се обърна с лице към вратата, мислите й се разпръснаха като кегли.

— Какво правите тук? — едва успя да попита тя.

— Получих ултиматума ви — отвърна язвително той.

— Моята… моята… имате предвид телеграмата? — Трудно беше да измъкне една свързана мисъл от хаоса в главата си. — Това не беше ултиматум.

— На мен ми прозвуча като такъв.

— Не очаквах да ви видя толкова скоро. И определено не в такъв вид! — Тя се изчерви, когато чу тихия му смях.

Изпълнена с отчаяно желание да избяга оттам, тя сграбчи дръжката на вратата, която беше монтирана съвсем наскоро от строителите, и дръпна. Вратата упорито остана затворена.

— Мадам — чу тя гласа на Девън зад гърба си. — Предлагам ви да…

Тя не му обърна никакво внимание в паниката си и започна яростно да дърпа дръжката. Внезапно металът се откъсна от вратата заедно с нитовете и тя залитна назад. Озадачена, тя погледна измъкнатото парче в ръката си.

За миг се възцари пълна тишина.

Девън се прокашля дрезгаво. Гласът му беше натежал от потискан смях.

— Това е норфъкска ключалка. Трябва първо да натиснете с палец малкото лостче, преди да дръпнете резето.

Катлийн атакува малкото лостче и не спря да го натиска, докато цялата врата не се разклати.

— Скъпа… — Сега Девън се смееше толкова силно, че едва успяваше да говори. — Това… това няма да помогне.

— Не ме наричайте така — каза тя, без да се обръща с лице към него. — Как да изляза оттук?

— Камериерът ми отиде да донесе кърпи. Когато се върне, ще отвори вратата отвън.

Катлийн изстена обезсърчено и опря чело в дървения панел.

— Той не трябва да разбира, че съм била тук с вас. Ще бъда съсипана.

Тя чу ленивото плискане на вода върху кожа.

— Нищо няма да каже. Той е дискретен.

— Не, не е.

Плискането спря.

— Защо смятате така?

— Засипал е прислугата с безкрайни клюки за миналите ви завоевания. Според камериерката ми има една особено пленителна история, която включва и момиче от мюзикхола. — Тя се поколеба, преди да добави с мрачен тон: — Облечена в пера.

— По дяволите — промърмори Девън. Плискането се възобнови.

Катлийн продължи да стои до вратата, напрегната до крайност. Голото тяло на Девън се намираше само на няколко стъпки от нея, в същата вана, която тя бе използвала предишната нощ. Не можеше да не си представи гледката, която вървеше в комплект със звуците, как косата му потъмнява под водата и сапунената пяна се свлича по кожата му.

Като се стараеше да гледа встрани, тя постави извадената дръжка на пода.

— Защо се къпете толкова рано през деня?

— Пристигнах с влака и си наех карета в Олтън. По пътя към Евърсби едно от колелата се откъсна. Трябваше да помогна на кочияша да го монтира. Студена, мръсна работа.

— Не можахте ли да накарате камериера да му помогне?

Подигравателен звук.

— Сътън не може да вдигне колело от карета. Ръцете му са тънки като пръчки.

Катлийн намръщено прокара пръст през влагата, която се беше натрупала върху вратата.

— Не биваше толкова да бързате да дойдете в Хемпшър.

— Заплахата от адвокати и съд ми се стори уместен повод да побързам — каза мрачно той.

Може би телеграмата й беше прозвучала твърде драматично.

— Всъщност не трябваше да споменавам адвокатите. Просто исках да привлека вниманието ви.

— Винаги разполагате с цялото ми внимание — прозвуча тихият му отговор.

Катлийн не беше сигурна как да разбира думите му. Но преди да успее да попита, мандалото на вратата изщрака. Дървеният панел се разклати, когато някой започна да го избутва навътре. Катлийн се ококори. Притисна вратата с длан, изтръпнала от ужас. Зад гърба й се разнесе звучно плискане, Девън изскочи от ваната и също подпря вратата с ръка, за да й попречи да се отвори повече. Другата му ръка се плъзна около тялото й, за да притисне устата й с длан. Това не беше необходимо — Катлийн не беше способна да издаде и звук, дори за да спаси живота си.

Всичките й крайници се разтрепериха при усещането на едрото, мокро мъжко тяло зад гърба й.

— Сър? — чу се озадаченият глас на камериера.

— Проклятие, да не си забравил как се чука? — тросна му се Девън. — Никога не нахлувай така направо в стаите, освен ако не искаш да ми съобщиш, че къщата гори.

Катлийн разсеяно си помисли, че може би ще припадне. Беше почти сигурна, че точно това би очаквала лейди Бъруик от нея при подобни обстоятелства. За нещастие съзнанието й си оставаше абсолютно будно. Тя се олюля и тялото му машинално компенсира равновесието й, гъвкавите му мускули се размърдаха, за да я подкрепят. Тялото му беше притиснато към нейното, горещата вода се просмукваше в гърба на ездаческия й костюм. С всяко свое вдишване тя поемаше аромата на сапун и топлина. Сърцето й прескачаше по някой удар, твърде слабо, твърде забързано.

Замаяна, тя се опита да се фокусира върху голямата длан, притисната към вратата. Кожата му беше бледо жълтеникавокафява, от онзи тип, който лесно потъмняваше на слънце. Едно от кокалчетата му беше одраскано и кървеше — Катлийн предположи, че е заради повдигането на каруцарското колело. Ноктите бяха ниско изрязани и безупречно чисти, но по два от пръстите като леки сенки се забелязваха мастилени петна.

— Моля да ме извините, милорд — каза камериерът. С преувеличено раболепие, в което се долавяше сарказъм, той додаде: — Досега никога не сте проявявали такава скромност.

— Сега вече съм аристократ — рече Девън. — Ние предпочитаме да не парадираме с достойнствата си.

Той се беше притиснал толкова плътно към Катлийн, че тя усещаше как гласът му резонира през тялото й. Жизненото му, силно мъжко присъствие я обгръщаше. Усещането й беше толкова чуждо и плашещо… и объркващо приятно. Дъхът и топлината на тялото му разгаряха малки танцуващи пламъчета в корема й.

— … има някакво объркване с багажа ви — обясняваше Сътън. — Единият от лакеите го внесъл в къщата, както го инструктирах, но госпожа Чърч му казала да не го носи в голямата спалня, тъй като лейди Триниър временно се е настанила в нея.

— Нима? А госпожа Чърч просветли ли те защо лейди Триниър е завладяла стаята ми?

— Водопроводчиците монтират тръба под пода на спалнята й. Казаха ми, че лейди Триниър въобще не е доволна от ситуацията. Един от лакеите каза, че я чул как се заканва да ви нарани физически.

— Колко жалко. — В глава са Девън се промъкнаха развеселени нотки. Тя почувства как той се усмихва и брадичката му размърдва косата й. — Съжалявам, че съм й причинил такова неудобство.

— Не е просто неудобство, милорд. Лейди Триниър се отказала да използва голямата спалня веднага след смъртта на покойния граф и оттогава не е прекарвала нито една нощ там. До сега. Според един от слугите…

Катлийн се вцепени.

— Няма нужда да разбирам защо — прекъсна го Девън. — Това засяга само лейди Триниър и не е наша работа.

— Да, сър — отвърна камериерът. — Та по вашия въпрос, лакеят отнесъл багажа ви в една от горните стаи, но като че ли никой не знае в коя.

— Никой ли не се е сетил да го попита? — предположи сухо Девън.

— В момента човекът просто не може да бъде открит. Лейди Пандора и лейди Касандра са го мобилизирали да помага при издирването на прасето им, което е изчезнало.

Тялото на Девън се напрегна.

— „Прасе“ ли каза?

— Да, милорд. Новият домашен любимец.

Ръката на Девън внимателно се отмести от устните на Катлийн и пръстите му нежно се плъзнаха по брадичката й.

— Има ли някаква особена причина да държим добитък в…

Катлийн се обърна да го погледне точно когато главата му се навеждаше надолу. Устата му се сблъска със слепоочието й и инцидентното докосване напълно обърка сетивата й. Устните му, толкова твърди и гладки, горещото му, гъделичкащо дихание… Тя започна да трепери.

— … къщата? — довърши Девън с подрезгавял глас. Той се пресегна и улови металния ръб на вратата, за да й попречи да се отвори отново.

— Не е необходимо да отбелязвам, че подобни въпроси не се повдигат в повечето изискани домакинства — отвърна превзето Сътън. — Да ви подам ли кърпите през вратата?

— Не, остави ги от другата страна. Ще си ги взема, когато приключа.

— На пода? — Сътън звучеше ужасено. — Милорд, позволете ми да ги оставя на един стол.

Разнесоха се звуци от премествани предмети, после тупване на пода от поставянето на лека мебел.

През спуснатите си клепачи Катлийн видя, че ръката на Девън стиска толкова силно вратата, че върхът на палеца му е побелял. Жилите на ръката му бяха изпъкнали. Колко топъл беше той и колко твърдо гърдите и раменете му я подкрепяха. Единственото място, на което не го усещаше удобно, беше долу ниско под кръста, където натискът на тялото му беше твърд и сякаш я бодеше. Тя се размърда в търсене на по-удобна позиция. Девън бързо си пое дъх и я сграбчи за дясното бедро, принуждавайки я да стои неподвижно.

Чак тогава тя осъзна какво представлява тази твърда изпъкналост.

Напрегна се, гърлото й се стегна, за да възпре хлипането. Цялата омагьосваща топлина се изпари, плътта й се вледени, тръпките преминаха в непрекъснато и силно треперене. Щеше да бъде наранена. Нападната.

Бракът я беше научил, че когато са възбудени, мъжете се забравят. Губят контрол и се превръщат в зверове.

Катлийн отчаяно размишляваше до каква степен е опасен Девън, докъде би могъл да стигне. Ако я нарани, тя щеше да се разкрещи. Щеше да се бори, независимо от последствията за нея и за репутацията й.

Едната му ръка се плъзна на кръста й — тя почувства натиска й през корсета — и започна да се движи в бавни кръгове, както се успокояваше кон.

През пулсиращата в ушите й кръв Катлийн чу как камериерът пита дали багажът да бъде пренесен в голямата спалня. Девън отговори, че ще реши по-късно, засега да му донесат само малко дрехи и то бързо. Камериерът потвърди.

— Отиде си — каза след няколко мига Девън. След като си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, той си поигра малко със заключващия механизъм, като извъртя лостчето така, че вратата да не може да се затвори. — Макар че никой не е искал мнението ми за това прасе — рече той, — държа да заявя, че съм против всяко домашно животно, което някога ще стане по-тежко от мен.

Приготвена да посрещне нападението, Катлийн примигна неуверено. Той изобщо не се държеше като полудял от похот звяр.

В отговор на леденото й мълчание, Девън я улови за брадичката и повдигна лицето й към себе си. Неспособна да избегне спокойния му, оценяващ поглед, Катлийн осъзна, че няма никаква опасност той да я насили.

— Най-добре погледнете встрани — посъветва я той, — освен ако не искате да оплакнете очи с един Рейвънел. Ще отида да взема кърпите.

Катлийн кимна и стисна здраво очи, докато той излизаше от банята.

Изчака така, докато хаосът в мислите й не се уталожи. Но нервите й продължаваха да вибрират от допира му и подробностите от възбуденото му тяло.

Веднъж, не много отдавна, беше отишла заедно с лорд и лейди Бъруик и техните дъщери в Националния музей. Докато отиваха да разгледат изложбата с предмети от Южните морета, които бяха събрани от легендарния изследовател капитан Джеймс Кук, те минаха покрай галерия с италиански статуи, до входа на която бяха поставени две голи мъжки скулптури. Едното от разглобяемите смокинови листа, поставено по нареждане на директора на музея, за да прикрие гениталиите им, беше паднало на пода и се беше пръснало на парчета. Лейди Бъруик, ужасена от онова, което считаше за зрително изнасилване, беше изблъскала бързо Катлийн и дъщерите си покрай противната мраморна плът… но не и преди те да видят точно какво би трябвало да прикрива смокиновото листо.

Катлийн беше едновременно шокирана и заинтригувана от статуята, възхити се как деликатността на изработката беше успяла да направи студения мрамор да прилича на човешка плът: набразден с жили, уязвим, гладък навсякъде, с изключение на малкото снопче косми на слабините. Свенливият, ненатрапчив израстък не си струваше врявата, която беше вдигнала лейди Бъруик.

Но през брачната й нощ тя бе видяла и почувствала достатъчно от тялото на Тео, за да осъзнае, че живият, дишащ мъж е надарен много повече от мраморната скулптура в музея.

А сега, докато тялото на Девън се притискаше към нейното…

Прищя й се да бе намерила смелост да го погледне.

Моментално се ужаси от мисълта си. И въпреки това… не можеше да не изпитва любопитство. Какво лошо щеше да стане, ако просто надзърне? Това щеше да е единствената й възможност някога да види мъж такъв, какъвто го е създал Господ. Преди да успее да размисли, тя подаде глава иззад вратата и погледна предпазливо.

Каква потресаваща гледка… здрав и жизнен мъж в разцвета на силите си. Силен и мускулест, варварски и въпреки това красив. За щастие той стоеше с гръб към нея, така че надзъртането й остана незабелязано. Девън продължи да бърше косата си, докато гъстите косми не щръкнаха, и продължи да търка яростно ръцете и гърдите си. Широките му, полегати рамене затанцуваха, когато преметна кърпата през тях и започна да ги бърше, като я движеше насам-натам като трион. Крайниците му и горната част на гърдите бяха доста окосмени, по слабините му имаше доста повече косми от декоративното снопче, което беше огледала. Що се отнася до мъжките му части… размерите им бяха почти като на съпруга й, може би дори още по-внушителни. Струваше й се ужасно неудобно човек да има такъв израстък. Как, за Бога, успяваха мъжете да яздят коне?

С пламнало лице тя се скри зад вратата, преди Девън да е успял да я хване, че го шпионира.

Скоро го чу да се приближава, подът изскърца под краката му и една суха хавлия се подаде през полуотворената врата. Катлийн я взе с благодарност и я уви около себе си.

— Задоволително ли сте прикрит? — чу тя гласа си.

— Съмнявам се, че някой би го определил като задоволително.

— Бихте ли желали да изчакате тук? — предложи неохотно тя. В банята беше по-топло, отколкото в проветривата спалня.

— Не.

— Но там е ужасно студено.

— Точно затова — отвърна бързо той. Съдейки по силата на гласа му, той стоеше точно от другата страна на вратата. — Между другото, какво сте облякла, по дяволите?

— Костюмът ми за езда.

— Прилича ми на половин костюм за езда.

— Свалям полата, когато тренирам Асад. — Когато той не отговори, Катлийн додаде: — Господин Блум одобрява бричовете ми. Казва, че без малко да ме сбърка с някой от конярите.

— Тогава сигурно е сляп. Никой мъж с очи на главата си не би могъл да ви сбърка с момче. — Девън замълча за миг. — Отсега нататък ще яздите с пола или изобщо няма да яздите.

— Какво? — Катлийн не можеше да повярва на ушите си. — Заповед ли ми давате?

— Някой трябва да го направи, щом сте решили да се държите толкова неприлично.

— Точно вие ли ще изнасяте лекция на мен за проклетото приличие, мръсен лицемер такъв?

— Предполагам, че точно в конюшните сте се научили да се изразявате толкова неприлично.

— Не, от брат ви — сопна му се Катлийн.

— Започвам да осъзнавам, че не е трябвало да стоя толкова дълго далеч от приората Евърсби — чу тя мрачния му глас. — Цялото домакинство е изпаднало в амок.

Неспособна да се сдържа повече, Катлийн отиде до процепа и го изгледа с омраза.

— Вие наехте водопроводчиците! — изсъска тя.

— Водопроводчиците са най-малкият проблем. Някой трябва да постави ситуацията под контрол.

— Щом сте толкова глупав да смятате, че можете да контролирате мен…

— О, ще започна с вас — увери я прочувствено той.

Катлийн щеше да му отвърне с нещо хапливо, но зъбите й започнаха да тракат. Макар че хавлията беше поела част от влагата по дрехите й, те бяха студени и влажни.

Когато забеляза неудобството й, Девън се обърна и огледа стаята, очевидно в търсене на нещо, с което да я завие. Макар да стоеше с гръб към нея, тя усети точно момента, в който погледът му попадна върху метнатия върху облегалката на креслото шал.

Когато заговори, тонът му се беше променил.

— Не сте го боядисали.

— Дайте ми го. — Катлийн протегна ръка през вратата.

Девън го вдигна от стола. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Често ли го носите?

— Подайте ми шала, моля.

Девън го донесе, като нарочно вървеше много бавно. Би трябвало да е ужасен от разголения си вид, но, изглежда, се чувстваше съвсем удобно, като голям безсрамен паун.

Щом шалът попадна в обсега й, Катлийн го грабна от ръката му.

Захвърли настрани влажната хавлия и се уви в него. Дрехата й се струваше удобна и позната, меката вълна веднага я стопли.

— Не можах да се насиля да го съсипя — рече намусено тя. Изкушаваше се да му каже, че макар подаръкът да й се струваше неуместен… истината бе, че ужасно й харесваше. В някои дни, когато не беше сигурна дали мрачните вдовишки одежди отразяват меланхоличното й настроение или всъщност са причината за него, тя увиваше раменете си с яркия шал и веднага започваше да се чувства по-добре.

Никой подарък не я беше радвал толкова.

Не можеше да му го каже, но ужасно й се искаше.

— Изглеждате много красива в тези цветове, Катлийн. — Гласът му прозвуча тихо и нежно.

Кожата й настръхна.

— Не използвайте малкото ми име.

— Както ви е угодно — отвърна подигравателно Девън, докато оглеждаше увитото си в хавлия тяло, — нека се държим официално.

Тя направи грешката да последва погледа му и гледката я накара силно да се изчерви… интригуващите тъмни косми на гърдите му, начинът, по който мускулите на корема му изглеждаха като изсечени от махагон.

На вратата на спалнята се почука. Катлийн се отдръпна назад в банята, както костенурка се скрива в корубата си.

— Влез, Сътън — чу се гласът на Девън.

— Дрехите ви, сър.

— Благодаря. Остави ги на леглото.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не и днес.

— Сам ли ще се облечете? — попита изненаданият камериер.

— Чувам, че някои хора го правят — отвърна язвително Девън. — Можеш да си вървиш.

Камериерът въздъхна.

— Да, сър.

След като вратата отново се отвори и затвори, Девън каза:

— Дайте ми само минутка. Скоро ще съм напълно облечен.

Катлийн не отговори, като си мислеше, че повече никога няма да може да го погледне, без да се досети какво се крие под елегантните дрехи.

Докато се обличаше, Девън каза:

— Ако желаете, можете да се нанесете в голямата спалня. Тази стая е била ваша, преди да стане моя.

— Не, не искам.

— Както предпочитате.

Тя отчаяно желаеше да смени темата.

— Трябва да поговорим за арендаторите. Както споменах в телеграмата…

— По-късно. Няма смисъл да говорим за това без участието на брат ми. Домакинката каза, че е заминал за Уилтшър. Кога ще се върне?

— Утре.

— Защо замина?

— За да се консултира с някакъв експерт по модерни земеделски техники.

— Като познавам брат ми — рече Девън, — най-вероятно е отишъл по курви.

— В такъв случай очевидно не го познавате. — Катлийн не само изпита задоволство, че може да му противоречи, а й се чувстваше засегната от името на Уест. — Господин Рейвънел работи усилено още от пристигането си тук. Смея да заявя, че е научил повече за арендаторите и нивите от всички останали, включително управителя на земите. Прекарайте няколко минути с докладите и счетоводните книги, които държи в кабинета си, и вие също ще промените мнението си.

— Ще видим. — Девън бутна вратата на банята. Беше напълно облечен в сив вълнен костюм, макар и без вратовръзка, а ръкавите и якичката му бяха оставени разкопчани. Лицето му беше абсолютно безизразно. — Ще ми помогнете ли с това? — попита той и протегна ръцете си.

Катлийн посегна колебливо, за да закопчее единия ръкавел. Кокалчетата й се отъркаха леко във вътрешната страна на китката му, където кожата беше топла и гладка. Оглушена от звука на собственото си дишане, тя закопча и втория ръкавел. След това хвана двете краища на яката, сближи ги и ги закопча с малкото златно копче за яка, което висеше в единия илик. Когато плъзна пръсти под яката, почувства помръдването на адамовата му ябълка при преглъщането му.

— Благодаря ви — каза Девън. Гласът му прозвуча дрезгаво, сякаш гърлото му беше пресъхнало.

Когато се обърна, за да излезе, Катлийн каза:

— Моля ви, погрижете се никой да не ви види, че излизате от стаята.

Девън се спря на вратата и я погледна. В очите му се беше появил познатият подигравателен блясък.

— Не се страхувайте. Усъвършенствал съм се в дискретното измъкване от спалните на дами. — Той се ухили на мръщенето й, погледна в коридора и се измъкна от спалнята.