Лайза Клейпас
Изкушение (18)

Глава 18

Докато настаняваха Девън на носилката, краищата на мократа му риза се вдигнаха нагоре. Катлийн и госпожа Чърч ахнаха едновременно, когато видяха ужасната лилаво-черна синина с размерите на чиния, която покриваше лявата половина на гръдния му кош.

Катлийн пребледня, щом се замисли какъв удар е отнесъл, за да получи такова нараняване. Сигурно ребрата му бяха счупени. Изпълнена с отчаяние, се чудеше дали не е пострадал и белият му дроб. Предпазливо повдигна едната му, увиснала настрани ръка и я отпусна да легне до тялото му. За нея беше истински шок да види този толкова жизнен мъж как лежи отпуснато и неподвижно.

Госпожа Чърч го зави с одеяло и каза на лакеите:

— Отнесете го в голямата спалня. По-внимателно… без да го тръскате. Дръжте се така, сякаш е новородено бебе.

След като преброиха до три в унисон, лакеите повдигната носилката.

— Бебе, което тежи деветдесет килограма — изпъшка единият.

Госпожа Чърч се опитваше да изглежда строга, но крайчетата на очите й леко потрепнаха.

— Внимавай какви ги говориш, Дейвид.

Катлийн последва лакеите, като нетърпеливо бършеше сълзите от очите си.

Домакинката вървеше до нея и мърмореше успокоително:

— Хайде, хайде. Не се опечалявайте, милейди. Скоро ще го оправим и ще бъде като нов.

Макар на Катлийн да копнееше да й повярва, тя прошепна напрегнато:

— Толкова е немощен и насинен — сигурно има вътрешни наранявания.

— Допреди няколко минути изобщо не изглеждаше немощен — отбеляза сухо домакинката.

Лицето на Катлийн пламна.

— Не е бил на себе си. Не знаеше какво върши.

— Щом казвате, милейди. — Леката усмивчица на госпожа Чърч се стопи, когато продължи: — Мисля, че повече трябва да се притесняваме за господин Уинтърборн. Точно преди да внесат господин Рейвънел в къщата, той каза, че кракът на господин Уинтърборн е счупен и освен това е ослепял.

— О, не… Трябва да разберем дали иска да повикаме някого.

— Ще съм изненадана, ако го направи — отвърна домакинката с реалистичен тон, когато влязоха в къщата.

— Защо го казвате? — попита Катлийн.

— Ако имаше някого, изобщо нямаше да дойде тук сам на Коледа.

* * *

Докато доктор Уийкс се занимаваше с нараняванията на Девън, Катлийн отиде да види Уест.

Още преди да стигне до отворената врата на стаята му, тя чу шум и смях. Застана на прага и с любящо примирение видя, че Уест е седнал в леглото и развлича една групичка от хора, която включваше шестима слуги, Пандора, Касандра, двете кучета и Хамлет. Хелън стоеше до една лампа и разчиташе данните на стъклен термометър.

За щастие Уест вече като че ли не трепереше и цветът на кожата му се беше подобрил.

— … тогава зърнах някакъв мъж, който газеше навътре в реката — тъкмо казваше той, — към полупотъналия вагон, в който бяха заклещени хора. И си казах: „Този човек е герой. И идиот. Защото вече е стоял твърде дълго във водата и няма да може да ги спаси, а само ще пожертва живота си за нищо“. Продължих да се спускам надолу по дигата и намерих Сътън. „Къде е графът?“, попитах го аз. — Уест замълча за миг, за по-силен драматичен ефект, като се наслаждаваше на вниманието на публиката си. — И къде си мислите посочи Сътън? Към реката, където онзи безразсъден глупак тъкмо беше спасил три деца и крачеше след тях с бебе в едната си ръка и жена в другата.

— Мъжът е бил лорд Триниър? — ахна една от прислужничките.

— Същият.

От групичката се разнесоха възклицания на удоволствие и нарастваща гордост.

— Нищо работа за мъж с толкова грамадна фигура като негова светлост — каза ухилено един от лакеите.

— Мисля си, че заради това трябва да го пишат във вестниците — възкликна друг.

— Надявам се — отвърна Уест, — дори само защото знам колко ще му е неприятно. — Той млъкна, щом видя Катлийн на прага.

— Вие — обърна се тя полугласно към прислугата, — най-добре се махайте оттук, преди Симс или госпожа Чърч да са ви хванали.

— Тъкмо стигнах до най-интересната част — възрази Уест. — Щях да опиша моето вълнуващо, макар и мъчително спасяване на графа.

— Можете да го опишете по-късно — каза Катлийн и отстъпи встрани, за да пропусне прислугата. — А сега трябва да си почивате. — Тя погледна към Хелън. — Как е температурата му?

— Трябва да вдигне още няколко градуса.

— Как ли пък не — рече Уест. — Огънят е толкова силен, че в стаята е като в пещ. Скоро ще се опека като коледна пуйка. Като стана дума за това… умирам от глад.

— Лекарят каза, че не трябва да ви храним, докато не вдигнете нужната температура — каза Пандора.

— Искате ли още една чаша чай? — попита Касандра.

— Предпочитам бренди — отвърна Уест, — заедно с парче боровинков пай, чиния сирена, купа с пюре от картофи и ряпа и един бифтек.

Касандра се усмихна.

— Ще питам лекаря дали може да ви дам малко бульон.

— Бульон? — повтори възмутено той.

— Да вървим, Хамлет — каза Пандора, — преди Уест да е решил, че иска и бекон.

— Почакай — каза Катлийн и се намръщи. — Хамлет не трябваше ли да е в избата?

— Готвачката не позволи — отвърна Касандра. — Каза, че Хамлет ще намери начин да събори кофите и да изяде всичките кореноплодни. — Девойката погледна с гордост веселото на вид същество. — Защото е много изобретателно и предприемчиво прасе.

— Това последното готвачката не го каза — обади се Пандора.

— Не — призна Касандра, — но се подразбираше.

Близначките изкараха прасето и кучетата от стаята и излязоха заедно с тях.

Хелън подаде термометъра на Уест.

— Под езика, моля — рече със сериозен глас тя.

Той се подчини със страдалческа физиономия.

— Скъпа — обърна се Катлийн към Хелън, — ще поговориш ли с госпожа Чърч за вечерята? Тъй като в къщата имаме трима инвалиди, мисля, че е най-добре да пропуснем официалната вечеря.

— Двама инвалиди — промърмори възмутено Уест през термометъра. — Аз съм съвсем добре.

— Да, разбира се — отвърна Хелън на Катлийн. — И ще приготвя един поднос за доктор Уийкс. Сигурно ще бъде зает още известно време с лорд Триниър и господин Уинтърборн, а и определено си заслужи обяда.

— Добра идея — каза Катлийн. — Не забравяй да включиш и чиния с лимонов десерт. Доколкото си спомням, доктор Уийкс обича сладките неща.

— О, да, точно така — изфъфли отново Уест, заради термометъра в устата му, — хайде да си говорим за храна пред умиращия от глад човек.

Преди да излезе, Хелън се спря и натисна брадичката му нагоре, за да му затвори устата.

— Без разговори.

След като Хелън си тръгна, Катлийн донесе малко чай на Уест и извади термометъра от устата му. Погледна напрегнато живачната стълбица.

— Още половин градус и можете да хапнете.

Уест се отпусна на възглавниците и чертите на лицето му се изопнаха.

— Как е брат ми?

— Доктор Уийкс се занимава с него. Двете с госпожа Чърч видяхме една ужасна синина на гърдите му, която се спускаше настрани — мислим, че може би има счупени ребра. Но когато напусна каретата, беше в съзнание и отвори очи, щом го внесоха в стаята му.

— Слава Богу. — Уест въздъхна тежко. — Истинско чудо ще е, ако се размине само със счупени ребра. Катастрофата… мили Боже, вагоните бяха пръснати наоколо като детски играчки. А хората, които не оцеляха… — Той замълча и преглътна с усилие. — Ще ми се да забравя какво видях.

Катлийн седна до леглото му, протегна ръка и нежно стисна неговата.

— Изтощен сте — промърмори тя.

От устните му се отрони дрезгав смях.

— Още не — промърмори той. — Не искам да бъда сам.

Тя кимна и остана в креслото.

Уест пусна ръката й и взе чашата с чай.

— Истина ли беше това? — попита Катлийн. — Историята, която разказахте за Девън?

След като пресуши чая на две глътки, Уест я погледна отнесено.

— Чистата истина. Кучият му син едва не се уби.

Катлийн взе чашата от омекналите му пръсти.

— Не знам как успя да го направи — продължи Уест. — Прекарах във водата не повече от две минути и краката ми се смръзнаха до костите. Същинска агония. Във всеки случай Девън остана в реката поне двайсет минути, тоя безразсъден безумец.

— Спасявал е деца — рече Катлийн с престорено мръщене. — Как се е осмелил!

— Да — отвърна Уест без капчица веселие в гласа. Загледа се в танцуващите пламъци и продължи да размишлява на глас: — Сега разбирам думите ви, че толкова хора разчитат на него — аз се превърнах в един от тях. Проклет да е. Брат ми не може повече да рискува толкова безразсъдно живота си, или се кълна, че ще го убия!

— Разбирам ви — каза тя, долавяйки страха, който се криеше зад хапливите му слова.

— Не, не разбирате. Вие не бяхте там. Господи, без малко да не го стигна навреме. Ако бях пристигнал само няколко секунди по-късно… — Уест си пое дъх с усилие и извърна глава. — Знаете ли, никога не е правил нещо подобно досега. Проявяваше достатъчно здрав разум, за да не рискува живота си заради някой друг. Особено за непознати. Глупак.

Катлийн се усмихна. Преглътна буцата в гърлото си, протегна ръка и приглади косата му.

— Скъпи ми приятелю — прошепна тя, — съжалявам, че трябва да го кажа, но… вие щяхте да постъпите по същия начин.

* * *

Някъде след полунощ Катлийн се измъкна от леглото, за да нагледа пациентите си. Облече халата си над нощницата, взе свещта от нощната масичка и тръгна по коридора.

Първо надникна в стаята на Уинтърборн.

— Мога ли да вляза? — попита тя доктор Уийкс, който седеше в кресло до леглото.

— Разбира се, милейди.

— Моля ви, не ставайте — каза тя, когато той понечи да се изправи. — Исках само да попитам как е пациентът.

Катлийн знаеше, че лекарят бе изкарал трудна нощ; беше потърсил помощта на иконома и двама лакеи, за да намести счупения крак на Уинтърборн. Както Симс беше описал по-късно на Катлийн и госпожа Чърч, мускулите на наранения крак се бяха свили и се беше наложило да положат огромни усилия, за да ги изпънат достатъчно, за да върнат костта в първоначалното й положение. Щом го бяха стабилизирали, Симс беше помогнал на лекаря да бинтова крайника с мокри ленени ленти, потопени в гипсов разтвор, който беше изсъхнал в твърда отливка.

— Господин Уинтърборн се оправя по-добре от очакваното — промърмори доктор Уийкс. — Имаше късмет, че счупването е чисто. А и след излагането му на студената вода, кръвното му налягане спаднало толкова, че загубата на кръв е минимална. Очаквам, че кракът ще се оправи напълно, освен ако не се появят усложнения.

— А зрението му? — Катлийн отиде до леглото на Уинтърборн и го погледна загрижено. Той спеше, натъпкан с успокоителни, горната половина на лицето му беше скрита под превръзките на очите му.

— Получил е одрасквания — отвърна лекарят — от разхвърчалите се стъкла. Премахнах няколко тресчици и го намазах с мехлем. Никое от порязванията не изглежда особено дълбоко, което ми дава добра причина да се надявам, че зрението му ще се възстанови. Но за да се увеличат шансовете му за възстановяване, той трябва да лежи неподвижно и под упойка през следващите няколко дни.

— Горкият човек — каза тихо Катлийн. — Ще се погрижим добре за него. — Погледът й се отмести към лекаря. — Лорд Триниър също ли трябва да бъде упоен?

— Само ако има трудности със съня. Мисля, че ребрата му са пукнати, а не счупени. Счупеното ребро обикновено се движи при натиск. Сигурно изпитва болка, но след няколко седмици ще бъде като нов.

Пламъкът на свещта в ръката й потрепери, горещ восък капна на китката й.

— Нямате представа колко се радвам да го чуя.

— Мисля, че имам — отвърна сухо доктор Уийкс. — Привързаността ви към лорд Триниър трудно може да не бъде забелязана.

Усмивката на Катлийн се стопи.

— О, не е привързаност, просто… ами, загрижена съм за семейството и за имението, и… не мога да се… привържа… към мъж, докато съм все още в траур. Това ще е изключително нередно.

— Милейди… — Доктор Уийкс спря върху лицето й изморените си, добри очи. — Знам много научни факти за човешкото сърце — и не на последно място, че е много по-лесно да го накараш изобщо да спре да бие, отколкото да му попречиш да обича погрешния човек.

* * *

След това Катлийн отиде в стаята на Девън. Не получи отговор на тихото си почукване, затова отвори вратата и влезе. Той спеше, обърнат на една страна, голямата му фигура лежеше неподвижно под завивката. Дишането му беше успокояващо дълбоко и равномерно.

Катлийн застана до леглото и го погледна с покровителствена нежност. Устните му бяха отпуснати в благи линии сред наболата му брада. Миглите му бяха дълги и черни като мастило. Две малки бели лепенки бяха залепени върху раните по бузата и челото му. Лизнатата коса на челото му стърчеше по начин, който той никога не би си позволил през деня. Катлийн едва се сдържаше да не я приглади. Накрая изгуби битката със себе си и докосна изкушаващия кичур.

Дишането на Девън се промени. Той бавно изплуваше от съня, очите му потрепнаха и се отвориха, замаяни от изтощението и приспивателното.

— Катлийн. — Гласът му беше нисък и дрезгав.

— Просто исках да видя как сте. Имате ли нужда от нещо? Чаша вода?

— От вас. — Той улови ръката й и я придърпа към себе си. Устните му се притиснаха към пръстите й. — Трябва да поговоря с вас.

Дишането й секна. Почувства, как всяко уязвимо място в тялото й започна да пулсира.

— Вие… Поели сте доза лауданум, достатъчна да упои слон — каза тя, като се опитваше да звучи лекомислено. — Сигурно е по-добре да не ми казвате нищо точно сега. Наспете се, а на сутринта…

— Легнете до мен.

Коремът й се сгърчи от копнеж.

— Знаете, че не мога — прошепна тя.

Той решително я сграбчи за китката и започна да я притегля към себе си с болезнена решителност.

— Почакайте… ще се нараните… — Катлийн се опитваше да остави свещта на нощната масичка, докато той продължаваше да оказва натиск върху ръката й. — Недейте… ребрата ви… о, защо трябва да сте толкова упорит? — Разтревожена и неспокойна, тя реши да седне на леглото, вместо да рискува на го нарани в боричкането. — Само за минутка — предупреди го тя. — Една минута.

Девън се укроти, но пръстите му продължаваха да държат китката й в нежни окови.

Катлийн се извърна настрани, за да го погледне, и веднага съжали за решението си. Тялото й се намираше толкова близо до неговото в гибелна интимност. Докато се взираше в сънените му сини очи, тялото й бе пронизано от болезнен копнеж.

— Страхувах се за вас — каза тихо тя.

Девън плъзна пръст по бузата й.

— Какво се случи? — прошепна тя.

Пръстът му продължи по извивката на носа й, надолу до чувствителната й горна устна.

— В един миг всичко беше съвсем нормално — отвърна бавно той, — а в следващия… светът се взриви. Шум… хвърчащи стъкла… падащи предмети… болка… — Той замълча, а Катлийн хвана ръката му и я притисна към бузата си. — Най-ужасното — продължи той — беше студът. Не чувствах нищо. Бях твърде изморен, за да продължа. Започна да ми се струва… че не е чак толкова ужасно… просто да се оставя… — Умората го надви и гласът му започна да отслабва. — Животът ми… не премина пред очите ми. Виждах само вас. — Миглите му потрепнаха и ръката му се свлече от лицето й. Той успя да прошепне само още нещо, преди да заспи. — В последния миг си мислех… че ще умра, изпълнен с копнеж по вас.