Лайза Клейпас
Изкушение (32)

Глава 32

В мига, когато Девън слезе от влака на гарата в Олтън, той съзря брат си, облечен в прашно палто и покрити със засъхнала кал бричове и ботуши. В очите му проблясваше безумие.

— Уест, какво, по дяволите…? — попита Девън с внезапна загриженост.

— Подписа ли договора за наем? — прекъсна го Уест и посегна да го сграбчи за реверите, но размисли. Потреперваше от нетърпение и подскачаше на пети като някой нервен ученик. — Договорът с „Айрънстоун“. Подписали го?

— Вчера.

Уест изтърси звучна ругатня, която привлече погледите на събралата се на перона тълпа.

— Ами правата върху полезните изкопаеми?

— Полезните изкопаеми в земята, която даваме под наем на компанията? — уточни Девън.

— Да, тях даде ли ги на Северин? Някое от тях?

— Запазих ги всичките.

Уест го гледаше, без да мига.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Разбира се, че съм. Северин не ме остави три дни на мира заради правата върху полезните изкопаеми. Колкото повече спорехме, толкова повече се вбесявах, докато накрая му казах, че по-скоро ще отида в ада, отколкото да му позволя да вземе и една буца тор от приората Евърсби. Тръгнах си, но точно когато излязох на улицата, той извика през прозореца на петия етаж, че се предава и трябва да върна обратно.

Уест подскочи напред, сякаш се канеше да го прегърне, но после се възпря. Яростно разтърси ръката на Девън и продължи да го потупва енергично по гърба.

— Бога ми, твърдоглаво копеле, обичам те!

— Какво ти става, по дяволите? — попита настоятелно Девън.

— Ще ти покажа. Да вървим.

— Трябва да изчакам Сътън. Той е в един от задните вагони.

— Не ни трябва Сътън.

— Той не може да се прибере пеша в Евърсби от Олтън — каза Девън и се разсмя, напуснат изведнъж от раздразнението. — По дяволите, Уест, подскачаш наоколо така, сякаш някой ти е пъхнал гнездо с оси в…

— Ето го! — възкликна Уест и махна с ръка на камериера да се движи по-бързо.

По настояване на Уест каретата продължи не към къщата, а към източния край на приората Евърсби, до който се стигаше единствено по черни пътища. Девън осъзна, че отиват към онази част от земите, която беше дал под наем на Северин.

Накрая каретата спря до поле, което граничеше с поток и букова гора. По неразораната земя и хълмовете кипеше трескава активност; поне дузина мъже бяха заети с оглеждането на оборудване, лопати, кирки, ръчни колички и една парна машина.

— Какво правят те? — попита объркано Девън. — Това хората на Северин ли са? Не могат толкова бързо да са започнали да размерват земята. Договорът беше подписан едва вчера.

— Не, аз ги наех. — Уест бутна вратата на каретата, преди кочияшът да стигне до нея, и скочи на земята. — Ела.

— Милорд — възрази Сътън, когато Девън се накани да го последва. — Не сте облечен за подобен груб терен. Всичките тези камъни и калта… обувките ви, панталоните… — Той погледна с болка към девствено чистите подгъви на крачолите от сива ангорска вълна.

— Ти можеш да изчакаш в каретата — каза му Девън.

— Да, милорд.

Докато Девън и Уест вървяха към наскоро изкопаната канавка, маркирана със знаменца, в лицата ги бръснеш силен влажен вятър. Около тях се носеше мирисът на земя, мокра острица и торф, познатата хемпшърска миризма.

Когато се разминаха с един мъж, който тикаше количка, той се спря, свали шапката си и почтително сведе глава.

— Ваша светлост.

Девън отвърна с лека усмивка и кимване.

Когато стигнаха до канавката, Уест се наведе, вдигна малък камък от земята и го подаде на Девън.

Камъкът — по-скоро камъче — беше изненадващо тежък за размерите си. Девън остърга с нокътя на палеца си пръстта от него и отдолу се разкри ръждивочервена повърхност, обрамчена от яркочервено.

— Руда? — предположи той, като огледа камъчето отблизо.

— Висока проба хематитова руда. — Гласът на Уест преливаше от сдържано въодушевление. — От нея се прави най-добрата стомана. Тя управлява високите цени на пазара.

Девън го погледна с нарастващ интерес.

— Продължавай.

— Докато бях в Лондон — продължи Уест, — очевидно хората на Северин са взели няколко проби оттук. Един от наемателите ни — господин Утън — чул машините и дошъл да види какво става. Земемерите не му казали нищо, разбира се. Но щом аз научих за това, наех геолог и маркшайдер, за да направя свое собствено проучване. Те са тук от три дни с тази изкопна машина и не спират да вадят проби от това. — Той кимна към рудата в ръката на брат си.

Девън започна да разбира за какво става въпрос и бавно стисна твърдата буза в юмрука си.

— Какво количество има?

— Все още оценяват. Но и двамата са съгласни, че под повърхността лежи масивен пласт хематит, точно под слоевете глина и варовик. От видяното досега смятат, че на места е три метра, другаде достига до 6 метра дълбочина — и се простира на площ от поне шейсет декара. Цялата ти земя. Геологът твърди, че не е виждал такова находище на юг от Къмбърланд. — Гласът му подрезгавя. — Струва най-малкото половин милион паунда, Девън.

Девън имаше чувството, че полита назад, макар да стоеше неподвижно. Трудно му беше да го осъзнае. Огледа терена без всъщност да го вижда, умът му се опитваше да осъзнае случващото се.

Смазващият товар на дълга, който му тежеше откакто бе наследил имението… изчезва. Всички в приората Евърсби щяха да са в безопасност. Сестрите на Тео щяха да получат достатъчно голяма зестра, за да си избират който си поискат от ухажорите. Щеше да има работа за мъжете в Евърсби и нов занаят за селото.

— Е? — попита очаквателно Уест, когато мълчанието на Девън продължи твърде дълго.

— Не мога да съм сигурен, че е истина — успя да отвърне той, — докато не науча повече.

— Можеш да си сигурен. Повярвай ми, сто хиляди тона камъни не могат да изчезнат изпод краката ни.

На лицето на Девън бавно изгря усмивка.

— Сега разбирам защо Северин се опитваше толкова безмилостно да получи правата за минералните залежи.

— Слава Богу, че си такъв инат.

Девън се засмя.

— За пръв път ми го казваш.

— И за последен — увери го Уест.

Девън бавно се завъртя, за да огледа околностите и за миг отрезвя, когато видя горите на юг.

— Не мога да позволя да изсекат дърветата в имението, за да строят пещи и топилни.

— Не, няма да е необходимо да строим мини или да топим. Хематитната руда е толкова чиста, че е достатъчно само да я изкопаем. Щом я извадим над земята, може да бъде транспортирана.

Девън завърши кръга и зърна мъж и малко момче, които обикаляха каменоломната машина и я разглеждаха с огромен интерес.

— Първо графската титла — казваше Уест, — после сделката с железопътната компания. Сега и това. Мисля, че ти си най-проклетия късметлия в Англия.

Вниманието на Девън се задържа върху мъжа и малкото момче.

— Кои са тези?

Уест проследи погледа му.

— А, това е Утън. Доведе един от синовете си, за да види машината.

Утън се приведе напред и малкото момче се изкатери на гърба му. Младият фермер го подхвана през краката, изправи се и го понесе по полето. Момчето стискаше здраво раменете на баща си и се смееше.

Девън ги гледаше как се изгубват в далечината.

Гледката събуди в съзнанието му един спомен… безизразното лице на Катлийн, озарено от пламъците на огъня, докато му казва, че бебе няма да има.

Единственото, което бе изпитал тогава, беше озадачаващо чувство на празнота.

Едва сега Девън осъзна, че през цялото време е смятал, че е бременна — което нямаше да му остави друг избор, освен да се ожени за нея. След като две седмици беше живял с тази мисъл, скрита дълбоко в съзнанието му, той беше свикнал с нея.

Не… това не беше съвсем точно.

Поразен, Девън се принуди да приеме истината.

Беше го искал.

Беше си търсил всякакъв повод, за да се ожени за Катлийн. Беше искал това дете. Искаше да постави пръстен на ръката й и да получи всички брачни права, които той носеше със себе си.

Искаше да прекара всеки един ден до края на живота си с нея.

— Какво те притеснява? — чу той гласа на брат си.

Девън не бързаше да отговори; проследяваше бавно стъпките, които го бяха отвели толкова далеч от всичко, което някога бе смятал, че представлява.

— Преди да наследя титлата — рече замаяно той, — не бих поверил на никой от нас двамата златна рибка, камо ли имение от осем хиляди хектара. Винаги съм избягвал да поемам каквито и да е отговорности, защото знаех, че няма да се справя. Аз съм пройдоха и луда глава, също като баща ни. Когато ми каза, че нямам представа как се управлява имение и ще се проваля…

— Това бяха пълни глупости — рече Уест с равен тон.

Девън се усмихна за миг.

— Даде ми някои логични доводи. — Той разсеяно започна да върти хематита между дланите си. — Но въпреки всичко двамата с теб като че ли успяхме да вземем достатъчно правилни решения…

— Не — прекъсна го Уест. — Аз не си приписвам заслугите за това. Ти сам реши да се нагърбиш с този товар. Взе решения, които доведоха до отдаването на земята под наем и откриването на железните залежи. Да ти е хрумвало, че ако някой от предишните графове си беше направил труда да направи подобрения, както би трябвало, хематитовите залежи щяха да бъдат открити още преди десетилетия. Ти ги намери, когато нареди да започне изкопаването на дренажните канали за арендаторите. Разбираш ли, приоратът Евърсби е в добри ръце: твоите. Ти промени стотици животи към по-добро, включително моя. С каквато и дума да се нарича човек, който е направил всичко това… тя определено не е „пройдоха“. — Уест се поколеба. — Господи, чувствам как искреността бушува в гърдите ми като киселини. Трябва да се спра. Ще отидем ли до къщата, за да си обуеш ботуши? После можем да се върнем тук, да поговорим със земемерите и да пообиколим.

След като помисли върху въпроса, Девън пусна камъка в джоба си и погледна брат си в очите.

Първата мисъл, която му беше минала през ума, беше: Без Катлийн нищо от това нямаше смисъл. Трябваше веднага да отиде при нея и някак си да я накара да разбере, че през последните няколко месеца се е променил, без дори да го разбере. Беше се превърнал в мъж, който може да я обича.

Господи, колко безумно я обичаше.

Но трябваше да намери начин да я убеди в това, което нямаше да е лесно.

От друга страна… той не беше човек, който бяга от предизвикателствата.

Вече не.

Погледна брат си и каза с глас, който леко потреперваше:

— Не мога да остана. Трябва да се върна в Лондон.

* * *

Сутринта на заминаването на Девън, Хелън не слезе за закуска, а съобщи, че страда от мигрена и ще си остане в леглото. Катлийн не можеше да си спомни кога за последен път Хелън беше боледувала, затова силно се притесни. След като й даде от „Укрепващия сироп на Годфри“ за облекчаване на болката, тя сложи студени компреси на челото й и нареди в стаята да бъде тъмно и тихо.

Поне по веднъж на всеки час, докато Хелън спеше, Катлийн или някоя от близначките отиваха на пръсти в стаята, за да я нагледат. Тя не се събуждаше при никое от посещенията, само потрепваше като спяща котка и се носеше в сънищата си, които изобщо не изглеждаха приятни.

— Това, че няма треска, е добър знак, нали? — попита Пандора следобед.

— Да — отвърна твърдо Катлийн. — Предполагам, че след цялото вълнение пред последната седмица, тя просто има нужда от почивка.

— Не мисля, че е това — каза Касандра. Тя седеше на диванчето с четка, кутия фуркети и някакво модно списание в скута, и експериментираше с косата на Пандора. Двете се опитваха да изкопират една от последните модни прически, сложна фризура, която се състоеше от кичури коса, усукани и забодени с фуркети на малки кокчета отгоре на главата, а на гърба падаше хлабава плитка. За нещастие шоколадовокафявата коса на Пандора беше толкова тежка и хлъзгава, че отказваше да се държи на фуркетите, кичурите се изплъзваха и разваляха кокчетата.

— Не се отказвай — окуражаваше я Пандора. — Използвай повече помада. Косата ми реагира само на груба сила.

— Трябваше да купим повече от „Уинтърборн“ — каза с въздишка Касандра. — Вече сме изхабили половината…

— Чакай малко! — Катлийн впери поглед в Касандра. — Какво каза току-що? Не за помадата, а за Хелън.

Момичето отметна настрани кичур от косата на Пандора и отвърна:

— Не мисля, че има нужда от почивка заради огромното вълнение. Мисля… — тя се поколеба. — Катлийн, смята ли се за клюкарене, когато кажа нещо, което е лично за някого и знам, че няма да му е приятно да се знае?

— Да. Освен ако не става дума за Хелън и го казваш на мен. Продължавай.

— Вчера, когато господин Уинтърборн дойде на гости, двамата с Хелън бяха в долната приемна и вратата беше затворена. Отивах да взема книгата, която бях оставила на перваза на прозореца, но чух гласовете им. — Касандра замълча за миг. — Ти беше с домакинката, преглеждахте инвентарния опис, затова реших, че не си струва да те притеснявам.

— Да, да… и?

— От малкото, което успях да чуя, те се караха за нещо. Може би не трябва да го наричам караница, тъй като Хелън не повишаваше глас, но… звучеше измъчено.

— Сигурно са обсъждали сватбата — каза Катлийн, — защото тогава господин Уинтърборн й каза, че иска да се заеме с планирането й.

— Не, не мисля, че това беше причината. Ще ми се да бях чула повече.

— Трябвало е да използваш номера ми със стъклената чаша — рече нетърпеливо Пандора. — Ако аз бях там, щях да мога да ти предам всяка произнесена дума.

— Тръгнах по стълбите към горния етаж — продължи Касандра — и точно когато ги изкачих, видях господин Уинтърборн да си тръгва. Няколко минути по-късно Хелън се качи горе и лицето й беше много червено, сякаш беше плакала.

— Каза ли какво се е случило? — попита Катлийн.

Касандра поклати глава.

Пандора се намръщи и посегна към косата си. Внимателно опипа половината, върху която работеше Касандра и каза:

— Изобщо не ги усещам като кокчета, а като гигантски гъсеници.

Катлийн погледна момичетата с усмивка. Бог й бе свидетел, че ги обичаше и двете. Макар че не беше достатъчно възрастна или мъдра, за да им бъде майка, тя беше единственият човек, който можеше да им осигури майчина топлина и напътствия.

— Ще нагледам Хелън — каза тя и се изправи. Посегна към косата на Пандора, раздели една от гъсениците на две кокчета и използва фуркетите на Касандра, за да ги закрепи.

— Какво ще направиш, ако ти каже, че се е карала с Уинтърборн? — попита Касандра.

— Ще й кажа да продължи да се кара с него — отвърна Катлийн. — Не бива да се позволява на мъжа винаги да бъде по неговата. — Тя се замисли за миг. — Веднъж лорд Бъруик ми каза, че когато конят опъва повода, не трябва и ти да ги дърпаш. Вместо това ги отпусни, но не повече от три-четири сантиметра.

* * *

Когато Катлийн влезе в стаята на Хелън, тя чу приглушените звуци на плач.

— Скъпа, какво има? — попита тя и бързо се приближи до леглото. — Боли ли те? Какво мога да направя?

Катлийн отиде да напълни чаша вода от каната на нощната масичка и я поднесе на момичето. Подпъхна възглавницата под главата на Хелън, даде й суха кърпичка и оправи завивките.

— Още ли те тормози мигрената?

— Ужасно — прошепна Хелън. — Дори кожата ме боли.

Катлийн придърпа един стол до леглото, седна и я погледна загрижено.

— Каква е причината за това? — осмели се да попита тя. — Да не се е случило нещо по време на посещението на господин Уинтърборн? Нещо друго, освен обсъждането на сватбата?

Хелън отвърна с едва забележимо кимване, долната й устна трепереше.

Мислите на Катлийн препускаха из главата й, докато се чудеше как да помогне на Хелън, която изглежда всеки момент щеше да се срине. Не я беше виждала толкова разстроена от смъртта на Тео.

— Иска ми се да ми кажеш — рече тя. — Въображението ми се побърква. Какво направи Уинтърборн, за да си толкова нещастна?

— Не мога да ти кажа — прошепна Хелън.

Катлийн се опита да говори спокойно:

— Да не би да се опита да те вземе насила?

Последва продължително мълчание.

— Не знам — отвърна Хелън със сподавен глас. — Той искаше… Не знам какво искаше. Никога не съм… — Тя млъкна и издуха носа си в кърпичката.

— Нарани ли те? — насили се да попита Катлийн.

— Не. Но не спираше да ме целува и не искаше да спре, и… на мен не ми хареса. Изобщо не си бях представяла целуването така. И той поставяше ръцете си там… където не трябва. Когато го отблъснах, той изглеждаше ядосан и каза рязко нещо, което звучеше като… че си мисля, че съм твърде добра за него. Каза и други неща, но в тях имаше примесени твърде много уелски думи. Не знаех какво да правя. Започнах да плача и той си тръгна, без да каже нито дума. — Хелън изхлипа. — Не разбирам какво сбърках.

— Нищо не си сбъркала.

— Напротив, трябва да съм. — Хелън вдигна ръце и леко притисна пръсти към слепоочията си през мократа кърпа, която ги покриваше.

Уинтърборн, несръчен идиот такъв, помисли си ядосано Катлийн. Наистина ли е толкова трудно да проявиш нежност към срамежлива млада жена, когато я целуваш за пръв път?

— Очевидно той няма представа как да се държи с невинна девойка — рече тихо тя.

— Моля те, не казвай на никого. Ще умра. Моля те, обещай ми.

— Обещавам.

— Трябва да накарам господин Уинтърборн да разбере, че не съм искала да го разгневя…

— Разбира се, че не си искала. Той трябва да го знае. — Катлийн се поколеба. — Преди да продължите с плановете за сватбата, може би трябва да преосмислим годежа ти…

— Не знам. — Хелън потрепна и изохка. — Главата ми пулсира. Точно сега имам чувството, че повече не искам да го виждам. Моля те, ще ми дадеш ли още малко от „Укрепващия сироп на Годфри“?

— Да, но първо трябва да хапнеш нещо. Готвачката приготвя бульон и желиран крем нишесте. Скоро ще са готови. Да изляза ли от стаята? Мисля, че говоренето ми само ще влоши мигрената.

— Не, имам нужда от компания.

— Тогава ще остана. Отпусни на възглавницата бедната си главица.

Хелън се подчини и се поуспокои. След миг се чу тихо подсмъркване.

— Толкова съм разочарована — прошепна тя. — От целуването.

— Скъпа, недей — каза Катлийн и сърцето й се сви. — Просто не си била целуната както трябва. С правилния човек е различно.

— Не виждам как би могло да бъде. Мислех си… Мислех си, че ще е като да слушаш хубава музика, или… или да гледаш изгрева в ясно утро. А вместо това…

— Да?

Хелън се поколеба и издаде тих звук на отвращение.

— Той искаше да си отворя устата. По време на целуването.

— О.

— Направи го, защото е уелсец ли?

Вълна от съчувствие и веселие премина през Катлийн. Тя отвърна с равнодушен тон:

— Не мисля, че този начин на целуване се отнася само до уелсците, скъпа. Може би в първия момент идеята не ти е допаднала. Но ако го опиташ още един и два пъти, може да ти се стори приятно.

— Как би могло? Кой би могъл да го хареса изобщо?

— Има много видове целувки — каза Катлийн. — Ако господин Уинтърборн те беше запознал постепенно с нея, може би щеше да си по-склонна да я харесаш.

— Не мисля, че целувките изобщо ми харесват.

Катлийн намокри нова бяла кърпа, сгъна я и я положи върху челото на Хелън.

— Ще ти харесат. С правилния човек целувката е прекрасна. Сякаш потъваш в дълъг, сладък сън. Ще видиш.

— Не мисля — прошепна Хелън, пръстите й набраха завивката и потрепнаха нервно.

Седнала до леглото, Катлийн гледаше как момичето се отпуска и задрямва.

Знаеше, че Хелън трябва да се изправи срещу причината за своите проблеми, преди състоянието й наистина да се подобри. Тъй като самата тя беше изпаднала в нервна криза през седмиците след смъртта на Тео, Катлийн можеше да разпознае признаците по-добре от всеки друг. Сърцето я болеше, когато гледаше как жизнерадостната природа на Хелън се смачква под тежестта на тревогата.

Катлийн се страхуваше, че ако това продължи твърде дълго, Хелън може да изпадне в дълбока меланхолия.

Трябваше да направи нещо. Тласкана от нарастващо безпокойство, тя стана от стола и отиде да позвъни на Клара.

Щом камериерката влезе в стаята, Катлийн бързо й каза:

— Трябва ми чифт ботуши, воал и наметалото ми с качулка. Трябва да свърша нещо и искам да ме придружиш.

Клара изглеждаше притеснена.

— Аз мога да го свърша, милейди, ако ми кажете какво ви трябва.

— Благодаря, но с това мога да се справя само аз.

— Да кажа ли на иконома да приготви каретата?

Катлийн поклати глава.

— Ще е много по-лесно и просто, ако отидем пеша. Разстоянието не е голямо, по-малко от половин миля. Ще сме се върнали преди да са приключили с впрягането на конете.

— Половин миля? — Клара, която не обичаше ходенето пеша, изглеждаше ужасена. — През Лондон в нощта?

— Навън е още светло. Ще вървим през градини и по крайбрежния булевард. Сега побързай. — Преди да съм си изпуснала нервите, помисли си тя.

Трябваше да изпълни задачата си преди някой да е успял да възрази или да ги забави. С малко повече късмет щяха да се върнат преди вечеря.

Щом облече топли дрехи и се приготви за тръгване, Катлийн се качи в гостната на горния етаж, където Касандра четеше, а Пандора изрязваше картинки от списанията й ги лепеше в скицник.

— Къде отиваш? — попита изненадано Касандра.

— Да свърша нещо. Двете с Клара ще се върнем скоро.

— Да, но…

— Междувременно — продължи Катлийн, — ще съм благодарна, ако се погрижите подноса с вечерята да бъде отнесен на Хелън. Да поседите с нея и да се убедите, че е хапнала нещо. Но не задавайте въпроси. По-добре си мълчете, докато сама не пожелае да говори.

— Ами ти? — попита намръщено Пандора. — Какво трябва да свършиш и кога ще се върнеш?

— Не е нещо, за което да се притеснявате.

— Когато някой казва това — рече Пандора, — то винаги означава точно обратното. Същото се отнася и за „Това е само драскотина“ или „Най-лошото се случва в морето“.

— Или за „Излизам за една бира“ — обади се навъсено Клара.

* * *

След бърза разходка, по време на която Катлийн и Клара се смесиха с пешеходния трафик и бяха понесени по течението му, те стигнаха до Корк Стрийт.

— „Уинтърборн“! — възкликна Клара и лицето й грейна. — Не наех, че е трябвало да напазарувате нещо, милейди.

— За съжаление не трябва. — Катлийн отиде до края на дългата фасада и се спря пред голямата къща, която някак си успяваше изкусно да се слее с универсалния магазин. — Клара, ще отидеш ли до вратата, за да съобщиш, че лейди Триниър иска да види господин Уинтърборн?

Момичето неохотно се подчини, защото изобщо не изпитваше удоволствие от задачата, изпълнявана обикновено от лакеите.

Докато Катлийн чакаше на най-ниското стъпало, Клара завъртя механичния звънец и започна да чука с гравираното бронзово чукче, докато вратата не се отвори. Един сериозен иконом погледна към двете посетителки, размени няколко думи с Клара и отново затвори вратата.

Камериерката се обърна към Катлийн и каза с многострадално изражение на лицето:

— Отива да провери дали господин Уинтърборн си е вкъщи.

Катлийн кимна и скръсти ръце на гърдите си; потреперваше леко под студените пориви на вятъра, които развяваха полите на наметалото й. Без да обръща внимание на любопитните погледи на минувачите, тя чакаше търпеливо и решително.

Някакъв нисък, набит мъж с бяла коса изкачи стъпалата и се спря да погледне камериерката. Взря се в нея с непристойно внимание.

— Клара? — попита изумено той.

Очите й се разшириха от облекчение и задоволство.

— Господин Куинси!

Камериерът се обърна към Катлийн и я разпозна въпреки воала, който покриваше лицето й.

— Лейди Триниър — рече почтително той. — Защо стоите тук отвън?

— Радвам се да ви видя, Куинси — рече с усмивка Катлийн. — Дойдох да разговарям с господин Уинтърборн по личен въпрос. Икономът каза, че ще провери дали си е вкъщи.

— Ако не е вкъщи, почти сигурно ще е в магазина. Ще отида да го намеря. — Куинси цъкна с език и я придружи по стъпалата, следван от Клара. — Да държи лейди Триниър на улицата — промърмори изумено той. — Този иконом ще получи такова мъмрене, че още дълго ще му пламтят ушите.

След като отвори вратата с ключ, който висеше на златен ланец, камериерът ги покани вътре. Къщата беше красива и модерна, миришеше на прясна боя, дървената ламперия беше намазана с орехово масло.

Куинси въведе Катлийн в просторна читалня с висок таван и я покани да изчака там, докато заведе Клара в помещението за прислугата.

— Да пратя ли някой да ви донесе чай, докато търся господин Уинтърборн? — попита той.

Тя свали воала си, доволна, че се е отървала от тъмната мъгла пред погледа си.

— Много мило от ваша страна, но не е необходимо.

Куинси се поколеба; очевидно копнееше да узнае каква е причината за това необичайно посещение. Задоволи се само да попита:

— Да се надявам ли, че всички в дома Рейвънел са в добро здраве?

— Да, всички се чувстват добре. Лейди Хелън страда от мигрена, но съм сигурна, че скоро ще се оправи.

Куинси кимна и сбърчи рунтавите си вежди над очилата.

— Ще намеря господин Уинтърборн — каза той, объркан, и излезе от стаята, следван по петите от Клара.

Докато чакаше, Катлийн се разходи из читалнята. Тук също миришеше на ново, макар във въздуха да се усещаше лека застоялост. Къщата изглеждаше някак недовършена. Необитавана. Няколкото картини и дреболийки като че ли бяха наслагани просто като допълнение. Мебелите изглеждаха така, сякаш изобщо не са били използвани. Повечето от рафтовете в читалнята бяха празни, с изключение на няколко книги от най-различни жанрове, които, беше склонна да се обзаложи Катлийн, бяха издърпани безразборно от рафтовете в магазина и бяха подредени тук за украса.

Читалнята й беше достатъчна, за да разбере, че това е къща, в която Хелън никога нямаше да бъде щастлива, и мъж, с когото никога нямаше да познае щастието.

Мина четвърт час, през който тя обмисляше какво да каже на Уинтърборн. За нещастие нямаше дипломатичен начин да обясниш на един мъж, че, освен всичко останало, беше разболял и годеницата си.

Уинтърборн влезе в стаята и присъствието му сякаш запълни всяко празно ъгълче.

— Лейди Триниър. Какво неочаквано удоволствие. — Той се поклони леко, но изражението на лицето му ясно показваше, че не изпитва никакво удоволствие.

Тя знаеше, че беше поставила и двамата в трудно положение. За нея беше изключително необичайно да потърси неженен мъж без да води придружителка, и сега съжаляваше за това. Но нямаше друг избор.

— Моля ви, простете ми за неудобството, което ви причинявам, господин Уинтърборн. Нямам намерение да оставам дълго.

— Някой знае ли, че сте тук? — попита отсечено той.

— Не.

— Тогава говорете, и то бързо.

— Много добре. Аз…

— Но ако има нещо общо с лейди Хелън — прекъсна я той, — тогава напуснете веднага. Тя може сама да дойде при мен, ако има нещо, което трябва да обсъдим.

— Боя се, че Хелън не може да отиде никъде в момента. Цял ден лежи болна в леглото, има нервна криза.

Погледът му се промени, в тъмните дълбини проблесна някакво неразбираемо чувство.

— Нервна криза — повтори той с леден глас, изпълнен с презрение. — Това оплакване като че ли се среща често при аристократичните дами. Някой ден бих искал да разбера какво ви изнервя толкова.

Катлийн очакваше да види някакъв израз на съчувствие, или да чуе няколко загрижени думи за жената, за която е сгоден.

— Боя се, че вие сте причината за тази криза — рече студено тя. — Вчерашното ви посещение я изпрати в това състояние.

Уинтърборн стоеше мълчаливо и я гледаше с пронизващите си черни очи.

— Тя ми разказа съвсем малко от случилото се — продължи Катлийн. — Но е ясно, че вие не разбирате много неща за Хелън. Родителите на покойния ми съпруг са държали момичетата в изключително уединение. Повече, отколкото е добре за тях. В резултат на това и трите са доста по-млади за възрастта си. Хелън е на двайсет и една години, но няма опита на останалите момичета на нейната възраст. Не знае нищо за света извън приората Евърсби. За нея всичко е ново. Всичко. Единствените мъже, с които някога е общувала, са неколцината роднини, слугите и редките посетители в имението. Почти всичко, което знае за мъжете, идва от книгите и приказките.

— Никой не трябва да бъде пазен толкова — рече Уинтърборн с равен глас.

— Не и във вашия свят. Но в имение като приората Евърсби е напълно възможно. — Катлийн замълча за миг. — Според мен за Хелън е твърде рано да се омъжва за когото и да било, но когато го направи… тя ще има нужда от съпруг със спокоен характер. Такъв, който ще й позволи да се развива в своя си ритъм.

— И вие предполагате, че аз няма да го направя — по-скоро заяви, отколкото попита той.

— Мисля, че ще командвате и управлявате съпругата си, както правите с всичко останало. Не вярвам, че някога ще я нараните физически, но ще я издялате така, че да подхожда на начина ви на живот, което ще я направи изключително нещастна. Тази среда — Лондон, тълпите, универсалния магазин — е толкова неподходяща за природата й, че тя ще повехне като пресадена орхидея. Боя се, че не мога да подкрепя брака ви с Хелън. — Тя се поколеба и си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Мисля, че е в неин интерес годежът ви да бъде разтрогнат.

Надвисна тежко мълчание.

— Тя това ли иска?

— По-рано днес ми каза, че няма желание да ви вижда отново.

През цялото време, докато Катлийн говореше, Уинтърборн беше гледал настрани, сякаш я слушаше само с едното ухо. Но след последните й думи тя се оказа мишена на режещия му поглед.

Може би е най-добре да си тръгна, помисли си неспокойно тя.

Уинтърборн се приближи към нея.

— Тогава й кажете, че е свободна — рече подигравателно той. Опря бастуна си на един от рафтовете и отпусна широката си длан върху тънката рамка на шкафа. — Щом няколко целувки са достатъчни да я разболеят, съмнява ме, че ще оживее след първата нощ като моя съпруга.

Катлийн отмести поглед без да потрепне, с ясното съзнание, че той нарочно се опитва да я разстрои.

— Ще се погрижа пръстенът да ви бъде върнат възможно най-скоро.

— Може да го задържи като компенсация за загубеното време.

Нервите й се изопнаха, когато той облегна свободната си ръка от другата страна на шкафа, като я затвори в капан, без да я докосва. Широките му рамене закриваха цялата гледка към останала част от стаята.

Безочливият му поглед я прониза.

— Може би вместо това трябва да взема вас — изненада я той със следващите си думи. — Вие сте със синя кръв. Предполага се, че сте дама. И въпреки дребните ви размери изглеждате много по-издръжлива от лейди Хелън.

Тя го изгледа студено.

— Няма да спечелите нищо, като ми се подигравате.

— Не вярвате ли, че говоря сериозно?

— Въобще не ме интересува дали сте сериозен или не — отсече тя. — Не се интересувам от нищо, което можете да ми предложите.

Уинтърборн се ухили; веселието му изглеждаше искрено, макар в него да не се долавяше и капчица приятелско чувство.

Когато Катлийн понечи да се измъкне, той бързо и препречи пътя.

Тя замръзна и в сърцето й започна да се заражда страх.

— Никога не си мислете, че знаете какво ще ви предложи някой. Трябва поне да изслушате предложението ми, преди да го отхвърлите. — Уинтърборн се наведе напред, докато лицето му се доближи до нейното. В това леко движение съдържаше в себе си поне половин дузина заплахи, всяка от които щеше да е достатъчна, за да я уплаши.

— То включва брак — продължи той, — което е повече, отколкото някога ще получите от Триниър. — Щом усети изненадата й, в очите му проблесна презрение. — Не, не ми е казвал какво става между вас. Но в Хемпшър всичко стана ясно. Скоро ще се измори от вас, ако вече не е. Триниър обича новите неща, определено ги обича. Но онова, което искам аз, е да отида на места, където не съм добре дошъл — и затова трябва да се оженя за благородничка. За мен няма значение, че не сте девствена.

— За щастие — не се сдържа и процеди Катлийн, — тъй като очевидно девствениците не са силната ви страна. — Още щом думите се откъснаха от устните й, тя съжали, че ги е казала.

Смущаващата студена усмивка се появи отново.

— Да, лейди Хелън беше жертвена девственица, за доброто на приората Евърсби и останалите Рейвънелови. — Той безсрамно прокара показалеца си по шева на рамото й. — Вие няма ли да направите същото заради тях? Заради нея?

Тя дори не потрепна при докосването му, макар кожата й да настръхна.

— Не е необходимо. Лорд Триниър ще се погрижи за тях.

— А кой ще се погрижи за Триниър? Ще трябва цял живот да крои планове и да работи, за да попречи на имението му да се разпадне. Но с една малка част от моето богатство — той щракна с пръсти пред лицето й, — целият му дълг ще изчезне. Къщата ще бъде ремонтирана, а земята ще стане зелена и плодородна. Щастлив край за всички.

— С изключение на жената, която ще се омъжи за вас — рече презрително Катлийн.

В усмивката на Уинтърборн се промъкна подигравка.

— Има жени, на които им харесва. В миналото дори съм доставял удоволствие на някоя друга фина лейди, които бяха отегчени от белоснежните господа с меки ръчички. — Той пристъпи напред и я избута към рафтовете. В тона му се промъкнаха подканящи нотки. — Бих могъл да съм вашият грубиян.

Катлийн не знаеше какви са намеренията му, нито колко далеч беше готов да стигне в опита си да я сплаши.

Никога нямаше да разбере. Преди да успее да му отговори, откъм вратата се разнесе убийствен глас.

— Назад или ще ти откъсна крайниците.