Лайза Клейпас
Изкушение (1)

Глава 1

Хемпшър, Англия

Август 1875 година

— Един дявол знае защо животът ми трябва да бъде съсипан само защото някакъв братовчед, когото никога не съм харесвал, е паднал от коня си — рече мрачно Девън Рейвънел.

— Всъщност Тео не падна — отвърна по-младият му брат Уестън. — Беше хвърлен.

— Очевидно конят го е сметнал за също толкова непоносим, колкото и аз. — Девън обикаляше из приемната с нервни, къси крачки. — Ако Тео не си беше счупил сам проклетия врат, с удоволствие щях да отида да свърша тая работа вместо него.

Уест го изгледа едновременно раздразнено и развеселено.

— Как може да се оплакваш, при положение че наследи графска титла и вървящите заедно с нея имение в Хемпшър, земи в Норфък, къща в Лондон.

— Всичките вече завещани. Прости липсата ми на ентусиазъм по отношение на земя и имоти, които никога няма да притежавам и няма да мога да продам.

— Може да оспориш завещанието, зависи как е съставено. Тогава ще можеш да продадеш всичко и да се приключва с това.

— Ако даде Господ. — Девън погледна с отвращение петното от мухъл в ъгъла. — Никой не може да очаква от мен да живея тук. Това място е пълна развалина.

За пръв път някой от тях стъпваше в Евърсби, наследственото фамилно имение, построено върху останките от манастир и църква. Макар скоро след смъртта на братовчед му три месеца по-рано Девън да бе придобил благородническа титла, той беше предпочел да изчака колкото се може по-дълго, преди да се изправи пред планината от проблеми, която в момента се издигаше пред него.

Досега беше видял само тази стая и вестибюла, двете места, от които се очакваше да впечатлят най-силно посетителите. Килимите бяха протъркани, мебелите овехтели, мазилката по стената беше мухлясала и напукана. Всичко това не говореше добре за състоянието на останала част от къщата.

— Има нужда от подновяване — призна Уест.

— Трябва да бъде изравнена със земята.

— Не е чак толкова зле… — Уест внезапно извика, когато кракът му хлътна в килима. Той отскочи настрани и се втренчи във вдлъбнатината. — Какво, по дяволите…

Девън се наведе, повдигна края на килима и разкри дупка с прогнили ръбове в дюшемето отдолу. Поклати глава, пусна килима обратно на пода и отиде до прозореца с ромбовидни витражи. Оловните им уплътнения бяха разронени, пантите им — ръждясали.

— Това защо не е поправено? — попита Уест.

— Поради липса на пари, очевидно е.

— Но как е възможно? Имението притежава двайсет хиляди акра земи. С всичките му наематели годишният приход се равнява на…

— Фермерството вече не е печелившо.

— В Хемпшър?

Девън го стрелна с мрачен поглед, преди отново да се съсредоточи върху гледката.

— Където и да е.

Хемпшърския пейзаж беше зелен и пасторален, чинно разделен от зелен цъфтящ жив плет. Но някъде зад приятно изглеждащите скупчени къщички със сламени покриви, очертаните плодородни ниви и старото тресавище, се разполагаха хилядите километри от стоманени релси за яростната атака на локомотивите и вагоните. Новите фабрики и градчетата около тях никнеха из цяла Англия като върбови ресни през пролетта. Девън беше извадил лошия късмет да наследи титлата точно когато индустриалният прилив помиташе аристократичните традиции и начин на живот.

— Откъде знаеш? — попита брат му.

— Всички го знаят, Уест. Цената на зърното се срина. Кога за последен път си чел „Таймс“? Обръщал ли си внимание на разговорите в клуба или в таверните?

— Не и когато става дума за земеделие — отвърна намусено Уест. Той се отпусна тежко на стола и разтърка слепоочията си. — Това не ми харесва. Мисля, че се бяхме разбрали да не приемаме нищо насериозно.

— Опитвам се. Но смъртта и бедността имат навика да лишават всичко от веселата му страна. — Девън опря челото си в стъклото на прозореца и промърмори мрачно: — Винаги съм се наслаждавал на живот в удобства, без да се налага да работя и един ден. Сега имам отговорности. — Той произнесе думата така, сякаш изричаше ругатня.

— Ще ти помогна да измислиш начин как да ги избегнеш. — Уест порови в палтото си и измъкна от вътрешния си джоб сребърна манерка. Разви капачката и отпи голяма глътка.

Девън повдигна вежди.

— Не е ли малко рано за това? До обяд ще си мъртво пиян.

— Да, но това няма да се случи, ако не започна сега. — Уест отново надигна манерката.

Девън отбеляза със загриженост, че склонността към самоугаждане взима връх у по-младия му брат. Уест беше висок и красив мъж на двайсет и четири години, с гъвкав ум, който предпочиташе да използва колкото се може по-рядко. През последната година страстта му към силните алкохолни напитки беше хвърлила рубинен оттенък върху бузите му и се беше отразила размекващо върху шията и талията му. Макар Девън да беше решил никога да не се меси в делата на брат си, той се чудеше дали не трябва да подхвърли някоя забележка за непрекъснатото му наливане. Не, Уест само щеше да се засегне от непоискания съвет.

След като прибра манерката в палтото си, Уест допря пръстите на двете си ръце и погледна към Девън над тях.

— Трябва да натрупаш капитал и да си осигуриш наследник. Една богата съпруга ще реши и двата проблема.

Девън пребледня.

— Знаеш, че никога няма да се оженя. — Той познаваше добре недостатъците си: не ставаше за съпруг или баща. При мисълта да повтори пародията на семейство от детството си, като самият той играе ролята на жестокия и безразличен родител, кожата му настръхваше. — Когато умра — продължи той, — ти ще ме наследиш.

— Наистина ли вярваш, че ще те надживея? — попита Уест. — При всичките ми пороци?

— И моите не са по-малко.

— Да, но аз се поддавам с далеч по-голям ентусиазъм на моите.

Девън не можа да сдържи горчивия си смях.

Никой не можеше да предположи, че те двамата, от далечното разклонение на рода Рейвънел, ще се окажат последните от една кръвна линия, която можеше да бъде проследена чак до норманското нашествие. За нещастие всички от рода Рейвънел бяха буйни и импулсивни. Поддаваха се на всяко изкушение, угаждаха си с всеки грях и презираха всяка добродетел, като в резултат на това всички умираха по-бързо, отколкото успяваха да се множат.

Затова сега бяха останали само двама.

Макар Девън и Уест да произхождаха от добро семейство, те не бяха част от аристокрацията, този свят само за избрани, до който нямаха достъп дори дребните дворяни. Девън почти не познаваше сложните правила и ритуали, които отличаваха аристократите от обикновените хора. Но знаеше много добре, че имението Евърсби не е голям късмет, а капан. То вече не носеше достатъчно приходи, за да се самоиздържа. Щеше да погълне скромния годишен доход от попечителския му фонд, щеше да го смачка, а след това да довърши и брат му.

— Нека родът Рейвънел загине — каза Девън. — Ние сме фалшива стока и винаги сме били такива. На кого ще му пука, ако графската титла се затрие?

— На слугите и наемателите може да не им хареса, че ще изгубят доходите и домовете си — отвърна сухо Уест.

— Да идат да се обесят. Ще ти кажа как ще стане: първо ще изпратя вдовицата и сестрите на Тео да си съберат багажа; полза от тях нямам.

— Девън… — чу той неспокойния глас на брат си.

— После ще намеря начин да разваля завещанието, да разделя имението на парцели и да го разпродам. Ако това се окаже невъзможно, ще обера всичко ценно от къщата, ще я съборя и ще разпродам камъните.

— Девън. — Уест посочи към вратата, където стоеше дребна слаба жена, забулена с черен воал.

Вдовицата на Тео.

Тя беше дъщеря на лорд Карбъри, ирландски благородник, който притежаваше ферма за расови коне в Гленгариф. Беше се оженила за Тео само три дни преди смъртта му. Трагедията, последвала такова обикновено изключително весело събитие, сигурно беше ужасен шок за нея. Като един от последните членове на загиващия род, Девън предполагаше, че би трябвало да й изпрати съболезнователно писмо след инцидента с Тео. Но тази мисъл така и не беше претворена в действие, а просто остана да се полюшва в съзнанието му като мъхче, кацнало на ревера на палтото му.

Може би Девън щеше да се насили да изпрати своите съболезнования, ако не презираше толкова силно братовчед си. Животът беше проявил благосклонност към Тео, беше му подарил богатство, привилегии и красота. Но вместо да се чувства благодарен за добрия си късмет, Тео винаги се беше държал като самодоволно по-висше същество. Тиранин. Тъй като Девън никога не отминаваше обидите или провокациите, между двамата с Тео избухваха шумни разправии винаги, когато се видеха. Щеше да излъже, ако кажеше, че съжалява, че никога повече нямаше да види братовчед си.

Що се отнася до вдовицата на Тео, тя нямаше нужда от съчувствие. Беше млада и бездетна, а наследството й щеше да я улесни максимално при намирането на нов съпруг. Макар да се славеше като красавица, сега беше трудно да се убеди в това: плътният черен воал я обгръщаше в мъгла от меланхолия. Едно обаче беше сигурно: след онова, което беше чула току-що, тя сигурно презираше Девън.

На него не му пукаше.

Двамата с Уест се поклониха, а вдовицата отговори с машинален реверанс.

— Добре дошли, милорд. И вие, господин Рейвънел. По най-бързия начин ще ви представя опис на домашния инвентар, за да можете да организирате плячкосването си. — Говореше изискано, отсечените срички преливаха от неприязън.

Девън я наблюдаваше напрегнато, когато тя влезе в стаята. Фигурата й беше твърде слаба за неговия вкус, като пръчка, огъната под тежестта на вдовишките одежди. Но в сдържаните й движения имаше нещо, което привличаше вниманието, недоловима непредсказуемост, прикрита зад спокойствието.

— Съболезнования за загубата ви — каза той.

— Поздравления за печалбата ви.

Девън се намръщи.

— Уверявам ви, че никога не съм искал титлата на съпруга ви.

— Така е — обади се Уест. — През целия път от Лондон се оплакваше от това.

Девън изгледа брат си осъдително.

— Икономът Симс ще ви разведе из къщата и земите, когато ви е удобно — каза вдовицата. — Тъй като аз не съм ви от полза, както отбелязахте, ще се оттегля в стаята си и ще започна да си събирам багажа.

— Лейди Триниър — рече отсечено Девън, — очевидно не започнахме както трябва. Извинявам се, ако съм ви обидил.

— Не е необходимо да се извинявате, милорд. Тъкмо такива забележки очаквах от вас. — Тя продължи, преди Девън да успее да отговори. — Може ли да ви попитам колко време възнамерявате да останете в приората^[1] Евърсби?

— Две нощи, мисля. Може би с вас ще обсъдим на вечеря…

— Боя се, че със зълвите ми няма да можем да вечеряме с вас. Всички сме смазани от мъка и ще вечеряме отделно.

— Графиньо…

Тя му обърна гръб и излезе от стаята, без да каже нито дума. Без дори реверанс.

Изумен и ядосан, Девън гледаше зейналата врата с присвити очи. Жените никога не се отнасяха към него с такова презрение. Почувства, че гневът му заплашва да изригне. Как, по дяволите, смееше тя да го държи отговорен за случилото се, когато той просто нямаше никакъв друг избор?

— С какво заслужих това? — попита троснато Девън.

Устните на Уест потръпнаха.

— Освен с думите си, че ще я изхвърлиш оттук и ще разрушиш дома й?

— Извиних се!

— Никога не се извинявай на жените. Това само потвърждава, че не си прав и ги надъхва още повече.

Проклет да бъде, ако позволи да бъде обиждан от жена, която би трябвало да му предлага помощта си, вместо да стоварва цялата вина върху главата му. Вдовица или не, тя щеше да получи един заслужен урок.

— Ще говоря с нея — рече мрачно Девън.

Уест вдигна крака си върху тапицирания диван, изпъна се и подпъхна една възглавничка под главата си.

— Събуди ме, като приключиш.

Девън излезе от приемната и тръгна след вдовицата с широки крачки. Зърна я да се отдалечава в края на коридора; воалът и роклята й се диплеха като платна на пиратски кораб.

— Почакайте — извика той. — Тогава не говорех сериозно.

— Напротив. — Тя се спря и рязко се обърна с лице към Девън. — Възнамерявате да унищожите имението и фамилното си наследство заради собствените си егоистични причини.

Девън се спря пред нея със стиснати в юмруци ръце.

— Вижте какво — рече той, — единственото, което се е налагало да управлявам досега, е апартамент, готвачка, камериер и един кон. А сега от мен се очаква да се грижа за западащо имение с повече от двеста наематели земеделци. Това би трябвало да ви накара да се замислите. Дори да изпитате съчувствие.

— Горкият той. Колко трудно ще ви бъде, колко неудобно, да мислите за някой друг, освен за себе си.

След тези последни остри думи тя се опита да си тръгне. Но се беше спряла до една сводеста ниша в стената, където би трябвало да бъде изложена някоя статуя или предмети на изкуството върху пиедестали.

Беше в ръцете му. Той нарочно опря ръцете си от двете страни на вдлъбнатината и блокира пътя й за отстъпление. Чу я как си поема рязко дъх и — макар изобщо да не се гордееше с това — почувства внезапно удовлетворение, че е успял да я лиши от самоконтрол.

— Пуснете ме да мина — каза тя.

Девън не помръдна от мястото си.

— Първо ми кажете името си.

— Защо? Никога няма да ви дам повод да го използвате.

Вбесен, той огледа забулената й фигура.

— Някога хрумвало ли ви е, че можем да спечелим повече от взаимно сътрудничество, отколкото от взаимна враждебност?

— Току-що изгубих съпруга си и дома си. Какво точно мога да спечеля, милорд?

— Може би трябва първо да разберете, преди да решите да ме превърнете в свой враг.

— Вие бяхте мой враг още преди кракът ви да стъпи тук.

Девън установи, че се опитва да види през воала й.

— Трябва ли да носите това проклето покривало за глава? — попита раздразнено той. — Приличате на нощна лампа.

— Нарича се траурен воал и да, трябва да го нося в присъствието на гости.

— Аз не съм гост. Аз съм ви братовчед.

— Само по брак.

Докато я съзерцаваше, Девън почувства как гневът му утихва. Колко дребна беше тя, колко крехка и бърза като врабче. В гласа му се промъкна мека нотка.

— Хайде, не бъдете толкова упорита. Няма нужда да носите воала пред мен, освен ако наистина не плачете — тогава ще настоявам веднага да си го сложите. Не мога да търпя плачещи жени.

— Защото тайно в себе си криете меко сърце? — попита саркастично тя.

Жегна го един далечен спомен, за който от години не си беше позволявал да мисли. Опита се да го прогони, но съзнанието му упорито задържа образа му на пет или шестгодишно момче, което стои пред затворената врата на съблекалнята на майка си, разтревожено от звуците на плач от другата страна. Не знаеше какво я беше накарало да се разплаче, но несъмнено беше някоя прекъсната любовна връзка, каквито имаше много. Майка му беше всеизвестна красавица, която често се влюбваше за по една нощ. Баща му, изтощен от капризите й и тласкан от собствените си демони, рядко се прибираше у дома. Девън помнеше задушаващата безпомощност, докато слушаше хлипанията й, без да успее да стигне до нея. Накрая само пъхаше носни кърпички под вратата, молеше я да отвори, не спираше да пита какво има.

— Дев, толкова си сладък — беше отвърнала тя между хлипанията. — Всички малки момчета са. Но после пораствате и ставате жестоки и егоистични. Ти си роден да разбиваш женски сърца.

— Няма, мамо — беше извикал разтревожено той. — Обещавам, че няма.

Беше я чул да се смее през сълзи, сякаш беше казал нещо глупаво.

— Разбира се, че ще го направиш, сладкия ми. Ще го правиш, и то неволно.

Сцената се беше повтаряла и в други случаи, но точно този Девън си спомняше особено ясно.

Оказа се, че майка му е била права. Поне за това, че често го бяха обвинявали за разбивач на женски сърца. Но той винаги беше давал ясно да се разбере, че няма намерение да се жени. Дори ако се влюбеше, той никога не даваше такова обещание. Нямаше причина да го прави, щом всяко обещание можеше да бъде нарушено. След като вече беше станал свидетел на болката, която си причиняват хората, влюбени един в друг, той нямаше никакво желание да я причинява на никого.

Вниманието му се върна върху стоящата пред него жена.

— Не, не крия меко сърце — рече той в отговор на въпроса й. — Според мен женските сълзи са манипулативни и дори още по-лошо, непривлекателни.

— Вие сте най-противният мъж, който съм срещала някога — каза убедено тя.

Девън беше развеселен от начина, по който тя произнасяше всяка дума, сякаш стреляше с лък.

— С колко мъже сте се срещали?

— Достатъчно, за да разпозная отвратителния, когато го видя.

— Едва ли виждате кой знае какво през този воал. — Той протегна ръка, за да повдигне с пръст ръба на черния прозиращ плат. — Едва ли ви харесва да го носите.

— Всъщност ми харесва.

— Защото крие лицето ви, когато плачете. — Думите прозвучаха повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Никога не плача.

Сепнат, Девън се зачуди дали я е чул правилно.

— Имате предвид след нещастния случай със съпруга ви?

— Дори тогава.

Що за жена би казала нещо такова, дори да е истина? Девън сграбчи воала и започна да го повдига.

— Не мърдайте. — Ръцете му придърпаха крепа нагоре, над малката диадема, която го придържаше. — Не, не се дърпайте. С вас ще застанем лице в лице и ще се опитаме да водим цивилизован разговор. Мили боже, можете да екипирате цял търговски кораб с всичките тези…

Гласът му секна, когато лицето й появи. Взираше се в две кехлибарени очи, леко издължени в крайчетата като на котка. За миг установи, че не може да диша, не може да мисли, докато сетивата му се опитваха да я възприемат.

Никога не беше виждал жена като нея.

Тя бе по-млада, отколкото бе очаквал, със светла кожа и кестенява коса, която изглеждаше твърде тежка за фуркетите. Широките, изсечени скули и тясната челюст допълваха изящното котешко излъчване на чертите й. Устните й бяха толкова пълни, че дори когато ги стискаше силно, както правеше в този момент, те пак изглеждаха меки. Макар да не притежаваше стандартна красота, тя беше с толкова оригинален вид, че въпросът за красотата просто ставаше излишен.

Траурната й рокля беше тясна и плътно прилепнала от шията до бедрата, преди да се разкрои в поредица сложни плисета. Човек можеше само да се догажда каква фигура се крие под тези дипли и сложната бродерия. Дори китките и ръцете й бяха скрити от черни ръкавици. С изключение на лицето й, единствената друга открита кожа беше на шията й, където високата яка се разтваряше в U-образен прорез. Девън можеше да види уязвимото помръдване на гърлото й при преглъщане. То изглеждаше толкова меко, това интимно местенце, където мъжът можеше да притисне устни и да почувства ритъма на пулса й.

Прииска му се да започне оттам, да целува гърлото й, докато я съблича като сложно опакован подарък, докато тя не започне да стене и да се гърчи под него. Ако беше някоя друга жена и обстоятелствата бяха различни, Девън щеше веднага да я съблазни. Той осъзна, че не бива просто да стои там и да я зяпа като риба на сухо, затова затърси из пламналите си, хаотични мисли някоя традиционна забележка, нещо, което да прозвучи на място.

За негова изненада тя първа наруши мълчанието.

— Името ми е Катлийн.

Ирландско име.

— Защо нямате акцент?

— Бях изпратена в Англия още като дете, за да живея при едни семейни приятели в Лиоминстър.

— Защо?

Между извитите й вежди се появи бръчка.

— Родителите ми бяха твърде заети с конете си. Прекарваха по няколко месеца всяка година в Египет, за да пазаруват чистокръвни арабски жребци за фермата си. Аз бях… едно неудобство. Приятелите им лорд и лейди Бъруик, които също се занимават с коне, предложиха да ме вземат и да ме отгледат заедно с двете им дъщери.

— Родителите ви все още ли живеят в Ирландия?

— Майка ми почина, но баща ми е все още там. — Погледът й се замъгли, мислите й полетяха нанякъде. — Той ми изпрати Асад като сватбен подарък.

— Асад…? — повтори Девън, озадачен.

Погледът й отново се съсредоточи върху него; Катлийн изглеждаше смутена и от шията към челото й бавно пълзеше червенина.

Тогава Девън разбра.

— Конят, който хвърли Тео — каза тихо той.

— Вината не е на Асад. Толкова зле го бяха тренирали, че баща ми го откупи обратно.

— Защо е дал този проблемен кон на вас?

— Лорд Бъруик често ми позволяваше да му помагам при тренирането на младите жребчета.

Девън преднамерено бавно огледа изящната й фигура.

— Та вие не сте по-голяма от врабче.

— За тренировката на арабски жребец не се използва брутална сила. Те са чувствителна порода — нуждаят се от разбиране и умения.

Две неща, които Тео не притежаваше. Колко глупав трябва да е, че да рискува да си счупи врата и заедно с това да съсипе ценното животно.

— На шега ли го направи Тео? — не се сдържа и попита Девън. — Опитваше се да се изфука?

В сияйните й очи проблесна изгаряща емоция, която бързо угасна.

— Беше се ядосал. Никой нямаше да го разубеди.

Ето ти го характерчето на Рейвънел.

Ако някой се осмелеше да противоречи на Тео или да му откаже нещо, това щеше да предизвика експлозия. Може би Катлийн бе смятала, че ще успее да се справи с него, или че Тео щеше да омекне с времето. Нямаше как да знае, че характерът на Рейвънел обикновено надделяваше над всякакво чувство за самосъхранение. Девън предпочиташе да смята, че е над тези неща, но в миналото неведнъж им се беше поддавал, като се хвърляше във вулканичната яма на всепоглъщаща ярост. Винаги се беше чувствал божествено, докато веднъж не се наложи да се изправи лице в лице с последствията.

Катлийн скръсти ръце на гърдите си, като всяка от малките й, облечени в черни ръкавици длани обхвана противоположния лакът.

— Някои хора казаха, че след инцидента е трябвало да умъртвя Асад. Но според мен ще е жестоко и неправилно да го наказвам за нещо, което не е станало по негова вина.

— Обмисляла ли сте да го продадете?

— Не ми се иска. Но дори и да реша да го продам, първо трябва да го укротя.

Девън се съмняваше дали е редно Катлийн да се доближава до коня, който току-що беше убил съпруга й, дори и случайно. Пък и тя едва ли щеше да остане достатъчно дълго в приората Евърсби, за да постигне някакъв напредък с арабския жребец.

Но сега не беше моментът да й го натяква.

— Бих искал да разгледам имота — рече той. — Ще се разходите ли с мен?

Със смутен вид Катлийн отстъпи назад.

— Ще уредя главният градинар да ви го покаже.

— Предпочитам вас. — Девън помисли за миг, след което попита: — Нали не се страхувате от мен?

Веждите й подскочиха нагоре.

— Със сигурност не.

— Тогава се разходете с мен.

Тя пренебрегна предложената ръка и го стрелна с предпазлив поглед.

— Да поканим ли и брат ви?

Девън поклати глава.

— Той подрямва.

— По това време? Да не е болен?

— Не, спазва режима на котките. Дълги часове, прекарани в лек сън и прекъсвани от кратки периоди на контене.

Видя как ъгълчетата на устните й потрепнаха в неволно веселие.

— Да вървим тогава — промърмори тя, мина покрай него и забърза по коридора, а той я последва без колебание.