Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рейвънел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cold-Hearted Rake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Sqnka (2017)
Допълнителна корекция
asayva (2017)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Изкушение

Преводач: Мирела Стефанова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-057-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7908

История

  1. — Добавяне

Глава 4

След неопределено време усещанията й започнаха да се завръщат. Катлийн се размърда; чу тихо мърморене и отдалечаващи се стъпки, както и безспирното трополене на дъжда по покрива. Извърна раздразнено главата си настрани в копнежа да подремне още малко. Нещо меко и топло докосна бузата й, притисна се нежно и усещането разбуди сетивата й.

Усещаше крайниците си натежали и отпуснати, главата й се намираше върху удобна опора. Лежеше върху твърда повърхност, която се надигаше и спускаше ритмично. С всяко вдишване тя усещаше мириса на коне и кожа, и на нещо свежо, като ветивер. Имаше неясното впечатление, че е сутрин… но това някак си не й се струваше правилно…

Тя си спомни бурята и се размърда.

Плътен глас погъделичка ухото й:

— В безопасност си. Полегнала си върху мен.

Катлийн рязко отвори очи.

— Какво… — рече замаяно тя и примигна. — Къде… О!

Откри, че се взира в чифт тъмносини очи. Леко пробождане, не съвсем неприятно, я прониза някъде под ребрата, щом откри, че Девън я е прегърнал. Намираха се на пода в помещението за седла, върху купчина от сгънати одеяла и черги. Това беше най-топлото, най-сухо място в конюшнята, което се намираше близо до отделенията за по-лесен достъп. Дневната светлина озаряваше рафтовете с подредени върху тях седла, които бяха прикрепени към белите стени от борови дъски; дъждът се стичаше по стъклото и хвърляше пъстри сенки.

Катлийн реши, че не е готова да се изправи срещу последствията от ужасния начин, по който се беше държала, и затвори отново очи. Усещаше клепачите си подути и леко сърбящи, и вдигна юмруци, за да ги разтърка.

Девън я улови за китката и с лекота я отмести настрани.

— Недейте, само ще влошите положението. — Той пъхна в ръката й някакъв мек парцал, от онези, които се използваха за полиране. — Чист е. Главният коняр го донесе преди няколко минути.

— А той… искам да кажа, надявам се, че не бях… така? — попита тя с тъничко гласче.

— Имате предвид в прегръдките ми? Боя се, че бяхте. — В гласа му се долавяше развеселеност.

От устните й се отрони тих стон.

— Какво ли си е помислил…

— Нищо не си помисли. Всъщност каза, че малко „циврене“ ще ви дойде добре, както се изрази той.

Така йоркширците наричаха плаченето на малко дете.

Унизена, Катлийн избърса очите си и си издуха носа.

Ръката на Девън се плъзна в разрошената й коса и пръстите му погалиха скалпа й така, сякаш тя беше котка. От негова страна беше изключително неуместно да я докосва по този начин, но усещането беше толкова стряскащо приятно, че Катлийн просто не можа да се насили да възрази.

— Кажете ми какво се случи — рече тихо той.

Вътрешностите й се преобърнаха. Тялото й беше отпуснато като празен чувал от брашно. Дори усилието да тръсне глава беше изтощаващо.

Успокояващата ръка продължаваше да си играе с косата й.

— Кажете ми.

Катлийн беше твърде изморена, за да му откаже.

— Аз съм виновна — чу тя гласа си. От крайчето на окото й потече тънка пареща струйка и изчезна в косата й. — Аз съм причината Тео да е мъртъв.

Девън мълчеше и търпеливо я чакаше да продължи.

Думите се изливаха с позорна бързина.

— Аз го докарах дотам. Скарахме се. Ако не се бях държала по този начин, ако бях проявила разбиране вместо презрение, Тео все още щеше да е жив. Онази сутрин смятах да изляза на езда с Асад, но Тео искаше да остана и да споря с него, а аз казах не, не и когато се намира в такова състояние — тогава Тео каза, че ще излезе да язди с мен, но аз му казах… — Думите й бяха прекъснати от сподавено ридание, след което тя продължи решително:

— Казах му, че той няма да успее да поддържа темпото ми. Предишната нощ се беше напил и главата му все още не се беше прояснила.

Палецът на Девън докосна слепоочието й и проследи следата, останала от солената сълза.

— И Тео реши да ви докаже, че не сте права — рече след миг той.

Катлийн кимна; брадичката й трепереше.

— Втурнал се е към конюшнята вбесен и полупиян — продължи Девън, — и е настоял да язди коня, който вероятно е нямало да може да контролира дори трезвен.

Мъничките мускулчета по лицето й се сгърчиха.

— Защото не го успокоих така, както би трябвало да направи добрата съпруга…

— Почакайте — рече Девън, когато от устните й се отрони хълцащо ридание. — Не, не започвайте отново. Тихо сега. Поемете си въздух.

Ръката му се отмести от косата й и той я повдигна леко нагоре в скута си, докато очите им почти се изравниха. После взе чист парцал и избърса бузите и очите й, сякаш беше някое дете.

— Да помислим рационално върху това — каза той. — Първо, относно тая работа с успокояването на Тео — съпругът не е кон, че да бъде трениран. Братовчед ми беше възрастен мъж, който сам определя съдбата си. Той е избрал да поеме глупав риск и си плати за това.

— Да, но той беше пил…

— Също негов избор.

Катрин беше поразена от равнодушието и безцеремонните му думи. Беше очаквала да я обвинява, може би повече, отколкото се обвиняваше сама тя, ако това изобщо беше възможно. Никой не можеше да отрече вината й; твърде очевидна беше.

— Аз съм виновна — настоя тя. — Когато е ядосан, Тео не можеше да се владее. Не можеше да преценява правилно. Трябваше да намеря начин да го успокоя, а вместо това го тласнах към ръба.

— Не е ваше задължение да спасявате Тео от самия него. Когато е решил да се държи като луда глава, никой не е можел да го спре.

— Но това не е решение, разбирате ли. Когато съм възбудила гнева му, той не е можел да направи нищо.

Устните на Девън се изкривиха, сякаш тя беше казала нещо абсурдно.

— Естествено, че е можел.

— Откъде знаете?

— Защото съм Рейвънел. Имам същия проклет характер. И когато го проявявам, съм напълно наясно какво правя.

Тя поклати глава; отказваше да му позволи да я успокои.

— Не чухте как му говорех. Бях изключително саркастична и жестока… О, трябваше да видите лицето му…

— Да, сигурен съм, че сте били идеалното мъничко стършелче. И все пак няколко остри думи не са били достатъчна причина Тео да бъде обхванат от самоубийствен гняв.

Докато Катлийн обмисляше думите му, тя внезапно осъзна, че пръстите й са се заровили в гъстата, късо подстригана коса на тила му. Ръцете й бяха обгърнали врата му. Кога се беше случило това? Силно изчервена, тя рязко ги свали.

— Не изпитвате съчувствие към Тео, защото не го харесвате — каза смутено тя, — но…

— Все още не съм решил да харесвам и вас. Това не променя мнението ми за случилото се.

Катлийн го погледна с разширени очи. Някак си хладнокръвната му, безчувствена преценка й подейства по-успокояващо от съчувствието.

— След като се случи, дотичаха да ме извикат — намери сили да продължи тя. — Тео лежеше на земята. Беше си счупил врата и никой не искаше да го мести, докато не пристигне лекарят. Наведох се над него и произнесох името му, а когато чу гласа ми, той отвори очи. Разбирах, че умира. Притиснах длан към бузата му и му казах, че го обичам, а той отвърна: „Ти не си ми съпруга“. Това бяха последните му думи. Когато лекарят пристигна, вече беше в безсъзнание… — Очите й отново се напълниха със сълзи. Не осъзнаваше, че усуква парчето плат, което беше стиснала в юмруците си, докато ръцете му не обхванаха нейните и не успокоиха трескавите им движения.

— Аз не бих обърнал внимание на последните думи на Тео — каза Девън. — Не може да се очаква, че е осъзнавал какво говори. Вратът му е бил счупен, за Бога. — Ръката му галеше успокояващо нейната. — Чуйте ме, моя малка лейчице, в природата на братовчед ми е да действа прибързано във всеки един момент. Винаги е било така. Безразсъдният ген в рода Рейвънел съществува от векове. Тео можеше да се ожени за светица и пак в някой момент щеше да избухне в гняв.

— Аз определено не съм светица — рече печално тя, поклащайки глава.

— Разбрах го от първия момент, в който ви видях. — В гласа му се прокрадна веселие.

Навела глава, Катлийн гледаше ръката му, обхванала нейната, елегантна, но брутално силна, покрита с редки, светли косъмчета.

— Иска ми се да можех да се върна и да го направя отново — прошепна тя.

— Никой не може да ви обвини за случилото се.

— Аз се обвинявам.

— „Оставете я да крие клеймото, щом иска — изрецитира той с язвителен тон, — но болката от него ще остане завинаги в сърцето й“.

Катлийн разпозна цитата от „Алената буква“ и го погледна нещастно.

— Сравнявате ме с Хестър Прин?

— Само по стремежа ви към мъченичество. Макар че дори Хестър се е забавлявала донякъде преди заслуженото си наказание, докато очевидно вие сте нямали този късмет.

— Забавление? — Отчаянието й отстъпи пред изумлението. — За какво говорите?

Той я гледаше напрегнато.

— Според мен дори една истинска дама може да намери удоволствие в брачните прегръдки.

Тя ахна, едновременно сконфузена и обидена.

— Аз… вие… как смеете да повдигате подобна тема… — Досега се беше държал толкова мило и успокояващо, а сега отново се беше превърнал в предишния непоносим простак. — Като че ли ще седна да обсъждам това с някого, най-малкото с вас! — Тя започна да извива тялото си с намерението да се измъкне от скута му, но той с лекота я задържа в него.

— Преди да изхвърчите оттук, тласкана от праведно негодувание — рече Девън, — най-добре първо да пристегнете корсета си.

— Моят… — Катлийн наведе глава и за свой ужас установи, че първите няколко копчета на роклята й са разкопчани и горните две кукички на корсета са разкачени. Кожата й поаленя. — О, как сте могли?!

Очите му грейнаха развеселено.

— Не дишахте добре. Реших, че имате повече нужда от кислород, отколкото от скромност. — След като известно време наблюдаваше трескавите й опити да закопчее корсета, той попита учтиво: — Мога ли да помогна?

Не. Макар да съм сигурна, че сте доста изкусен в „помагането“ на дамите за тяхното бельо.

— Трудно бих ги нарекъл дами. — Той се засмя тихо, докато тя продължаваше да човърка корсета си с нарастваща паника.

Следобедното напрежение я беше изнервило дотолкова, че дори най-елементарната задача й се струваше трудна. Тя пъхтеше и се извиваше в опит да събере двете краища на корсета.

След като я погледа минутка, Девън рече бързо:

— Позволете на мен. — Избута ръцете й настрани и започна умело да закача кукичките на корсета. Тя ахна, когато почувства кокалчетата на пръстите му да докосват кожата на гърдите й. След като приключи с кукичките, той се зае с копчетата на роклята й. — Успокойте се. Нямам намерение да ви насилвам; не съм чак толкова покварен, колкото може да се съди по репутацията ми. Освен това бюст с толкова скромни пропорции — макар и доста очарователен — не е достатъчен, за да ме тласне към лудостта на похотта.

Катлийн го изгледа кръвнишки и застина неподвижно, изпълнена с тайно облекчение, че той й беше дал поредната причина да го мрази. Дългите му пръсти работеха чевръсто с копчетата, докато накрая всяко едно от тях се озова на сигурно място в малката си копринена гайка.

Когато извърна глава, за да я погледне, миглите му хвърляха пъстри сенки върху бузите.

— Готово — промърмори той.

Тя изпълзя от скута му с бързината на опарена котка.

— Внимавайте. — Девън потрепна при едно непремерено движение на коляното й. — Тепърва ще трябва да си осигуря наследник, което прави някои части от анатомията ми по-ценни за имението от семейните бижута.

— За мен не са ценни — отвърна тя и се изправи със залитане.

— Въпреки това аз си ги харесвам. — Той се ухили, скочи пъргаво на крака и протегна ръка, за да я подпре.

Ужасена от възмутително омачканите и кални поли на роклята си, Катлийн започна да отупва сламките и конските косми, полепнали по черния креп.

— Да ви придружа ли до къщата? — попита Девън.

— Предпочитам да се приберем поотделно — отвърна тя.

— Както желаете.

Катлийн изпъна гръб и додаде:

— Никога повече няма да говорим за това.

— Много добре.

— Освен това… все още не сме приятели.

Той издържа погледа й.

— Значи сме врагове?

— Зависи. — Катлийн си пое треперливо дъх. — Как… как ще постъпите с Асад?

Лицето му някак омекна.

— Ще остане в имението, докато не бъде обучен наново. Само това мога да ви обещая засега.

Макар да не беше точно отговорът, който бе желала, все пак бе за предпочитане, вместо веднага да продадат Асад. Щом щеше да бъде обучаван наново, значи имаше шанс да се окаже при някой, който да го оцени.

— В такъв случай… предполагам… че не сме врагове.

Той стоеше прав пред нея по риза, без вратовръзка или якичка. Подгъвите на панталона му бяха кални. Косата му имаше нужда от сресване и в нея се виждаха заплетени сламки, но някак си с този небрежен външен вид Девън изглеждаше още по-красив отпреди. Катлийн пристъпи колебливо към него и той остана напълно неподвижен, докато тя издърпваше сламките от косата му. Тъмните кичури бяха примамливо разрошени, леко лизнати от дясната страна, и тя почти се поддаде на изкушението да ги приглади.

— Колко време продължава траурът? — изненада я резкият му въпрос.

Катлийн примигна объркано.

— За вдовицата? Има четири траурни периода.

Четири?

— Първият трае една година, вторият шест месеца, третият три месеца и след това непълният траур продължава до края на живота й.

— А ако вдовицата реши да се омъжи повторно?

— Може да го направи след една година и един ден, макар да не се гледа с добро око на толкова прибързан брак, освен ако тя има деца или недостатъчно приходи.

— Не се гледа с добро око, но не е забранен?

— Не е. Защо питате?

Девън сви рамене.

— Просто съм любопитен. От мъжете се изисква само шестмесечен траур — вероятно защото не бихме изтърпели нещо по-продължително.

Раменете й помръднаха.

— Сърцето на мъжа е различно от това на жената.

Той я погледна въпросително.

— Жените обичат по-силно — обясни тя. Когато видя изражението му, попита: — Мислите, че греша?

— Мисля, че твърде малко познавате мъжете — отвърна любезно той.

— Бях омъжена — знам всичко, което ми е нужно. — Катлийн отиде до прага, спря се и го погледна отново: — Благодаря ви — рече тя и излезе, преди Девън да успее да отговори.

* * *

След като Катлийн си тръгна, Девън отиде бавно до вратата. Затвори очи, облегна чело на рамката и изпусна премерено дъх.

Мили Боже… безумно я желаеше.

Обърна се и облегна гръб на дървената стена, като се опитваше да разбере какво се случваше с него. Беше го обзело някакво еуфорично, пагубно чувство. Усещаше, че е стигнал до точка, от която нямаше връщане.

Мразеше да гледа жените как плачат. При първия признак за сълзи хукваше като подплашен заек. Но щом ръцете му обгърнаха Катлийн, само за миг светът, миналото, всичко, в което винаги бе вярвал, се изпари. Тя се беше вкопчила в него, но не от страст или страх, а от чисто човешка нужда за близост. Това го беше наелектризирало. Досега никой не беше търсил утеха при него, и даването й беше по-неописуемо интимно от най-пламенните му сексуални контакти. В мига, в който я бе обгърнал с ръце, той бе почувствал сладката, първична свързаност.

В мислите му цареше хаос. Тялото му все още се разтапяше при спомена за усещането на леката й тежест в скута му. Преди да се съвземе напълно, той беше целунал копринената й буза, мокра от солените сълзи и летния дъжд. Искаше да я целува отново, навсякъде, в продължение на часове. Искаше я гола и изтощена в прегръдките му. След всичките му предишни контакти физическото удоволствие беше изгубило първоначалната си привлекателност, но сега той желаеше Катлийн Рейвънел по начини, които го стряскаха.

Как се забърках в това, по дяволите, помисли си гневно той. Съсипано имение, изчерпано богатство и жена, която не може да притежава. Катлийн щеше да бъде в траур цяла година и един ден, и дори след това нямаше да може да я има. Тя никога нямаше да се принизи до ролята на нечия любовница, а след преживяното с Тео нямаше да иска да има нищо общо с друг Рейвънел.

С мрачно изражение на лицето Девън отиде да вдигне от пода захвърленото си палто. Навлече омачканата дреха и се запъти към отделенията. В дъното на сградата две конярчета разговаряха, докато почистваха един от боксовете. Когато усетиха присъствието му, те веднага се умълчаха и единствените звуци, които продължиха да се чуват, бяха шумоленето на метлата и стърженето на лопатата. Някои от конете го наблюдаваха с любопитство, други не показваха никакъв интерес.

Девън отиде със спокойна крачка до отделението на арабския жребец. Асад извърна главата си и го изгледа, муцуната му се изпъна неспокойно.

— Не се притеснявай — промърмори Девън. — Макар че никой не би те обвинил, ако сбърчиш нос при приближаването на някой Рейвънел.

Асад изпръхтя и нервно плесна с опашка. После бавно се приближи към входа на отделението.

— Добре изглежда, м’лорд — разнесе се гласът на господин Блум някъде зад Девън. — Момчето е хапливо — може да ви гризне неочаквано. Предпочита компанията на моми пред мъжете.

— Което показва добър вкус — каза Девън на коня. Той протегна ръката си с дланта нагоре, както бе видял да прави Катлийн по-рано.

Асад предпазливо я подуши. Очите му бяха полузатворени. Направи няколко преживящи движения с челюстите си, наведе покорно глава и завря носа си в дланта на Девън. Мъжът се усмихна и го погали по главата.

— Голям си красавец, нали?

— И го знае много добре — каза главният коняр, като се приближи с хихикане. — Надушва по вас миризмата на нейна светлост. Сега направо ще се разтопи. Усетят ли, че са в безопасност с вас, ще направят всичко, което поискате.

Девън плъзна ръка по грациозната шия на Асад, от тясното, фино подбрадие до масивните рамене. Козината му беше мека и топла, същинска коприна.

— Според вас какъв е характерът му? — попита той. — Има ли някаква опасност за лейди Триниър, ако продължи с обучението му?

— Никаква, м’лорд. Асад е идеалният кон за дамите, стига да бъде трениран добре. Не е буен, просто е чувствителен. Вижда, чува, надушва всичко. Чистокръвните са такива, внимателни. Най-добре да се яздят с меко седло и нежна ръка. — Блум се поколеба, разсеяно подръпна белите си мустаци. — Седмица преди сватбата доведоха Асад тук от Лиоминстър. Лорд Триниър дойде в конюшнята да го види. Добре че нейна светлост не беше тук, за да види: Асад го ухапа и негова светлост го прасна силно по муцуната. Предупредих го: „Ако използвате юмрук срещу него, м’лорд, може да спечелите страха му, но не и доверието му“. — Блум поклати тъжно глава, очите му се навлажниха. — Познавах господаря още от малко момче. Всички в приората го обичаха. Но никой не би могъл да отрече, че е пукливче.

Девън го изгледа въпросително.

— Какво означава това?

— В Йоркшър така наричат въгленчетата, които изскачат от мангала. Но също се отнася и за мъж, който не си сдържа нрава.

Асад вдигна глава и деликатно докосна с муцуната си брадичката на Девън. Той устоя на порива си да отметне глава и просто остана неподвижен.

— Духнете леко носа му — промърмори Блум. — Той иска да станете приятели.

Девън се подчини. След като леко изпуфтя в отговор, конят го мушна с муцуна в гърдите и облиза предницата на ризата му.

— Смятайте, че сте го спечелили, м’лорд — каза главният коняр и по лицето му се разля широка усмивка, от която бузите му се набръчкаха над пищните мустаци.

— Това няма нищо общо с мен — отвърна Девън и леко погали фината глава на Асад, — а само с мириса на лейди Триниър.

— Да, но докосването ви му действа добре. — След това главният коняр додаде равнодушно: — Както и на нейна светлост, очевидно.

Девън го изгледа с присвити очи, но възрастният мъж беше самата невинност.

— Лейди Триниър беше измъчена от спомена за инцидента на съпруга си — каза Девън. — Бих предложил помощ на всяка жена в нейното положение. — Той се поколеба. — За нейно добро бих искал вие и конярите да не споменавате нищо за случилото се.

— Казах на момчетата, че ще им съдера кожицата, ако обелят и дума за това. — Блум се намръщи загрижено. — Онази сутрин… нейна светлост и господарят се сдърпаха, преди той да дотича в конюшнята. Безпокоя се, че тя може да се обвинява за случилото се.

— Така е — отвърна тихо Девън. — Но аз й казах, че в никакъв случай не бива да се чувства отговорна за действията му. Нито да обвинява коня. Братовчед ми сам си е виновен за трагедията, която се случи.

— Съгласен съм, м’лорд.

Девън потупа за последен път Асад.

— Довиждане, приятелче… Ще те посетя сутринта, преди да си тръгна. — Той се обърна и тръгна покрай отделенията към изхода, следван от възрастния мъж. — Предполагам, че след смъртта на графа наоколо се ширят всякакви слухове.

— Слухове? Да, пълно е с такива.

— Някой казва ли за какво са се карали онази сутрин лорд и лейди Триниър?

Лицето на Блум остана безизразно.

— Не бих могъл да кажа.

Очевидно беше, че мъжът има някаква представа за същността на конфликта между Тео и Катлийн. Слугите знаеха всичко. Но нямаше да е прилично да разпитва по-настоятелно за семейните проблеми. Девън неохотно изостави въпроса… засега.

— Благодаря ви за помощта с лейди Триниър — каза той на главния коняр. — Ако тя реши да продължи да обучава Асад, ще й позволя само ако вие я наглеждате. Доверявам се на способността ви да я пазите.

— Благодаря ви, м’лорд! — възкликна Блум. — Т’ва означава ли, че дамата остава в Евърсби?

Девън го погледна, без да знае как да отговори на този въпрос.

На пръв поглед той изглеждаше съвсем простичък, но в действителност беше ужасно сложен. Какви бяха намеренията му за Кармен? А за сестрите на Тео? Какво възнамеряваше да прави с приората Евърсби, с конюшнята и домакинството, със семействата на арендаторите?

Наистина ли възнамеряваше да ги захвърли на произвола на съдбата?

Но, по дяволите, как би могъл да прекара остатъка от живота си с този неизмерим дълг и с всичките задължения, надвиснали над главата му като Дамоклев меч?

Той затвори за миг очи и осъзна, че мечът вече е там.

Беше надвиснал над главата му в мига, когато му бяха съобщили за смъртта на Тео.

Нямаше никакъв избор. Независимо дали искаше или не, отговорностите, които вървяха с титлата, вече бяха негови.

— Да — отвърна най-накрая той на главния коняр, като изпитваше леко гадене. — Възнамерявам да ги оставя всичките тук.

Възрастният мъж се усмихна и кимна, сякаш не беше очаквал друг отговор.

Девън тръгна през крилото на конюшнята, което я свързваше с къщата и се запъти към фоайето. Чувстваше се някак встрани от ситуацията, сякаш съзнанието му беше решило да се отдръпне и да наблюдава отстрани, преди да се впусне в подробностите.

От горните етажи се чуваха звуци от пиано и женски гласове. Може и да бъркаше, но му се стори, че долавя отличителен мъжки глас в разговора.

Видя една от прислужниците, която полираше парапета на голямото стълбище, и я попита:

— Откъде идва този шум?

— Семейството пие следобедния си чай в гостната на горния етаж, милорд.

Девън започна да изкачва стълбището с премерени стъпки. Когато стигна до гостната, вече не се и съмняваше, че гласът принадлежи на непоправимия му брат.

— Девън! — възкликна Уест с усмивка, когато брат му влезе в стаята. — Погледни какви очарователни малки братовчедки открих. — Той седеше на стола до масата за игри и щедро си доливаше от манерката с алкохол в чашата за чай. Близначките кръжаха около него, заети с подреждането на някаква карта-пъзел. Уест погледна неуверено брат си и отбеляза: — Изглеждаш така, сякаш са те влачили през живия плет.

— Не бива да си тук — каза му Девън. После се обърна към всички в стаята: — Някой да се чувства развратен или осквернен?

— Още от дванайсетгодишна възраст — отвърна Уест.

— Не питах теб, а момичетата.

— Още не — отвърна весело Касандра.

— Да му се не види! — възкликна Пандора, докато оглеждаше парчетата от пъзела в шепата си. — Не мога да намеря Лутън.

— Не се притеснявай за това — каза й Уест. — Можем изцяло да пропуснем Лутън и Англия изобщо няма да е зле без него. Всъщност дори може да се смята за подобрение.

— Говорят, че в Лутън правят чудесни шапки — каза Касандра.

— Чувала съм, че правенето на шапки кара хората да полудеят — отбеляза Пандора. — Което не мога да разбера, защото изобщо не ми се струва чак толкова еднообразно.

— Не полудяват от работата — каза Уест, — а от живачния разтвор, който използват, за да изгладят филца. При продължително въздействие, той уврежда мозъка. Оттам и израза „луд като шапкар“.

— Тогава защо го използват, щом вреди на работниците? — попита Пандора.

— Защото винаги могат да се намерят нови работници — отвърна цинично Уест.

— Пандора! — възкликна Касандра. — Наистина ми се иска да престанеш да пъхаш парчета от пъзела на места, в които очевидно не се събират!

— Но те се събират — настоя упорито близначката й.

— Хелън — извика Касандра на по-голямата им сестра, — остров Ман в Северно море ли се намира?

Музиката спря за миг. Хелън се обади от ъгъла, където седеше пред малкото пиано. Макар инструментът да не беше акордиран, тя очевидно беше много добра музикантка.

— Не, скъпа, в Ирландско море.

— Тинтири-минтири. — Пандора захвърли парчето от пъзела настрани. — Това е голямо разочаровбесяване.

Хелън видя озадаченото изражение на Девън и обясни:

— Пандора обича да си измисля думи.

— Не обичам — отвърна троснато Пандора. — Само понякога, когато обикновените думи не могат да изразят как се чувствам.

Хелън стана от пейката пред пианото и се приближи до Девън.

— Благодаря ви, че намерихте Катлийн, милорд — каза тя, а очите й се усмихваха. — Тя си почива на горния етаж. Камериерките й приготвиха гореща вана, а след това готвачката ще изпрати горе поднос с храна.

— Добре ли е тя? — попита Девън, като се чудеше какво точно е разказала Катлийн на Хелън.

Момичето кимна.

— Така мисля. Макар че е доста изтощена.

Естествено, че беше. И, като се замислеше, той се чувстваше по същия начин.

Девън се обърна към брат си.

— Уест, искам да говоря с теб. Ще дойдеш ли с мен в библиотеката?

Уест пресуши остатъка от чая си, изправи се и се поклони на сестрите Рейвънел.

— Благодаря ви за прекрасния следобед, скъпи мои. — Преди да излезе, той се спря за миг. — Пандора, скъпа, опитваш се да напъхаш Портсмът в Уелс, от което, уверявам те, никой няма да остане доволен.

— Казах ти — обърна се Касандра към Пандора, и близначките започнаха да спорят, а Девън и Уест излязоха от стаята.