Лайза Клейпас
Изкушение (22)

Глава 22

Късно следобед Девън стана от леглото с намерението да се присъедини към останалите в трапезарията за коледния следобеден чай. Успя да се облече с помощта на камериера си, но му отне много повече време, отколкото бе очаквал. Процесът първоначално включваше плътно бинтоване на пукнатите му ребра и ограничаване на резките движения. Дори с помощта на Сътън беше безумно болезнено да напъха ръцете си в ръкавите на ризата. И най-лекото извиване на тялото го караше да се сгърчва в агония. Преди да облече сакото си, той беше принуден ди изпие половин доза лауданум, за да притъпи болката.

Накрая Сътън завърза връзката му на спретнат възел и отстъпи назад, за да го огледа.

— Как се чувствате, милорд?

— Достатъчно добре, за да сляза за малко долу — отвърна Девън. — Но трудно могат да ме нарекат пъргав. Почти сигурен съм, че ако кихна, ще започна да плача като бебе.

Камериерът се усмихна леко.

— Не са малко хората, които са готови да ви помогнат. Лакеите направо теглиха клечки, за да определят кой ще получи привилегията да ви придружи до долу.

— Не искам никой да ме придружава — каза Девън, на когото мисълта да бъде третиран като някой страдащ от подагра старец въобще не му допадаше. — Ще се държа за парапета.

— Боя се, че Симс е непреклонен. Инструктира целия персонал за необходимостта да ви пазят от нови наранявания. Освен това не можете да разочаровате слугите, като откажете помощта им. Превърнахте се в нещо като герой за тях, след като спасихте онези хора.

— Не съм герой — намръщи се Девън. — Всеки би го направил.

— Не мисля, че разбирате, милорд. Според статиите във вестниците, жената, която сте спасили, е съпруга на мелничар — отишла в Лондон, за да прибере малкия си племенник след смъртта на майка му. А момчето и сестрите му са деца на работници във фабрика. Били изпратени в провинцията, за да живеят с дядо и баба. — Сътън замълча за миг, преди да наблегне: — Всичките са били пътници във втора класа.

Девън го погледна подозрително.

— Да рискувате живота си за когото и да било е проява на героизъм — каза камериерът. — Но фактът, че мъж с вашия статус е готов да жертва всичко за хората с низше потекло… Е, поне що се отнася до всички в приората Евърсби, все едно сте го направили за който и да е от тях. — Сътън се усмихна, когато видя смущението на Девън. — Затова десетилетия наред ще бъдете преследван от почитта и обожанието на вашите слуги.

— По дяволите — промърмори Девън с пламнало лице. — Къде е лауданумът?

Камериерът се ухили и отиде да позвъни на прислугата.

Щом Девън излезе от стаята си, той беше обграден от нежелано внимание. Не един, а двама лакеи го придружиха до долния етаж, като бързаха да му посочват опасностите по пътя, като ръба на определено стъпало, който не е добре изгладен, или някоя част от вития парапет, която може да е хлъзгава от скорошното полиране. След като обсъдиха очевидните опасности на стълбището, Девън продължи по коридора и по пътя си беше принуден да спре, защото дълга поредица от прислужнички го посрещна с реверанси, пропя в един глас „Весела Коледа“ и „Бог да ви благослови, милорд“, след което го засипа с пожелания за добро здраве.

Сконфузен от ролята, в която се беше озовал, Девън се усмихна и им благодари. После продължи болезнения си път до трапезарията, която беше украсена с излишък от коледни цветя и окичена вечнозелени венци, преплетени със златисти панделки. Катлийн, Уест и близначките седяха, смееха се и разговаряха спокойно.

— Разбрахме, че идвате — каза Пандора на Девън, — щом чухме щастливите гласове, които се носеха от фоайето.

— Той не е свикнал хората да посрещат пристигането му с доволни възклицания — рече сериозно Уест. — Обикновено го правят, когато си тръгва.

Девън стрелна брат си с подигравателно заплашителен поглед и тръгна към празния стол до Катлийн. Помощник-икономът, който чакаше в дъното на стаята, веднага издърпа стола и изключително внимателно му помогна да се настани.

На Катлийн като че ли й беше трудно да срещне погледа му.

— Не бива да се пресилвате — каза тя загрижено.

— Няма — отвърна Девън. — Ще пия чай и ще помогна на семейството да посрещне арендаторите при пристигането им. След това, предполагам, ще приключа с участието си. — Той огледа масата. — Къде е Хелън?

— Прави компания на господин Уинтърборн — отвърна весело Касандра.

Това пък откъде дойде? Девън погледна въпросително Уест, който леко сви рамене.

— Господин Уинтърборн изкара доста труден ден — обясни Катлийн. — Той имаше треска, а от лауданума се почувства по-зле. Макар това да не отговаря на правилата за приличие, Хелън помоли за разрешение да се опита да му помогне.

— Много мило от нейна страна — каза Девън. — И от ваша, че сте й позволили.

— Госпожа Чърч ми каза, че господин Уинтърборн вече не се сърди и не ръмжи — обади се Пандора. — Почива си върху възглавниците и пие чай от орхидеи. А Хелън бъбри като сврака часове наред.

Касандра я погледна втрещено.

— Хелън бъбри като сврака часове наред? Това ми се струва невъзможно.

— И аз не смятах, че има толкова много за казване — съгласи се Пандора.

— Може би просто не е имала възможност да се обади — отбеляза Уест с безизразно лице.

Няколко секунди по-късно го засипа дъжд от захарни бучки.

— Момичета! — възкликна раздразнено Катлийн. — Веднага престанете! Уест, да не сте посмял да ги окуражавате със смеха си! — После погледна заплашително към Девън, който отчаяно се опитваше да прикрие развеселеността си. — Нито пък вие — каза му строго тя.

— Няма — обеща той, потрепна и мрачно си помисли, че който е казал, че смехът е най-доброто лекарство, никога не си е чупил ребро.

* * *

Катлийн сметна за истинско чудо, че семейството успя да придобие сравнително приличен вид до времето, когато започнаха да пристигат арендаторите и хората от града.

Докато посрещаха процесията от гости, Девън изглеждаше самоуверен и любезен, без ни най-малък намек за арогантност. Стараеше се да бъде мил, посрещаше похвалите и възторжените коментари със скромна духовитост. Чистичките и спретнати деца бяха избутани напред, малките момчета се поклониха, момичетата направиха реверанс и Девън се поклони в отговор, като по никакъв начин не разкри болката, която навярно изпитваше.

Но след час и половина Катлийн забеляза как лицето му започна да се изопва. Време е да се спре, помисли си тя. Уест и момичетата щяха да посрещнат последните няколко гости и без него.

Но преди да успее да отведе Девън, към него се приближи семейство с розовобузо бебе, момиченце с руси къдри, привързани с панделка.

— Ще я подържите ли, милорд? — попита с надежда младата майка. — За късмет? — Очевидно не знаеше нищо за нараняванията, които Девън беше получил при инцидента.

— О, моля ви, позволете на мен! — възкликна Катлийн, преди той да успее да отговори. Тя протегна ръце към херувимчето, макар да се чувстваше неловко, защото не знаеше почти нищо за малките деца. Но бебето се отпусна доволно в ръцете й и втренчи в нея кръглите си като копчета очи. Катлийн му се усмихна, възхищавайки се на деликатността на кожата му и на устничките в идеална форма на розова пъпка.

Тя се обърна към Девън, повдигна бебето и предложи:

— Целувка за късмет?

Той се подчини без колебание, наведе се и допря устни до главичката на бебето.

Но когато се изправи и погледът му се отмести от момиченцето към Катлийн, за части от секундата очите му изглеждаха като безизразна, замръзнала синя бучка лед. Той бързо ги отмести, но не преди да ги е видяла. Тя инстинктивно разбра, че видът й с бебето в ръце беше отворил някаква врата към чувства, които той не искаше да възприеме.

Катлийн се насили да се усмихне и подаде бебето на гордата майка с възклицанието:

— Какво красиво момиченце. Истински ангел!

За щастие нямаше нови гости и Катлийн бързо се възползва от това. Тя хвана Девън под ръка и тихо му каза:

— Да вървим.

Той я съпроводи, без да каже нито дума, като въздъхна с облекчение, когато преминаха през фоайето.

Катлийн възнамеряваше да намери някое тихо местенце, където да седнат на спокойствие, но Девън я изненада, като я избута зад коледното дърво. Придърпа я в нишата под стъпалата, скрита зад пищно украсените вечнозелени клонки.

— Какво правите? — попита смаяно тя.

В очите му танцуваха пламъчетата на стотици мънички свещи.

— Имам подарък за вас.

— О, но… — тя млъкна смутена. — Семейството ще си разменя подаръци утре сутринта.

— За нещастие подаръците, които носех от Лондон, се изгубиха при катастрофата. — Той бръкна в джоба на палтото си и каза: — Това е единственото нещо, което успях да запазя. Предпочитам да ви го дам насаме, защото нямам нищо за останалите.

Тя колебливо взе предмета от разтворената му длан.

Това беше малка, изящна черна камея, обрамчена с перли. Жена на кон.

— Жената е Атина — каза Девън. — Според мита тя изобретила юздата и е първата, която е успяла да обязди кон.

Катлийн се взря с почуда в подаръка. Първо шала… сега това. Интимни, красиви, деликатни неща. Никой не беше предугаждал вкусовете й толкова добре.

Проклет да е.

— Прекрасна е — рече колебливо тя. — Благодаря.

През мъглата от набъбващи сълзи видя усмивката му.

Разкопча малката игла и се опита да я забоде на якичката си.

— Изправена ли е?

— Не съвсем. — Пръстите му се отъркаха в шията й, докато той нагласяше камеята и я закопчаваше. — Все още не съм ви виждал да яздите — рече Девън. — Уест твърди, че сте по-добра от всички, които той е виждал.

— Преувеличава.

— Съмнявам се. — Пръстите му се отдръпнаха от якичката. — Весела Коледа — промърмори той и се наведе, за да я целуне по челото.

Щом натискът на устните му отслабна, Катлийн отстъпи назад. Токчето й се закачи в нещо голямо и живо и тя беше сепната от силно, сърдито квичене.

— Ох! — Катлийн инстинктивно скочи напред и се блъсна в Девън. Ръцете му веднага я обгърнаха, макар че той изпъшка от болка. — О! Простете… Какво, за Бога… — Тя се извърна, за да погледне зад себе си и млъкна, щом видя Хамлет, който беше дошъл, за да рови под коледното дърво за изпадали от хартиените си обвивки сладки. Прасето душеше из зелените клони и подредените отдолу опаковани подаръци. Откри нещо за хапване и изгрухтя доволно.

Катлийн поклати глава, вкопчи се в Девън и двамата се разтресоха от смях.

— Причиних ли ви болка? — попита тя и отпусна леко ръка върху гърдите му.

Усмихнатите му устни докоснаха слепоочието й.

— Разбира се, че не, дребосъче такова.

Двамата останаха така и се наслаждаваха на този възхитителен момент на проблясващи светлини, аромат на смърч и неустоимо привличане. Във фоайето вече беше тихо; гостите се бяха оттеглили в приемната.

Девън наведе глава и я целуна по шията.

— Искам ви отново в леглото си — прошепна той. Устните му продължиха напред и той намери чувствителното място, което я накара да потрепери и да извие гръб; върхът на езика му напипа лекия пулс. Като че ли тялото й се беше настроило към неговото, възбудата й нарасна главоломно от близостта му, стомахът й се сви от удоволствие. Колко лесно щеше да е да го остави да вземе каквото поиска от нея. Да се остави на удоволствието, което щеше да й достави, да мисли само за настоящия момент.

И после някой ден… всичко щеше да се разпадне и тя щеше да бъде съсипана.

Катлийн се насили да се откъсне от него и го погледна едновременно с мъка и решителност.

— Не мога да започна афера с вас.

Изражението му беше някак резервирано.

— Искате нещо повече?

— Не — отвърна развълнувано тя. — Не мога да си представя каквато и да е връзка с вас, която да не ми донесе само нещастие.

Думите й сякаш прободоха резервираността му като стрела със стоманен връх.

— Препоръки ли искате? — попита той с хладен тон. — Които да свидетелстват за задоволителното ми представяне в спалнята?

— Естествено, че не — отвърна тя. — Не се подигравайте.

Погледът му се впи в нейния, в дълбините на синьото се разгоря пламък.

— Тогава защо ми отказвате? И защо се лишавате от нещо, което самата вие желаете? Бяхте омъжена — никой не очаква от вас да сте девствена. И никой няма да бъде наранен, ако ние двамата намерим удоволствие в компанията си.

— Накрая наранената ще бъда аз.

Той я гледаше с гняв и объркване.

— Защо говорите така?

— Защото се познавам — отвърна тя. — И познавам вас достатъчно добре, за да съм сигурна, че никога не бихте наранили умишлено жена. Но вие сте опасен за мен. И колкото повече се опитвате да ме убедите в обратното, толкова по-очевидно става това.

* * *

Хелън прекара три дни в стаята на Рис Уинтърборн, като не спираше да бърбори, докато той лежеше в треска и през повечето време мълчеше. Накрая се измори от звука на собствения си глас и спомена за това в края на втория ден.

— Аз не съм — отвърна той. — Не спирайте да говорите.

Комбинацията от счупения му крак, принудителния престой в леглото и треската го бяха направили кисел и избухлив. Като че ли всеки път, когато Хелън не беше там, за да го развлича, той изкарваше раздразнението си върху всеки, който се намираше наблизо, и дори се сопна на горката камериерка, която идваше сутринта, за да почисти и разпали камината.

След като премина през анекдотите от детството си, подробната история на рода Рейвънел и описанието на всичките си частни учители, обичани домашни любимци и най-живописните пътеки около Евърсби, Хелън се зае да издири материали за четене. Макар че се опита да привлече интереса на Уинтърборн към романите на Дикенс, той категорично го беше отхвърлил, защото не се интересуваше от романи или поезия. След това Хелън опита с вестници, които бяха определени като приемливи. Всъщност той искаше от нея да му прочита всяка дума, дори рекламите.

— Изненадана съм, че изобщо си се съгласила да му четеш — отбеляза Катлийн, когато Хелън й разказа за това. — На твое място не бих си правила труда.

Хелън я погледна изненадано. Намираха се в оранжерията с орхидеите, където Катлийн й помагаше в трудоемкото занимание по ръчното опрашване на ваниловите цветове.

— Имам чувството, че не харесваш господин Уинтърборн.

— Той е подплашил камериерките, наругал госпожа Чърч, обидил Симс и се държа доста сприхаво с мен — отвърна Катлийн. — Започвам да си мисля, че единственият член на домакинството, който не е бил обиден от него, е прасето, и то само защото Хамлет още не е влизал в стаята му.

— Той има треска — възрази Хелън.

— Поне признай, че е кисел и взискателен.

Устните на Хелън се разтеглиха в усмивка, когато призна:

— Може би наистина е малко взискателен.

Катлийн се засмя.

— Никога не съм била по-впечатлена от способността ти да се справяш с трудни характери.

Хелън разтвори едно бледожълто цветче, за да разкрие покритото с цветен прашец пипалце в него.

— Ако животът в дома на Рейвънелови не е достатъчни подготовка, не мога да си представя кое би било. — С помощта на клечка за зъби тя събра зрънцата прашец и ги прибави към нектара, който се криеше под мъничкото близалце. Ръцете й работеха вещо в резултат на годините практика.

След като приключи с цветчето, Катлийн изгледа озадачено зълва си.

— Винаги съм се чудела защо единствено ти не си наследила характера им. Никога не съм те виждала ядосана.

— Напълно съм способна да се ядосвам — увери я сухо Хелън.

— Да се ядосваш, да. Но не и да изпадаш в гняв, при който да крещиш и да хвърляш разни предмети, както и да правиш злобни забележки, за които по-късно да съжаляваш.

Хелън отговори, без да спира да работи усърдно върху ваниловата лиана:

— Може би при мен тепърва ще се прояви.

— Боже, дано не си права. Ако това се случи, няма да имаме нито един мил, спокоен човек, който да успокоява диви зверове като господин Уинтърборн.

Хелън я стрелна с усмивка.

— Той не е див. Просто е свикнал да бъде в центъра на оживена дейност. За човек с подобна натура е трудно да лежи неподвижно и да боледува.

— Днес по-добре ли е?

— Определено. А и днес пристига офталмологът, за да прегледа зрението му. — Хелън се поколеба, след което разтвори ново цветче. — Очаквам, че неразположението на господин Уинтърборн ще се подобри стократно, след като отново започне да вижда.

— Ами ако не може?

— Моля се да се оправи. — Хелън се замисли върху въпроса и челото й се сбърчи разтревожено. — Мисля си, че… той не е способен да понесе каквото и да било в себе си, което счита за слабост.

Катлийн я погледна с тъга.

— В живота има моменти, в които всички сме принудени да понасяме непоносимото.

* * *

След като и последното ванилово цветче беше опрашено, Хелън и Катлийн се върнаха в къщата и откриха, че офталмологът, доктор Джанзър, вече е пристигнал. Тъкмо преглеждаше очите на Уинтърборн, а доктор Уийкс и Девън се намираха в стаята при него. Въпреки няколкото безсрамни опита да подслушват, никой не беше успял да чуе нищо от случващото се зад затворената врата.

— Броят на очните специалисти в Англия на нивото на Джанзър може да се преброи на пръстите на едната ръка — каза Уест, докато чакаше заедно с останалите членове на семейството в частния салон на горния етаж. — Обучавал се е как да използва офталмоскоп, уред, който отразява светлината и му позволява да погледне директно в живото око.

— В зеницата? — попита Касандра с изумление. — Че какво може да се види там?

— Нерви и кръвоносни съдове, мисля.

Пандора, която беше излязла от салона няколко минути по-рано, се втурна в стаята и обяви с драматичен глас:

— Господин Уинтърборн може да вижда!

Хелън рязко си пое дъх и сърцето й се разтуптя.

— Откъде знаеш, скъпа? — попита тя със спокоен тон.

— Чух го да разчита буквите от очната таблица.

Катлийн се усмихна укорително на Пандора.

— Помолих те да не подслушваш на вратата, Пандора.

— Не съм. — Момичето вдигна една празна чаша. — Отидох в съседната стая и опрях това на стената. Когато опреш ухото си към него, можеш да чуеш какво си говорят.

— Искам да опитам! — възкликна Касандра.

— Нищо такова няма да правиш — каза й Катлийн, като махна на Пандора да седне. — Господин Уинтърборн има право на уединение. Скоро ще научим дали зрението му е незасегнато.

— Незасегнато е — обяви самодоволно Пандора.

— Сигурна ли си? — не се сдържа и попита Хелън.

Пандора закима ентусиазирано.

Хелън запази външно спокойствие, но вътрешно ликуваше облекчено и изричаше благодарствени молитви.

— Слава Богу — чу тя тихия глас на Уест, който седеше на дивана до нея.

Докато останалите в стаята продължаваха разговора си, тя го попита:

— Не бяхте ли оптимистичен за състоянието на зрението му?

— Донякъде очаквах да се оправи, но винаги има вероятност нещо да се обърка. Никак не ми се искаше нещо такова да се случи на Уинтърборн. Той не е от хората, които посрещат изпитанията въздържано и благоприлично.

Хелън разбра, че нетърпението на Уинтърборн не е резултат единствено за затварянето му в болничната стая.

— Мислех си, че човек, който притежава такъв огромен магазин, ще е очарователен и ще се държи непринудено с хората.

Думите й накараха Уест да се ухили.

— Може да бъде такъв. Но точно в моментите, когато е очарователен и непринуден, той е най-опасен. Никога не му се доверявай, когато се държи мило.

Тя се ококори от изненада.

— Мислех си, че ви е приятел.

— О, такъв е. Но не си правете илюзии относно Уинтърборн. Той не прилича на никой от мъжете, които познавате, нито е някой, с когото родителите ви биха позволили да се срещате в обществото.

— Родителите ми — каза Хелън — нямаха намерение да ми позволяват да се срещам с когото и да било в обществото.

Уест задържа погледа си върху нея и попита:

— И защо така, се чудя?

Тя отвърна с мълчание и съжали за коментара си.

— Винаги съм намирал за странно — отбеляза Уест, — че са ви принудили да живеете като монахиня в манастир. Защо брат ви не ви отведе в Лондон при откриването на сезона, когато ухажваше Катлийн?

Хелън издържа погледа му.

— Градът не представлява интерес за мен; радвам се, че останах тук.

Ръката на Уест се плъзна върху нейната и леко я стисна.

— Малка приятелко… нека ви дам един съвет, който може да се окаже полезен в бъдеще, когато навлезете в това общество. Когато лъжете, не кършете ръце. Дръжте ги спокойни и отпуснати в скута си.

— Не съм… — Хелън внезапно млъкна. Пое си дълбоко дъх и каза спокойно: — Исках да отида, но Тео смяташе, че не съм готова.

— Така е по-добре. — Уест й се ухили. — Пак излъгахте… но по-добре.

Влизането на Девън спести на Хелън необходимостта да отговори. Той се обърна с усмивка към всички:

— Според доктор Джанзър, очите на Уинтърборн са оздравели и той вижда отлично. — Доволни възклицания изпълниха въздуха. — Уинтърборн е изморен след прегледа. По-късно ще го посетим на групички, вместо да му се изсипем всичките накуп и да го зяпаме така, сякаш е гибонът в Бристолския зоопарк.