Лайза Клейпас
Изкушение (17)

Глава 17

— Влакът сигурно е закъснял — каза сърдито Пандора, докато си играеше с кучетата на пода в приемната. — Мразя да чакам.

— Би могла да се захванеш с някаква полезна работа — каза Касандра, като я бодна с иглата за бродиране. — Така чакането ще мине по-бързо.

— Хората винаги казват така, а пък не е вярно. Чакането си е все толкова дълго, независимо дали си зает с нещо или не.

— Може би джентълмените са спрели да се освежат по пътя насам — предположи Хелън и се приведе над бродерията си, за да завърши един сложен шев.

Катлийн вдигна поглед от книгата по земеделие, която Уест й беше препоръчал.

— В такъв случай се надявам да са умрели от глад, когато пристигнат — каза тя с подигравателно възмущение. — За пиршеството, което готвачката приготви, подхожда само истинска лакомия. — Тя се намръщи, когато видя как Наполеон се настанява в полите на Пандора. — Скъпа, докато пристигнат джентълмените, цялата ще си покрита с кучешки косми.

— Няма да забележат — увери я Пандора. — Роклята ми е черна, както и кучето.

— Може би, но все пак… — Гласът й секна, когато Хамлет доприпка в приемната с неизменната си усмивка. Сред суматохата покрай празничните приготовления, тя беше забравила за прасето. Беше свикнала да го вижда как подтичва подир Наполеон и Джозефин навсякъде и бе започнала да мисли за него като за трето куче. — О, Боже — каза тя, — трябва да направим нещо с Хамлет. Не можем да го оставим да обикаля наоколо, когато господин Уинтърборн пристигне.

— Хамлет е много чист — каза Касандра и се пресегна да погали прасето, което отиде до нея и изгрухтя любящо. — По-чист от кучетата, всъщност.

Наистина беше така. Хамлет се държеше толкова добре, че им се струваше нередно да го изгонят от къщата.

— Нямаме друг избор — рече със съжаление Катлийн. — Боя се, че не можем да очакваме от господин Уинтърборн да споделя нашите освободени от предразсъдъци възгледи за прасетата. Ще се наложи Хамлет да спи в плевнята. Можете да му приготвите хубаво легълце от слама и одеяла.

Близначките се възпротивиха в един глас:

— Но това ще нарани чувствата му…

— Ще реши, че го наказваме!

— Ще се чувства абсолютно удобно… — започна Катлийн, но млъкна, щом забеляза, че и двете кучета вдигнаха глави заради някакъв шум и изтичаха от стаята с размахани опашки. Хамлет изквича и хукна решително след тях.

— Има някой на прага — каза Хелън и остави настрани бродерията си. После отиде до прозореца, за да погледне към алеята и портала.

Това сигурно бяха Девън и гостът му. Катлийн скочи на крака и рече бързо на близначките:

— Отведете прасето в избата! Побързайте!

Потисна усмивката си, когато видя, че се втурват да изпълнят нареждането й.

Катлийн приглади полата и оправи ръкавите си, след което отиде при Хелън до прозореца. За нейна изненада на алеята нямаше карета или коне, а само едно яко на вид пони, което беше обляно в пот и дишаше тежко.

Веднага го разпозна: то принадлежеше на малкия син на пощальона, Нейт, който често им доставяше телеграми. Но Нейт обикновено не яздеше лудешката.

Неспокойни тръпки я полазиха по гърба.

На вратата застана възрастният иконом.

— Милейди.

Дъхът й секна, когато видя, че мъжът държи телеграма в ръката си. За времето, през което го бе познавала, Симс никога не й беше давал писмо или телеграма със собствените си ръце, винаги ги беше поднасял на сребърен поднос.

— Момчето казва, че е ужасно спешно — рече той и й подаде телеграмата с лице, напрегнато от потискани емоции. — Съобщението е било изпратено на началника на пощата. Като че ли в Олтън е имало инцидент с влак.

Катлийн почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. В ушите й зашумя. Тя грабна телеграмата от ръцете на иконома и я разгърна.

ДЕРАЙЛИРАНЕ БЛИЗО ДО СТАНЦИЯ ОЛТЪН. ТРИНИЪР И УИНТЪРБОРН СА РАНЕНИ. ЛЕКАРЯТ ДА Е ГОТОВ ЗА ПРИСТИГАНЕТО ИМ. ЩЕ СЕ ВЪРНА С КАРЕТА ПОД НАЕМ.

СЪТЪН

Девън… ранен.

Катлийн откри, че свива ръцете си в юмруци, сякаш ужасяващата мисъл беше нещо, което можеше физически да се прогони. Сърцето й заби лудо.

— Симс, прати лакей да доведе лекаря. — Думите бяха произнесени с усилие през нарастващата паника. — Трябва да пристигне незабавно — лорд Триниър и господин Уинтърборн ще имат нужда от вниманието му.

— Да, милейди. — Икономът напусна приемната с изумителна за годините му бързина.

— Мога ли да я прочета? — попита Хелън.

Катлийн й подаде телеграмата; краищата на листа хартия потреперваха като крилата на уловена пеперуда.

Откъм вратата се донесе задъханият глас на Нейт. Той беше дребно, жилаво момче, с рошава рижа коса и кръгло лице, обсипано с лунички.

— Татко ми каза новините от жицата. — Когато видя, че е привлякъл вниманието и на двете жени, той продължи въодушевено: — Случило се е на моста, точно преди станцията. Товарен влак преминавал през линията и не успял да се изтегли навреме. Пътническият влак се блъснал в него и някои от вагоните паднали от моста в река Уей. — Очите на момчето се бяха ококорили и излъчваха страхопочитание. — Повече от дузина хора са били убити, двайсетина други са изчезнали. Татко каза, че в следващите дни сигурно още някой ще умре; има с откъснати ръце и крака, телата им са смазани…

— Нейт — прекъсна го Хелън, когато Катлийн извърна глава настрани, — защо не изтичаш в кухнята и не поискаш от готвачката някоя бисквитка или джинджифилов сладкиш?

— Благодаря ви, лейди Хелън.

Катлийн притисна юмруци към очите си и заби кокалчетата си дълбоко в очниците. Силният страх я караше да трепери от главата до петите.

Не можеше да понесе мисълта, че Девън е наранен. В момента този красив, арогантен, изключително здрав мъж се гърчи в болка… може би се страхува… може би умира. Тя изхълца веднъж, после още веднъж и няколко горещи сълзи се плъзнаха между пръстите й. Не, не биваше да си позволява да плаче, имаше да върши толкова много неща. Трябваше да се подготвят за пристигането им. На разположение трябваше да е всичко, което бе необходимо, за да му се помогне.

— Какво мога да направя? — чу тя гласа на Хелън зад гърба си.

Катлийн избърса с маншет мокрите си бузи. Трудно й беше да мисли; умът й беше обгърнат в мъгла.

— Кажи на близначките какво се е случило и се погрижи да не присъстват, когато внесат мъжете в къщата. Не знаем в какво състояние са, нито колко са тежки нараняванията им и… Не бих искала момичетата да видят…

— Разбира се.

Катлийн се обърна с лице към нея. Кръвта пулсираше в слепоочията й.

— Аз ще намеря госпожа Чърч — рече тя с дрезгав глас.

— Трябва да съберем всички медицински запаси на домакинството, както и чисти чаршафи и парцали… — Гърлото й се стегна.

— Уест е с тях — каза Хелън и нежно отпусна ръка на рамото й. Изглеждаше много спокойна, макар лицето й да беше пребледняло и напрегнато. — Той ще се погрижи за брат си. Не забравяйте, че графът е едър и много силен. Може да оцелее в опасни ситуации, в които другите не биха могли.

Катлийн кимна машинално, но думите не й донесоха утеха. Да, Девън беше висок, мускулест мъж, но железопътната катастрофа не приличаше на което и да е друго бедствие. Нараняванията от сблъсъци и дерайлиране рядко бяха незначителни. Нямаше значение колко силен, смел или умен беше някой, когато се блъснеше с деветдесет километра в час. Всичко се свеждаше до късмета… който винаги беше в недостиг, що се отнасяше до фамилията Рейвънел.

* * *

За голямо облекчение на Катлийн, лакеят, когото беше изпратила да доведе доктор Уийкс, се върна бързо заедно с него. Уийкс беше компетентен, умел доктор, който се беше обучавал в Лондон. Беше пристигнал в имението сутринта, когато се бе случил инцидентът с Тео, и точно той съобщи на момичетата Рейвънел за смъртта на брат им. Когато някой от домакинството се разболееше, Уийкс винаги пристигаше бързо и се грижеше за прислугата със същото усърдие и уважение, които проявяваше към семейство Рейвънел. Катлийн бързо започна да го харесва и да му вярва.

— Все още не съм имал удоволствието да се срещна с лорд Триниър — каза Уийкс, отваряше медицинските си сандъчета в една от спалните, приготвена за пристигащите скоро пациенти. — Съжалявам, че първият ми път ще бъде при такива обстоятелства.

— Аз също — каза Катлийн, вперила поглед в съдържанието на големите черни кутии: гипсови превръзки, игли и конци, лъскави метални инструменти, стъклени тръбички, пълни с прахчета, и малки шишенца с химикали. Обзе я усещане за нереалност, докато се чудеше кога ли ще пристигне Девън и какви наранявания има.

Мили Боже, ситуацията ужасно наподобяваше сутринта, когато беше умрял Тео.

Тя сгъна ръце и обхвана лактите си с длани в опит да овладее треперенето на тялото си. Последния път, когато Девън бе напуснал приората Евърсби, тя му беше твърде ядосана, за да се сбогува с него.

— Лейди Триниър — каза тихо лекарят, — сигурен съм, че нещастното стечение на обстоятелства и моето присъствие тук ви напомнят за инцидента със съпруга ви. Ще помогне ли, ако ви приготвя едно леко успокоително?

— Не, благодаря, искам да запазя ума си трезв. Просто… не мога да повярвам… още един Рейвънел… — Тя не успя да завърши изречението си.

Уийкс се намръщи, докосна добре оформената си брада и отвърна:

— Мъжете от това семейство като че ли не се радват на дълъг живот. Но нека все още не приемаме най-лошото. Скоро ще научим какво е състоянието на лорд Триниър.

Докато лекарят нареждаше инструментите си на масата, Катлийн чу как в някоя отдалечена стая Симс дава нареждания на един от лакеите да изтича в конюшнята и да донесе няколко тренировъчни пръти за импровизирани носилки. По стъпалата се разнесе бързо трополене на крака и подрънкването на кофи с гореща вода и въглища. Госпожа Чърч гълчеше някаква камериерка, която й беше донесла тъпи ножици, но гласът й секна по средата на изречението.

Внезапната тишина накара Катлийн да се напрегне. След миг откъм коридора се разнесе разтревоженият глас на домакинката.

— Милейди, по алеята се задава фамилната карета!

Катлийн скочи като опарена и излетя от стаята. По пътя към стълбището подмина госпожа Чърч.

— Лейди Триниър — възкликна домакинката зад гърба й, — ще се спънете!

Катлийн пренебрегна предупреждението, втурна се през глава надолу по стълбите и изскочи на верандата, където се бяха събрали Симс и група прислужнички и лакеи. Погледите на всички бяха вперени в приближаващата карета.

Още преди колелата да престанат да се движат, лакеят, който се возеше отзад, скочи на земята и вратата на каретата се отвори отвътре.

Появата на Уест беше посрещната с възклицания. Той беше в ужасно състояние, дрехите му бяха мръсни и мокри. Всички побързаха да го заобиколят.

Уест вдигна едната си ръка, за да ги накара да отстъпят, а с другата се хвана за рамката на вратичката. Целият трепереше, а зъбите му тракаха звучно.

— Н-не… П-първо се погрижете за графа. К-къде е проклетият лекар?

Доктор Уийкс вече се намираше до него.

— Тук съм, господин Рейвънел. Ранен ли сте?

Уест поклати глава.

— С-само съм измръзнал. Т-рябваше да извадя б-брат си от реката.

Катлийн си проправи път през тълпата и улови ръката на Уест, за да го подкрепи. Той трепереше и се олюляваше, лицето му беше посивяло. От него се носеше вонята на мръсна река, дрехите му бяха кални и подгизнали.

— Как е Девън? — попита бързо тя.

Уест се облегна тежко върху нея.

— П-очти в безсъзнание. Н-не осъзнава нищо. Д-дълго време остана във водата.

— Госпожо Чърч — каза Уийкс на домакинката. — Господин Рейвънел трябва да бъде отнесен веднага в леглото си. Запалете камината и го увийте с одеяла. Не му давайте никакъв алкохол. Това е много важно, разбирате ли? Можете да му дадете топъл подсладен чай, но не горещ.

— Няма н-нужда да ме носите — възрази Уест. — Вижте, с-стоя прав т-тук, пред вас! — Но още докато говореше, той започна да се свлича на земята. Катлийн запъна крака и го подпря, като се опитваше да му попречи да падне. Двама лакеи бързо го подхванаха и го положиха на носилката.

Уест се съпротивляваше, но лекарят рече твърдо:

— Стойте неподвижно, господин Рейвънел. Докато не бъдете затоплен изцяло, всяко напрежение би довело до вашата смърт. Ако студената кръв от крайниците ви достигне твърде бързо до сърцето… — Той млъкна и се обърна нетърпеливо към лакеите. — Внесете го вътре.

Катлийн вече се беше качила по стъпалата на каретата. Тъмният интериор беше зловещо тих.

— Милорд? Девън, можете ли…

— Позволете ми първо да го видя — обади се лекарят зад гърба й и твърдо я издърпа от каретата.

— Кажете ми в какво състояние е лорд Триниър — настоя тя.

— Веднага, щом мога. — Уийкс се качи в каретата.

Катлийн напрегна всичките си мускули в опит да прояви търпение. Прехапа долната си устна, докато тя не запулсира.

Половин минута по-късно лекарят извика от каретата с напрежение в гласа:

— Първо ще изнесем господин Уинтърборн. Веднага един силен мъж да дойде да помогне.

— Питър — нареди Симс и лакеят се завтече към каретата.

Ами Девън? Катлийн полудяваше от притеснение.

Опита се да надникне вътре, но лекарят и лакеят и пречеха да види каквото и да било.

— Доктор Уийкс…

— След минутка, милейди.

— Да, но… — Тя отстъпи назад, когато една висока, тъмна фигура се появи пред стъпалата.

Това беше Девън, дрипав и почти неузнаваем. Беше чул гласа й.

— Лорд Триниър, не се напрягайте! — разнесе се заповедният глас на лекаря. — Ще се погрижа за вас веднага след като помогна на приятеля ви.

Девън не му обърна внимание и протегна крак, за да стъпи на земята. Сграбчи рамката на вратата, за да не падне. Беше мръсен и окъсан от главата до петите, ризата му беше мокра и окървавена. Но докато го оглеждаше трескаво, Катлийн с облекчение видя, че няма нито липсващи крайници, нито зейнали рани. Беше цял.

Замъгленият му поглед намери нейния в експлозия от безбожно синьо и устните му прошепнаха името й.

Катлийн го достигна с две крачки и той грубо се вкопчи в нея. Едната му ръка сграбчи болезнено сплетените коси, навити в кок на тила й. Тих стон завибрира в гърлото му и той притисна устните си към нейните в сурова целувка, без да обръща внимание на всички, които ги гледаха. Тялото му трепереше и той загуби равновесие, а тя стъпи по-твърдо на земята, за да го подкрепи.

— Не биваше да ставате — рече Катлийн с треперещ глас. — Нека ви помогна — ще седнем на земята… Девън, моля ви…

Но той изобщо не я слушаше. С първобитно, страстно ръмжене той се извърна, притисна я към стената на каретата и отново я целуна. Дори наранен и изтощен, той беше изумително силен. Устните му поеха нейните със свирепа сила и той се спря едва когато трябваше да си поеме дъх. Над рамото му тя успя да види, че госпожа Чърч и двама лакеи се приближават с носилка.

— Девън — рече умолително тя, — трябва да легнете — ето там е носилката. Трябва да ви отнесат в къщата. Ще остана с вас, обещавам.

Той стоеше неподвижно и само трепереше силно.

— Скъпи — прошепна Катлийн в ухото му с отчаяно безпокойство, — моля те, пусни ме.

Девън промърмори нещо неразбираемо, ръцете му я обгръщаха все по-силно и по-силно… и той започна да губи съзнание.

За щастие лакеите бяха стигнали до тях и го сграбчиха преди да смачка Катлийн с масивното си тяло. Докато го отнасяха и полагаха върху носилката, замаяното й съзнание осъзна думата, която той беше произнесъл.

Никога.