Лайза Клейпас
Изкушение (13)

Глава 13

Катлийн беше стигнала почти до средата на коридора, когато Уест успя да я догони.

След като я беше опознал, а и познаваше Девън по-добре от всеки друг, той можеше да каже със сигурност, че всеки от тях пробуждаше най-лошите страни у другия. Когато се намираха в една и съща стая, размишляваше раздразнено той, те ставаха избухливи и думите им се превръщаха в куршуми. Един дявол знаеше защо им беше толкова трудно да се държат културно един с друг.

— Катлийн — каза тихо Уест, когато я настигна.

Тя се спря и се обърна към него. Лицето й беше изопнато, устните свити.

След като неведнъж беше понасял изблиците на Девън в миналото, Уест разбираше колко дълбоко могат да нараняват те.

— Финансовата катастрофа на имението не е по вина на Девън. Той просто се опитва да намали жертвите. Не можете да го вините за това.

— Тогава ми кажете за какво мога да го обвиня.

— В настоящата ситуация? — В гласа му се промъкна извинителна нотка. — За това, че е реалист.

Катлийн го погледна укорително.

— Защо четири семейства трябва да платят цената за оцеляването на останалите? Той трябва да намери друг начин.

Уест потърка тила си, който се беше схванал след двете нощи спане на твърдото легло в студената фермерска къща.

— В живота рядко се среща справедливост, малка моя приятелко. Самата вие го знаете много добре.

— Не можете ли да го разубедите? — насили се да попита тя.

— Не и когато самият аз бих взел същото решение. Факт е, че щом дадем под наем земята на лондонската „Айрънстоун“, тази мъничка източна част от имението ще се превърне в единствения ни източник на сигурни доходи.

Катлийн наведе глава.

— Мислех си, че ще бъдете на страната на арендаторите.

— Аз съм. Знаете, че съм. — Уест протегна ръце и обгърна с топлота тесните й рамене. — Кълна ви се, че ще направим всичко възможно, за да им помогнем. Техните ферми ще бъдат намалени, но ако пожелаят да научат модерните земеделски методики, ще могат да удвоят годишната си реколта. — За да е сигурен, че тя го слуша, Уест я разтърси леко. — Ще убедя Девън да ги подпомогне по всякакъв начин: ще намалим наема, ще им осигурим отводняване и подобряване на сградите. Дори ще им дадем машини, които да им помагат при оранта и събирането на реколтата. — Той се взря в разбунтуваното й лице и рече печално: — Махнете тази физиономия от лицето си, за бога. Човек би си помислил, че заговорничим да убием някого.

— Знам точния човек — промърмори тя.

— По-добре се молете да не му се случи нещо, защото тогава аз ще стана граф. И ще се отърва набързо от имението.

— Наистина ли? — Тя изглеждаше искрено шокирана.

— Още преди да успеете да мигнете.

— Но вие работихте толкова много за арендаторите…

— Както самата вие казахте веднъж, Девън носи тежък товар. Нищо на този свят не би ме подтикнало да върша онова, с което се занимава брат ми. Което означава, че нямам друг избор, освен да го подкрепям.

Катлийн кимна мрачно.

— Сега вече мислите практично. — Уест се усмихна леко. — Ще ме придружите ли обратно в бърлогата на лъва?

— Не, изморих се от караници. — Тя опря за миг чело върху гърдите му, жест на доверие и близост, който го трогна също толкова силно, колкото го и изненада.

След като се раздели с Катлийн, Уест се върна в библиотеката.

Девън стоеше до масата и се взираше в картата, напълно спокоен на вид. Но моливът беше счупен на множество парчета, които бяха пръснати по килима.

Уест погледна към изсечения му профил и каза невъзмутимо:

— Не може ли да се опиташ да проявиш малко повече финес в отношенията си с нея? Да вкараш малко такт, може би? Защото макар да съм съгласен с позицията ти, ти я представи по много безцеремонен начин.

Девън го изгледа гневно.

— Проклет да съм, ако трябва да търся одобрението й, преди да взема каквито и да било решения за моето имение.

— За разлика от нас двамата, тя има съвест. Няма да те заболи, ако изслушваш мнението й. Особено когато се оказва права.

— Току-що каза, че си съгласен с позицията ми!

— От практична гледна точка. От морална, Катлийн има право. — Уест наблюдаваше брат си, който се отдалечи от масата и закрачи напред-назад като тигър в клетка. — Трябва да разбереш нещо за нея — каза той. — Външно тя изглежда смела и буйна, но в сърцето си е чувствителна. Ако й покажеш малко уважение…

— Не е нужно да ми обясняваш каква е.

— Познавам я по-добре от теб — рече остро Уест. — Живея с нея, за Бога.

Графът го стрелна с вледеняващ поглед.

— Искаш ли я? — попита бързо Девън.

Уест беше изненадан от въпроса, който дойде сякаш отникъде.

— Дали я искам? В библейския смисъл на думата? Разбира се, че не, тя е вдовица. Вдовицата на Тео. Как би могъл някой… — Гласът му заглъхна, щом видя, че Девън възобнови обиколките си с убийствено изражение на лицето.

Като поразен от гръм, Уест осъзна коя е най-вероятната причина за цялата враждебност и напрежение между Девън и Катлийн. За миг затвори очи. Това никак не беше добре. Не беше добре за никого, не беше добре за бъдещето, просто ужасна сложна лошотия във всички посоки. Реши да провери теорията си с надеждата, че е сбъркал.

— Макар че — продължи Уест, — тя е малка красавица, нали? Човек може да намери всякакви развлекателни неща за тази сладка уста. Нямам нищо против да я затисна в някой тъмен ъгъл и да се позабавлявам. Първоначално може би ще се съпротивлява, но скоро ще я накарам да се гъне като котка…

Девън скочи към него с едно бързо движение и го сграбчи за реверите.

— Ако я докоснеш, ще те убия — изръмжа той.

Уест го гледаше с изумление и недоверие.

— Знаех си. Мили Боже! Ти я искаш.

Яростта на Девън като че ли спадна, когато осъзна, че току-що е бил измамен, и той рязко пусна брат си.

— Ти получи титлата и дома на Тео — продължи Уест със същия тон, — а сега искаш и съпругата му.

— Вдовицата му — промърмори Девън.

— Съблазни ли я?

— Още не.

Уест се плесна с длан по челото.

— Господи. Не смяташ ли, че достатъчно е страдала? О, хайде, продължавай да ме гледаш с омраза. Разкъсай ме на парчета като проклетия молив. Това само ще потвърди, че не си по-добър от Тео. — Видя обидата в изражението на брат си и каза: — Твоите връзки не траят по-дълго от съдържанието на охлаждаща кутия. Имаш ужасен характер и ако днешното ти поведение е показателно за начина, по който се справяш с разногласията…

— Достатъчно — прекъсна го Девън с опасно тих глас.

Уест разтърка челото си, въздъхна и продължи предпазливо:

— Девън, двамата с теб винаги сме си затваряли очите за недостатъците ни, но това не означава, че не ги познаваме. Това е просто една сляпа, глупава похот. Поне от приличие я остави на мира. Катлийн е чувствителна и състрадателна жена, която заслужава да бъде обичана… и ако ти си способен на това, то никога не си го показвал пред мен. Виждал съм какво се случва с жените, които са те обичали. Нищо не охлажда страстта ти по-бързо от любовта.

Девън го изгледа студено.

— Ще й кажеш ли нещо?

— Не, ще си държа езика зад зъбите и ще се надявам да се вразумиш.

— Не е нужно да се притесняваш — отвърна мрачно Девън. — На този етап тя е толкова зле настроена към мен, че ще бъде истинско чудо, ако някога успея да я примамя в леглото си.

* * *

След като обмисли идеята да пропусне вечерята за втора поредна вечер, Катлийн реши напук на всичко да се присъедини към семейството в трапезарията. Това беше последната вечер на Девън в приората Евърсби и тя би могла да изтърпи да седи час и половина с него на една и съща маса. С непроницаемо лице Девън настоя да й придържа стола и тя му благодари с няколко кратки думи. Но въпреки учтивите им маниери, тя представляваше кълбо от нерви и гняв… по-голямата част, от който беше насочен към самата нея.

Онези целувки… невъзможното, ужасяващо удоволствие, което бе изпитала… как бе успял да й причини това? Как можа да му отвърне с такава готовност? Вината беше повече нейна, отколкото на Девън. Той беше лондонски развратник; естествено че щеше да се възползва от нея, или от която и да е жена в близост до него. Трябваше да се възпротиви, да му удари плесница, но вместо това просто беше стояла там и му беше позволила… беше му позволила…

Не можеше да намери точните думи за онова, което беше направил. Беше й разкрил една нейна страна, за която не беше подозирала, че съществува. Беше откърмена с вярата, че похотта е грях и самата тя беше вярвала, че не се поддава на плътските желания… докато Девън не беше доказал обратното. О, онази стряскаща топлина на езика му и трескавата слабост, която я беше накарала да изпита желанието да се свлече на пода и да го остави да я покрие с тялото си… Направо й се плачеше от срам.

Вместо това можеше само да седи там и да се задушава, докато около нея течаха разговори. Жалко, че не можеше да се наслади на храната, сочен пай с месо от яребица, който беше поднесен заедно със запържени в тесто стриди и хрупкава салата от целина, репички и краставички. Насили се да хапне няколко залъка, но всяка хапка като че ли се затъкваше в гърлото й.

Когато разговорът се насочи към приближаващите празници, Касандра попита Девън дали възнамерява да дойде в Евърсби за Коледа.

— Ще ви бъде ли приятно? — попита той.

— О, да!

— Ще ни донесете ли подаръци? — попита Пандора.

— Пандора — пропя Катлийн.

Девън се ухили.

— Какво бихте искали да получите? — попита той близначките.

— Каквото и да е от „Уинтърборн“ — възкликна Пандора.

— Аз искам хора за Коледа — рече с копнеж Касандра. — Пандора, помниш ли коледните балове, които мама организираше, когато бяхме малки? Всички дами бяха облечени в най-красивите си рокли, а господата в официални костюми… музиката и танците…

— И пиршеството… — додаде Пандора. — Пудинги, кейкове, пайове…

— Следващата година отново ще го направим весело — рече нежно Хелън и им се усмихна. После се обърна към Уест. — А вие как празнувате Коледа, братовчеде?

Той се поколеба, преди да отговори, като очевидно се замисли дали да бъде откровен. Честността победи.

— На Коледа решавам да досадя на всичките ми приятели, обикалям от къща в къща и пия, докато не изпадна в безсъзнание в нечия гостна. Тогава някой ме натоварва в каретата и ме изпраща у дома, а прислугата ме слага в леглото.

— Това не ми звучи твърде весело — каза Касандра.

— От тази година — рече Девън, — възнамерявам всички ние да отдадем дължимото на празника. Всъщност поканих един приятел да прекара Коледа с нас в приората Евърсби.

Масата утихна и всички се втренчиха с изненада в него.

— Кого? — попита Катлийн недоверчиво. Искрено се надяваше да не е някой от мъжете от железопътната компания, които заговорничеха да унищожат фермите на арендаторите.

— Самият господин Уинтърборн.

Сред всеобщите ахкания и радостни писъци Катлийн го погледна намръщено. Проклет да е, той знаеше, че не е редно да се кани непознат в къща, която е в траур.

— Собственикът на универсалния магазин? — попита тя.

— Несъмнено ще бъде придружаван от тълпа светски приятели и хрантутници. Милорд, едва ли сте забравили, че тук всички сме в траур?

— Как бих могъл? — отби удара й той с изпепеляващ поглед, който я вбеси. — Уинтърборн ще дойде сам, всъщност. Едва ли домакинството ми ще бъде особено натоварено от една допълнителна чиния на коледната трапеза.

— Един толкова влиятелен джентълмен като господин Уинтърборн сигурно е получил хиляди покани за празниците. Защо ще идва тук?

Очите на Девън проблеснаха развеселено, когато усети едва сдържания й гняв.

— Уинтърборн обича уединението. Предполагам, че мисълта за спокойно прекарване на празниците в провинцията го е изкушила. И заради него бих искал да организирам истинско коледно пиршество. Бихме могли да изпеем няколко коледни песни.

Момичетата заприпяваха в един глас:

— О, кажи да, Катлийн!

— Това ще е великолепническо.

Дори Хелън допълни ефекта, като промърмори нещо за това че, нищо лошо няма да стане.

— Защо да се ограничим с това? — попита саркастично Катлийн, като погледна Девън с открита неприязън. — Защо не повикаме музиканти и не организираме танци, а в залата не поставим голяма елха, озарена от свещи?

— Какво отлично предложение — отвърна Девън с копринен глас. — Да, нека да го направим.

Онемяла от гняв, Катлийн го изгледа с омраза, докато Хелън дискретно измъкваше ножа за масло от здраво стиснатите й пръсти.