Лайза Клейпас
Изкушение (20)

Глава 20

— Значи затова сте се карали — промърмори Девън, като продължаваше да я гали по гърба.

— Да. Защото не позволих на Тео… — Тя млъкна и въздъхна. — Нямам право да се наричам лейди Триниър. След това не трябваше да оставам в приората Евърсби, но… не знаех дали ще ми позволят да запазя вдовишката зестра, и не исках да се връщам да живея с лорд и лейди Бъруик, освен това ме беше срам. Затова излъгах, че съм съпруга на Тео.

— Някой всъщност пита ли те дали си спала с него? — попита той недоверчиво.

— Не, но след като не си признах, значи така или иначе съм излъгала. Което е също толкова лошо, колкото всяка друга лъжа. Плачевната истина е, че съм девствена. Измамница. — Тя с изумление почувства зараждащия се в гърдите му смях. — Не разбирам какво смешно намираш в това!

— Съжалявам. — Но в гласа му се долавяше веселие. — Просто си мислех, че покрай главоболията с дренажите на арендаторите, с водопроводчиците, с дълговете на имението и стотиците други въпроси, които трябва да реша… най-после се появява проблем, който ми е по силите.

Тя го погледна укорително и той се ухили. Целуна я, преди да се настани по-удобно, като се повдигна нагоре. Катлийн нагласи възглавниците под раменете му. Седна в леглото с лице към него и подвити крака, и бързо завърза връзките на нощницата си.

Ръката на Девън се отпусна върху бедрото й.

— Кажи ми какво се случи, скъпа.

Вече беше невъзможно да скрива каквото и да било от него. Тя извърна поглед и пръстите й се сгърчиха около плата на нощницата.

— Трябва да разбереш… До брачната ни нощ никога не бях оставала насаме с Тео. Лейди Бъруик присъстваше във всяка една минута, докато не мина церемонията. Оженихме се в параклиса на имението. Беше голяма сватба, продължи цяла седмица, и… — В този миг й хрумна нещо и тя замълча за миг. — Двамата с Уест трябваше да сте поканени. Съжалявам, че не бяхте.

— А аз не — отвърна Девън. — Не знам какво щях да направя, ако те бях срещнал преди сватбата.

В първия момент тя си помисли, че се шегува, но погледът му беше абсолютно сериозен.

— Продължавай — каза той.

— След церемонията Тео отиде в таверната с приятелите си и не се прибра целия следобед и вечерта. Бях длъжна да стоя в стаята си, защото… разбираш ли, за булката този период е много мъчителен. Тя не бива да излиза и да разговаря с хората преди брачната нощ. Затова се изкъпах, Клара ми накъдри косата с нагорещени щипки и облякох бяла дантелена нощница, след което седнах сама и започнах да чакам… и чаках… и чаках… Бях твърде изнервена, за да ям, а и нямаше какво друго да правя. В полунощ си легнах. Не можах да заспя, просто лежах в леглото и се притеснявах.

Ръката на Девън се напрегна върху бедрото й.

Тя му хвърли бърз поглед и видя, че я гледа със загрижен поглед, който направо разтопи от сладост вътрешностите й.

— Накрая Тео дойде в спалнята — продължи тя, — отвратително пиян. Дрехите му бяха мръсни, той миришеше на вкиснато и дори не се изми, само се съблече, легна в леглото и започна… — Катлийн млъкна, хвана края на плитката си и започна да си играе с кичурите. Нямаше как да обясни отвратителното усещане да те сграбчат и опипват, без изобщо да получиш възможност да привикнеш към усещането на голо мъжко тяло. Тео не я беше целувал… а и тя не искаше… той като че ли просто не я приемаше като личност.

— В началото се опитвах да лежа неподвижно — рече тя. — Лейди Бъруик ми беше казала, че това се очаква от мен. Но той беше толкова тежък и груб, а и беше разочарован, че не знам какво да правя. Започнах да протестирам, а той се опита да ме накара да замълча. Затисна устата ми с длан — тогава изгубих контрол. Не можех да се сдържа. Борех се и ритах, и той внезапно се отдръпна, преви се на две. Казах му, че вони на обор и че не искам да ме докосва.

Тя замълча и погледна неспокойно към Девън, в очакване да види неодобрение или подигравка. Но лицето му беше непроницаемо.

— Избягах от стаята — продължи тя, — и прекарах остатъка от нощта на дивана в стаята на Хелън. Тя беше много мила и не ми зададе никакви въпроси, а на следващата сутрин ми помогна да зашия разкъсаната дантела на нощницата ми, преди камериерките да са я видели. На следващия ден Тео ми беше бесен, но после призна, че не е трябвало да пие толкова много. Помоли ме да започнем от начало. А аз… — Тя преглътна с усилие и призна, изпълнена със срам: — не приех извинението му. Казах му, че никога няма да споделя леглото му, нито тази вечер, нито която и да е друга.

— Добре — рече Девън с тон, какъвто не беше чувала досега. Той извърна поглед настрани, сякаш не искаше Катлийн да вижда погледа му, но зъбите му бяха стиснати.

— Не, постъпих ужасно. След това отидох при лейди Бъруик и попитах какво да правя, а тя ми каза, че една съпруга трябва да търпи желанията на съпруга си, дори когато не е трезвен, и че никога не е приятно, но такава е природата на брачния договор. Съпругата разменя самостоятелността си за защита от страна на съпруга.

— Не трябва ли съпругът да я защитава и от самия него, ако е необходимо?

Катлийн се намръщи.

— Не знам.

Девън мълчеше, чакаше я да продължи.

— През следващите два дни — каза тя, — всички гости си заминаха. Не можех да се насиля да отида в леглото на Тео. Той беше засегнат и ядосан, настояваше да упражни правата си. Но отново беше пиян и аз казах, че не искам да имам нищо общо с него, докато не изтрезнее. Скарахме се ужасно. Той каза, че ако знаел, че съм фригидна, никога нямало да се ожени за мен. На третата сутрин отиде да язди Асад и… останалото го знаеш.

Ръката на Девън се плъзна под нощницата й и леко докосна голото й бедро. Топлият му, заинтригуван поглед я изучаваше.

— Искаш ли да знаеш какво щях да направя аз, ако бях сбъркал по същия начин като Тео? — попита той с равен тон. След като тя кимна предпазливо, Девън продължи: — Щях да те моля на колене за прошка и щях да се закълна, че това няма да се повтори повече. Щях да съм наясно, че си ядосана и уплашена и то с пълно право. Щях да чакам колкото е необходимо, за да си върна доверието ти… и след това щях да те отведа в леглото и да те любя дни наред. А относно това, че си фригидна… мисля, че вече го опровергахме.

Катлийн се изчерви.

— Преди да си тръгна… знам, че мъжете имат нужди. Мога ли да направя нещо за теб?

Устните му потрепнаха в мрачна усмивка.

— Оценявам предложението ти. Но в момента ме боли дори когато си поемам дълбоко дъх. Удоволствието, което ще получа от теб, ще ме довърши. — Той стисна бедрото й. — Следващия път.

— Но следващ път няма да има — рече мрачно тя. — Нещата ще се върнат в обичайното си русло.

Девън леко повдигна вежди.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Да, защо не?

— Веднъж пробудени, някои апетити трудно могат да бъдат пренебрегнати.

— Няма значение; аз съм вдовица. Не мога да го направя отново.

Девън улови единия й глезен и я придърпа към себе си въпреки болката, която сигурно изпитваше.

— Престани — прошепна рязко тя и се опита да придърпа надолу ръба на нощницата си, която бе започнала да се повдига нагоре. — Ще те заболи…

— Погледни ме.

Девън я сграбчи за раменете. Катлийн неохотно вдигна поглед към лицето му.

— Знам, че скърбиш за смъртта на Тео — каза тихо той. — Знам, че си се омъжила за него с най-добри намерения и искрено се опитваш да жалиш за него. Но, Катлийн, любов моя… Ти си негова вдовица толкова, колкото си му била и съпруга.

Думите му бяха тежка плесница за нея. Шокирана и обидена, тя изпълзя от леглото и грабна шала си.

— Не трябваше изобщо да ти се доверявам — възкликна тя.

— Искам само да отбележа, че — поне насаме — не си длъжна да спазваш задълженията на истинска вдовица.

— Аз съм истинска вдовица!

Девън я погледна язвително.

— Почти не си познавала Тео.

— Обичах го — настоя тя.

— Нима? И кое обичаше най-много?

Катлийн отвори гневно уста, за да отговори… но от нея не излезе нито дума. Притисна длан към корема си, щом осъзна ужасната истина. След като чувството за вина за смъртта на Тео поне отчасти беше притъпено, тя не можеше да открие в себе си никакви чувства към него, с изключение може би на някакво притъпено състрадание, което би изпитвала към всеки непознат, постигнат от същата съдба.

Въпреки това тя беше заела мястото си на вдовица на Тео, живееше в къщата му, беше се сприятелила със сестрите му и се радваше на всичките придобивки като лейди Триниър. Тео бе разбрал, че е измамница. Знаеше, че не го обича, преди самата тя да го осъзнае. Затова последните му думи бяха прозвучали като обвинение.

Вбесена и изпълнена със срам, Катлийн се обърна и отиде до вратата. Отвори я, без да се съобразява с дискретността, и изтича в коридора. Едва не остана без дъх, когато се сблъска с нечия едра фигура.

— Какво, по… — чу се гласът на Уест, който я подхвана. — Какво има? Мога ли да помогна?

— Да! — тросна му се тя, — можете да хвърлите брат си обратно в оная река. — И тя се отдалечи, преди Уест да успее да отговори.

* * *

Уест влезе в голямата спалня.

— Виждам, че си все същият чаровник.

Девън изсумтя и рязко изпусна дъха си; искаше му се бушуващата жар от последните няколко минути да го напусне. Присъствието на Катлийн в леглото му беше най-изтънченото мъчение, което можеше да си представи. Тялото му представляваше кълбо от болка, пориви и копнежи.

През живота си не се беше чувствал толкова добре.

— Защо тя беше толкова ядосана? — попита Уест. — Няма значение, не искам да знам. — Той хвана за облегалката стола, който стоеше до леглото, и го обърна. — Дължиш ми чифт обувки. — Възседна стола и отпусна ръце върху облегалката му.

— Дължа ти много повече. — Само преди няколко месеца, размишляваше Девън, Уест едва ли щеше да има физическата сила, камо ли присъствие на духа, за да го издърпа от реката. — Благодаря ти — каза просто той, вперил поглед в очите на брат си.

— Уверявам те, че го направих от напълно егоистични подбуди. Нямам никакво желание да съм граф Триниър.

Девън се изсмя.

— Нито пък аз.

— Нима? Напоследък имам усещането, че ролята ти подхожда много по-добре, отколкото очаквах. — Уест го огледа замислено. — Как са ребрата ти?

— Пукнати, но няма счупено.

— Отървал си се по-леко от Уинтърборн.

— Той седеше до прозореца. — Девън си спомни момента на сблъсъка и направи гримаса. — Как е той?

— Спи. Уийкс предпочита да го държи под упойка, за да му спести болката и да увеличи шансовете му за по-бързо изцеляване. Освен това препоръча да повикаме окулист от Лондон.

— Ще си върне ли зрението?

— Лекарят мисли, че да, но няма как да е сигурен, докато Уинтърборн не бъде прегледан от специалист.

— А кракът?

— Счупването е чисто — ще зарасне с лекота. Но Уинтърборн ще остане при нас доста по-дълго от планираното. Поне месец.

— Добре. Така ще има повече време да опознае Хелън.

Уест го погледна безизразно.

— Не си ли се отказал от тази идея? Да ги събереш? Ами ако Уинтърборн остане сакат и сляп?

— Пак ще е богат.

— Очевидно сблъсъкът със смъртта не е променил приоритетите ти — рече язвително Уест.

— Че защо да го прави? От този брак ще спечелят всички.

— А ти, по-точно, какво ще спечелиш?

— Ще поставя като условие Уинтърборн да остави голямо наследство на Хелън и да ме определи като попечител на финансите й.

— А после ще използваш парите както намериш за добре? — попита изумено Уест. — Мили Боже, как може един ден да рискуваш живота си, за да спасиш деца, а на следващия да замисляш нещо толкова безскрупулно?

Раздразнен, Девън го изгледа с присвити очи.

— Не е необходимо да го представяш така, сякаш Хелън ще бъде завлечена в окови до олтара. Тя ще има право на избор по въпроса.

— Правилните думи могат да обвържат човек по-ефективно и от оковите. Ще я манипулираш така, че да направи каквото искаш, независимо от това какво чувства самата тя.

— Наслаждавай се на гледката от моралния си пиедестал — рече Девън. — За жалост аз трябва да стъпвам твърдо по земята.

Уест се изправи, отиде до прозореца и погледна намръщено навън.

— В плана ти има един недостатък. Уинтърборн може да реши, че Хелън не му е по вкуса.

— О, той ще я вземе — увери го Девън. — Да се ожени за благородничка е единственият начин да се изкачи в обществото. Помисли, Уест: Уинтърборн е един от най-богатите мъже в Лондон и половината аристократи са му длъжници — а същите аристократи, които го молят да им отпусне повече кредит, отказват да го приемат в салоните си. Но ако се ожени за дъщеря на граф, вратите, които досега са били затворени за него, веднага ще се отворят. — Девън се замисли. — Хелън ще му послужи добре.

— Може да не го иска.

— А нима ще предпочете да остане безпарична стара мома?

— Може би — сопна му се Уест. — Откъде да знам?

— Въпросът ми беше риторичен. Естествено, че Хелън ще се съгласи да се омъжи. Аристократичните бракове винаги са се уреждали така, че да носят полза на семейството.

— Да, но булките обикновено са получавали съпрузи от същия социален кръг. Онова, което й предлагаш, е да я продадеш на някакъв обикновен простак с дълбоки джобове, за да спечелиш от това.

— Не е някакъв обикновен простак — отвърна Девън, — а един от нашите приятели.

Уест се засмя неохотно и се обърна с лице към него.

— Това че е наш приятел не го представя в добра светлина. Аз бих му дал Пандора или Касандра — те поне са достатъчно самоуверени, че да му се опънат.

* * *

Хелън бе изпълнена с облекчение и задоволство, че коледното парти и балът на прислугата ще се проведат по план. Семейството се беше събрало да го обсъди в светлината на състоянието на горкия господин Уинтърборн. Но Девън и Уест бяха заявили категорично, че Уинтърборн ще е последният човек, който да поиска да отменят празнуване заради него, при положение че това би означавало толкова много за прислугата и арендаторите, които са работили здраво цяла година. Празненството щеше да се отрази добре на настроението на цялото домакинство и според Хелън беше важно да се почете духът на празника. Нямаше нищо лошо в това да се окуражат любовта и доброжелателството.

В къщата цареше въодушевление, докато всички опаковаха подаръци и правеха приготовления, а от кухнята се носеха ароматите на сладкиши и печено месо. Във фоайето бяха подредени кошове с портокали и ябълки, редом с кошници, пълни с пумпали, дървени фигурки на животни, въжета за скачане и билбоке.

— Жал ми е за господин Уинтърборн — отбеляза Пандора. Двете с Касандра бяха заети да увиват захаросани бадеми в малки лъскави хартийки, докато Хелън подреждаше цветя в голяма ваза. — Лежи съвсем сам в тъмната стая — продължи тя, — докато ние се радваме на украсите, които самият той ни изпрати, а дори не ги е видял!

— И на мен ми е жал — рече Касандра. — Но неговата стая е достатъчно далеч, за да не го притеснява шумът. И тъй като лекарството на доктор Уийкс го кара да спи през повечето време, той сигурно дори не знае какво става тук.

— Сега не спи — каза Пандора. — Според госпожа Чърч е отказал да вземе следобедната си доза. Избил е чашата от ръката й, казал нещо неприлично и дори не се извинил!

Хелън спря за миг да подрежда червените рози, вечнозелени клонки, бели лилии и хризантеми във вазата.

— Той изпитва силна болка — каза тя, — и вероятно е уплашен, както много хора в неговото положение. Не го съди несправедливо, скъпа.

— Предполагам, че си права — отвърна Пандора. — Сигурно е ужасно скучно само да лежиш без никакви развлечения. Без да можеш дори да четеш! Катлийн каза, че ще го посети и ще се опита да го уговори да приеме малко бульон или чай. Дано има повече късмет от госпожа Чърч.

Мръщейки се, Хелън подряза дръжката на поредната роза и я пъхна във вазата.

— Ще се кача горе — рече тя, — и ще попитам дали мога да помогна с нещо. Касандра, ще довършиш ли тези цветя вместо мен?

— Ако господин Уинтърборн пожелае, двете с Каси можем да му почетем от „Записките на клуба Пикуик“ — предложи Пандора. — Ще имитираме гласовете на различните персонажи и ще бъде много забавно.

— Бих могла да заведа Жозефина при него, след като приключа с цветята — каза Касандра. — Тя е много по-спокойна от Наполеон, а когато съм болна, кучетата винаги ме карат да се чувствам по-добре.

— Може да поиска да види Хамлет — възкликна Пандора.

Хелън се усмихна при вида на загрижените лица на сестрите си.

— И двете сте много мили. Господин Уинтърборн сигурно ще се зарадва на представлението, след като си почине още малко.

Тя излезе от дневната и прекоси фоайето, наслаждавайки се на блестящото дърво. Под украсените му клони една камериерка си припяваше коледна песен, докато събираше нападалите иглички. Хелън се качи по стълбите и намери Катлийн и госпожа Чърч да стоят пред стаята на Уинтърборн. И двете изглеждаха притеснени и отчаяни и разговаряха с приглушени гласове.

— Дойдох да видя как е нашият гост — рече Хелън, след като се присъедини към тях.

— Има треска и не може да поеме нищо — отвърна намръщено Катлийн. — Дори вода. Много ме притеснява.

Хелън надникна през открехнатата врата в полутъмната стая. Чу тих звук, нещо между стон и ръмжене, и косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Да изпратя ли за доктор Уийкс? — попита госпожа Чърч.

— Мисля, че да — отвърна Катлийн, — макар че той цяла нощ остана да наглежда господин Уинтърборн и отчаяно се нуждаеше от няколко часа почивка. Освен това щом ние не можем да убедим пациента ни да приеме някакво лекарство или вода, не виждам как Уийкс ще успее.

— Може ли аз да опитам? — предложи Хелън.

— Не! — отвърнаха двете жени в хор.

Катлийн се обърна към Хелън и обясни:

— Досега не сме чули нищо друго от господин Уинтърборн, освен ругатни. За щастие поне половината са на уелски, но въпреки това са твърде вулгарни за твоите уши. Освен това ти си все още неомъжена, а той не е облечен прилично, така че дума да не става.

Откъм стаята се чу ругатня, последвана от ужасен стон.

Хелън се изпълни с жал.

— Болничната стая не крие никакви изненади за мен — каза тя. — След като мама си отиде, аз се грижих за баща ни при всичките му болежки.

— Да, но Уинтърборн не ти е роднина.

— Със сигурност не е в състояние да компрометира когото и да било… а ти и госпожа Чърч и без това сте натоварени с твърде много работа. — Тя погледна умолително Катлийн. — Позволи ми да се погрижа за него.

— Много добре — отвърна неохотно Катлийн. — Но остави вратата отворена.

Хелън кимна и се шмугна в стаята.

Вътре беше топло и задушно, въздухът миришеше неприятно на пот, лекарства и гипс. Голямата, тъмна фигура на Уинтърборн се гърчеше в леглото сред омачканите завивки. Макар че беше облечен в нощна риза, а единият му крак беше гипсиран от коляното надолу, Хелън зърна мургава кожа и окосмени крака. Косата му беше обсидианово черна и леко къдрава. Белите му зъби бяха стиснати, докато той се опитваше да махне превръзките от очите си. Хелън се поколеба. Колкото и да беше болен, Уинтърборн приличаше на подивял звяр. Но когато видя как треперят ръцете му, тя се изпълни със състрадание.

— Не, не… — рече момичето и бързо отиде при него. Отпусна нежно длан върху челото му, което беше горещо и сухо като плочките на печката. — Успокойте се. Не мърдайте.

Уинтърборн се накани да я отблъсне, но щом усети хладните й пръсти, издаде тих звук и застина. Като че ли не беше на себе си от треската. Устните му бяха напукани и разранени в ъгълчетата. Хелън притисна главата му към рамото си и нагласи превръзките на очите му, като ги позатегна.

— Не ги дърпайте — промърмори тя. — Очите ви трябва да останат покрити, докато не се излекуват. — Той стоеше притиснат към нея и дишаше накъсано. — Искате ли да пийнете малко вода? — попита Хелън.

— Не мога — отвърна измъчено той.

Хелън се извърна и погледна домакинката, която все още стоеше на прага.

— Госпожо Чърч, моля ви, отворете прозореца.

— Доктор Уийкс каза, че стаята трябва да бъде топла.

— Той изгаря в треска — настоя Хелън. — Мисля, че така ще се почувства по-удобно.

Госпожа Чърч отиде до прозореца. Когато вдигна резето и го отвори, в стаята нахлу леден въздух и прогони мириса на болнична стая.

Хелън почувства повдигането на гърдите на Уинтърборн, когато той си пое дълбоко дъх. Мускулите на тила и ръцете му потрепнаха от облекчение, дивашкото напрежение спадна. Той се сгуши в рамото й като изтощено дете. Тъй като знаеше, че почти не е облечен, Хелън не посмя да погледне надолу.

Като го придържаше, девойката посегна към чашата с вода на нощната масичка.

— Опитайте няколко капки — опита се да го придума тя. Когато почувства допира на чашата към устните му, Уинтърборн издаде лек протестиращ звук, но й позволи да намокри устата му.

Хелън осъзна, че той просто не може да направи нищо повече, остави чашата настрани и прошепна:

— Ето, така е по-добре. — Тя продължи да го поддържа, а домакинката се приближи и без да каже нито дума, започна да оправя завивките.

Хелън знаеше, че е скандално да се държи по този начин с който и да е мъж, камо ли с непознат. Катлийн несъмнено щеше да е ужасена. Но Хелън бе живяла в уединение през целия си живот и макар да се стараеше да следва правилата винаги когато бе възможно, тя бе готова и да ги пренебрегва при нужда. Освен това, въпреки че Уинтърборн беше могъщ и влиятелен мъж, точно сега страдаше и беше много болен, и това почти я караше да мисли за него като за изпаднало в нужда дете.

Опита се да положи главата му върху възглавниците, но той се възпротиви със стон. Едната му ръка се вкопчи в китката й. Макар да не беше болезнено, тя почувства силата му. Стига да поискаше, можеше с лекота да счупи костите й.

— Отивам да взема нещо, което ще ви накара да се чувствате по-добре — рече нежно тя. — Ей сега се връщам.

Уинтърборн й позволи да го положи върху възглавниците, но не пусна ръката й. Развълнуваната Хелън погледна голямата му длан, преди погледът й да се плъзне върху лицето му. Очите и челото му се криеха под превръзките, но костната структура под натъртената и одраскана кожа беше сурово ъгловата, скулите изпъкваха като остриета, челюстта беше силна и енергична. Край устата му не се виждаха бръчици от усмивки, никъде нямаше и следа от мекота.

— Ще се върна след половин час — каза Хелън. — Обещавам.

Уинтърборн не отпусна хватката си.

— Обещавам — повтори тя. Докосна леко пръстите му със свободната си ръка в опит да го убеди да я пусне.

Той се опита да навлажни устните си с език, преди да попита с дрезгав глас:

— Коя сте вие?

— Лейди Хелън.

— Кое време е?

Хелън погледна въпросително госпожа Чърч, която отиде да погледне часовника на камината.

— Четири часа — докладва домакинката.

Той възнамеряваше да засече времето, осъзна Хелън. И Бог да й е на помощ, ако закъснееше.

— Ще се върна след половин час — каза тя. След миг додаде тихо: — Вярвайте ми.

Пръстите на Уинтърборн бавно се разтвориха и я пуснаха.