Лайза Клейпас
Изкушение (21)

Глава 21

Първото нещо, което Рис осъзна след катастрофата бе, че някой — лекар, може би — питаше дали иска да повикат някого. Той беше поклатил глава. Баща му беше мъртъв, а възрастната му майка, сурова и мрачна жена, която живееше в Лондон, беше последният човек, когото искаше да вижда. Дори да потърсеше утеха при нея, тя нямаше да знае как да му я даде.

През живота си Рис никога не беше боледувал и не се беше наранявал сериозно. Още както момче беше едрококалест и безстрашен. Родителите му, уелсци, го биеха с дъга от бъчва при всяка беля и проява на ленивост, и той понасяше и най-строгото наказание, без да трепне. Баща му беше бакалин и живееха на търговската улица, където Рис не точно че научи умението да купува и продава, а то буквално се просмука в него толкова естествено, както дишането на въздух.

След като изгради собствения си бизнес, той никога не позволи на личните си отношения да го откъснат от него Жени имаше, разбира се, но само такива, които приемаха връзката според неговите условия: чисто сексуална и без чувства. Сега, докато лежеше полузадушен в непознатото легло и болката терзаеше тялото му, той осъзна, че може би е бил твърде независим. Би трябвало да има някой, когото да повика, някой, който да се грижи за него в тази неприятна ситуация.

Въпреки студения бриз, който нахлуваше през прозореца, всеки сантиметър от тялото му сякаш изгаряше. Тежестта на гипса го влудяваше почти толкова, колкото и неумолимата болка от счупената кост. Стаята като че ли се въртеше и ужасно му се повдигаше. Оставаше му само да чака, минута след минута, завръщането на жената.

Лейди Хелън… едно от съществата само за избрани, на които винаги бе гледал с прикрито презрение. Една от по-високопоставените.

След известно време, което му се стори цяла вечност, той почувства как някой влиза в стаята. Чу тихо потракване, сякаш порцеланова чаша беше поставяна върху метал. Той бързо попита?

— Кое време е?

— Четири и двайсет и седем. — Беше гласът на лейди Хелън, в който се долавяше весела нотка. — Остават ми три минути.

Той се заслуша напрегнато в шумоленето на поли… звукът от наливане и разбъркване на нещо… пропукването на лед във вода. Ако възнамеряваше да го кара да пие нещо, много бъркаше: самата мисъл да преглъща го караше да се потриса от отвращение.

Вече се намираше по-близо; той усети как се навежда над него. Някаква студена, влажна кърпа покри челото, бузите и гърлото му и усещането беше толкова приятно, че той въздъхна сподавено. Но тя беше махната веднага; той рязко си пое дъх и посегна към нея.

— Не спирай. — Вътрешно умираше от яд, че е принуден да моли за толкова дребно нещо.

— Шшш… — Хелън беше натопила отново кърпата във вода и сега тя беше още по-студена и мокра. Докато бавно попиваше лицето му, ръката му докосна гънките на полата й и ги сграбчи толкова здраво, че нищо нямаше да успее да освободи плата от хватката му. Нежната й ръка се плъзна по тила му и повдигна главата му достатъчно, че да може да плъзне кърпата отзад. Удоволствието беше неописуемо и той изстена от облекчение.

Когато се успокои и започна да диша дълбоко, кърпата беше оставена настрани. Той я чу как се движи около него, повдигна главата и раменете му и нагласи възглавниците. Рис реши, че тя възнамерява да даде отново вода или може ми малко от онзи противен тоник с лауданум, той процеди през стиснатите си зъби:

— Не… проклета да си…

— Просто опитайте. — Тя беше нежна, но безмилостна. Усети тежестта й от едната страна на дюшека и една слаба ръка се пъхна под главата му. Когато го повдигна и го притисна към себе си като в люлка, той беше готов да я избута от леглото. Но пръстите й докоснаха бузата му с нежност, която някак си изпари решимостта му да я нарани.

Една чаша беше поднесена към устата му и сладка, много студена течност докосна устните му. Когато отпи предпазливо, изсъхналата повърхност на езика му веднага попи леко стипчивото питие. Беше великолепно.

— По-бавно — предупреди го тя.

Той беше ужасно пресъхнал и искаше още. Надигна се нагоре, посегна към ръката й, която държеше чашата, сграбчи я здраво и жадно отпи голяма глътка, преди Хелън да успее да го спре.

— Почакайте. — Чашата беше изтръгната от хватката му. — Да видим дали ще успеете да я задържите.

Той се изкушаваше да я наругае заради това, че не му дава питието, макар че някъде дълбоко в замаяното си съзнание разбираше, че е права.

Накрая чашата отново се допря до устните му.

Насили се да изпие съдържанието бавно, вместо да го изгълта на един дъх. След като приключи, лейди Хелън изчака търпеливо, като продължаваше да го поддържа. Дишането й беше равномерно, гърдите й се повдигаха леко като мека възглавница под главата му. Тя ухаеше на ванилия и някаква слаба, цветна есенция. Никога досега в живота си не се беше чувствал толкова уязвим… Винаги беше добре облечен и самоуверен, но тази жена виждаше единствено един безпомощен, неспретнат инвалид. И това го вбесяваше.

— По-добре ли сте? — попита тя.

— Едву — отвърна на уелски Рис, без да се замисли. Да. Струваше му се невероятно, но стаята беше спряла да се върти. И макар че болката продължаваше да пронизва краката му като куршуми, изстрелвани на интервали, той можеше да понесе всичко, стига да престане гаденето.

Хелън започна да го отмества от скута си, но той отпусна голямата си ръка върху нея. Искаше нещата да си останат така, поне за няколко минути. За негово задоволство тя го върна в предишното му положение.

— Какво ми дадохте? — попита той.

— Чай, който направих от орхидеи.

— Орхидеи? — повтори озадачено той.

Никога не беше чувал странните растения да се използват за друго, освен като екзотична украса.

— Два вида: Дендробиум и Есенен спиралник. Много орхидеи имат медицински свойства. Майка ми ги колекционираше и напълни няколко тефтера с информацията, която бе събрала.

О, колко му харесваше гласът й, нисък и мелодичен. Усети, че пак се размърдва — нов опит да го отмести настрани — и се отпусна още по-тежко в скута й, главата му прикова ръката й в решителен опит да я задържи на мястото й.

— Господин Уинтърборн, трябва да ви оставя да почивате…

— Говорете ми.

Тя се поколеба.

— Както пожелаете. За какво да говорим?

Искаше да я попита дали е ослепял завинаги. Дори някой да му беше казал нещо по въпроса, той беше твърде упоен, за да си го спомни. Но не можеше да се насили да изрече въпроса. Страх го беше от отговора. А просто не можеше да спре да мисли за това, докато лежеше сам в тази тиха стая. Нуждаеше се от отвличане на вниманието и утеха.

Нуждаеше се от нея.

— Да ви разкажа ли за орхидеите? — прозвуча гласът й в тишината. Продължи, без да изчака отговора му, като се настани по-удобно. — Наименованието им идва от гръцката митология. Орхис бил син на сатир и нимфа. По време на бакхусовия пир той изпил твърде много вино и се опитал да насили една от жриците му. Бакхус се разгневил ужасно и го разкъсал на парчета. Те били пръснати надлъж и нашир и където паднели, израствала орхидея. — Тя замълча, наведе за няколко секунди напред, посегна нанякъде. Нещо меко и деликатно докосна напуканите му устни… намазваше ги с мехлем. — Повечето хора не знаят, че ванилията е плод на орхидеева лиана. Когато едно от цветчетата разцъфне напълно, то се разтваря на сутринта и ако не бъде опрашено, вечерта се затваря и повече не разцъфва. Белите цветове и ваниловите шушулки в тях имат най-сладкия аромат на света…

Докато нежният й глас продължаваше да звучи, Рис имаше усещането, че се носи, червеният прилив на треската постепенно отшумя. Колко странно и прекрасно беше да лежи полузадрямал в ръцете й, може би по-добро от секса… но тази мисъл доведе до неприличния въпрос какво ли ще е да спи с нея… как щеше да лежи тихо под него, докато той поглъща цялата тази цветна мекота и ванилова сладост… след което Рис заспа в ръцете на лейди Хелън.