Лайза Клейпас
Изкушение (14)

Глава 14

Декември се спусна над Хемпшър, донесе вледеняващи ветрове и покри дърветата и живия плет със скреж. В обхваналия домакинството всеобщ ентусиазъм от приближаващите празници, Катлийн скоро изгуби всякаква надежда, че празненствата ще бъдат отменени. Откри, че постепенно отстъпва под натиска. Първо се съгласи да позволи на прислугата да си организира собствено парти в коледната вечер, след което се съгласи на по-голяма елха във фоайето.

После Уест попита дали могат да поканят още хора на празненството.

Намери Катлийн в кабинета да се занимава с кореспонденцията.

— Мога ли да ви прекъсна за няколко минути?

— Разбира се. — Тя му посочи креслото до писалището и остави писалката в стойката й. Щом забеляза пресилено любезната усмивка на лицето му, попита: — Каква интрига кроите този път?

Той примигна изненадано.

— Откъде знаете, че има интрига?

— Всеки път, когато придобиете това невинно изражение, става очевидно, че сте намислил нещо.

Уест се ухили.

— Момичетата не намериха смелост да ви попитат, но аз им казах, че ще го направя, защото вече установихме, че ако се наложи, мога да ви надбягам. — Той се поколеба.

— Очевидно лорд и лейди Триниър са канели семействата на всичките си арендатори и някои местни търговци на парти в коледната вечер…

— Изобщо не е вярно.

— Да, такава беше и моята първоначална реакция. Но… — Уест я погледна подмамващо. — Всички ще спечелят, ако духът на общността бъде насърчен. — Той се поколеба. — Не е нещо по-различно от благотворителните ви посещения в семействата.

Катлийн зарови със стон лице в шепите си. Голямо парти. Музика. Подаръци, сладкиши, празнична глъч. Знаеше точно какво би казала лейди Бъруик: неприлично е да се правят такива гуляи в дом, който е в траур. Не беше редно да се откраднат един или два весели дни от годината, която трябваше да бъде посветена на тъгата. Но най-лошото беше, че самата тя искаше да го направи.

Заговори през пръсти със слаб глас:

— Не е прилично. Не сме направили нищо както трябва: черното беше свалено от прозорците твърде рано, вече никой не носи воал и…

— На никой не му пука — прекъсна я Уест. — Мислите ли, че някой от арендаторите ще ви обвини, че сте изоставили траура за една-единствена нощ? Напротив, ще го приемат като жест на доброта и добра воля. Аз, разбира се, не знам нищо за Коледа, но дори така… ми се струва, че ще бъде в духа на празника. — На продължителното й колебание той отвърна с последен удар. — Ще платя за всичко със собствени средства. Все пак… — В гласа му се промъкна нотка на самосъжаление: — … как иначе ще разбера какво е Коледа?

Катлийн отпусна ръцете си и го изгледа мрачно.

— Вие сте безсрамен манипулатор, Уестън Рейвънел.

Той се ухили.

— Знаех си, че ще кажете да.

* * *

— Това е едно много високо дърво — коментираше Хелън седмица по-късно, докато стояха във фоайето.

— Досега никога не сме имали толкова голямо — призна госпожа Чърч, като се мръщеше развълнувано.

Двете заедно наблюдаваха как Уест, двама лакеи и икономът се опитват да вкарат стъблото на огромната ела в металната тръба, запълнена с камъни. Звучаха мъжко пъшкане и нецензурни слова. Докато изправяха дървото, по пода се ръсеха лъскави зелени иглички и се търкаляха тънки като молив шишарки. Помощник-икономът стоеше по средата на витото централно стълбище и държеше края на въжето, което беше завързано за средата на стеблото. Срещу него, на балкона на втория етаж, стояха Пандора и Касандра и стискаха здраво друго въже. Щом стъблото се застопореше идеално, въжетата щяха да бъдат завързани за пръчките на парапета, за да попречат на дървото да се наклони на едната или другата страна.

Помощник-икономът дърпаше здраво въжето, докато Уест и единият лакей бутаха отдолу. Елата постепенно се изправи, клоните й се разпериха величествено и във въздуха се разнесе острата свежа миризма на вечнозеленото дърво.

— Мирише божествено — възкликна Хелън и вдъхна дълбоко. — Лорд и лейди Бъруик имаха ли коледно дърво, Катлийн?

— Всяка година. — Катлийн се усмихна. — Само че по-малки, понеже лейди Бъруик твърдеше, че това е езически обичай.

— Касандра, ще ни трябва много повече украса — чу се гласът на Пандора от балкона на горния етаж. — Никога не сме имали толкова високо дърво.

— Ще направим още свещи — отвърна близначката й.

— Никакви свещи повече! — извика им Катлийн. — И така това дърво си е жива незапалена факла.

— Но, Катлийн — каза Пандора, като я погледна отгоре, — дървото ще изглежда ужасно, ако не го украсим достатъчно. Определено ще изглежда голо.

— Може да навържем сладки на гирлянди и да сложим панделки — предложи Хелън. — Ще висят красиво по клоните.

Уест изтупа листата от ръцете си и изтърка с палец едно петно смола от дланта си.

— Няма да е зле да погледнете в сандъка, който пристигна тази сутрин от Уинтърборн — каза той. — Сигурен съм, че ще има разни коледни красоти.

Всякакво движение и шум в коридора веднага утихна и всички го погледнаха.

— Какъв сандък? — попита Катлийн. — Защо го пазихте в тайна досега?

Уест я погледна красноречиво и посочи в ъгъла, където беше поставен масивен дървен сандък.

— Трудно може да се каже, че е тайна — стои там от часове. Бях твърде зает с това проклето дърво, за да разговарям с когото и да било.

— Вие ли го поръчахте?

— Не. Девън спомена в последното си писмо, че Уинтърборн е изпратил малко празнични украшения от магазина в знак на благодарност за поканата да отседне при нас.

— Аз не съм канила господин Уинтърборн — отвърна Катлийн, — и определено не можем да приемем подаръци от непознати.

— Те не са за вас, а за домакинството. Закачете ги всичките, има просто няколко играчки и гирлянди.

Тя го погледна неуверено.

— Не мисля, че трябва. Не съм сигурна какъв е етикетът, но не ми се струва редно. Той е неженен джентълмен, а това домакинство се състои от млади дами, които имат само мен за компаньонка. Ако бях десетина години по-възрастна и имах солидна репутация, може би щеше да е по-различно, но сега…

— Аз съм член на домакинството — възрази Уест. — Това не превръща ли ситуацията в по-порядъчна?

Катлийн го погледна.

— Шегувате се, нали?

Уест завъртя очи.

— Искам да кажа, че ако някой се опита да направи неуместна забележка за подаръка на Уинтърборн, фактът, че съм тук, би трябвало да…

Той млъкна, когато чу сподавени звуци от почервенялата Хелън.

— Хелън? — попита загрижено Катлийн, но момичето се извърна настрани с потреперващи рамене. Катлийн погледна притеснено към Уест.

— Хелън? — рече тихо той, отиде до нея и я хвана бързо за раменете. — Скъпа, болна ли си? Какво… — Уест млъкна, когато тя поклати бързо глава, измърмори нещо и едната й ръка заръкомаха към нещо зад гърбовете им. Уест погледна напрегнато натам. Изражението му се промени и той се разсмя.

— Какво ви става на вас двамата? — попита настоятелно Катлийн. Когато огледа фоайето, тя осъзна, че сандъкът вече не стои в ъгъла. Близначките се бяха втурнали надолу по стълбите в момента, в който бяха споменали за него. Сега тайничко го тикаха към гостната, всяка хванала по един ъгъл.

— Момичета — рече строго Катлийн, — веднага го върнете тук!

Но вече беше твърде късно. Двукрилата врата на приемната се затвори, придружена от изщракването на ключ в ключалката. Катлийн рязко се спря и зяпна изненадано.

Уест и Хелън се превиваха от смях.

— Трябва да знаете — рече развеселено госпожа Чърч, — че трябваше да изпратя двама от най-здравите ни лакеи да внесат този сандък в къщата. Как успяха двете млади дами да го отмъкнат толкова бързо?

— Ч-чисто и просто са решили — изхриптя Хелън.

— Всичко, което искам от този живот — каза Уест на Катлийн, — е да ви видя как се опитвате да откъснете онези двете от сандъка.

— Не бих посмяла — предаде се тя. — Те ще ми нанесат телесна повреда.

Хелън избърса насълзените си от смях очи.

— Хайде, Катлийн, да отидем да видим какво е изпратил господин Уинтърборн. Вие също, госпожо Чърч.

— Няма да ни пуснат в стаята — промърмори Катлийн.

Хелън й се ухили.

— Ще ни пуснат, ако ги помоля.

Близначките, бързи като катерички, вече бяха разопаковали много от пакетите, когато най-после пуснаха останалите в гостната.

Икономът, помощник-икономът и лакеите се събраха до вратата, за да зърнат съдържанието на сандъка. Той напомняше на сандък с пиратско съкровище, беше препълнен с кръгли стъклени сфери, боядисани така, че да приличат на плодове, хартиени птици от папиемаше, украсени с истински пера, изкусни ламаринени фигурки на танцьори, войници и животни.

Имаше дори голяма кутия с миниатюрни чаши от цветно стъкло, или цветни фенери, които трябваше да бъдат напълнени с масло и плаващи фитили, и окачени на елхата.

— Няма спасение от пожара — каза притеснено Катлийн, когато вида множеството стъклени чаши.

— Когато ги запалим, ще оставим до дървото две момчета с ведра с вода — успокои я госпожа Чърч. — Ако някой от клоните се запали, те веднага ще го угасят.

Всички ахнаха, когато Пандора извади от сандъка един голям коледен ангел. Порцелановото му лице беше обрамчено от златиста коса, чифт позлатени криле стърчеше от гърба на малката сатенена роба, обшита с перли и златни нишки.

Когато семейството и прислугата се събраха почтително наоколо, за да не насладят на великолепното творение, Катлийн улови Уест за ръката и го изведе от стаята.

— Тук става нещо — рече тя. — Искам да знам истинската причина, поради която графът покани господин Уинтърборн.

Двамата се спряха в нишата под голямото стълбище, зад дървото.

— Не може ли да прояви гостоприемство към своя приятел без задни мисли? — отвърна Уест.

Тя поклати глава.

— Всичко, което върши брат ви, си има скрита причина. Защо е поканил господин Уинтърборн?

— Уинтърборн има пръст в много неща. Мисля, че Девън се надява да спечели нещо от съветите му и някога, в бъдеще, да сключи бизнес сделка с него.

Това й прозвуча достатъчно правдоподобно. Но интуицията й подсказваше, че има нещо съмнително в тази работа.

— Как се запознаха те?

— Преди около три години Уинтърборн беше номиниран за членство в два различни лондонски клуба, но беше отхвърлен и от двата. Той няма благородническа титла, баща му е уелски бакалин. След като чу подигравателни коментари за това как Уинтърборн е бил отхвърлен, уреди нашият клуб, „Кавгаджията“, да му предложи членство. А Уинтърборн никога не забравя кой му е направил услуга.

— „Кавгаджията“ — повтори Катлийн. — Какво странно име.

— Това е човек, който обича да се кара за дреболии. — Уест наведе глава и потърка отново лепкавото петно от смола върху дланта си. — „Кавгаджията“ е клуб от втората редица, за онези, които не са допускани в „Уайт“ или „Бруук“, но в него членуват някои от най-преуспелите и умни мъже в Лондон.

— Като господин Уинтърборн.

— Точно така.

— Какво представлява той? Що за характер има?

Уест сви рамене.

— Тих тип е, но когато му отърва, може да е очарователен като дявола.

— Млад ли е или стар?

— На трийсет години или някъде там.

— Как изглежда? Хубав ли е?

— Дамите определено като че ли мислят така. Макар че с неговото богатство Уинтърборн може да прилича на жаба и те пак ще се роят около него.

— Добър човек ли е?

— Никой не печели цяло състояние с песни в църковния хор.

Катлийн се взря в очите му и осъзна, че повече нищо няма да успее да измъкне от него.

— Графът и господин Уинтърборн ще пристигнат утре следобед, нали?

— Да, ще ги посрещна на гарата в Олтън. Искате ли да ме придружите?

— Благодаря ви, но по-добре да остана тук с госпожа Чърч и готвачката, за да се уверя, че всичко ще бъде приготвено. — Тя въздъхна и погледна мрачно към извисяващото се дърво, изпълнена с вина и неспокойствие. — Надявам се, че никой от местните дворяни няма да чуе за нашето празненство. Но съм сигурна, че ще се разчуе. Не трябваше да го позволявам. Знаете го много добре.

— Но тъй като се съгласихте — каза Уест и я потупа по рамото, — няма да е зле да му се насладите.