Лайза Клейпас
Изкушение (7)

Глава 7

Месец, след като Девън и Уест бяха напуснали Хемпшър, един плик, адресиран до Катлийн, беше доставен в приората Евърсби.

Когато сестрите Рейвънел се събраха около нея в гостната на горния етаж, Катлийн отвори пакета и разгърна шумолящата хартия. Всички възкликнаха възхитено, когато отвътре се показа един кашмирен шал. Това беше последната мода в Лондон; изработваха ги ръчно в Персия и ги обшиваха с избродирани цветя и копринени ресни. Вълната беше боядисана в преливащи се цветове, за да се постигне ефектът на залез, сияйното червено преминаваше в оранжево и златисто.

— Това се нарича стил омбре — каза почтително Касандра. — Виждала съм панделки, боядисани по този начин. Колко е модерно!

— Ще подхожда прекрасно на косата ти — отбеляза Хелън.

— Но кой го е изпратил? — попита Пандора. — И защо?

Катлийн взе бележката, която беше пъхната в пакета, и прочете думите, написани със самоуверен почерк:

Както ви обещах.

Триниър

Девън нарочно беше подбрал шал с възможно най-жизнените цветове. Облекло, което една вдовица никога не би могла да облече.

— Не мога да го приема — рече намръщено тя. — Изпратен е от лорд Триниър и е твърде интимна вещ. Може би ако беше изпратил кърпичка или кутия със сладкиши…

— Но той е роднина — изненада я със забележката си Хелън. — А и шал не е чак толкова интимна вещ, нали? Все пак човек не го намята направо върху кожата си.

— Мисли за него като за твърде голяма кърпичка — предложи Касандра.

— Дори да го задържа — рече Катлийн, — ще се наложи да го боядисам в черно.

Момичетата изглеждаха толкова втрещени, сякаш им беше предложила да убият някого. Всичките заговориха в един глас.

— Не бива…

— О, но защо?

— Да съсипеш такива великолепни цветове…

— Как бих могла да го нося такъв? — попита настоятелно Катлийн. — Ще пламтя като папагал. Представяте ли си какви клюки ще плъзнат?

— Можеш да го носиш у дома — прекъсна я Пандора. — Никой няма да те види.

— Сложи си го — настоя Касандра. Въпреки неохотата на Катлийн, момичетата настояха да го наметне на раменете си, просто за да видят как ще й стои.

— Колко е красив — рече Хелън с грейнали очи.

Това беше най-разкошната тъкан, която беше чувствала върху кожата си, толкова мека и деликатна. Катлийн прокара длан по ярките цветове и въздъхна.

— Предполагам, че с анилиновата боя ще го съсипя — промърмори тя. — Но ще му кажа, че съм го направила.

— Ще го излъжеш? — попита Касандра с ококорени очи.

— Така не ни даваш особено добър пример.

— Не бива да го окуражавам да изпраща неподходящи подаръци — отвърна Катлийн.

— Вината не е негова, че просто не е бил наясно — отбеляза Пандора.

— Той знае правилата — каза мрачно Катлийн. — И му харесва да ги нарушава.

Милорд,

Много мило от ваша страна да ми изпратите толкова прекрасен подарък, който е много полезен сега, когато времето се развали. Със задоволство установих, че кашмирът поема равномерно черната боя, така че сега е подходящ за траура ми.

Благодаря ви за вниманието.

Лейди Триниър

— Боядисала си го? — попита на глас Девън, докато оставяше бележката на писалището си със смесица от веселие и раздразнение.

Посегна към сребърната стойка за пера, извади едно ново и придърпа лист хартия от близката купчина. Тази сутрин вече беше изписал поне половин дузина официални писма до адвокати, предприемачи и до банкера му, и беше наел един външен оценител, който да анализира финансовото положение на имението. Намръщи се при вида на изцапаните си с мастило пръсти. Пастата от лимон и сол, която му беше донесъл камериерът, не беше премахнала изцяло петната. Беше се изморил от писане, а още повече от смятане, така че писмото на Катлийн му беше донесло желаното отвличане на вниманието.

Предизвикателството й не трябваше да остане без отговор.

Загледан в писмото й с лека усмивка, Девън обмисляше най-добрия начин да я раздразни.

Топна перото в мастилницата и написа:

Мадам,

Радвам се, че шалът се оказа полезен в тези студени есенни дни.

Във връзка с това бих искал да ви уведомя за решението ми да даря всички черни завеси, които в момента закриват прозорците на приората Евърсби на една лондонска благотворителна организация. Тъй като вие, за съжаление, повече няма да имате нужда от тези тъкани, те ще бъдат използвани за ушиването на зимни палта за бедните, което, убеден съм, ще се съгласите, е далеч по-благородна цел. Уверен съм в способността ви да откриете друг начин, за да направите атмосферата в приората Евърсби подходящо мрачна и потискаща.

Ако скоро не получа завесите, ще сметна, че срочно се нуждаете от помощта ми. В този случай с удоволствие ще ви направя услугата да се появя по най-бързия начин в Хемпшър.

Триниър

Отговорът на Катлийн пристигна седмица по-късно, заедно с огромни сандъци, в които бяха прибрани черните завеси.

Милорд,

В загрижеността си за потиснатите маси очевидно сте пропуснали да ми съобщите, че сте уредили цял батальон работници да завладее приората Евърсби. Дори в момента, в който ви пиша, водопроводчици и дърводелци сноват свободно из къщата, къртят стените и подовете и твърдят, че правят всичко това с ваше разрешение.

Разходите за прокарването на водопровод са екстравагантни и незадължителни. Шумът и липсата на благоприличие са неприятни, особено в дом, който е в траур.

Настоявам веднага да прекратите работата им.

Лейди Триниър

Мадам,

Всеки човек си има своя праг на поносимост. Моят стига точно до външните тоалетни.

Прокарването на водопровода ще продължи.

Триниър

Милорд,

Като се имат предвид всички подобрения, от които се нуждаят земите ви, включително ремонтите на къщите за работници, фермерските сгради, канализацията и оградите, човек би се зачудил дали личният ви телесен комфорт не надделява над всички останали съображения.

Лейди Триниър

Мадам,

В отговор на вашето чудене…

Да.

Триниър

— О, колко го ненавиждам! — извика Катлийн и хвърли писмото на писалището в библиотеката. Хелън и близначките, които четяха задълбочено книги за поведение и етикет, я погледнаха въпросително.

— Триниър — обясни намръщено тя. — Уведомих го за хаоса, който причинява с всичките тези работници, които трополят нагоре-надолу по стълбите, и чукат и режат по цял ден. Но на него не му пука за ничие удобство, освен за неговото собствено!

— На мен шумът не ми пречи, всъщност — каза Касандра. — Имам чувството, че къщата отново е оживяла.

— С нетърпение очаквам вътрешните тоалетни с течаща вода — призна си смутено Пандора.

— Не ми казвайте, че лоялността ви е купена на цената на една тоалетна! — тросна им се Катлийн.

— Не е само една тоалетна — рече Пандора. — По една на всеки етаж, включително този на слугите.

Хелън се усмихна на Катлийн.

— Може би ще е по-лесно да понесем малко неудобства, ако не спираме да си напомняме колко ще е приятно, след като всичко приключи.

Оптимистичното изявление беше прекъснато от поредица силни удари от долния етаж, от които подът се разтресе.

— Малко неудобства? — повтори Катлийн и изсумтя. — На мен ми звучи така, сякаш цялата къща се кани да се срути.

— Монтират бойлерна система — каза Пандора, докато прелистваше книгата си. — Тя представлява два големи медни цилиндъра, пълни с тръби за вода, които се загряват от газови горелки. Повече няма да се налага да чакаме за гореща вода — тя ще идва веднага през удължителните тръби, прикрепени към горната част на бойлера.

— Откъде знаеш всичко това, Пандора? — попита изпълнената с подозрения Катлийн.

— Главният водопроводчик ми го обясни.

— Скъпа — рече нежно Хелън, — не е прилично да разговаряш с мъж, на който не си била представена. Особено когато става дума за работник в дома ти.

— Но, Хелън, той е стар. Прилича на дядо Коледа.

— Възрастта няма нищо общо — отсече Катлийн. — Пандора, ти обеща да спазваш правилата.

— Спазвам ги — възрази Пандора раздразнено. — Спазвам всички правила, които мога да си спомня.

— И как така помниш всички подробности по водопроводната система, но не и основните правила на етикета?

— Защото водопроводите са по-интересни. — Пандора наведе глава над книгата по поведение и се престори, че се съсредоточава върху главата, озаглавена „Благоприлично поведение на една дама“.

Катлийн погледна притеснено към момичето. След двете седмици обучение Пандора беше постигнала малък напредък в сравнение с Касандра, която беше научила много повече за същия период от време. Освен това Катлийн беше забелязала, че Касандра се опитва да прикрие напредъка си, за да не изглежда Пандора още по-зле. Вече беше пределно ясно, че Пандора определено е по-недисциплинираната от двете.

Точно тогава госпожа Чърч, пълничката и жизнерадостна домакинка, влезе, за да им съобщи, че следобедният чай скоро ще бъде поднесен във всекидневната на горния етаж.

— Ура! — възкликна Пандора и скочи от стола си. — Толкова съм изгладняла, че бих могла да изям колелото на карета. — И след миг изчезна от стаята.

Касандра погледна извинително Катлийн и забърза след сестра си.

Хелън по навик започна да събира книгите и листите хартия, и да ги трупа на купчинки. Катлийн избута столовете на мястото им около масата.

— Пандора винаги ли е била толкова… — започна тя, но се спря в търсене на по-дипломатичен израз.

— Да — отвърна съчувствено Хелън. — Затова никоя от гувернантките ни не се задържа дълго.

— Как тогава ще я подготвя за представянето, щом не мога да я задържа седнала на едно място за повече от пет минути?

— Не съм сигурна, че може да бъде направено.

— Касандра напредва отлично, но не съм сигурна, че Пандора ще бъде готова едновременно с нея.

— Касандра никога няма да отиде на бал или вечеринка, ако Пандора не бъде с нея.

— Изобщо не е честно да прави такава жертва.

Раменете на Хелън се повдигнаха грациозно.

— Винаги е било така. Когато бяха малки, те разговаряха помежду си на собствен измислен език. Когато едната от тях беше наказвана, другата настояваше също да получи наказание. Мразят да бъдат разделени.

Катлийн въздъхна.

— Ще се наложи, ако не отбележи напредък. Няколко следобеда ще се занимавам индивидуално с Пандора. Ти съгласна ли си да учиш отделно заедно с Касандра?

— Да, разбира се.

Хелън подреди книгите, като отбеляза с листче хартия във всяка една от тях мястото, докъдето бяха стигнали. Отнасяше се изключително внимателно с книгите: те бяха нейните компаньони, нейното развлечение и единственият й прозорец към външния свят. Катлийн се притесняваше, че ще й бъде трудно да се аклиматизира към цинизма и фалшивостта на Лондон.

— След края на траура искаш ли да бъдеш въведена в обществото? — попита тя.

Хелън се поколеба, обмисляйки въпроса.

— Някой ден бих искала да се омъжа — призна си тя.

— Какъв съпруг искаш? — попита Катлийн с провокативна усмивка. — Красив и висок? Елегантен?

— Не трябва да е красив или висок, щом е мил. Ще съм много щастлива, ако обича книги и музика… и деца, разбира се.

— Обещавам ти, че ще намерим такъв мъж за теб — каза Катлийн и я погледна с обич. — Не заслужаваш по-малко, скъпа Хелън.

* * *

— Защо не дойде да ядеш в клуба? — попита Уест, щом влезе в гостната на лондонския апартамент на Девън. Повечето от стаите нямаха мебели. Стилното, модерно жилище беше дадено под наем на италиански дипломат, за да държи в него любовницата си. — Предлагаха бифтек и стъргана ряпа — продължи Уест. — Не помня някога да си пропускал… — Той внезапно млъкна. — Защо седиш на писалището? Какво, по дяволите, си направил със столовете?

Девън, който преглеждаше пощата, вдигна намръщено глава.

— Нали ти казах, че се местя в Мейфеър.

— Не предполагах, че ще е толкова скоро.

Домът Рейвънел представляваше къща в якобински стил с дванайсет спални, която изглеждаше така, сякаш от приората Евърсби се беше пръкнало по-малко негово копие. За щастие домът Рейвънел се намираше в по-добро състояние, отколкото бе очаквал Девън. Беше претъпкан с мебели, но удобен, тъмният дървен интериор и килимите в плътни нюанси му придаваха отличително мъжествена атмосфера. Макар че домът Рейвънел беше твърде голям за сам човек, Девън нямаше друг избор, освен да се нанесе там. Беше поканил Уест да живее с него, но брат му нямаше никакво желание да се откаже от удобството и усамотението на стилния си апартамент.

Никой не можеше да го обвини за това.

— Изглеждаш ми доста навъсен — отбеляза Уест. — Знам точното нещо, което да те развесели. Тази вечер аз и момчетата отиваме в мюзикхола, за да гледаме трио акробатки, които се рекламират като „гъвкавите чудеса“. Ще играят по трико и мънички златисти полички…

— Благодаря ти, но не мога.

— Гъвкави чудеса — повтори Уест, сякаш Девън не го беше чул както трябва.

Доскоро предложението сигурно щеше да го изкуши донякъде. Но сега, притиснат от нарастващите притеснения, Девън не се интересуваше от гъвкавите шоугърли. Двамата с Уест и приятелите им бяха гледали подобни представления безброй пъти в миналото — нищо ново нямаше за откриване в тези номера.

— Върви се забавлявай — каза той, — а после ще ми разказваш. — Погледът му се върна на писмото, което държеше в ръката си.

— Няма никаква полза от това да ти разказвам — отвърна раздразнено Уест. — Трябва да ги видиш, иначе няма смисъл. — Той се поколеба. — Какво толкова интересно има в това писмо? От кого е?

— От Катлийн.

— Някакви новини от имението?

Девън се изсмя.

— Нямат край. Всичките са лоши. — Той подаде писмото на Уест, който го прегледа набързо.

Милорд,

Днес ме посети господин Тотхил, чието здраве очевидно го предава. Личното ми мнение е, че задълженията му на управител на имението го затрудняват все повече и той не е способен да ги изпълнява задоволително.

Проблемът, към който насочи вниманието ми, е свързан с петима от арендаторите в низините, на които преди три години са били обещани подобрения, свързани с отводняването. Глинестата почва във фермите им е гъста и лепкава като птичи клей, почти невъзможна за разораване. За мой ужас научих, че покойният граф е взел на заем пари от частна компания за подобряване на земята, за да извърши необходимото, което така и не направил. В резултат на това е била издадена заповед от мировия съдия — или веднага да върнем заема, или да монтираме отводнителни съоръжения във фермите на арендаторите.

Моля ви, кажете ми дали мога да помогна по някакъв начин. Познавам семействата на въпросните арендатори и бих могла да разговарям с тях от ваше име.

Лейди Триниър

— Какво е птичи клей? — попита Уест, след като му върна писмото.

— Лепило, направено от кората на бодлива зеленика. Размазва се по клоните на дърветата, за да лови птици. Кацнат ли на клона, залепват завинаги.

Девън разбираше точно как се чувстват.

След месец безспирна работа той едва беше успял да разбере незначителна част от нуждите на приората Евърсби. Нужни бяха години, за да усвои необходимите знания за култивирането на реколтата, подобрението на земята, млекарството, чифтосването на животните, лесовъдството, счетоводството, инвестициите, законите за земята и местната политика. Засега важното беше да не затъва в подробностите. Девън се опитваше да мисли нашироко, да открива начините, по които едни проблеми се свързват с други, да открива шаблони. Макар че започваше да разбира какво трябва да бъде свършено, той не знаеше точно как да го свърши.

Щеше да се наложи да наеме мъже, на които да довери управлението при неговите условия, но му трябваше време да ги намери. Тотхил беше твърде стар и упорит традиционалист, такъв беше и Карлоу, комисионерът, който работеше за него. Необходимо беше веднага да им намери заместници, но в цяла Англия имаше само шепа мъже, които бяха подготвени за управители на имения.

Сутринта Девън, потънал в отчаяние, размишляваше върху грешката, която бе направил, когато беше поел този товар. Но тогава пристигна писмото на Катлийн и то бе достатъчно, за да стимулира решителността му.

Беше готов на всичко, за да я получи. На всичко.

Не можеше да си обясни защо е толкова обсебен от нея.

Но като че ли това чувство го беше имало винаги, вплетено в тъканта на съществото му, в очакване да бъде открито.

— Какво смяташ да правиш? — чу той гласа на Уест.

— Първо ще разпитам Тотхил какво знае за заема. Тъй като вероятно няма да ми даде задоволителен отговор, ще трябва сам да се ровя из счетоводните книги, за да разбера какво се е случило. При всички случаи обаче ще наредя на главния отговорник по земите да се погрижи за подобрението им.

— Не ти завиждам — рече небрежно Уест и замълча. Тонът му се промени, изостри се. — Нито те разбирам. Продай проклетото имение, Девън. Нищо не дължиш на тези хора. Приоратът Евърсби не ти се пада по рождение.

Девън го изгледа язвително.

— Тогава как така се оказа у мен?

— Заради един проклет инцидент!

— Въпреки това е мой. Сега си върви, преди да съм ти строшил главата с някоя от тези счетоводни книги.

Но Уест стоеше, без да помръдва, вперил в него опасния си поглед.

— Защо се случва всичко това? Какво те промени?

Вбесен, Девън разтърка крайчетата на очите си. От седмици не беше спал добре и готвачката му носеше само прегорял бекон и слаб чай за закуска.

— Да не мислиш, че целият ни живот ще премине, без изобщо да се променим? — попита той. — Че ще се занимаваме единствено с егоистични удоволствия и тривиални развлечения?

— Разчитах на това!

— Е, неочакваното се случи. Не си прави труда да размишляваш върху това; не искам нищо от теб.

Агресивността на Уест се стопи до възмущение. Той приближи до писалището, обърна се и с усилие се настани до Девън.

— А може би трябва, тъпо копеле такова.

Двамата седяха един до друг. В напрегнатата тишина Девън разглеждаше подпухналото лице на брат си, увисналата кожа под брадичката му. Алкохолът беше започнал да гравира бузите му с мрежичка от капиляри. Трудно беше да се разпознае в този лишен от илюзии мъж някогашното засмяно, енергично момче.

Хрумна му, че в решимостта си да спаси имението, арендаторите, слугите и сестрите на Тео, той беше пропуснал факта, че собственият му брат може би също има нужда от спасяване. Уест беше толкова умен, че Девън винаги бе смятал, че ще може сам да се погрижи за себе си. Но понякога най-умните хора си навличат най-ужасните неприятности.

Изглеждаше неизбежно Девън и Уест да се превърнат в егоистични пройдохи. След като баща им беше умрял насред шумна разпра, майка им ги беше оставила в един пансион, докато пътуваше из континента. Прехвръкваше от една любовна афера на друга, поглъщаше на малки порции болката от разбитото си сърце, докато накрая това не се беше оказало фатално. Девън така и не разбра дали беше починала от болест или самоубийство, а и не искаше да разбира.

Двамата с Уест сновяха между пансиона и домовете на роднини, като настояваха да останат заедно, независимо колко често се опитваха да ги разделят. Докато Девън размишляваше върху тези проблемни години, в които двамата бяха единствената си опора, той осъзна, че трябва да включи Уест в новия си живот — дори брат му да не искаше да бъде включван. Силата на връзката им не позволяваше на никой от тях да поеме в някаква посока, без да повлече след себе си и другия.

— Имам нужда от помощта ти, Уест — каза тихо той.

Брат му помълча известно време, преди да отговори:

— Какво искаш да направя?

— Върви в приората Евърсби.

— Пускаш ме сам при братовчедките? — попита навъсено Уест.

— Нямам друг избор. Освен това, докато бяхме там, ти като че ли не изглеждаше заинтригуван от нито една от тях.

— Няма нищо интересно в съблазняването на невинните. Твърде е лесно. — Уест скръсти ръце на гърдите си. — Каква е целта на заточението ми в Евърсби?

— Искам да се заемеш с отводняването на земите на арендаторите. Срещни се поотделно с всеки един от тях. Разбери какво е било обещано и какво трябва да се направи…

— Категорично не.

— Защо?

— Защото това ще изисква от мен да посещавам ферми и да обсъждам времето и добитъка. Както знаеш, животните изобщо не ме интересуват, освен ако не се предлагат с портвайн и гарнитура от варени картофки.

— Върви в Хемпшър — отсече Девън. — Срещни се с фермерите, изслушай проблемите им и ако успееш, изобрази някакво съчувствие. След това искам доклад и списък с препоръки за подобрение на имението.

Изразявайки с мърморене отвращението си, Уест се изправи и подръпна жилетката си.

— Единствената ми препоръка за твоето имение — каза той, докато излизаше от стаята, — е да се отървеш от него.