Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (9)

Юни 2000

— Боже мой, защо всички бързате така? — измрънках аз.

Хвърлих поглед отстрани към тахометъра. 220 км/ч.

— Това е оптималната скорост на пътуване по магистралата — обясни извинително Рики. — Но защо всички? Кой още бърза?

— Дани винаги кара като бесен — обясних.

— Ами да, нали искаме да пристигнем.

Макар и неохотно, Рики отпусна педала на газта и хондата малко забави ход.

— Така по-добре ли е? — попита той и наложи на лицето си най-сияещата си латиноусмивка.

Кимнах. Междувременно го познавах достатъчно добре, за да знам, че още при първия удобен случай ще се опита отново да увеличи скоростта, по възможност незабележимо.

Харесвах го много и от сърце. Не само защото беше най-добрият приятел на Дани, винаги мил и любезен, а и защото на него можеше да се разчита по всяко време. Макар да беше тип мачо, или поне се държеше като такъв. В началото обаче си бях помислила същото и за Дани. Рики обичаше всички жени, особено когато бяха високи и руси, с размери на модел и пищен бюст.

Вярно, Ванеса не беше руса и не съответстваше съвсем на идеала му, но и той никога не беше изпитвал сериозни чувства към нея. И двамата го знаеха още от самото начало. Бяха прекарали заедно няколко горещи нощи и когато се наситиха един на друг, тръгнаха по различни пътища.

— Всъщност ти откъде познаваш Дани? — попитах, докато наблюдавах как иглата на тахометъра се придвижва нагоре.

— Бяхме в една гимназия в Ротвайл — отговори Рики. — Познавам го, откакто е в Германия.

— Значи първо е живял в Ротвайл?

— Да. Не ти ли е разказвал? Премести се едва когато отиде в дома.

— Нямах представа къде е живял преди — обясних. — Дани не обича да говори за себе си.

— Кой ли обича? — промърмори Рики.

Изглеждаше ми малко преувеличено равнодушен. Известно време мълчахме, после аз подхвърлих замислено:

— Много тъпо, че е отишъл в толкова далечен дом. Първо е изгубил двамата си родители, а после е бил принуден да се раздели и с най-добрия си приятел.

Усетих смайването на Рики. Въпросителният му поглед остана втренчен в лицето ми секунда повече от необходимото.

— Той отиде там доброволно. Това не беше проблем. Не престанахме да поддържаме връзка, през цялото време. По онова време вече имах кола и шофьорска книжка. Минавах разстоянието за около час. Нали знаеш, ние караме бързо.

Сякаш за да потвърди думите му, иглата на тахометъра се качи на 200. Рики се бе върнал към любимата си скорост на шофиране.

— Знам, че Дани е имал най-различни проблеми с баща си — подхванах колебливо аз, като наблюдавах Рики много внимателно. Той прехапа устни. — Въпреки това сигурно му е било много трудно да изгуби и двамата си родители при автомобилна злополука — продължих.

— Автомобилна злополука?

Двете думи се изплъзнаха от устата му и в този момент аз разбрах, че нещо не е наред.

— Да, беше много лошо за него — опита се Рики да прикрие грешката.

— Мога да си представя — заявих съчувствено, за да го накарам да се почувства сигурен.

— Той го преодоля — обясни бързо Рики и решително смени темата: — Кога е шофьорският ти изпит?

— Следващата седмица — отговорих.

— Ще ти стискам палци. Имаш ли добро предчувствие?

— Ще се справя — заявих уверено.

Мислите ми се втурнаха към Дани. Взех решение при първия удобен случай да го попитам защо ме е излъгал за родителите си.

— Там е, отпред.

Рики протегна ръка през прозореца. Напрегнато се загледах напред.

Видях Дани и Кристина отдалеч. До тях стоеше още един човек, навярно изпълняваше функциите на пазач. Къщата се намираше сред гора. Наоколо се виждаха само поляни и ниви. В това имаше някакъв смисъл: домът нарочно бе разположен далеч от изстрели, в буквалния смисъл на думата.

 

 

Преди да стигна до Дани, Кристина се втурна насреща ми и ме прегърна.

— Джесика! — възкликна тя. — Толкова се радвам, че си тук! Липсваше ми.

Рики се задоволи приятелски да удари Дани в ребрата и да раздруса ръката на Кристина. Тя изглеждаше добре — веднага ми направи впечатление. Лицето й беше розово, бе наддала няколко килограма. Съжалих, че буквално я отстраних от себе си, но горях от нетърпение да отида при Дани. Той ме притисна до гърдите си и ме целуна страстно. Добре познатата му миризма ме удари в носа. Прегърнах го и силно го притиснах. Веднага усетих как у него се надигна неловкост и побързах да го пусна.

— Как е тук? Как върви при вас? — попитах.

— Напрягащо е — отговори Дани.

— Отдавна не съм се чувствала толкова добре — заразказва Кристина и очите й светнаха. — Изляза ли оттук, ще съм приключила с темата веднъж завинаги.

Тя наистина се гордееше със себе си.

— Ще успея, Джесика! Ще уредя живота си! От лятото ще работя във фитнес клуба, а следващата година започвам обучение. О, Джесика, толкова много имам да ти разказвам!

— Може ли да говоря за малко с теб? — чух да казва Рики зад гърба ми.

С ъгълчето на окото видях как сложи ръка върху рамото на Дани и го отведе настрана.

* * *

Най-сетне взех шофьорска книжка.

Случи се един ден след рождения ми ден и с радост отидох да си взема колата, която все още ме чакаше в работилницата на Александър.

Когато пристигнах, той ремонтираше някакъв ауспух. След произшествието пред дискотеката не се бяхме виждали и чували.

— Здравей — поздравих малко сковано. — Как си?

Той кимна кратко.

— Честит рожден ден, Джесика, макар и със закъснение. — Посочи предизвикателно колата. — Искаш ли да врътнем едно кръгче заедно? За да ти покажа всичко още веднъж.

— Окей — кимнах.

Брат ми Торстен, който ме бе докарал, се настани на задната седалка и си сложи колан — обикновено не го правеше. Хвърлих му зъл поглед и той извинително вдигна рамене.

— Не знам какво ме очаква — защити се той.

Шофирането беше мечта. Спортният автомобил буквално се залепи за шосето. С малко помощ от Александър дори успях да паркирам между две коли. Кой знае, може би един ден щяхме да станем приятели.

Същата вечер намерих на леглото в стаята си колет. Съдържаше картичка за рождения ми ден от Дани и Кристина и чифт скейтери, от най-добрите, с меки колела и пружинени лагери.

Всичко хубаво за рождения ден!

(За да нямаш повече извинения!)

Това пишеше на картичката. Никога не бях виждала толкова скъпи скейтери.

* * *

Като видя колата ми, Дани изсвири одобрително през зъби. Не можах да се удържа и още следващия уикенд изминах двеста и петдесетте километра сама. Главно защото копнеех да го видя отново.

— Красива кола — определи той. — Учудвам се как си я докарала дотук здрава и читава.

Не му позволих да ме ядоса.

— Къде е Тина?

— Ще излезе едва след час, когато пазачите започнат да обикалят терена. Длъжна е да се върне до следобеда. През първите шест седмици контактите с външния свят са силно ограничени. Хората тук не искат да рискуват.

— И какво, ако ти дам малко дрога за нея? — попитах предизвикателно.

— Никога не би успяла да вкараш нещо контрабанда — отговори той и посочи огромната стара къща със стени от плет, дебели греди и старомодни кепенци на прозорците. От двете й страни се издигаха огромни ели. — Преди да влезеш, те събличат до голо и те претърсват.

— Не говориш сериозно — отсякох невярващо. — Наистина ли те претърсват всеки път, когато идваш отвън?

— Да.

— О!

Изпитах съчувствие към него. Тъкмо той, с неговия екстремен страх от докосване, трябваше да се подложи на претърсване от чужди хора заради мен и посещенията ми. Взех решение да не идвам повече.

— Редовно претърсват и стаите. Да знаеш, че съм под строго наблюдение. — Дани се засмя и ми протегна ръка. — Дай ми ключа, искам да направя едно кръгче. Ако позволиш.

В действителност се радвах, че Кристина ще излезе едва по-късно. Така имах възможност да прекарам известно време само с Дани. Да останем сами, доколкото това беше възможно на обществен паркинг. Той обаче бе омагьосан от колата ми и май забрави напълно за усамотението ни.

Дани подгони бедния ми автомобил до червената граница на оборотомера и не се удържа да не тества най-високата скорост, докато аз се вкопчвах страхливо в седалката.

— Колата е твърде бърза за теб — определи той. — Има повече конски сили от необходимото. Не ми харесва.

Твърдоглаво опрях ръце на хълбоците.

— Все ми е едно. За разлика от теб аз шофирам съвестно и предпазливо.

Дани изръмжа нещо неразбрано.

— Смяташ ли, че Тина ще се справи? — насочих мислите си към нея.

— Да, сигурно. Най-лошото е опасността от рецидив. Трябва да я държа под око. Тя не желае да остане тук, под постоянно наблюдение, затова ще я отведа отново вкъщи. После ще видим.

Кимнах.

— Тя е на път да го преодолее. Ще се справи.