Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (33)

Октомври 2002

Счупените ребра не зарастваха. Вместо да се щади, Дани отново започна да бяга сутрин. Ожесточено се опитваше да заживее постарому. Въпреки това седмиците се точеха безкрайни. В началото на октомври ми заяви нетърпеливо:

— Отивам в тренировъчния център. Ще опитам да поработя поне малко. Идваш ли с мен?

Обзе ме недобро предчувствие. Дани имаше болки дори когато се качваше по стълбите или чистеше с прахосмукачката. Засега не биваше и да мисли за бойни спортове. Знаех обаче, че не мога да го разубедя, и се съгласих.

— Ти ще караш — отсече той и ми подаде ключовете от колата.

— Крайно време е да преодолееш страха от шофиране, Дани.

След злополуката той отказваше да шофира, когато седях до него. Нямах желание да карам новото БМВ (тайно го определях като боен кораб) и намирах отказа му за безсмислен — когато беше сам, шофираше съвсем спокойно.

— Не ме е страх да шофирам, страх ме е да не стане злополука, когато ти си до мен — поправи ме той и се настани на другата седалка. Денят не беше подходящ да обсъждаме тази тема. Очаквах, че Дани ще преживее разочарование в тренировъчния център, и не исках да го товаря допълнително. Достатъчно трудно щеше да преодолее факта, че се налага да почака още, докато отново започне да упражнява любимия си спорт.

Въздъхнах и седнах зад волана. Трябваше да призная, че колата вървеше превъзходно. Само дето се чувствах в нея като изгубена.

Щом влязохме в центъра за бойни спортове, настроението му веднага се вдигна. Запъти се право към задната част, където бяха двата ринга. Постарах се да не гледам към ъгъла, където двете с Кристина често седяхме и го наблюдавахме.

Доган дойде при нас и прегърна Дани. Много пъти се беше обаждал да пита как сме и кога най-после ще отидем в центъра.

— Имаш ли десетина минути за мен? — попита Дани. — Ще проверя дали мога да се движа.

— Разбира се, Дан. За теб винаги. От седмици те чакам.

Доган наистина се зарадва да го види. Дани беше най-успешният му ученик и най-добрият треньор.

Доган стъпи на тепиха и се преметна презглава над въжетата, както някога правеше Дани. Този начин за качване на ринга беше традиция при тях. В този момент изпитах омраза към Доган заради това представление.

Дани свали обувките, чорапите и пуловера и се качи на ринга доста по-елегантно. След кратко загряване започнаха двубой. Още в първите секунди разбрах, че няма да се получи. Дани нямаше дори най-малък шанс. Съсредоточаваше цялата си воля в изключването на болките и не бе в състояние да нанесе нито един удар. Освен това беше твърде бавен, кондицията му бе пострадала забележимо. Левият крак винаги е бил най-ефективното му оръжие, сега обаче не съумяваше да го вдигне достатъчно високо. Доган се държеше повече от милостиво, въпреки това още след първия слаб, съвсем не сериозен удар Дани вдигна ръка за прекъсване.

— Какво става, Дан?

Доган се наведе загрижено и огледа ученика си с внимание. За него беше непонятно, че Дани не успява да парира атаките му и сам да нанася удари.

Дани дишаше тежко и беше силно изпотен. Опря гръб на въжетата и помоли:

— Дай ми кратка почивка.

Трябваше да събере силите си и да се мобилизира.

— Още не си оздравял напълно — установи Доган.

— Продължаваме — настоя Дани и даде знак за следващия рунд.

Само след минута получи удар и се олюля. Възползва се от случая да приложи най-добрата си тактика: имитира лоу кик^[19] с десния крак и заби пета в прасеца на противника. Той се опита да блокира удара и Дани го ритна с левия крак в слепоочието. Успя да си вдигне крака и улучи, но в същата секунда извика от болка. Силата на собствения му ритник го отхвърли назад, той се олюля и изгуби равновесие. Отново извика и падна по гръб върху тепиха.

— Наред ли е всичко?

Доган коленичи до него и му подаде ръка да се изправи. Скрих лице в ръцете си и се опитах да задържа парещите сълзи. Дани, моят Дани, който преди година и половина се бе разправил без усилие с петима противници, лежеше по гръб с разперени ръце и не можеше да стане. В този момент осъзнах с абсолютна увереност, че той никога няма да си възвърне предишната форма.

Дани не позволи на Доган да го изправи на крака. Все пак у него беше останало нещо неразрушимо и това бяха твърдата воля и неукротимата гордост. Щеше да ги запази до смъртта. Щеше да намери начин да умре свободен и непречупен.

Дани се обърна бавно по корем и изпълзя от тепиха на четири крака. Едва щом излезе, успя да се изправи. Облече се, отиде при Доган и му подаде ръка.

— Благодаря ти за всичко — промълви Дани. — Кажи на учениците ми, че съжалявам. Вече не мога.

— Дан, какво ти е?

Доган беше объркан и смутен, но Дани си тръгна без повече обяснения. За последен път бяхме в тренировъчния център.

Промърморих нещо в смисъл че ще му се обадим, и забързах след Дани. Той стоеше навън до колата и ме чакаше. С дясната ръка притискаше болезнените ребра, дъхът му излизаше на тласъци, чуваше се свирещ звук. С лявата ръка се държеше за вратата на автомобила.

— Не мога да шофирам — каза ми тихо. Настани се на седалката и едва потисна поредния вик от болка.

— Много ли те боли? — попитах, докато бойният кораб напускаше паркинга и потегляше към дома.

— Не, изобщо не ме боли. — Дани се усмихна принудено. — Никога не съм се чувствал по-добре.

Притисна чело върху стъклото и мълчаливо се загледа навън. Едва бях спряла колата, когато той слезе и се запъти към къщата. Заключих и тръгнах бавно след него. От днес нататък вече не се налагаше да тичам. Кошмарът ни бе настигнал. Моментът бе настъпил. Дошъл беше денят, от който винаги се бях страхувала. От днес нататък щеше да върви само надолу. Носехме се към пропастта. Неудържимо.

 

 

Както очаквах, намерих Дани в спалнята. Лежеше в леглото и плачеше във възглавницата си. Бутнах притворената врата, седнах при него и го помилвах по гърба.

— Толкова съжалявам, Дани. Явно все още е твърде рано. Какво очакваше да се случи там? Имаш две счупени ребра!

— Моля те да ме оставиш за малко сам. Ще се опитам да се справя някак си.

Дани се зави презглава и продължи да плаче.

Надигнах се с въздишка и повиках Лайка, за да излезем на разходка. Колко пъти бях въздишала така през последните седмици? Дали някога щях да престана?

Върнах се само след няколко минути, но БМВ-то вече го нямаше. На кухненската маса намерих бележка:

Ще се върна преди полунощ.

Не се притеснявай, I’m fine.

В последно време често се случваше да ми говори или да пише на английски. Знак, че е силно разконцентриран.

Дълго гледах през прозореца, първо градината, после към хоризонта, и чаках. Легнах си късно, но от Дани все още нямаше и следа. Чух колата му почти в полунощ.

— Къде беше? — попитах го, когато влезе в спалнята с плик в ръка. Още преди да съм изрекла въпроса докрай, знаех отговора.

— Божичко, Дани, не! Не прави това. Моля те, недей!

В гърдите ми се надигна гняв като лава във вулкан.

— Щом трябва да умра, поне да е безболезнено.

Дани седна на пода и изпразни съдържанието на плика.

Гневът ми отлетя също така бързо, както бе дошъл, и отстъпи място на силна тревога.

— Тази гадост наистина ще те убие. Надявам се да го осъзнаваш — пошепнах и посочих пакетчето с бял прах.

— Всъщност хероинът изобщо не е вреден — обясни ми той. — Вредата идва от онези неща, дето ги слагат в прахчето.

— Има ги и в твоето пакетче.

— В това тук, да — потвърди той. — Обаче си поръчах висококачествен хероин. Той не разрушава организма. Следващата седмица ще ида да го взема. Ще ми стигне, докато умра.

— Господи, Дани! — извиках. — Какво става с нас? Нима искаш сега да те похваля, че можеш да си позволиш по-добра дрога от останалия свят?

— Нищо няма да правиш. Решението е само мое.

Дани донесе лъжичка за кафе, накапа вътре малко лимонова киселина и добави белия прах. После поднесе към лъжичката запалка.

— Остави това, Дани! — изкрещях.

— Няма да те моля за разрешение. Не можеш да ме спреш.

Дани отвори еднократна спринцовка и игла и приготви инжекцията.

Внезапно ме обзе паника.

— Знаеш ли изобщо как да го направиш? Опасно е!

— А ти знаеш ли — подхвана той, докато изтегляше втечнения хероин в спринцовката, — че най-голямата опасност при боцкането е възможната зараза с ХИВ? Смешно, нали?

— Направо да умреш от смях. Знаеш ли как се прави? — повторих въпроса си.

— Не е чак толкова трудно. Даже полумъртви наркомани се справят.

— Не бива да си инжектираш хероин. Може да умреш. Първо се пуши.

Поне така си мислех. Бях го чула в един телевизионен сериал.

— Със сигурност няма да пропуша. Отвратително е. Дозата е ниска и нищо няма да ми се случи. Освен това няма да го инжектирам в кръвта, а под кожата. Тогава действието е по-слабо.

— Напълно си превъртял.

— Това ми е ясно, но лудите умират по-лесно.

Дани притисна дясната ръка над лакътя с палец и показалец, за да се образува гънка. Заби иглата и без колебание изпразни цялата спринцовка.

Почакахме няколко минути. Нищо не се случи.

— Как се чувстваш? — попитах.

Той вдигна рамене. Движенията му бяха забавени.

— Силно упоен. Светът наоколо изглежда нереален — описа ми състоянието си. — Освен това ми е лошо.

— Пада ти се — сопнах му се.

Той не ме чу. Отпусна се настрана и легна на пода, свит на кълбо. В същата поза като Лайка, легнала в кошчето си в другия край на стаята. Двамата заспаха — повърхностен, неспокоен сън — но все пак заспаха. И аз исках да спя. Да се потопя в друг свят, да забравя всичко. Внезапно си пожелах Дани да ми беше дал част от наркотика. Ако поне малко ми помогнеше да забравя, както твърдеше той, щях да го приема.

Вече се зазоряваше, когато грабнах завивката и легнах до него на пода. В къщата беше топло, но той беше леденостуден. Притиснах се към него и завих и двама ни. За пръв и единствен път той не се събуди, когато легнах до него.

Лайка също стана от мястото си и се сви на кълбо от другата страна на Дани. Притисна се плътно до него, сякаш искаше да ми помогне да го стопля. Наблюдавах ги, вслушвах се в дишането им и нетърпеливо чаках спасителния сън. Отново и отново задрямвах, но много скоро се стрясках, защото не смеех да оставя Дани без надзор. Твърде силен беше страхът ми, че и той като Кристина би могъл да получи отравяне.

Той се събуди едва по обед. Откакто го познавах, не беше спал толкова дълго, и то непробудно.

— Как си? — попитах го веднага.

В продължение на минути Дани ме гледаше, без да разбира. Най-сетне събра сили да седне и объркано поклати глава.

— Чувствам се, сякаш ме е тъпкало цяло стадо биволи. Какво се случи през нощта?

— Инжектира се с онази мръсотия! — обясних обвинително.

— Да, това го помня. Но после? Какво стана после? Нищо не си спомням.

— Заспа. Нищо повече.

— И съм спал досега? Безумие. Приспивателното е нищо срещу хероина.

Дани все още изглеждаше силно замаян. Твърде нетипично, че се нуждаеше от толкова време, докато се събуди напълно.

— Не го прави повече, Дани, моля те — пошепнах. — Моля те. Много ме беше страх да не ти се случи нещо.

— От години не съм спал толкова добре — отговори той, явно избягвайки прекия отговор, изправи се и се олюля. — Отивам в банята. Гади ми се. Май се налага внимателно да обмисля положението.

* * *

Някой ме раздруса по рамото. Отказах да се събудя. Бях спала спокойно и дълбоко и сънувах нещо хубаво. За съжаление забравих какво беше. Копнеех да се върна в съня си. В последно време рядко спях спокойно, камо ли да сънувам нещо хубаво. Ала друсането не престана.

— Дъки, събуди се, Дъки!

— Хм? Колко е часът?

— Един и половина.

— На обед? — попитах ужасено.

— През нощта.

— По дяволите, остави ме да спя — изхленчих и зарових глава във възглавницата.

— Нощта е прекрасна — пошепна той. — Има ярки звезди и е топло. Можем да седим навън по пуловери.

— Затова ли искаш да стана?

— Да.

— Господи, Дани… Ти си откачен.

— Знам — отговори тихо той. — Никога не съм твърдял противното. Ще станеш ли най-после?

Надигнах се сънено, навлякох един негов пуловер и пъхнах крака в маратонките. Недоволно го последвах в градината. Знаех си, че няма да ме остави на мира. Лайка подскачаше зарадвано след нас.

Дани бе опънал одеяло на тревата. Легна върху него, скръсти ръце зад главата и се загледа в звездите.

Колко ли често го правеше?

Нощта наистина беше необикновена за средата на октомври. Положих глава върху корема му и двамата гледахме мълчаливо нощното небе. Той бе потънал в мисли, а аз се мъчех да не заспя.

— Трябва да ти кажа нещо… — подхвана.

Седнах, той също се надигна и ме привлече между коленете си. Прегърна ме и опря брадичка върху рамото ми.

— Какво има?

Стомахът ми се сгърчи болезнено. Неволно придърпах голите си крака.

— Катастрофата не стана просто така — призна шепнешком Дани.

Дълбоко в себе си го знаех отдавна.

— Какво се случи в действителност?

Дани пое дълбоко дъх.

— Изгубих контрол над себе си. Стана внезапно.

— Какво? Господи! Как така?

Точно от това се бях опасявала.

— Усетих как нещо в главата ми се скъса като тетива на лък. В продължение на минути останах напълно парализиран. Виждах всичко… проследих как излязох от шосето и се преобърнах… Не бях в състояние да реагирам. Цялото ми тяло беше сковано.

Конвулсивно стиснах очи.

— Възможно ли е това да има нещо общо с болестта ти, Дани? — По ирония никога не я наричахме по име. За нас нямаше „СПИН“, само „болестта“.

Той ме притисна силно.

— Дъки, аз знам, че има нещо общо. Познавам тялото си. Нещо се е разрушило. Поради това отказах да отидем двамата в САЩ. Представих си как ще пътуваме някъде из пампата и ще ми се случи пак и се уплаших. Кой знае, може би ще е още по-лошо. А ти ще останеш съвсем сама в чужд континент.

— Трябваше да го кажеш още в болницата!

— Знам — кимна той, — но ти предстоеше изпит. Крайно неблагоприятно време за такава лоша диагноза. Не исках да отклоняваш вниманието си.

— Какво каза? Рискувал си живота си заради тъпия ми изпит? Толкова ли си откачен?

Дани остана съвсем спокоен.

— Джесика, аз съм вече мъртъв. Сега става въпрос единствено за теб.

— Престани най-после — изкрещях. — Може да е било нещо безобидно. Например инсулт.

Дани изпухтя пренебрежително.

— С една дума, да се радвам на инсулт, нищо, че съм само на двайсет и две години, така ли? Това ли наричаш безобидно? Дотам ли стигнахме?

— Не рисувай дявола на стената. Може да е било случайност.

Сама забелязах колко слабо звучеше. Къде беше спасителната сламка? Беше ми спешно необходима.

— Не е случайност. От февруари до август кръвната ми картина се влоши рязко.

— В болницата ми каза, че стойностите са окей. Излъга ли ме?

— Да, бяха окей, но значително по-лоши. Смъкнаха се от петстотин на двеста и петдесет. За съвсем кратко време.

— Заради Кристина — прошепнах. — Всичко е заради Кристина.

— Кого да заблуждаваме? — попита той, без да чуе твърдението ми. — Болестта се проявява. Не бива да се самозалъгваме повече.

Дълбоко в себе си, естествено, знаех, че той е прав.

Тялото винаги е било неговият капитал, във всяко отношение. Той се познаваше и знаеше кога нещо не е наред. Ако не беше абсолютно сигурен, никога нямаше да посегне към дрогата. Навярно и аз нямаше да го допусна. Двамата бяхме станали световни шампиони по пренебрегването на лошите признаци. Борехме се да спечелим време. Водехме битка за всеки месец, за всяка седмица. Скоро щяхме да се борим за всеки ден.

— Върви в болницата. Ще ти направят пълни изследвания и ще започнеш терапия ВААРТ^[20] — настоях аз.

— Следващата седмица имам фотосесия. Ще ми донесе много пари, не бива да я пропускам. След това ще отида.

— Фотосесия? Това не е важно. Иди още в понеделник.

— Ще ида следващата седмица. Няколко дни повече или по малко са без значение — заяви решително Дани. — Това ще е последната ми фотосесия. Ще спра окончателно.

— Защо искаш да спреш?

— Защото съм болен от СПИН наркоман и рано или късно ще си проличи. Освен това вече нямам желание. Имам предостатъчно пари. Малко преди смъртта си купих нова кола. Тина вече не се нуждае от жилище, а за теб има всичко необходимо. За какво да работя?

Гласът му прозвуча тъжно, ала не изглеждаше потиснат.

— Не ми харесва, когато си в такова настроение! — заявих упорито.

— Аз съм реалист, Дъки.

— Върви в проклетата болница и започвай тъпата терапия, вместо да седиш тук и да хленчиш!

Пак му се разкрещях, макар много добре да знаех, че той никога не хленчи. Преценяваше положението напълно трезво и с естественост, която ме ужасяваше.

— Ще го направя — обеща той. — В края на другата седмица.

— В понеделник!

— В края на другата седмица.

Замахнах и го ударих.

— Какво ще стане, ако благоволиш да помислиш поне малко и за мен?

Дани се ядоса. Ядоса се истински. Никога не го бях виждала толкова разгневен срещу мен. Стана и впи поглед в лицето ми. Досега не бях възприемала очите му като студени или ледени, но в този момент бяха точно такива.

— И ти смееш да питаш защо не мисля за теб?

— Да, по дяволите! — изплаках истерично. Лайка отдавна бе избягала в къщата. — Върви в болницата! Не бъди такъв проклет егоист!

Дани пристъпи към мен, опря показалец в гърдите ми, както някога бе направила Кристина, и заяви сухо:

— Аз мисля само за теб. Отдавна. Каквото и да правя, то е за теб. Ти си единствената причина да съм още тук.

— Ако искаш да си отидеш в Атланта, върви! Не те задържам!

Захапах устната си до кръв. Защо пак се карахме?

— Ти си причината все още да дишам.

— Остави ме на мира! — сопнах се.

Дани се завъртя рязко и се прибра в жилището. Знаех, че ще си направи инжекция. За първи път бе употребил хероин преди четиринайсет дни. Миналата седмица пак го направи. Отчаяна се отпуснах върху одеялото. Беше твърде топло, за да се надявам да замръзна.

След известно време той се върна и седна до мен. Нежно приглади косата ми, за да открие лицето.

— Съжалявам — заговори. — Не ти казах само за да не си провалиш изпита. Не искам да разруша живота ти.

Направих се на заспала и пренебрегнах паренето в гърлото. Опитах се да спра напиращите сълзи. През всичките тези седмици той е бил съвсем сам със съзнанието за болестта и със страха си — и всичко само заради тъпия ми изпит! Чувствах се ужасно зле и много ми се искаше да умра на място.

Без много да се церемони, Дани ме вдигна на ръце и ме занесе в жилището.

* * *

След шест дни отидохме в болницата. Дани бе поискал домашният лекар да го изпрати там. Тръгнахме със събрания багаж в мрачно настроение. В болницата планираха няколко кръвни проби, които да изпратят в голяма лаборатория, различни рентгенови снимки на главата и на ребрата, които продължаваха да му причиняват болки, още компютърна томография и магнитнорезонансна томография^[21]. Смятаха да го изследват от главата до петите, за да открият причината за пълната загуба на контрол през август. Допълнително възнамеряваха да започнат с терапията ВААРТ. В най-добрия случай тази терапия щеше да се пребори ефективно с вируса и да доведе до изчезване на обусловените от ХИВ симптоми и до дългосрочно стабилизиране на имунната система. Дани смяташе това за ненужно, понеже нямаше симптоми и не очакваше промяна, само странични действия. Домашният лекар го бе посъветвал да се подложи на тази терапия, защото при последния тест в болницата Т-лимфоцитите бяха паднали под 250. Лекарите решават кога да се започне терапия винаги според цифрите, а не според физическото състояние на пациента. Дани го намираше за безсмислено и изложи аргументите си. Аз обаче настоях — с твърдата вяра, че терапията ще спре болестта. Щом той не вярваше в успеха, нека поне аз да вярвам.

Отидохме заедно в стаята му, все така в мълчание, и разопаковахме вещите му. Дани имаше късмет — второто легло в стаята беше празно.

— Мразя да съм тук — проговори той посред мълчанието.

— Ще се подложиш на лечение, без да противоречиш!

Този път щях да се наложа. Ако не искаше да се скараме, трябваше да остане в болницата.

Дани изплези език, впери поглед във върха на носа си и ме имитира. Грабнах един от бананите на масата и го метнах към него. С облекчение установих, че все още притежава някогашните рефлекси — преспокойно улови банана в полет. Бях свикнала да хвърлям срещу Дани какво ли не, без да се страхувам, че ще го ударя. За в бъдеще навярно щеше да се наложи да внимавам повече при подобни акции.

— Страхотно — изсъска той. — Сега пък ме замеряш с маймунска храна. Какво ще е следващото? Сигурно ще започнеш да ми даваш котешки консерви?

Открай време се отличаваше с черен хумор, но преди в думите му нямаше толкова цинизъм.

Още същия ден му взеха безкрайни кръвни проби. Навярно съществуваше правило да търсят дрога у пациентите с ХИВ, защото му изследваха и урината. Дани не беше вземал нищо от доста дни насам и си инжектираше хероин само под кожата, но в лабораторията откриха следи от наркотика. Почти се зарадвах, че са ги намерили, защото той никога нямаше да си признае доброволно, а аз бях твърдо убедена, че това е важно за лечението. Вечерта щяха да започнат с терапията ВААРТ. Щяха да му поставят дозите интравенозно, защото така били по-поносими.

Появи се медицинска сестра и ни се представи с името Регина. Висока и стройна, с дълга тъмна коса, най-много пет години по-възрастна от Дани. Той я хареса от пръв поглед и аз се окуражих още повече. Длъжен беше да се подложи на тази терапия, нищо, че не я одобряваше.

Останах до вечерта. Проследих как сестра Регина постави катетъра във вената. Автоматично посегна към лявата ръка, въпреки че Дани си служеше по-скоро с нея. Той обаче не каза нищо.

Бях наясно, че сигурността е на първо място, но ме заболя сърцето, когато сестрата сложи еднократни ръкавици, преди да забие иглата във вената на Дани.

Всички се държат така, сякаш е заразен…

Наистина е заразен, мина ми през главата.

— Това ще остане, докато сте тук, Дани — каза му сестрата. — Ако започне да ви боли, просто ми кажете и ще сменим ръката.

Това никога нямаше да се случи. Дани щеше да понася болките със здраво стиснати зъби, без да се оплаче нито веднъж.

Сестра Регина окачи системата на стойката, свали ръкавиците и нежно помилва Дани по ръката. Дружелюбен жест, който се е запечатал в паметта ми. Вероятно защото болничният персонал твърде рядко показваше човешки чувства. С изключение на сестра Регина всички го третираха като обект, дошъл за изследване, а не като човек, който отчаяно се надява на помощ.

По-късно се появи главният лекар. Поздрави, прелисти документите и поклати глава.

— Зависим от хероин — отбеляза сухо. — Няма нищо чудно.

Пламнах от гняв и отворих уста да кажа нещо, но Дани ми хвърли предупредителен поглед и си замълчах. Не знам дали версията на лекаря му е била по-приятна от истината, или е смятал, че никой няма да повярва в историята му. Уважих желанието му, обвих се в мълчание и изхапах устните си до кръв, за да отреагирам гнева си.

— В случай че се появят признаци на абстиненция, уведомете ни навреме, за да ви сложим на метадон.

— Не вярвам да се наложи — отговори учтиво Дани. — Аз не съм зависим. Взех наркотика само няколко пъти.

— Естествено! — Лекарят му говореше като на малоумен. — Всички наркомани твърдят същото. Тъкмо там е проблемът на пристрастяването.

Дани въздъхна примирено.

— Ако се нуждая от нещо, ще ви съобщя.

Не ми хареса, че приемаше с такава готовност всичко, което му натрапваха. Къде бе останал инатът му?

— Утре ще направим рентген на ребрата, после ще отидете на компютърна томография, а следващия петък имаме час за магнитнорезонансна томография.

— Благодаря — отговори Дани.

Преди да излезе от стаята, лекарят от чиста учтивост ни пожела хубава вечер.

— Ще се справиш — казах на Дани и седнах до него на леглото.

Той си гризеше ноктите и ме гледаше, сякаш търсеше помощ.

— Какво се случи? — попита ме. — През цялото време стойностите ми бяха супер, всичко беше наред и внезапно тръгна главоломно надолу. Защо, защо?

Тина!

— Навярно само така ни се е струвало. Ако се беше стигнало дотам чак след осем години, пак щяхме да твърдим, че е станало твърде бързо.

— Заради Тина е — обясни Дани. Знаеше го, естествено. — Загубата на Тина ме извади от релсите и болестта намери поле за атака. Тялото ми беше изцяло заето с тъгата и не бе в състояние да опази защитния си вал.

Кимнах със стиснати устни. Повечето болести започват, когато човек е психически нестабилен. Дори безобидни настинки се получават по-често след преживян силен стрес. Когато човек се радва на душевно равновесие и е доволен от живота си, шансовете да остане трайно здрав са много по-високи.

Дани посегна към ръката ми и ме привлече към себе си.

— Толкова съжалявам — пошепна той. — Не го направих нарочно. Много исках да остана по-дълго с теб.

* * *

— Как си? — попитах го в сряда на влизане в болничната му стая.

Дани седеше в леглото, бе вдигнал горната част и гледаше през прозореца.

— Прекрасно. Денят започва съвсем различно, когато първата ти работа сутрин е да повръщаш. Повръщането е много по-ефективно от спортуването.

— Имай търпение, Дани — опитах се да го успокоя. — Щом привикнеш към AZT, ще спреш да повръщаш.

Седнах до него и понечих да го целуна, но той се извърна. Откакто бяхме заедно, никога не беше постъпвал така.

— Ребрата ми още не са зараснали. На едното има дълбока пукнатина. Лекарите смятат, че ще си останат така. В момента организмът ми е твърде зает с терапията и не се занимава с нещо толкова маловажно като счупени ребра. — Дани вдигна рамене. — Е, все едно. Кой се нуждае от здрави кости?

— Престани, Дани — изрекох предупредително.

— О, а кръвната картина, естествено, се е влошила. Броят на Т-лимфоцитите е спаднал до двеста. Знаеш ли какво означава това?

Поклатих глава. Бях готова да избягам от стаята с писъци. Вместо това се опитах да преглътна буцата, която внезапно се бе образувала в гърлото ми. Напразно. Беше твърде голяма.

— Това означава, че вече официално говорят за СПИН. Пълната картина на болестта е почти достигната. Много скоро ще започне четвъртата фаза. Не е ли страхотно? — Дани размаха свободната си от катетър ръка. — Болен от СПИН на двайсет и две! Получи се! Животът е прекрасен, нали?

— Престани, Дани — повторих с мъка.

— С какво да престана? — попита ме той и вдигна ръце.

— Просто престани. Не бъди толкова циничен.

Искаше ми се да му се разкрещя, но нямах сили.

— Още не си чула най-доброто!

— Какво още има?

Напразно се опитах да се стегна и да преглътна буцата в гърлото. Никога нямаше да се отърва от нея. След години ходих при различни лекари, изследваха ми щитовидната жлеза, сливиците и шийните прешлени — само за да установят, че причината е психическа.

Настроението му внезапно се смени. Гневът отлетя, цинизмът изчезна и той се затвори в себе си. Скри лице в ръцете си. Моментално си пожелах да видя отново циничния Дани.

— Компютърната томография откри нещо.

— Какво? — Не бях в състояние да кажа нищо повече. Гласът ми се пречупи.

— Още не се знае. В петък следобед ще ми направят магнитнорезонансна томография и ще се изясни. Дотогава ще търсят вируси в нервите. Предполагат някакво възпаление.

— Добре! — Заповядах си да дишам спокойно. Без паника. Да изчакаме магнитнорезонансната томография. Ако е възпаление, не е страшно. Възпаленията се лекуват.

Дани кимна.

— Лекарите казаха ли, че е лошо?

Защо крещях?

— Казаха само да изчакам. Те самите не знаят какво е.

Прекрасно. Предстояха ни два дни в неизвестното. Как ще понесем чакането?

— Окей. Аз съм тук. Йорг също ще дойде. Ще му кажа да присъства.

Дани кимна отново, борейки се с напиращите сълзи.

— Не си го представях така — зашепна той. — Прехвърлил съм в ума си всички начини да умра. Белодробно възпаление, туберкулоза, даже грип. Най-големият ми страх беше да не получи онзи гаден сарком на Капоши. Нямаше да понеса болестта ми да стане видима за другите. А сега се оказва нещо съвсем различно. Ще умра от мозъчен тумор.

— Кой говори за тумор? Нали са ти казали, че е възпаление? То се лекува.

Дани дишаше тежко.

— Джесика — взе ръцете ми в своите и ме погледна умолително, — страх ме е от онова, което ще дойде. Полудявам от страх!

И аз! Повярвай, и аз!

— Не си сам. — Стиснах ръката му и се приближих плътно до него. — Ще се справим заедно. Каквото и да стане, аз оставам с теб. Не си сам.

Дани изхълца. Вдигна колене към гърдите, сложи глава върху тях и заплака. Раменете му се тресяха неудържимо. Не спираше да плаче. Безпомощно го милвах по гърба и по косата.

Никой от двама ни не чу почукването на вратата и Йорг просто влезе. Като ни видя, ужасно се разтревожи.

— Намерили са нещо при компютърната томография — обясних.

— По дяволите! — изруга Йорг.

Дани се взираше мълчаливо пред себе си.

— В петък следобед ще му направят магнитнорезонансна томография, тогава ще узнаят повече.

„Моля те, ела и ти“, оформих с устни и той кимна.

Йорг седна на леглото и прегърна Дани. Тази проява на привързаност предизвика нови, неудържими хълцания. Дани си поемаше въздух с мъка и се закашля мъчително.

— Ще повикам сестрата — реши Йорг. — Да му дадат успокоително.

— Глупости! — изфуча Дани. — Не ми трябва успокоително. Не мога ли поне да си порева на спокойствие, нали така и така ще пукна!

Отново ставаше циничен. Великолепно!

Йорг го хвана здраво за рамото и го погледна пронизващо.

— Имаш право да ревеш, колкото искаш — каза му той. — Но щом свършиш, ще се стегнеш и няма да се предаваш. Разбрано?

— И каква полза от всичко това?

Йорг го раздруса почти грубо.

— Искам да чуя дали си разбрал!

— Да, разбрах — подсмръкна Дани, а аз отново се учудих колко добре Йорг съумява да се справи с него.

Насред мислите ми иззвъня болничният телефон на нощното шкафче. Дани поклати глава, за да ни даде да разберем, че не иска да говори, затова Йорг вдигна.

— Ало? — обади се той. — Момент, ще го попитам. — Натисна копчето за заглушаване на разговора и пое дълбоко дъх. — Обажда се баща ти.

— What the fuck? Откъде знае, че съм тук?

— Навярно от майка ти.

— Аха! А тя откъде знае къде съм?

— Тя ти е майка, Дани — настави Йорг. — Трябваше да й кажа. Дадох й възможност да те посети.

— Е, още не е дошла!

Дани отново се задъха. Ресниците му бяха мокри от сълзи, очите му кървясали.

— Какво иска от мен онзи? — Дани посочи отвратено към телефона.

— Каза, че искал да говори с теб.

Дани протегна ръка и размаха пръсти, за да покаже на Йорг да му даде телефонната слушалка и да изключи копчето за заглушаване.

— Да — изръмжа той в слушалката, послуша малко и заключи: — Ти си гаден мръсник! Ще се видим в ада!

И хвърли слушалката върху телефона.

* * *

Някак си успях да преживея дните до петък. Движех се като в транс, прекарвах цялото време при Дани, нощем тайно спях при него.

След успешно положения заключителен изпит мама и татко ме поканиха на ресторант. Чакали ме напразно почти два часа, многократно се опитвали да се свържат с мен по телефона. През това време аз бях в болницата и си бях изключила телефона.

— Какво става с теб? — Междувременно този въпрос се бе превърнал в стандартен за майка ми.

Отговорих както винаги:

— Нищо.

Какво бих могла да й кажа?

 

 

Приятелят ми, когото толкова харесахте, има СПИН и е в болницата. Навярно ще умре, както в началото на годината умря наркозависимата му приятелка. А, да, междувременно и той започна да взема наркотици. Инжектира си хероин, но вирусът не е от това. Баща му го е заразил, той не е виновен.

 

 

Звучеше повече от невероятно. След смъртта на Кристина не бях водила Дани у нас. Родителите ми предполагаха, че двамата постоянно се караме, разделяме се и отново се събираме и че само поради това се държа толкова странно. Оставих ги да вярват в своите предположения. По-добре това, отколкото истината.

В четвъртък вечер, напук на всички очаквания, Марина дойде да види Дани. Рики също беше там и двамата излязохме, за да ги оставим сами. Тя разказваше непрекъснато за Лиъм, но нали все пак бе дошла.

* * *

С Йорг и Рики чакахме заедно в стаята на Дани. Томографията продължи цяла вечност. Специално бяха повикали радиолог от щутгартската болница да разчете рентгеновите снимки. Това ни разтревожи силно.

— Защо продължава толкова време? — попитах за пети път и пак си загризах ноктите.

— Откъде да знам — отвърна нервно Йорг.

Не беше седнал нито за минута. Повече от час ходеше напред-назад из стаята и ме докарваше до лудост. Рики непрекъснато излизаше и пушеше цигара след цигара, макар че обикновено го правеше само в дискотеката. След цяла вечност сестра Регина вкара леглото на Дани в стаята. Стисна бързо ръката му и го помилва по рамото.

— Лекарите ей сега ще дойдат и ще обсъдят всичко с вас — съобщи дружелюбно тя.

— Благодаря — промърмори Дани.

— Как беше? — попитах с треперещ глас.

— Зашеметяващо изживяване. Клаустрофобията е нещо много по-добро. Дадоха ми шанс да разбера как след време ще се чувствам в ковчега.

Не може ли просто да престанеш?

Пристигнаха петима лекари. Самата им поява ни паникьоса. Четирима мъже и една жена. С изключение на един, носеха сини престилки, което означава, че бяха главни лекари. Застанаха около леглото на Дани, всеки носеше папка с документи и снимки. Дани беше силно напрегнат. Седна в леглото с изправен гръб. Стараеше се да запази спокойствие. Надявах се да не откачи.

— Вече имаме резултатите, господин Тейлър — започна един от лекарите.

— Да?

Гласът му трепереше, улових го в тази единствена дума.

Лекарят премести поглед към мен, после към Рики и Йорг.

— Съгласен ли сте да говоря в тяхно присъствие?

— Да. Иначе нямаше да са тук — отвърна Дани.

— И така… — лекарят се покашля, — за щастие получихме подкрепа от нашия щутгартски колега. Не беше лесно да разтълкуваме снимките. Разграничаването на обусловена от ХИВ левкоенцефалопатия е трудно, но ние сме в голяма степен сигурни, че става дума за прогресираща мултифокална левкоенцефалопатия^[22]. Тя е предизвикана от вашето основно заболяване. Болестта се проявява рядко, само при хора с увредена имунна система, които имат ХИВ или множествена склероза.

Лекарят измери Дани с настойчив поглед. Дани безмълвно притисна ръце към тялото си.

— Странното е, че вашите Т-лимфоцити все още показват много добра стойност. Обикновено ПМЛ възниква само когато имунната система е силно отслабена. При вас случаят не е такъв, затова и нямате обусловени от ХИВ симптоми. По тази причина не би трябвало да се очаква и ПМЛ, но само защото нещо е твърде необичайно, това не значи, че е изключено. В медицината всичко е възможно — заключи лекарят.

— Добре — отговори Дани. — Какво означава това за мен?

Външно изглеждаше овладян, но седеше скован и бе забил нокти в голото си рамо. Черната тениска подчертаваше колко е пребледнял.

— Пълната загуба на контрол, каквато сте преживели през август, няма да се повтори. Въпреки това настоятелно ви препоръчваме повече да не шофирате. Скоро ще се появят други симптоми. Ще идват бавно и постепенно.

— Какви симптоми?

— Има различни варианти — започна да обяснява друг лекар. — Един страда от говорни дефицити, загуба на паметта и ослепяване. При друг е засегната периферната нервна система. Появяват се частична парализа, треперене, отказ на моториката, мускулни спазми. Възможно е да има пристъпи на паника и промяна в характера. При вас, господин Тейлър, изхождаме от предположението за засегната нервна система. Заради пълната загуба на памет през август. Това обаче е само предположение.

Дани вдигна рамене.

— Чума или холера, какво значение има? Вземай, каквото ти дадат.

— Може ли да се оперира? — попитах.

Лекарят ме погледна съжалително.

— Говорим за инфекция. Не може да се оперира. Би могло да се направи опит за леко избутване назад на малка част от увредената тъкан, но това е свързано с голям риск. Възможно е пациентът изобщо да не се събуди или да изпадне в кома. Във всеки случай намесата ще предизвика непоправими мозъчни увреждания.

— Какво се случва, ако не се оперира? — поиска да узнае Йорг.

— Двата варианта протичат различно, но по правило завършват еднакво. В крайния стадий се стига до деменция, халюцинации, епилептични пристъпи или пълна парализа. Най-често пациентът изпада в кома или лекарите го поставят в будна кома, от която не се събужда. Някои умират от инсулт, парализа на дишането или мозъчен кръвоизлив.

Скочи от прозореца, Джесика! Ти си на петия етаж и имаш всички шансове да умреш мигновено!

— Как ще го лекувате?

Като през мъгла забелязах, че гласът на Йорг също е станал неравен. Някой посегна към ръката ми. Рики.

Един от лекарите, който досега бе мълчал, взе думата.

— Наличните медицински знания не ни дават много възможности. Надяваме се терапията ВААРТ да даде някакъв ефект и Т-лимфоцитите да останат стабилни. Само това може да забави протичането на болестта.

— Колко ми остава? — попита Дани.

Лекарят пренебрегна въпроса му и продължи да говори на Йорг.

— Допълнително ще приложим медикаментите рисперидон и камптотецин^[23]. За съжаление лечението предизвиква тежки странични действия и се осъществява само в болница. Тези медикаменти биха могли да помогнат в съчетание с вече давания на пациента AZT и с цидофовир^[24].

— Биха могли? — Йорг доби вид, сякаш ей сега ще сграбчи доктора за яката. — Биха могли да помогнат?

— Никой не знае със сигурност. Няма достоверни проучвания, нито трайни успехи. Бихме могли да опитаме и с медикамента топотекан^[25], той обаче не е достатъчно добре проучен и се оспорва. Смята се, че се е стигало до смъртни случаи.

— Колко ми остава? — попита нетърпеливо Дани. Непрекъснато прокарваше пръсти през косата си.

— Господин Тейлър, ще позволите ли да ви представя доктор Орнбергер? Той е нашият психолог и ще ви придружава по пътя ви по-нататък.

Дани изпухтя гневно.

— Господи! Не се нуждая от психиатър. Имам нужда от чудо!

— Помислете — посъветва го лекарят. — Той е на ваше разположение за разговори. По всяко време.

— Колко време ми остава? — попита за трети път Дани. Търпението му скоро щеше да свърши.

— Три до петнайсет месеца.

Тишина…

— Ами ако лечението подейства? — Гласът на Йорг дойде сякаш от друг свят.

Три месеца… Скачай, Джесика! Скочи от проклетия прозорец! Сега!

— Тогава петнайсет месеца. Най-добрата прогноза, която можем да очакваме — отвърна монотонно лекарят.

Мозъкът ми се преметна, после трезво като компютър пресметна, че петнайсет месеца са повече време от три.

— Велики боже! — пошепна Йорг.

Рики ме пусна и отиде до прозореца. И той ли се готвеше да скочи?

Дани ще умре!

Внезапно гърлото ми се стегна. Хвърлих се към леглото му, паднах напреки върху него и се вкопчих в тялото му. Усетих как той ме притисна до себе си, как пръстите му се забиха в пуловера ми като нокти на птица.

Какво всъщност правя тук?

— Изведете момичето — нареди един от лекарите.

Момичето? Мен ли имат предвид? Коя съм аз изобщо?

— Тя е в шок. Изведете я.

Пищяла ли съм?

Някой ме дръпна. Вкопчих се още по-силно, а Дани ме притисна до себе си.

— Оставете я, по дяволите — сопна се той на някой от лекарите.

Двама ме хванаха и отново задърпаха. Внезапно се появи Рики и ме отдели от Дани.

— Аз ще я изведа — каза му тихо той и Дани ме пусна.

— Вън! — внезапно изкрещя Дани в тишината. — Всички вън!

Рики ме преведе покрай прозореца.

Скочи най-после!

— Всички вън, казах! — кресна Дани. Бе хвърлил завивката на пода и сочеше вратата с протегната ръка. — Нямам време да го кажа три пъти!

Пак ли се шегува? Както винаги?

Някой метна към стената чаша вода. Със сигурност Дани.

Три месеца! Ще остана сама! Сама. САМА! Сама…

— Вън, всички вън! — изрева Дани. — Вън!

* * *

Дадоха ми приспивателно и ме задържаха през нощта в болницата. На следващия ден Йорг ми разказа, че съм претърпяла срив — хвърлила съм се на пода и съм пищяла. Нищо не помнех.

Отчаяно се опитвах да отида при Дани, но не ми позволиха. Той бе изпаднал в сляпа ярост и през целия ден беше изхвърлял от стаята си хората от болницата. Не ми разрешиха да го видя и нито за секунда не ме изпускаха от очи. Навярно не смееха да рискуват среща между двама луди.

Йорг поиска да ме закара вкъщи при родителите ми, но аз нямах сили да им обяснявам къде съм си оставила колата. Затова ме откара в жилището на Дани. Остана през цялата нощ при мен, поспа няколко часа на дивана. Какво щях да правя без него? Веднъж Дани бе казал, че Йорг е най-доброто, което е можело да му се случи, и беше напълно прав. Макар че отдавна не му беше настойник, не му плащаха нищо и въпросът вече не го засягаше, той беше винаги до нас. Бях му безкрайно благодарна, защото без него Дани и аз щяхме да сме съвсем сами в света — вече го бях изпитала. Без Йорг през онази нощ щях да полудея — сама в жилището, където доскоро бях толкова щастлива. Някога тук беше пълно с живот и смях. С добро настроение и жизнерадост. С Кристина и Дани.

През няколко минути се опитвах да се свържа с Дани, но той не вдигаше. От отделението ми казаха, че са му дали нещо да заспи. Бяха го обездвижили.

Едва следобед на следващия ден ми позволиха да ида при него. Йорг ме откара в болницата още сутринта и отиде на работа. Обеща да се върне вечерта. През цялото време ходех неспирно по коридорите. Не намерих сили дори да си прибера ключа от колата в чантата, защото трябваше да се държа за нещо. Едва не превъртях. Най-после ме пуснаха да вляза.

Дани седеше в леглото, скръстил ръце въпреки катетъра, и се взираше през прозореца.

Сестра Ангела беше при него и му говореше успокоително.

Къде е сестра Регина?

Предпочитах да видя нея вместо колежката й. И двамата не я харесвахме особено.

— Хайде, стига, Дани — усмихна му се нежно тя. — При нас не е чак толкова лошо. Всички ще дадем най-доброто от себе си, но вие трябва да се оставите в ръцете ни и да се подчинявате.

О, не! Вътрешният ми глас моментално вдигна тревога. Грешно избрани думи и напълно погрешен тон.

Дани и без това беше объркан и разстроен. Не би могъл да понесе такава натрапчивост.

Тя му намигна доброжелателно и излезе от стаята. Дани мълчеше, но аз виждах как умът му работи. Челюстите му се движеха като мелница.

— Моля те, Дани, недей да правиш глупости — казах му тихо.

Сякаш натиснах някакво копче. Той отметна завивката, стъпи на пода и измъкна инфузионната игла от ръката си. За малко притисна възглавницата в свивката на ръката, за да спре кръвта.

Простенах и посегнах към китката му, но той вдигна отбранително ръце.

— Остави ме, моля те.

Подчиних се. В такива моменти беше най-добре да го оставя на мира, защото така и така не ме допускаше до себе си. Сега нямаше да говори с мен. Познавах го отдавна и достатъчно добре и знаех какъв е.

С бързи движения Дани си събра нещата в чантата, навлече суичъра и напъха краката си в маратонките. После излезе от стаята. Примирено закрачих подире му. Той се насочи към стълбите и в края на коридора попадна точно в ръчичките на сестра Ангела.

— Къде отивате, господин Тейлър? Трябва да останете в леглото!

— Отивам си вкъщи. Дайте да подпиша документ, че си тръгвам на своя отговорност.

Сестра Ангела се усмихна любезно, но категорично.

— Не, не. Никъде няма да отидете. Няма да го допусна.

— Само се опитайте да ме спрете — отвърна предизвикателно той.

Тя реагира на минутата и понечи да го улови за рамото. Дани просто продължи напред. Ангела обаче не се отказа. Хукна след него, хвана го с две ръце и го задържа. Трескаво извика на друга сестра да доведе главния лекар.

— Пуснете ме — кресна Дани, но тя не се отказа.

Видях как лицето му се промени. Гневът отстъпи място на надигаща се паника. Дани се почувства като заловен див жребец. Внезапно ми дожаля безкрайно за него и посегнах към китката на Ангела.

— Оставете го на мира, по дяволите — изкрещях и грубо я издърпах от него.

Дани ми хвърли бърз, много благодарен поглед, взе ключа на колата от ръката ми и хукна надолу по стълбата.

— Вие не сте ли жена му? — сопна ми се сестра Ангела.

— Да, аз съм.

— Защо тогава му позволявате да си тръгне? — Тя смръщи чело и затропа по пода с болничните чехли. — Единственият му шанс е тук. Иначе ще умре.

— Той и без това ще умре! — изревах в отговор. Едва се удържах да не я ударя. — А щом желае да умре извън жалката ви болница, решението е негово!

Появи се главният лекар. И аз побягнах надолу по стълбите, излязох от болницата и се опитах да го настигна. Колата ми вече беше изчезнала от паркинга.

По дяволите, Дани!

За щастие веднага хванах свободно такси. Трескаво казах на водача адреса. Колата ми я нямаше, затова влязох в жилището, намерих ключовете и взех колата на Дани. Предполагах къде ще го намеря. Следвах интуицията си и тя винаги ме водеше при него. Той също ме намираше без затруднения, винаги. Дори ми четеше мислите.

Мерцедесът беше паркиран напреки пред старата мелница, до ограденото място за понитата. Паркирах БМВ-то до моята кола.

Дани седеше по турски на поляната под голямата липа. Понито беше легнало до него и той го чешеше по ушите. Когато се приближих, Мая стана и бавно се запъти към обора.

Дани започна да къса парички от поляната, за да не гледа към мен. Бавно се отпуснах до него в тревата.

— Здрасти — промълвих.

— Здрасти — отговори той беззвучно и без да вдигне поглед.

По небето вече личеше вечерната заря. Седяхме мълчаливи един срещу друг. Какво да си кажем след съкрушителната диагноза, която бяхме чули само преди два дни?

Дани бе посветил цялото си внимание на едно цветенце и унесено късаше листенцата му.

— Имаш ли намерение да се върнеш в болницата? — попитах, макар да знаех отговора. Исках само да наруша мълчанието.

— Не смятам, че ще има полза.

Кимнах.

— Така си и мислех.

— Каква полза?

Дани втренчи в мен зачервените си очи. Вече не го познавах, беше друг.

— Може би все пак има шанс — обясних, без да съм убедена в думите си. Дали петнайсет месеца живот в болницата бяха по-добре от няколко месеца вкъщи?

Продължихме да мълчим. Накрая Дани заяви убедено:

— Не мога да го направя, Джесика!

По гърба ми пробяга ледена тръпка.

— Какво не можеш?

Той ме погледна втренчено.

— Няма да ида в болницата и да се предам в чужди ръце. Много скоро вече няма да мога да правя нищо сам. Те ще ме хранят, ще ме обличат, ще ме мият. Разбираш ли? Ще съм зависим от техния произвол. Не мога да понеса тази мисъл.

— Това ли било? Страх те е, че може да се повтори онова, което баща ти е правил с теб?

— Да, и това.

Разбрах тревогата му, колкото и необоснована да беше.

— Това няма да се случи — опитах се да го успокоя. — Става дума за болничен персонал. Те не правят такива неща.

— Но баща ми го направи — възрази тихо той и откъсна поредното цветенце. — Бащите също не бива да правят такива неща.

Объркана, сложих ръка на рамото му.

— Това няма да се повтори. Аз ще внимавам. Ще ги следя. Обещавам ти.

— Добре — кимна Дани. — Да приемем, че се съглася. Ще се върна и ще им позволя да ме лекуват. Как ще свърши всичко това? Рано или късно, навярно по-скоро рано — нали чу какво казаха, — ще стана напълно зависим от чужди грижи. Неспособен да стана от леглото, може би неспособен да говоря или да мисля. Ти ме познаваш, Дъки. Аз обичам спорта, движението, действието. За какво ми е такъв живот?

— Може пък да не стане така!

— Стига, Дъки! — Той се засмя тихо. — Кого всъщност заблуждаваш? Какво очакваш да се случи? Да не мислиш, че ще се появи самият Христос и ще направи чудо, та да мога да се прибера вкъщи жив и здрав?

— Навярно не — признах.

— Още веднъж за протокола: аз ще стана изцяло зависим. Болен на легло.

Много исках да му възразя, но той беше прав. Кого заблуждавах освен самата себе си?

— Тогава ще го приема.

Постарах се да говоря овладяно.

— Наистина ли го искаш? Наистина ли ще идваш ден след ден в интензивното отделение, ще си слагаш стерилни чехли, ще ми четеш и ще сменяш системата? После доволно ще си отидеш вкъщи, ще закърпиш някой и друг чорап и на следващия ден ще дойдеш пак. Наистина ли ти с твоите двайсет години си готова да гледаш как партньорът ти умира? Искаш ли това?

Исках ли го?

— Кой ти гарантира, че ще умра бързо? — продължи той. — Нямам късмет в тези неща, иначе щях да умра в колата още онази сутрин, след такава тежка катастрофа. Обаче не стана. Оцелях. Моят ангел хранител по-добре да беше отишъл да помогне на друго място. Пак никой не ме попита. С моя лош късмет драмата ще се проточи с години. Наистина ли искаш да си го причиниш?

— Аз съм взела своето решение, Дани — отговорих. — Помниш ли какво се разбрахме някога? Отговор номер две, помниш ли! Винаги отговор номер две!

Очите му намериха моите и ги приковаха.

— Аз няма да го допусна. Моят живот е разрушен. Няма да разруша и твоя. — Погледът му се устреми към залязващото слънце в далечината. — Винаги съм искал да имам деца. Син, с когото да съм много, много близък. Дъщеря, която да прилича на теб. Ние с теб щяхме да дадем на децата си всичко. Ако се притесняват и тревожат, щяха да се сгушват при мен в леглото, без да се страхуват, че ще ги докосвам, където не трябва. — Дани преглътна мъчително. — Ние с теб щяхме да бъдем прекрасни родители…

— Да, щяхме — пошепнах и очите ми се напълниха със сълзи.

— Никога не съм имал и най-малък шанс — заяви без преход той. — Много хора твърдят, че всеки сам е отговорен за живота си. Наистина ли е така? През живота си съм постигнал много и ако разполагах с време, щях да постигна още повече. Само че нямам време. Съдбата не ми даде дори най-малък шанс за семейство и деца. Баща ми влезе в леглото ми и разруши живота и бъдещето ми.

По бузите му се търкаляха сълзи и той ги изтри с ръкава на суичъра.

— Твоят живот обаче не е разрушен, Джесика. — Дани отново прикова погледа ми. — Ти трябва да имаш всичко, за което мечтаеш. Къщичка с градина, мъж, деца… Ще имаш прекрасни деца. Няма да ти позволя да си пропиляваш живота в грижи за един умиращ.

— Дани, аз…

Той сложи пръст на устните ми. Очите му пламтяха решително.

— Аз! Няма! Да! Го! Допусна! — произнесе всяка дума като отделно изречение. — Само защото в началото на живота си се влюбила в погрешния човек и си взела неправилно решение.

— Не съм взела неправилно решение!

Дани пренебрегна възражението ми.

— Моля те, обещай ми никога да не идваш на гроба ми и да плачеш за мен. За теб важи същата уговорка както с Тина. Живей щастливо без мен.

— Не вярвам, че ще мога.

— Ще запалиш голям огън и ще изгориш всичко, каквото имаш от мен. Избери си мил, грижовен мъж и бъди щастлива с него. Забрави, че си била с мен. Обещай ми да продължиш да живееш, сякаш аз никога не съм съществувал!

— Дани!

— Обещай ми.

Той ме хипнотизира с нечовешки сините си очи. Отново знаеше как да го направи.

— Обещавам ти.

— Добре! — Целуна ме по устните. Изглеждаше доволен. След малко отново подхвана нишката на мислите си: — Аз ще умра. Приех го още преди много време. Съжалявам само, че те въвлякох в моя живот. Заедно с това съм ти безкрайно благодарен, че остана с мен. Не очаквах такъв подарък. — Притисна ръката ми върху бузата си. — Благодаря ти.

Опрях лице в дланта му.

— Аз ти благодаря — казах тихо. — Никога не съм живяла така истински и така интензивно, както през последните три години. Научих много за живота. Времето с теб ме промени завинаги.

Той кимна, стисна устни и махна ръката ми. Усетих, че иска да каже още нещо.

— Дани! Защо седим на тъмно при понитата и водим този разговор? Защо имам чувството, че се сбогуваш с мен?

Той пое дълбоко дъх.

— Аз съм приел, че ще умра. Отдавна вече не се гневя срещу съдбата. Не се страхувам от смъртта. Страх ме е да не забравя кой съм аз, коя си ти. Искам да те нося в сърцето си, когато умра.

Гърлото ми се стегна още повече, стомахът ми се сгърчи болезнено.

Дани продължи:

— Не искам да гледаш как умирам от тази жалка болест и да запомниш това до края на живота си. Моето желание е да ме запомниш, какъвто съм сега. Не какъвто ще бъда на смъртното си легло. След много години, когато мислиш за мен, искам да ме видиш какъвто съм бил винаги.

— Окей — кимнах.

Дани се усмихна.

— Няма да рискувам да стане другояче.

— Какво имаш предвид?

Дани взе ръцете ми в своите и ги задържа. Огледа ме от глава до пети през дългите си мигли.

— През цялото време, докато бяхме заедно, никога не съм те молил за нищо и нямах намерение да го направя. Днес обаче ще те помоля за нещо.

— Какво?

Не исках да чуя молбата му. След такова начало надали беше нещо разумно.

Дощя ми се да издърпам ръцете си и да си затисна ушите, но той ме държеше в желязна хватка.

— Искам да те помоля да приемеш решението ми.

— Какво е то?

Внезапно усетих, че не мога да дишам. Закопнях да се махна оттук, да намеря пространство и въздух, но той не ми позволи да помръдна нито на милиметър.

— Искам сам да реша кога и как да умра.

— Какво?

Дани освободи цялата подавляваща сила на погледа си и вложи цялата си молба и цялата си болка в една-едничка дума:

— Моля!

Не. НЕ! Не, не, не. НЕ! — закрещя нещо в мен, когато осъзнах значението на думите му. НЕ! Никога! НЕ!

— Моля те — повтори той.

НЕ!

— Добре — отговорих беззвучно. Какво друго можех да кажа?

Дани поднесе ръцете ми към устните си и целуна пръстите.

— Благодаря ти — пошепна той и най-после ме пусна.

Моментално дръпнах ръцете си, скочих, минах няколко метра и отново паднах в тревата.

Постепенно застудяваше и тревата беше влажна, но не това беше причината за треперенето ми. Мръзненето идваше отвътре — в онзи момент щях да замръзна дори да беше средата на лятото. Междувременно бе станало съвсем тъмно, но все още виждах как Дани седи на поляната и гледа към небето.

Не знам колко време сме седели така на поляната при понитата, двамата заедно, но всеки сам с болката си. Болка, която нямаше да намалее, ако я бяхме споделили.

 

 

Вече не бягам. Безсмислено е. Пред мен е морето. Водата е тъмносиня и въпреки високите вълни мекият й цвят ме привлича. Пътят през плажа е осеян с едри, остри камъни, но аз знам, че трябва да го извървя. Небето е сиво и тежи като олово. С безпогрешен инстинкт, който не ме плаши, знам, че животът ми свърши. Сега ще умра и така трябва. Просто ще вляза в морето и ще се удавя. Вървя, без да мисля. Пътят зад мен се срутва, няма връщане назад. Все ми е едно. И без това не бих се върнала. Смъртта ме привлича като галоп върху обезумял кон. Стигам до брега и се хвърлям във вълните. Течението моментално ме повлича във все по-тъмнеещото синьо. Макар да знаех какво ме очаква, ме обзема смъртен страх. Започвам да крещя. От гърлото ми не излиза никакъв звук. Водата е твърде плътна, твърде синя. Не ми достига въздух. Синьото се размива, става нощно черно. Крещя, крещя и крещя…

 

 

— Джесика?

Някой ме хвана здраво и ме притисна до себе си. Познах го по миризмата. Дани. Не виждах нищо. Стисках очи с все сила, твърдо решена да се удавя.

— Събуди се, Джесика! Имаш кошмар.

Дани ме раздруса леко, аз седнах в леглото и примигнах объркано.

— Къде съм?

— При мен — отговори той, — в леглото. Заспа навън, на поляната, и те докарах вкъщи.

— Толкова дълбоко ли съм спала?

Не бях усетила нищо.

— Вероятно. Денят беше дълъг.

— Кое време е?

— Пет и половина. Скоро трябва да ставаш — обясни ми Дани. — Нали си на работа. Довечера ще отидем да приберем колата ми.

На работа? Нима беше понеделник? Петъчният следобед се беше запечатал в паметта ми така отчетливо, та не можех да повярвам, че оттогава са минали дни. Спомних си разговора на поляната при понитата и отново се явиха позиви за повръщане.

— Как си? — попита ме Дани.

Изпухтях гневно. Всъщност аз трябваше да му задам този въпрос.

— Лошо ми е. Ще се обадя в работата и ще се пиша болна за тази седмица. Не мога да работя в това състояние.

Той кимна. Не можех да си представя някога отново да се съсредоточа върху нещо толкова банално като работата. Примирено си легнах отново — само за да установя, че не мога да заспя. Дани явно се чувстваше по същия начин. Остана седнал в леглото и устреми поглед към видима само за него точка.

Дълго го наблюдавах. Беше невероятно красив — никой не би предположил, че е смъртноболен и взема наркотици. Дали някога щях да се наситя да го гледам? Най-вероятно не. Оставащото ни време изобщо нямаше да ми стигне.

Приближих се до него и започнах да го събличам.

— Омъжи се за мен — пошепна ми той, докато се любехме.

— Какво?

Изумена го отдалечих малко от себе си. Той спря да се движи.

— Омъжи се за мен! — пошепна ми в ухото.

Сърцето ми заплашваше да се разкъса. Нищо на света не желаех повече от брак с мъжа, когото обичах повече от всичко друго. Но какво бъдеще ни очакваше? Представата да остана вдовица на двайсет години ме ужаси. Мълчането ми трая твърде дълго. Дани отгатна мислите ми и не каза нищо повече.

 

 

Да. Исках да кажа да. Ще се омъжа за теб, разбира се! Ала не намерих сили да произнеса думите.

Дани се сви на кълбо до мен и заспа. Предпазливо го докоснах по рамото. Беше почти осем — твърде необичайно за него още да спи по това време.

— Дани…

Той се събуди веднага и се обърна по гръб. Положих брадичка върху голите му гърди.

— Съжалявам за преди малко. Ще се омъжа за теб, разбира се.

Той скръсти ръце под главата и се загледа замислено в тавана.

— Не. Ти беше права. Не е хубаво да останеш вдовица на твоята възраст. Освен това искам да живееш, сякаш никога не си била с мен, а това няма да се случи, ако носиш моето име. — Той ме отдели внимателно от себе си. — И без това не знам дали ще се получи.

— Какво да се получи?

— Да наследиш всичко мое. Мисля, че за това е необходимо да сме били женени поне три години. Ще се осведомя и ще се постарая да ти припиша всичко.

— Не искам нищо от теб, Дани. Престани постоянно да се сбогуваш с мен! Искам да останем заедно!

Той се усмихна нежно.

— Ще остана, докато мога. След това ще получиш всичко. Тина… Ще вземеш парите за нейното жилище, за да платиш вноските за къщата. Къща за теб и твоето семейство. Продай колата и добави парите от продажбата. Както ти обещах, документите са в жабката. Ще я продадеш почти като нова.

— Никога не бих продала тази кола.

— Продай я — настоя той. — Иначе ще я удариш в някоя стена.

— Момент — подхвърлих. — А кой превърна предишната кола в купчина старо желязо?

Дани не се остави да го заблудя.

— Ще ти припиша и Мая. Знам, че искаш истински кон за езда, затова отдели от парите и си купи. Мая ще остане в старата мелница, детският дом ще плаща, момичетата ще продължат да се грижат за нея. Искам обаче да е твоя собственост и ти да вземаш решенията.

— Нима вече си уредил всичко?

— Да.

Невярващо поклатих глава.

— Всъщност исках да ти подаря жилище, както бях планирал и за Тина, но не го намирам за добра идея. Ти си взискателна и знам, че искаш къща. Парите няма да стигнат, но мисля, че съм събрал половината. Намери си умен мъж, който да те обича и да ти даде останалите пари.

— Крайно време е да престанеш да ми уреждаш живота!

— Искам да си осигурена, когато мен вече няма да ме има.

— Ти си тук! — разкрещях му се изведнъж. — Не искам да чувам нищо повече! Престани, най-после престани постоянно да се сбогуваш с мен!

Изпълнена с отчаяние, излязох от спалнята и треснах вратата. Не исках да чувам повече такива думи. Защо просто не ми оставеше последна искрица илюзия?

— Ще го направя и толкоз! — извика той подире ми. — Щом не желаеш да ме чуеш, ще постъпя, както смятам за правилно!