Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (5)

Януари 2000

— Бледорозово или по-добре наситено синьо?

— Нито едното, нито другото — отвърнах. — Не харесвам лак за нокти!

Особено пък в синьо!

Ванеса въздъхна.

— Добре, от мен да мине. Тогава използвай поне безцветен лак. Иначе няма да имаме истински разкрасяващ уикенд.

— Неса, моля те. Вече ми направи маска на косата, маска на лицето и маникюр. Навярно сега съм най-красивият човек на земята.

Познавам друг, още по-красив!

Мили боже, защо този омразен глас не ме оставяше на мира?

Примирих се и протегнах ръце към приятелката си.

На вратата се почука, влезе мама.

— Джесика, пристигна колет за теб.

Взрях се объркано в малкото кашонче.

— Не съм поръчвала нищо.

— Може да е закъсняла доставка.

Мама ми подаде кашончето, а аз започнах да духам намазаните с безцветен лак нокти.

— След малко ще го отворя. Остави го някъде.

— Ще ядем след половин час — съобщи мама на излизане.

— От кого ли е? Моля те, Неса, отвори го бързо.

Ванеса се помъчи да разкъса лепенките с пилата за нокти и наистина успя. Извади от кашончето кутия, увита в хартия.

— Радиостанция — установи тя. — Божичко! Мидленд Алън, 80 канала^[5]! — добави смаяна. — Страхотно! Как можа да си го позволиш?

— Изобщо не мога да си го позволя — отвърнах и си представих евтината ТМ-радиостанция, която използвахме досега. — Някой е сбъркал адреса.

— Вътре има бележка.

— Дай ми я!

Изтръгнах листчето от ръката й. Докато го разгъвах, ме обзе предчувствие.

— От Дани е — съобщих тихо.

— Какво пише? Да не би да ти подарява радиостанцията? Мислех, че сте се скарали! — Ванеса подскачаше нервно. — Отговори ми, Джес!

— Дани се извинява — обясних и прочетох писмото повторно. Сърцето ми биеше силно. — Има и едно стихотворение, от което не разбирам нищо.

— Какво пише?

Зачетох на глас писмото, написано на линирана хартия.

Джесика,

Искам да се извиня за поведението си през онази неделна сутрин.

Не се държах добре — sorry.

Ти просто вложи в нощта твърде много, прекалено много. Съжалявам, затова реших да ти подаря нещо, като извинение или просто защото те харесвам.

Въпреки това трябва да продължим по отделни пътища, между нас никога няма да се получи. Ти виждаш у мен нещо, което не съм.

Sorry, Дани

Pain is a feeling

Cold moment at the pond

No one is watching

The flight of a knife

The death of a snake.

 

I know the sea of lies

When the dogs bark

No one is listening

I am the bird of death

The death-bringing bird of the night^[6]

— Извинява се за поведението си, това е добре.

Ванеса кимна замислено.

Седмица след като съм се примирила, че няма да го видя никога вече. Прекрасно.

— Какво иска да каже със стихотворението? Защо го е написал на английски?

Ванеса вдигна рамене и посегна да вземе писмото.

— Дай да видя.

Докато тя четеше, аз разгледах радиостанцията с растящо учудване. С нея щях значително да разширя обхвата. Осемдесет канала! Най-сетне достатъчно възможности за избягване на смущенията. Шумов регулатор, потискане на шумовете, модулиране на тоновете, включване към усилвател, даже автоматично търсене на предаватели.

— Това е предупреждение — установи Неса.

Слушах я само с половин ухо.

— Така ли? И за какво ме предупреждава?

— Да се пазиш от него… поне така мисля.

— Какво?

Не се интересувах особено от думите й. Бях готова веднага да разглобя старата радиостанция и да включа новата.

— Трябва да му върнеш подаръка, Джес. Най-добре сложи в кутията и тениската, която още пазиш, и му кажи да се маха по дяволите!

— Ти да не си полудяла! — изфучах. — Няма да му върна радиостанцията!

Ще си запазя и тениската, добавих мислено.

— Този тип не е наред с главата. Това поне е сигурно.

Едва удържах усмивката си.

— И какво от това? Изглежда добре и е щедър. Нека е малко луд!

Ванеса ме изгледа изумено, отне ми новата играчка и пъхна писмото в ръката ми.

— Сега ще ме изслушаш! Този наистина не е с всичкия си. Залъгва те със сладки приказки, а после не се обажда. Води те у дома си, после те изхвърля от колата, а след няколко седмици ти прави подаръци!

Това е недостатъкът да имаш най-добра приятелка. Тя винаги знае всичко. Прочетох стихотворението за четвърти път, опитвайки се да разбера какво пише между редовете.

Ванеса се изправи и опря ръце на хълбоците.

— За мен звучи, сякаш си имаме работа със сериен убиец. Сигурна съм, че е някой луд. Скалпира жените и си прави обувки.

— Изобщо не прилича на сериен убиец — възразих.

— Ах, така ли? — отзова се подигравателно тя. — И как, според теб, изглеждат серийните убийци?

— С огромни мускули и безброй татуировки, с обръсната глава, пушат пури. Имат и мустаци, естествено. Всеки го знае.

Ванеса неодобрително смръщи чело.

— Моля те да останеш сериозна.

Постепенно започнах да проумявам част от написаното.

— За мен стиховете звучат много безнадеждно — отбелязах.

— Възможно е. Навярно защото той е безнадежден случай.

Внезапно ми стана все едно. Ванеса да говори, каквото си иска. Беше ми безразлично какво пише в писмото. Дори да бе написал, че е самият Фреди Крюгер^[7] и се храни с малки деца, нямаше да се уплаша.

— Ще му пиша — обявих решително.

— За бога, сега и ти полудя!

Изумена, Ванеса плесна с ръце над главата.

Мама ни повика да ядем, но аз заявих, че ще слезем по-късно, и се заех да съчинявам отговора си.

Многоуважаеми господин Тейлър,

Сърдечно Ви благодаря за писмото. Със съжаление трябва да Ви съобщя, че си имате работа с ученичка, която се обучава в област на техническото чертане, а не с учена дама.

Поети и мислители — за мен това са недостъпни пространства. И, честно казано, се чувствам добре без тях. Не искам да вляза.

Въпреки това не ми убягна, че желаете да ме предупредите. И за това Ви благодаря, ала съм длъжна да добавя, че не е нужно.

Вече почти 18 години бродя по земята без Вас и съм оцеляла.

Което означава: мога да се грижа сама за себе си.

За да съкратим процедурата:

Аз те харесвам, но не се интересувам от писмовно приятелство със закодирани послания. Затова ти давам три възможности за отговор. Зачертай правилното!

а) В събота вечерта ще дойда да те взема и ще идем на кино.

б) Ще си остана далеч от теб, на края на земята.

в) Ще продължа да ти изпращам писма, които никой не разбира, поради което няма да получавам отговор.

Сърдечни поздрави, Джесика

 

PS: Хиляди благодарности за радиостанцията. Наистина много се зарадвах!!!

След обяда отидох с автобуса до Лудвигсбург. Влязох в кино „Централ“ и купих два билета за прожекцията на „Проклятието Блеър“^[8] в осем вечерта в неделя. Щом се прибрах вкъщи, напъхах с треперещи пръсти писмото и билетите в един плик и побързах да го залепя. Още същата вечер се разходих с кучето Лайка до пощенската кутия и пуснах писмото, преди да съм размислила.

 

 

Уличката е ужасяващо тясна. За щастие синята светлина вече не е толкова ярка. Разсеяла се е, сякаш идва от слаби крушки. Тичам с все сили, едва си поемам дъх. Искам да спра, но не мога.

 

 

Трябва да се махна. Дали обаче тичам в правилната посока? Къде е изходът? Наистина ли ще се махна, или тичам точно към онова, от което се стремя да избягам?

* * *

Телефонът ми даде сигнал, докато бях под душа. Посегнах към него с мокри ръце. Само едно кратко съобщение:

Отговор а)

Сърцето ми направи огромен скок. Моментално се събудих. Във вените ми нахлу адреналин. С най-голямо удоволствие бих отговорила веднага колко много се радвам, ала си заповядах да изпратя съвсем кратък отговор. Не ми хрумна нищо подходящо и се задоволих да изпратя едно смайли.

След по-малко от минута пристигна нов SMS:

Да хапнем преди киното?

В 17:00 ч. ще те взема от паркинга, където последния път те изхвърлих.

Ударих се по бедрата и нададох радостен вик.

В мислите си ръкоплясках на самата себе си и си устройвах овации.

Някой почука на вратата.

— Побързай, Джесика! И други искат да влязат в банята!

— Ей сега съм готова! — извиках на татко. Още два дни. Тогава щеше да дойде събота. Трябваше да издържа два дни.

* * *

Погледнах се изпитателно в огледалото. Резултатът беше видим. Носех плътно прилепнали дънки, карминеночервен къс пуловер с ръкави прилеп и високи до коленете черни ботуши с тънки токове. Дългата коса падаше на леки вълни по раменете ми. Бях се гримирала много дискретно и това ми отне доста време.

Мама ме наблюдаваше любопитно.

— При Александър ли отиваш? — попита с надежда тя.

— Не, отивам на кино с Неса — излъгах.

Междувременно родителите ми бяха узнали за раздялата с Александър, ала мама продължаваше да храни напълно необосновани надежди, че двамата ще се съберем. Тя го харесваше, а най-вече харесваше майка му. Връзката ми с Александър продължи почти три години и през това време майките ни бяха най-добрите приятелки. Този факт ми осигуряваше много свободи. Родителите на Александър ни оставяха да правим, каквото искаме, най-вече да прекарваме сами свободното си време. Понякога оставахме в дискотеката по цяла нощ, прибирахме се едва в ранните сутрешни часове, без да се налага да обясняваме нещо на някого.

Мама остана разочарована.

— Е, може по-късно да отида при Александър — добавих, за да я успокоя.

— Толкова бих се радвала пак да се съберете — подхвана тя сигурно за стотен път.

Вдигнах рамене.

— Ще видим. Трябва да тръгвам, мамо. Доскоро!

Грабнах чантата и палтото и излязох от къщи с неприятно усещане в стомаха. Двайсетте метра до паркинга се проточиха безкрайно. Ами ако той не дойде?

 

 

Едва взех завоя и го видях. Носеше дънки и кралскосин пуловер с качулка и стоеше със скръстени ръце, небрежно облегнат на осемметрова, блестящочерна лимузина „Линкълн Таун“. Както винаги косата му стърчеше на всички страни. Видя ме и ме дари със зашеметяваща усмивка. Наблизо стоеше облечен в черно господин и гледаше към земята.

Безумие… С шофьор…

Коленете ми застрашително омекнаха, умът ми отново се изключи.

Запътих се към Дани с нарастващо учудване. Той се изправи и протегна ръце към мен. Улових ги, пръстите му за кратко се сключиха около моите. Отново изпитах усещането, че ми е нанесъл електрически удар.

— Леле! — заекнах. — Защо си дошъл да ме вземеш по този начин?

— Защото съм влюбен — отговори тихо той.

За секунда светът затихна.

Каза, че е влюбен…

В този миг шофьорът отвори вратата. Приглушена виолетова светлина изпълваше вътрешността на автомобила. Седнах върху кремавата кожена тапицерия, която заемаше цялата дължина на лимузината. В средата бе поставена дълга маса, навярно от мрамор, а върху масата ни очакваха бутилка шампанско и две чаши.

Дани ми подаде едната и се чукнахме.

— Мислех, че никога не пиеш алкохол — промълвих.

— Изключенията потвърждават правилото — отговори той и отпи първата глътка.

Шофьорът затвори вратата и лимузината бавно излезе от паркинга.

— Как е възможно още да не си приключил професионалното си образование, а да си позволиш това нещо?

Нямах понятие колко струва, но със сигурност не беше евтино.

Дани прикри усмивката си.

— Печеля много добре от допълнителната си работа.

— Знаех си. Крадеш автомобили и ги продаваш в чужбина!

— О, не! — Той изглеждаше искрено изненадан.

— Тогава прилагаш номерата на внука, нали? Звъниш на самотни баби, правиш им мили очи, плачеш им, че си преследван от мафията, и просиш пари!

Дани зяпна слисан. Очевидно не бе очаквал от мен чак такава фантазия.

— Истината е много по-невзрачна. Бих казал даже скучна. Позволявам да ми правят снимки за голяма модна марка.

— Значи си станал модел? — Толкова силно се уплаших, че почти изкрещях. Явно не само изглеждаше като модел от гланцово списание, ами и наистина беше такъв.

Какво, по дяволите, искаше от мен момче като него?

Каза, че бил влюбен…

— Да — кимна той. — И не е нужно да крещиш. Снимките са безобидни. Дрехи, реклами, обичайното. От това се печели много добре.

— Значи, затова не си следвал след матурата?

Погледът му помрачил.

— Не. Имах други причини. Лични причини.

Ето го пак мрака в очите му.

— Не те ли е страх, че един ден ще станеш стар и грозен и няма да печелиш нищо?

Любопитството ми не знаеше граници.

— Това не ме притеснява.

Защо в гласа му прозвуча меланхолия?

Междувременно бях изпразнила чашата, ала не се осмелих да си налея, защото Дани не ме изпускаше от очи нито за миг.

— Има нещо, което не разбирам — подех отново. — Защо се опита да ме предпазиш от себе си? Да не би да режеш малки момичета на парчета и да ги заравяш в гората?

Виолетовата светлина блестеше в косата му. Той наклони глава и ме огледа.

— Произвеждам дрога в мазето — отговори. — Никой не бива да узнае. Налага се да бъда предпазлив.

Измерих го със скептичен поглед. Един от проблемите с хапливия хумор на Дани беше, че никога не знаех дали говори сериозно, или се шегува.

Той забеляза, че съм на път да повярвам на думите му, и тихо се засмя.

— Сарказмът е мечът на интелектуалеца — обясни ми най-после.

Изведнъж спокойствието му отново изчезна.

— Хайде да говорим сериозно — поде той. — Моят живот е истинска катастрофа. Не искам да въвличам никого.

— Катастрофите въобще не ми създават проблеми!

— Не се шегувам. Ако си разумна, не се забърквай с мен.

— Разумът никога не е бил сред силните ми страни. На седемнайсет човек не може да бъде разумен.

Той въздъхна дълбоко.

— Окей — изрече театрално. — И аз ще ти дам три възможности. Цената е страхотна:

1. Доволен и безгрижен живот без мен.

2. Давам ти себе си.

3. Намираш си приятел, който ти подхожда, и живееш щастливо с него.

Решавай!

— Отговор номер две, моля! — обявих тържествено.

— Говоря сериозно!

— И аз. Отговор номер две! — Не успях да удържа смеха си. — Трудно ми е да не се смея. Толкова си смешен!

Погледнах през прозореца и видях десетки любопитни хора да следят как лимузината влиза на паркинга пред киното.

Шофьорът спря точно пред входа на ресторанта до киното. Слезе бързо, поклони се леко и ни отвори вратата. Дани слезе пръв и ми подаде ръка. Всички минувачи бяха съсредоточили вниманието си върху нас. Изведнъж се почувствах на абсолютно погрешното място. Той спокойно можеше да мине за футболна звезда, но аз?

Чувството, че не съм на едно ниво с него, не ме напусна и когато влязохме в изискания ресторант. Посрещна ни келнер в черен фрак и ни отведе до празнично наредена маса със запалени свещи. С елегантен жест ни покани да заемем местата си и ни подаде менюто. Прегледахме го и казах:

— За мен свинско филе с гъби и зеленчуци. Ти какво ще вземеш?

Дани повдигна обвинително едната си вежда.

— Не ям мъртви животни.

Избра вегетарианско азиатско ястие и даде поръчката.

— Защо си се изнесъл толкова рано от къщи? — попитах го спонтанно.

— Рано ли? — Очите му потъмняха. — Аз съм на двайсет години.

— Пак е рано! — настоях.

— Родителите ми загинаха при автомобилна злополука, когато бях на петнайсет. Известно време живях в дом, после се нанесох в собствено жилище — разказа ми накратко той.

— О, съжалявам. — Разбираемо беше, че не обича да говори за това.

— Това е минало. Не съм бил при злополуката.

Темата бе приключена за него.

Келнерът във фрак ни донесе напитките.

— А откъде си? Името ти не звучи като немско…

— Роден и отраснал в Атланта — съобщи той.

— Наистина ли? — Защо се изненадах, след като вече бях мислила в тази посока? — Не се забелязва. Как така говориш немски без акцент?

— Само наполовина съм американец. Майка ми беше немкиня, отраснах с двата езика. Точно погледнато, майчиният ми език е немският. — Погледът му се отнесе в далечината. — Живеехме в прекрасна дървена къща сред природата. Ходех в начално училище, в градината ни имаше басейн, времето винаги беше хубаво. Освен това имах овчарско куче.

— И аз имам куче. Смес от ловни породи. Женско, на черни и бели петна. Името й е Лайка. — Отпих глътка кола. — Кога се преместихте в Германия? И защо?

Поднесоха ни предястие. Почти бях повярвала, че няма да получа отговор на въпроса си, когато Дани заговори:

— Бях на десет години, когато мама претърпя аборт. Това я извади от равновесие и пожела да се върне у дома, при семейството си.

— И на теб не ти хареса тук, така ли?

Това беше повече установяване на очевидното, отколкото въпрос.

— Не, не ми хареса истински.

— Нали току-що каза, че баба ти и дядо ти живеят тук? Не се ли разбираш с тях?

— Аз да — обясни Дани, без да вдига поглед. — Баща ми обаче само се караше с тях и връзката прекъсна напълно.

Мълчаливо опразних чинията, оставих приборите върху салфетката и най-сетне се осмелих да попитам:

— Защо не ти хареса тук? Заради караниците? Или времето в детския дом беше ужасно?

Буквално видях как Дани се затвори. Съвсем ясно усетих как издигна около себе си стена, за да скрие чувствата си от мен. Явно нямаше да получа повече информация.

— Достатъчно сме говорили за мен — произнесе той като по команда. — Какво е положението при теб? Имаш ли братя и сестри?

Млада руса келнерка със съвсем къса пола и конска опашка донесе основното ястие. Забелязах как Дани я огледа любопитно. Тя се изчерви. Положи чинията пред него и пръстите й се задържаха върху масата малко по-дълго, отколкото беше необходимо. Погледът й потърси неговия.

Къде беше келнерът от преди?

— Имам по-голям брат — отговорих и огледах критично сервитьорката. — По професия е търговски служител.

— А ти обяздваш коне, обучаваш се по техническо чертане, разбираш се добре с родителите си и се наслаждаваш на цял куп свободи.

Сега беше негов ред да установява факти.

— Да — отговорих. — Родителите ми ми имат пълно доверие. Но и аз съм олицетворение на надеждността.

Дани се усмихна доволно.

— Семейството ти е като от книжка с картинки.

Никога не би ми хрумнало да опиша семейството си като от книжка с картинки. И ние си имахме проблеми. Обаче родителите ми бяха живи. Това беше много повече, отколкото имаше той.

— Яденето е много вкусно — отбелязах.

Известно време говорихме за съставките на соса към салатата, въпреки че нямах понятие от готвене.

Отместихме чиниите и Дани вдигна ръка да поиска сметката.

— Да се прехвърлим в киното — напомни ми той. — Филмът започва скоро.

С облекчение установих, че келнерът във фрак се появи отново. Дани плати, хвана ръката ми и се запътихме към киното. Почакахме на опашка, за да си купим пуканки и напитки. Дани пусна ръката ми едва когато краят на опашката ни раздели.

Направи ми впечатление, че няколко от дошлите на кино момичета се обърнаха да го видят. Една смушка приятелката си и го посочи с пръст. Двете се изкискаха глупаво и се изчервиха. Дори да бе забелязал реакциите на околните, Дани не допусна да му проличи. Стана ми горещо. Чувствах се все по-зле. Едва когато седнахме в затъмнената кинозала, въздъхнах облекчено. Изохках и се отпуснах на седалката.

Дани ме погледна изпитателно.

— Наред ли е всичко? — осведоми се тихо.

— Всичко е в пълен ред — отговорих.

Той отпи глътка кола и ми подаде напитката си с въпросителен поглед. Направи го толкова естествено, че сърцето ми отново подскочи. Май трябваше да взема мерки, иначе щях да получа смущения в сърдечния ритъм. Бързо отпих глътка от неговата кола, макар да си имах собствена напитка. Мисълта да споделя нещо с него много ми хареса.

— Как ще се приберем после? — попитах тихичко.

— Както дойдохме, естествено.

— Често ли возиш момичета в лимузина с шофьор?

— Не, ти си първата — отговори той и ми намигна.

Филмът започна и залата утихна.

Облегнах глава върху рамото на Дани. Не разбрах почти нищо от действието на филма, бях твърде замаяна от близостта му. Усещах спокойното му, равномерно дишане. Пуловерът му миришеше свежо на омекотител, самият той ухаеше на душгел, афтършейв и може би леко на мускус.

Оглеждах го скришом. Имаше абсолютно прав нос и меки черти. Сините му очи бяха обрамчени от най-дългите мигли, които някога бях виждала. Тясната му ръка с дълги пръсти лежеше върху коляното. Не знам колко дълго се взирах в нея, преди да събера смелост и да сложа ръка върху неговата.

Очевидно не го беше очаквал. Потрепери и инстинктивно издърпа ръката си.

— Извинявай — прошепнах.

Интуицията ми подсказа, че силната реакция няма нищо общо нито със страшния филм, нито с мен.

— Не се е случило нищо лошо — отвърна той и ми протегна ръката си с дланта нагоре.

Веднага щом започнаха надписите, Дани ме изправи на крака.

— Ела, трябва да изчезнем, преди да са се натрупали хора.

Буквално ме извлече през редицата, пренебрегвайки протестите на зрителите. Малко преди изхода неволно настъпих нечии крака, спънах се и за малко не паднах. Избухнах в глупав смях, хванах се здраво за Дани и го бутнах напред. Жената ни наруга и заплашително размаха чадъра си.

— Тичай — подканих Дани и го блъснах.

Той наистина се затича и пак ме повлече след себе си. По причина, разбираема само за двама ни, се втурнахме навън като обезумели.

Спряхме едва на вратата, силно задъхани, и избухнахме в луд смях. Смехът на Дани беше толкова заразителен, че ми беше невъзможно да престана.

— Ела! — Той улови ръката ми и отново хукна, този път през паркинга.

— Защо бързаме толкова? — изпъшках аз.

— Изобщо не бързаме — отговори той, ала намали темпото едва когато стигнахме до лимузината. Шофьорът ни видя и слезе да ни отвори вратата. Сигурно реши, че сме пияни.

В минибара ни чакаха две пълни чаши шампанско.

— За теб — рече Дани и вдигна чашата.

— За двама ни! — извиках. Бягството от киното ме бе настроило почти еуфорично. Чувствах се готова на всичко.

— Бихме могли да опитаме — проговори тихо Дани и изпразни чашата си.

Сърцето ми направи мъчителен опит да се върне към нормалния ритъм.

— А какво ще стане със загатнатата катастрофа?

Ако сега не си затвориш устата, ще развалиш всичко…

Вътрешният ми глас размахваше възбудено ръце, за да ми внуши, че трябва да замълча. Прехапах устни. Защо бях казала това? Защото трябваше да знам. Ужасно се страхувах, че известно време Дани ще е мил и достъпен, а после отново ще ме изхвърли безмилостно.

Той вдигна глава и ме погледна пронизващо.

— Надявам се да ти писне от мен, преди да се стигне до катастрофата.

— Надяваш се значи? — попитах подигравателно, а той вдигна рамене, сякаш се извиняваше. Глътнах шампанското наведнъж.

Пия шампанско! Забелязах го твърде късно. Каквото и да беше, веднага ми се качи в главата.

— Никога няма да ми писнеш — обещах.

— Ще видим — контрира ме той. — Ще положа всички усилия да ти писне от мен.

Поклатих глава и се взрях в празната чаша.

— За каква катастрофа говорим? — Зададох въпроса повече на себе си, отколкото на Дани.

Той сложи внимателно пръст под брадичката ми и я повдигна, за да ме погледне в очите. Видях синьо, тъмносиня вода, и за малко да се удавя.

Въздишката му ме успокои. Категорично имаше склонност да драматизира.

— Ако можех просто да ти обясня проблема, нямаше да се опитвам да те държа далеч от мен. Ако все още си с мен, когато стане опасно, ще те уведомя навреме, обещавам.

Дани изпъна рамене. Изглеждаше изпълнен с решителност. Погледът му отново ме хипнотизира.

— Доверяваш ли ми се? — попита той.

Не забравяй да дишаш, Джесика!

Кимнах.

— Да. Доверявам ти се. — Думите не бяха повече от шепот.

— Благодаря ти. Обещавам да внимавам за теб. Да те пазя.

Колко бе изпил междувременно? Три чаши? Колко пиян беше?

Брадичката ми все още беше в ръката му, погледът му ме приковаваше. Положих усилия да дишам дълбоко през корема, за да запазя поне малко спокойствие. Дани наклони глава и леко отвори уста. Връхчето на езика му докосна за миг острите кучешки зъби. Вече не можех и не исках да чакам. Решително се протегнах към него. Той се поколеба за момент, после устните му се разтвориха. Миризмата му ме удари в носа, пръстите му намериха моите. Чух как дъхът му се ускори. Сърцето ми се качи в гърлото. Езикът ми докосна неговия…

В следващия миг той се отдръпна рязко от мен.

— Джесика — пошепна той. Гърдите му се вдигаха и спускаха по-бързо от обикновено.

— Да?

Дани не завърши изречението. За момент затвори очи. Каквото и да е искал да каже, никога нямаше да го чуя.

— Проклятие! — изфуча внезапно той, напълни чашата си и изпи шампанското на един дъх.

Лимузината бе спряла на паркинга пред гостилницата, близо до дома на родителите ми. Вратата се отвори. Никой от двама ни не се помръдна и шофьорът се оттегли дискретно.

— Какво направих, по дяволите?

Дани ме погледна отчаяно и скръсти ръце пред гърдите.

Внезапно ме обзе страх.

Не отново, моля те, не отново!

Наведох се към него и го докоснах по бузата.

— Всичко е наред, Дани — опитах се да го успокоя. — Отговор номер две. С всички последствия. Решението е изцяло мое. Не ме интересува какви са другите опции. Винаги ще е отговор номер две.

Той кимна.

— Ще се видим ли следващия уикенд?

Той кимна отново и аз въздъхнах облекчено.

— Благодаря ти — промълвих. Бях благодарна и за желанието му отново да се срещне с мен, и за днешната вечер.

— Доскоро. Ще се обадя. — Гласът му не звучеше самоуверено както обикновено.

Слязохме от колата и за момент се погледнахме в очите.

— Всичко е наред, Дани — уверих го и се обърнах да си вървя.

— Всичко е наред — повторих, без да знам, че по-късно „Всичко е наред“ щеше да стане нашият код.

Код, символ на нашето доверие един в друг, който задушаваше в зародиш всяка следваща несигурност.