Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (8)

Май 2000

Датата за практическия шофьорски изпит бе определена. Дани приключи обучението си със средна оценка 1,5. Заедно с Йорг, Кристина, Рики и Симон отидохме да го отпразнуваме. Ванеса не дойде. Двамата с Рики се бяха разделили, уж по взаимно съгласие, но тя въпреки това не желаеше да го вижда, поне засега.

След обиколка по кръчмите седяхме до късно през нощта на терасата, която гледаше към малката градина. Кристина остана да прибере остатъците от празненството, а Дани ни закара до вкъщи.

— Скоро разкарването ще приключи — казах аз, когато той влезе на паркинга близо до къщата ни и изключи двигателя. — Още четири седмици и ще шофирам сама!

— Не ми пречи да те возя насам-натам, Дъки — отговори той. — Правя го с удоволствие.

— На мен обаче ми пречи. Искам да идвам при теб без брат ми.

Дани кимна.

— Окей. Разбирам те. Ще трябва обаче да ти купим кола. Как си я представяш?

— Още не съм ти казала, но аз си имам кола. От цяла година — съобщих аз.

Дани се смая.

— Аха. Защо човек си купува кола, преди да е взел шофьорска книжка?

— Преди време, още ходех с Александър… Той работи в „Мерцедес“. Хобито му е да купува стари, редки коли от марката и да ги ремонтира. Купих една от тези коли. Мерцедес 190, АМГ, версия ДТМ.

Гордеех се с колата си. Тя беше уникат, сглобена с много любов. Не исках друга.

Дани се намръщи. Чутото не му хареса. Стана му неприятно, че колата е от Александър, и още по-неприятно, че той няма да ми подари кола. Заподозрях, че е възнамерявал да ми поднесе точно такъв подарък за осемнайсетия ми рожден ден.

— Поне годна ли е за нещо? Сигурна ли е?

— Разбира се! — отговорих възмутено. — Това е мерцедес! Няма по-сигурна кола.

Дани кимна отново и се опита да скрие яда си.

— Може би просто трябва да преминем към друг ред. В събота и неделя ще спиш при мен.

Сърцето ми заби лудо. Отдавна исках това, ала не смеех да подхвана темата.

— Ако ще ти е приятно — отговорих подчертано равнодушно.

— Защо не? Всъщност веднъж вече си спала при мен.

Струваше ми се, че оттогава е минала цяла вечност.

— Скоро ще станеш на осемнайсет и никой няма да има право да ти забранява това или онова — добави той.

— И сега няма да имат нищо против. Родителите ми те харесват много — напомних му.

Това беше вярно. Наистина го харесваха. Преди няколко седмици отидохме всички заедно да хапнем нещо, за да се запознаят с него, и веднага им стана симпатичен.

Кой би могъл да не хареса Дани?

— Щом се върна, ще прекарваш целия уикенд при мен — прекъсна мислите ми той. — Може да оставаш и през седмицата, ако не ти е трудно всеки ден да тръгваш за работа от моето жилище.

Ще се върне? Откъде ще се върне?

— Ти каза „щом се върна“. Откъде? — попитах недоверчиво.

Дани пое дълбоко дъх.

— Моля те, не се побърквай веднага.

Пулсът ми се бе ускорил забележимо, стана ми топло. Огледах го внимателно.

— Къде заминаваш?

— Тази година Тина трябва да отиде още веднъж в клиника за наркомани. Един вид последваща терапия. — Погледна ме настойчиво. — Тя ми разказа за разговора ви.

Естествено. А той през цялото време се преструваше, че не знае нищо.

— Тя успя да се отърве от дрогата. Миналата година прекара в клиниката трийсет седмици. Затворена. За окончателно отвикване. Отдавна се опитвам да я накарам да спре. Беше трудно. Тя се връщаше отново и отново. Важно е да отиде още веднъж в клиниката и да приключи завинаги. Ако всичко мине добре, през лятото ще може да започне работа във фитнес клуба. Бих могъл да уредя нещо за нея, например на бара…

Когато говореше твърде много, Дани обикновено се опитваше да заобиколи една точно определена точка.

— Наистина се радвам за Тина — отговорих и бях искрена. — Ще й стискам палци да се справи. Но какво общо има това с теб?

Дани отново пое дълбоко дъх и се подготви за предстоящата буря.

— Ще отида с нея. Заминаваме следващата седмица.

— Какво? Как така? Защо никой не благоволи да ми каже? Защо искаш да отидеш с нея?

Погледът му прикова моя.

— Защото тя се нуждае от мен. Сама няма да се справи. Някой трябва да я подкрепя, а тя има само мен. Ще се върна, обещавам ти!

— Колко време ще сте там?

Не се опитах да скрия неодобрението си.

— Зависи. По план са осем седмици. Ако върви добре, ще останем шест седмици, но може да станат и десет.

— Толкова дълго?

Буквално изкрещях. Стомахът ми се сгърчи, във вените ми запулсира гореща кръв.

— И ми го казваш едва сега, само няколко дни преди заминаването? Не можеше ли да го обсъдиш с мен по-навреме?

— Няма нищо за обсъждане. — Тонът му остана железен. — Аз нямам избор. Става въпрос за живота й!

Решена да не губя самообладание, се вкопчих с все сила в чантата си, сякаш исках да я смачкам.

— Ти не си отговорен за нея.

Гласът ми прозвуча упорито.

— Аз го приемам другояче, Джесика. Вече ти казах: тя има само мен!

Въздъхнах дълбоко.

— Добре, разбрах.

Дявол да го вземе!

— Къде е тази клиника? Ще дойда да те видя.

Дани затвори очи и забарабани с пръсти по кормилото.

— На двеста и петдесет километра оттук. Твърде далеч, за да ме посещаваш редовно. Йорг и Рики са решили да дойдат веднъж. Казах им да вземат и теб, ако искаш.

Двеста и петдесет километра път. Два часа и половина натам, два часа и половина обратно.

Прекрасно. Много ти благодаря, Кристина!

— Щом си взема шофьорската книжка, ще карам сама — заявих твърдо и се опитах да смеля получената информация.

— Пътят е дълъг, а ти си начинаеща — възрази той и вдигна скептично едната си вежда.

— Да не би да се тревожиш за мен? — попитах.

— О, да! Нали видях как караш колело. Тревожа се, естествено. — Посегна към ръката ми и ме погледна дълбоко в очите. — Все още си ми необходима.

Помилвах дланта му с палец.

— Навярно би имало смисъл да се отделиш малко от Кристина. Как ще обясните, че отивате там заедно? Сигурно ще кажете, че сте двойка?

Дори само мисълта за тази възможност ме направи агресивна.

— Не, със сигурност няма да го кажем. Тина вече няма да е затворена, има право да си доведе придружител, аз съм регистриран като такъв. Освен това… — Дани отново пое дълбоко дъх, издърпа пръстите си, скръсти ръце пред гърдите и продължи: — Освен това там има и терапевтичен център за хора с детски травми. Това означава, че отивам на подходящо място.

— Защо онова място е подходящо за теб, Дани?

Потърсих погледа му, но той го избегна и затвори очи.

Видях как заби нокти в голата плът на ръцете. Стисна здраво устни и замълча.

Бавно се приближих към него и се опитах да разделя скръстените му ръце.

— Говори с мен, Дани, моля те.

Колкото повече теглех ръката му, толкова по-силно той я притискаше към тялото си. Отдръпна се от мен, доколкото позволяваше теснотията в автомобила. За момент се уплаших, че просто ще слезе и ще си отиде.

Ти си твърде близо, пошепна нещо в мен. Прекалено близо до него!

Пуснах ръката му и се върнах на седалката си. В следващия миг той забележимо се отпусна. Многократно вдиша дълбоко, сякаш за да напълни корема с въздух, после отвори очи и ме погледна през дългите мигли.

— Ти знаеш — пошепна той. — Един ден ще ти разкажа всичко сам. Обещавам. Имай малко търпение.

— Разбрах.

— Благодаря.

Дани посегна отново към ръката ми, поднесе я към устата си и целуна пръстите.

— И Тина ли ще работи върху преодоляването на своята травма?

— Да.

Сега беше мой ред да се подготвя за евентуалното му избухване. Днес ми се удаваше добра възможност да заговоря за нещо, което ме занимаваше отдавна.

— Веднъж тя ми каза, че когато не може да спи, идва в леглото ти.

— Вярно е! — Дани отново пое въздух с корема. — Прави го.

— Тогава сигурно ще го прави и в клиниката, нали? Защото там ще се разровят в миналото й! Сигурно някоя нощ ще се промъкне в стаята ти, за да спи при теб!

Дани започна да си гризе палеца.

— Да, възможно е да се случи. Толкова ли е лошо?

— За мене е.

Смутена, започнах да навивам кичур коса на пръста си.

Хайде, не се превземай, а просто му кажи!

— За мене е много лошо, защото те искам само за себе си.

Ето, казах го и вече не можех да си върна думите назад.

Лицето на Дани не се промени. Погледна ме съвсем искрено.

— Тя търси при мен само закрила и близост. Не й трябва нежност, нито интимност. Става дума за душевното й спокойствие.

— Не е ли странно, че момиче, травматизирано от изнасилване, се пъха в леглото при някакъв тип, за да търси закрила?

Въпреки че много се стараех, не съумях да скрия неразбирането си.

Дани издиша шумно през носа и се засмя тихо.

— Изобщо не е странно. В крайна сметка тя не отива в леглото на кой да е тип, а идва в моето. — Той се замисли и поклати глава. — Говоря ти сериозно, Дъки, а и ти отдавна си го забелязала. Аз не съм такъв. Онова, което познаваш от мен, флиртовете, многото момичета, това е само шоу. Фасада. Аз не съм такъв. — Впери поглед в мен и добави сухо: — Даже да вържеш Кристина чисто гола на корема ми, пак няма да се случи нищо!

Нито за миг не се усъмних в думите му, Той казваше истината.

— Да — кимнах. — Знам.

Той се обърна към мен и положи длан върху бузата ми. Въпреки мрака в колата видях как светеха сините му очи.

— Обичам те, Джесика — пошепна той. — През целия си живот не съм обичал никого така, както обичам теб.

За първи път ми го казваше, а аз не направих нищо друго, освен да го гледам безмълвно.

Дани се засмя тихо и тикна под носа ми ключодържател с един ключ.

— Ако ти доскучае или искаш да се поупражняваш в шофиране, можеш да отидеш до нас, да полееш цветята и да нахраниш котката.

В жилището му нямаше нито едно растение за поливане, не бях видяла и котка, но разбрах жеста: домът му бе отворен за мен по всяко време. Можех да влизам и да излизам, когато пожелая.

* * *

Първият SMS пристигна още в деня на заминаването им. Тръгнаха в сряда сутринта.

Натиснах бутончето с плика и прочетох съобщението.

Дъки,

Пристигнахме. Къщата е прекрасна, разположена на възвишение. Хората са супермили, даже храната е добра.

Стаята на Тина е точно до моята и тя е ужасно щастлива (мрази дългото ходене!).

Най-доброто тук обаче са момичетата: всичките руси, 90/60/90, невероятно дълги крака!

Значи няма да ми липсваш.

Дани

Неволно се засмях. Докато се разхождах с Лайка, натраках отговор:

Радвам се, че сте пристигнали без проблеми. Поздрави Тина, нека те прегърне от мен, нали и без това се въргаля нощем в леглото ти. Хубаво е, че се забавляваш. Ще последвам примера ти.

Щом си взема шофьорската книжка, ще отида у вас и ще изхвърля проклетата котка през прозореца!

PS: И моите крака са супердълги!

Следващият SMS пристигна веднага:

Ще предам на Тина!

Ако още не си забелязала, ще ти кажа, че аз живея на партера.

Значи проклетата котка ще оцелее.

Наистина вярвам, че пребиваването ни тук има смисъл, и за мен.

Вече ми липсваш. Надявам се да дойдеш скоро.

PS: Мразя руси коси!