Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (7)

Март 2000

Дойде пролетта. Двамата с Дани прекарвахме много време навън, стига той да не беше в тренировъчния център. Тренираше поне три вечери седмично по няколко часа. В края на седмицата често идваше с колелото в конюшнята, където вземах уроци по езда. Обстоятелството, че се налагаше да измине почти двайсет километра дотам, не го смущаваше.

— За мен колоезденето не е изморително, а отпускащо — обясняваше Дани. Наричаше го уравновесяващ спорт. Влизаше в конюшнята, хвърляше колелото в тревата, сядаше на оградата, ядеше ябълка и доволно ме наблюдаваше как яздя. Накрая препусках един час през полята, той ме придружаваше с колелото, а после ми помагаше да почистя коня и да го прибера в бокса.

Популярността ми сред другите момичета в конюшнята спадна многократно и причината беше само една: присъствието на Дани. Внезапно станах „онази с красивия приятел“, трън в очите на всички. Никъде по света женската злоба не се усеща така ясно както в конюшня. Момичетата непрекъснато се скупчваха около нас — по-точно около Дани — и го зяпаха. Той никога не се оплакваше, но личеше колко му е неприятно. В началото беше по обичая си любезен с всички и готов да помага, но скоро му писна: непрекъснато го молеха да стори нещо за тях. Да свали седлото от куката, да прехвърли сено през стената на обора, да им държи коня, за да го възседнат или да слязат. Започнахме да избягваме момичетата, което, естествено, ме направи още по-непопулярна.

Торстен често ме откарваше при Дани. Отнесох ролерите си в дома му и започнах да го придружавам при излетите с колело. Не бях в състояние да издържа на темпото му, но поне бях твърдо убедена, че това се дължи на моите стари, лоши ролери. Приятел на Дани от тренировъчния център му завари нещо като кука за багажника, а аз вързах за нея въже с клуп. При дълги обиколки просто се хващах за въжето и той ме теглеше. При изкачване се оставях да ме тегли, за да си пестя силите, а на слизане се държах за въжето, за да мога да спра по-лесно. Дори по равен път не се пусках, защото ми доставяше огромна радост Дани да ме тегли.

През април Дани щеше да се яви на заключителните изпити в обучението по търговия със спортни стоки и уреди за фитнес. Поради тази причина той направи нещо твърде нетипично за него: седна да учи. Много държеше да завърши с добри оценки, макар да бе взел решение да не работи повече във фитнес клуба, а да се посвети изцяло на треньорската професия. Възнамеряваше да работи самостоятелно като треньор по карате и кикбокс. Не ми харесваше, че ще се откаже от досегашната си добре уредена работа. Без съмнение като модел печелеше добри пари — много повече, отколкото във фитнес клуба. Според мен фотосесиите не бяха работа за цял живот. Дани обаче не позволи да го разубедя. Беше си поставил за цел един ден да стане персонален треньор — по мое мнение и тази работа не можеше да се върши до пенсия. Е, поне за момента всичко беше наред: броят на учениците му нарасна много бързо и всеки ден му се събираха по четири до шест треньорски часа.

В края на април Дани реши за в бъдеще да не участва повече в състезания — досега го беше правил редовно. Смяташе да предостави състезанията на учениците си. Само преди седмица го бях придружила на състезание с пълен контакт. Проведе бой с противника си до нокаут и аз едва не умрях от ужас. Дани спечели, но битката беше дълга и му остави белези: синьо око, разкървавен нос, изкълчен глезен, отворена рана над окото. Тогава силно си пожелах да спре състезанията или поне да продължи само с лек контакт, но когато той наистина реши да спре, се възпротивих.

Заговорих го на тази тема, ала той каза само:

— Спечелих, каквото можех да спечеля. В този живот не ми е съдено да участвам на световно за професионалисти. Защо да продължавам с безсмислените побоища?

Вземеше ли решение, Дани не отстъпваше. Все едно говорех на стена. Беше упорит като муле.

— Само хабиш потенциала си — скарах му се.

— I don’t care — не ми пука — отвърна той. Казваше го винаги когато искаше да приключи дискусията.