Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (34)

Ноември 2002

Дани се промени напълно. Беше се примирил със съдбата си и цинизмът и ожесточението изчезнаха. Стана ведър и изпълнен с еуфория както по-рано. Дори повече — опияняваше се от непонятна за мен радост от живота и напористо се стремеше да изживее всичко, което (все още) можеше. Бе взел решение и това отнемаше голяма част от страха пред идващото. Решението му вдъхваше увереност, че контролира живота си. Посред зима заминахме на море в Италия. Паркирахме насред плажа и спахме в колата при включено отопление. Дните ни бяха колкото прекрасни, толкова и уморителни. Не знам откъде Дани черпеше толкова енергия. Мъкнеше ме от едно събитие към друго, без да си почине нито за минута. Бе прекъснал изцяло терапията ВААРТ и страничните действия бяха изчезнали; отново се чувстваше отлично. Въпреки че по време на престоя му в болницата не се бяха появили никакви признаци на абстиненция, нито физически, нито психически, той не спря да взема наркотици.

Откакто лекарите му казаха, че тоталната загуба на контрол повече няма да се повтори, той отново шофираше, когато и аз бях в колата. Ала не пожела да рискува и да заминем за Атланта двамата. Не вярваше, че съм в състояние да се оправя сама в чужд континент. Не му казах, че без него никога нямаше да намеря и пътя от Италия до вкъщи.

В неделя вечер ме остави пред дома на родителите ми.

— Ще се качиш ли за малко? — поканих го.

Дани поклати глава.

— Пътувахме дълго и съм уморен.

В главата ми моментално гръмнаха тревожни камбани. Бяхме заедно повече от три години и не бях чула това изречение нито веднъж. Не допуснах да се забележи нищо.

— И аз съм уморена. Утре след работа ще дойда при теб.

Сбогувахме се и тъкмо когато щях да сляза, той ми подаде плик и банкова карта.

— Не можах да ти припиша спестяванията си — обясни той. — Не се получи. Затова събрах всичко в една сметка. Кодът е в плика. От този момент нататък можеш да теглиш, каквото ти е нужно. Сумата е шестцифрена, което означава, че не можеш да я изтеглиш наведнъж с картата. Написал съм ти пълномощно. Иди в банката и изтегли парите. Запазих известна сума за мен, да си покривам нуждите, всичко друго ти принадлежи.

Взех картата и плика и кимнах. Той щеше да умре, това беше сигурно. Щом толкова държеше да наследя парите му, така да бъде. Повече нямаше да се караме.

— Окей. Благодаря.

— Най-добре изтегли парите още следващите дни. Най-късно веднага след смъртта ми. Иначе моят старец може да ги подуши и да се намеси.

— За какво са му пари? — попитах. — Лежи в затвора смъртноболен и скоро ще пукне. Не вярвам да се интересува от пари.

Бащата на Дани бе заболял от СПИН още преди години и страдаше от всевъзможни оплаквания. Пламенно се надявах да умре преди сина си. Дани заслужаваше поне това малко удовлетворение.

Той само вдигна рамене.

— Няма за какво да ги използва, но от него може да се очаква всичко. Ще го направи дори само за да ми причини болка.

— Ще изтегля парите навреме — обещах, прибрах картата и плика и си влязох вкъщи с Лайка. Отворих плика едва в стаята си и съхраних кода в мобилния си телефон. После прочетох стихотворението.

Къде да ме намериш

Не идвай на гроба ми,

няма да ме намериш там.

Прогони тъгата,

студената земя не може да ме спре.

 

Ще се нося с ветровете,

които идват при теб в летните дни,

ще стигна до дъното на океана,

ще бъда вълната, която те носи към брега.

 

Ще съм най-ярката слънчева светлина,

която ще гони мрачните ти мисли.

Ще бъда във всеки глас, който ти говори

и те изпълва с надежда.

 

Не идвай на гроба ми.

Нали знаеш, мен ме няма там.

Ако ме потърсиш, не гледай надолу,

аз съм толкова близо до хоризонта. Като теб.

Прочетох стихотворението три пъти и внезапно безпокойството ми се превърна в страх. Нима почивката в Италия е била сбогуване? Защо ми бе връчил пълномощното точно днес?

— Трябва да изляза! Ще се върна утре вечер — извиках на родителите си вече на вратата. Сложих каишката на Лайка и кучето ме последва.

— Джесика! — развика се подире ми мама. — Какво става с теб? В последно време си толкова странна…

— Всичко е наред. Просто забравих нещо.

С треперещи пръсти запалих колата и потеглих към дома на Дани с висока скорост. Беше ми все едно че за пореден път паркирам по невъзможен начин. Панически се втурнах в жилището. Дани седеше по анцуг на дивана, телевизорът работеше. Погледна ме очаквателно, вдигна едната си вежда и аз изведнъж се почувствах като глупаво хлапе.

Въздъхнах и свих рамене.

— Съжалявам. И аз не знам… Помислих си… Всъщност не знам защо дойдох.

Той разбра тревогата ми и се усмихна.

— Помислила си, че съм легнал във ваната и съм си прерязал вените, нали?

— Нещо подобно.

— Глупости — отсече той. — Кръвта изтича прекалено дълго.

— Оправдана ли е била тревогата ми, Дани?

Той потупа дивана до себе си, за да ми даде знак да седна до него.

— Не — увери ме той. — Докато се чувствам добре, не бива да мислиш за такива неща. Когато се стигне дотам, ще те уведомя, обещавам.

Спомних си какво решение бе взел пред хосписа за болни от СПИН в Шварцвалд. Щом той беше готов да посегне на живота си, и аз бях готова.

— И аз ще го направя!

— Какво?

Дани ме зяпна, сякаш си бях изгубила ума.

— Правилно ме чу! Ако ти си прережеш вените, ще го направя и аз. Ако се хвърлиш под влака, ще те последвам. Ако вземеш сънотворни, аз ще взема същото количество.

Дани скочи от дивана.

— Изчезвай! — изръмжа той.

— Говоря сериозно! Ти каза, че обичаш спорта и движението и няма да живееш без тях. Аз те обичам и не искам да живея без теб!

— Аз съм болен. Аз нямам избор. Много искам да живея дълго, но не мога. Ти можеш и ще живееш!

— Няма. Ще си ида с теб.

— Изчезвай — произнесе заплашително той и посочи вратата. — Вземи си кучето, иди си и не се връщай никога вече.

— Няма! — повторих упорито.

— Всичко между нас е свършено — прозвуча ледено гласът му. — Прави, каквото щеш! Само не се доближавай повече до мен!

— Ти сигурно си мислиш, че онова, дето смяташ да го направиш, е много смело! Не е смело, а е напълно откачено. Това е безумие!

Както винаги, когато започвах да крещя, той ме остави сама. Изскочи от дневната и ядно затръшна вратата зад гърба си. Прегърнах една възглавница и се разхълцах. Защо отказваше да ме разбере? Иначе винаги бяхме на едни и същи вълни, той разбираше мислите ми, без да се налага да му обяснявам. Защо сега реагираше така?

На път към спалнята погледът ми падна върху кухненските шкафове. Дани беше написал върху горната редица с черен флумастер.

Правилно или грешно,

смелост или безумие,

незначително и нищожно,

обратното броене започна…

 

Човек трябва сам да мине

последния път.

Ти оставаш назад.

Ще ме придружиш в сърцето си.

 

Съжалявам, Дъки,

безкрайно съжалявам!

Свлякох се на пода в кухнята, разтърсена от поредния пристъп на плач. Той никога няма да ме вземе със себе си. Ще ме остави сама в този гаден живот, и то с вярата, че постъпва правилно.

В гърдите ми пламна гняв. Защо той имаше право да решава, а аз — не? Какво му даваше право да определя живота ми?

Изправих се с мъка и тръгнах след него. Опитах да вляза в спалнята, но той се бе заключил.

— Дани! Отвори!

— Няма. Всичко свърши. Вече няма да се приближаваш до мен.

— Отвори!

— Никога. Върви си вкъщи.

— Кучето ми е при теб, идиот такъв!

— Утре ще ти го доведа. Довиждане, Джесика!

Вбесена, задумках по вратата.

— Отвори, по дяволите!

— Вече не те обичам! — кресна той.

— О, я престани! Не умееш да лъжеш, затова си го спести!

— Изневерявам ти. Имам друга!

— Отвори ми, Дани!

— От две години съм с нея, а ти не забелязваш нищо. Сега можеш да ме мразиш.

— Прощавам ти. Пусни ме да вляза.

— От три години ходя в публичен дом. Всеки понеделник!

Внезапно ме обхвана страх. Не защото бях повярвала в думите му, а защото в момента той беше сам в спалнята. Кой знае какво правеше там. Имаше ли сънотворни? Или бръснарски ножчета?

— Отвори вратата, или ще я строша с ритници! — изпищях истерично.

— Само опитай!

Толкова пъти бях присъствала, когато Дани трошеше мебелите, и всеки път парчета дърво хвърчаха на всички страни. При мен не се получи нищо. Отново ритнах вратата.

Чух шум от спалнята. Сърцето ми подскочи облекчено, после обаче чух как Дани примъкна пред вратата шкаф.

И до днес не понасям да ми затворят вратата.

— Отвори проклетата врата!

Пак я ритнах, но без успех.

— Ти не разбираш ли, че вече не искам да съм с теб?

Избухнах в плач и паднах на пода. След известно време чух как Дани премести шкафа и зачаках да отвори вратата, ала това не се случи. Той само седна на пода от другата страна на вратата. Седяхме така цялата нощ, всеки опрял гръб на дървото, и плакахме. Разделени от една врата. Чувах го да хълца, но знаех, че няма да отстъпи. Той беше по-големият инат от двама ни, винаги е бил такъв. Навън вече се развиделяваше, когато реших да се предам.

— Добре, Дани, ти спечели. Приемам решението ти. Ще продължа да живея този проклет живот и ще се правя на щастлива.

Чух го как стана и отвори вратата. Излезе, седна на пода до мен и ме прегърна.

— Само се опитвам да те запазя.

Отново се разхълцах и зарових лице в гърдите му.

— И как си го представяш? Да се преструвам, че всичко е наред? Да се омъжа, сияеща от радост, и да нарека първородния си син Дениъл?

— Не! Точно това не бива да правиш. Длъжна си да намериш начин да преодолееш загубата. Вече ти изложих моята стратегия: запали огън и изгори всичко. Надявам се по този начин да се отървеш от болката и гнева. Един ден отново ще започнеш да мислиш за мен. Не искам да ме забравиш напълно. Аз, разбира се, желая да си спомняш за мен, но е добре да го правиш с усмивка.

Повдигна брадичката ми и ме принуди да го погледна.

— Искам след време да мислиш за мен, да разказваш на децата си с усмивка какъв съм бил, а после да кажеш: „Да, хубаво беше с онзи луд, но сега всичко е добре, както е!“ Не изпадай в ожесточение или примирение. Ти ще намериш пътя си, Дъки.

— Ти си напълно луд!

— Това вече го минахме. Няма да се променя.

Той стисна ръката ми.

— Аз ще умра. Искам да изпълниш последното ми желание: намери си мъж, омъжи се, роди си деца. Нека да е среден тип мъж. С такива се живее по-лесно. Те са общителни и не ти заповядват да им танцуваш по свирката.

По онова време си мислех, че Дани просто не понася мисълта как някога ще живея с друг, също толкова красив и специален като него. След време разбрах, че е бил прав.

Той ме гледа дълго и продължи:

— Искам след смъртта ми да започнеш да мислиш за мен едва когато можеш да го правиш без болка. Един ден ще се радваш, че живееш, гарантирам ти! Обещавам ти!

* * *

В петък вечерта, когато отидох при Дани след работа, той си бе стегнал ръката с кабел и за първи път си инжектира хероин директно в кръвта. Действието настъпи по-бързо от обичайното и по изключение наркотикът го опияни, вместо да го измори. Изпаднал в еуфория, той ме хвана за китката и по стария си маниер ме извлече навън в тъмнината. Посред нощ пребродихме тъмната гора, минахме през гробището, разгледахме гробовете. Дани направо се вманиачи на тема нощни посещения на гробището и обикаляне на гробовете. Понякога прекарвахме там половината нощ, въпреки ледения студ, и гледахме надгробните камъни. Не знам какво е търсил там, но пламенно се надявам да го е намерил.