Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (27)

Март 2002

Още като дете Бьорн Вилдермут знаеше, че един ден ще работи в полицията. Вдъхновен от Коломбо и Еркюл Поаро, той си представяше как ще гони престъпниците.

Детските му мечти се осъществиха само отчасти. Междувременно бе разбрал, че главната задача на уличния полицай се състои във вършене на мръсната работа. Също както тази сутрин, и то на рождения му ден. Засега поне не му се налагаше да отиде при родителите на намереното момиче. Какво щеше да им каже?

„Здравейте, дъщеря ви е мъртва. Ще ме почерпите ли едно кафе?“

Вчера следобед видя тялото на момичето. Първият му мъртвец. Приятелката на един наркоман бе открила момичето в жилището му; навярно бе лежало там три-четири дни. Малко преди да намери смъртта си, момичето вероятно е имало полово сношение с онзи мъж, а фактът, че се бе инжектирала веднага след акта в жилището му, засилваше подозрението, че той е бил доставчик. Беше й дал толкова нечиста дрога, че дишането й бе спряло много скоро след инжекцията. Освен това по тялото на момичето имаше следи от изнасилване: жълтеникави хематоми по китките и от вътрешната страна на бедрата. Странно защо наркозависимият клиент не е взел замърсения хероин сам, а е дал само на жертвата. Възможно е, разбира се, да е било случайност.

Харалд Майер, началникът на Бьорн, мислеше за убийство по небрежност, може би дори за предумишлено убийство. Самият Бьорн предполагаше, че момичето се е предложило на онзи тип доброволно и е приело перверзните му игрички с цел да получи горещо желаната дрога. Според него смъртоносното действие на сместа е било случайност — а може би и риск, какъвто поемаха всички наркомани.

Бьорн пътуваше със служебната кола към Безигхайм. Преди седмица млад мъж от селото бе обявил съквартирантката си за изчезнала. Описанието съвпадаше точно: някога момичето е било проститутка и е вземало хероин. Съквартирантът се опасяваше, че момичето отново се е върнало в онази среда. Той описа евентуалното й обкръжение и даде на полицията ценни указания.

Полицаят беше силно изнервен.

Той й е само съквартирант, опита да се успокои. Пламенно се надяваше младият мъж да идентифицира тялото на жертвата. Докато колегите му открият къде живеят родителите й, той искаше да се потвърди подозрението коя е намерената мъртва. Нямаше никакво желание да стои в моргата редом с истерично пищяща майка. Достатъчно лошо беше, че днес още веднъж щеше да му се наложи да понесе гледката на трупа.

Жилището се намираше в добре поддържана двуфамилна къща с градина в края на спокойна уличка. Скъп квартал. Полицаят си беше представял другояче жилищна общност на наркомани. Къщата беше голяма, с бяла фасада и старомодни кепенци на прозорците. Бьорн забеляза, че всички прозорци на долния етаж са с катинари. Очевидно някой от обитателите страдаше от фобия за влизане с взлом.

Полицаят намести униформата си и натисна звънеца. Вратата се отвори почти в същия момент.

В рамката застана млад мъж. Бьорн го прецени горе-долу на своята възраст. Едър, добре трениран, младежът очевидно идваше от някакви спортни занимания.

Като видя Бьорн в униформата му, непознатият се паникьоса.

Да не би пък мъртвата да му е била повече от съквартирантка? Може би приятелка? Подхождаха си по възраст.

— Господин Дениъл Тейлър? — попита Бьорн.

— Аз съм. Какво се е случило.

— Името ми е Вилдермут — представи се полицаят, както изискваха предписанията, и подаде ръка на човека насреща си. — Може ли да вляза?

Тейлър освободи пътя и Бьорн влезе в коридора.

— Какво се е случило? — повтори Тейлър.

— В източната част на Щутгарт в жилището на наркозависим е намерено мъртво момиче. Отговаря на описанието на търсената от вас личност.

Тейлър изруга тихо на английски.

— Трябва веднага да кажа, че в никакъв случай не сме сигурни коя е мъртвата. Нямаше у себе си никакви документи и е напълно възможно да се окаже непознато за вас лице — прибави бързо Бьорн.

Дениъл Тейлър зарови пръсти в косата си. Очевидно се бореше да запази самообладание.

— Беше ли взела свръхдоза?

— Трябва да изчакаме аутопсията… Прилича на токсична реакция.

Този път младежът изруга на немски и нервно заходи напред-назад.

— Била ли е изнасилена?

Откъде знаеше този тип?

— Все още не разполагаме със заключителния доклад — обясни кратко полицаят. — Обаче не е изключено. Подозрението е налице.

— Не може да е вярно!

Ей сега ще превърти…

Бьорн се опита да го успокои:

— Може би не е тя. Бихте ли дошли с мен да идентифицирате мъртвата?

— Да — отговори младежът. — Трябва само да се преоблека. — Тръгна към стаята си, но веднага се върна. — Няма значение, ще дойда в този вид. — После пак се обърна и направи няколко крачки в посоката, от която бе дошъл. — Трябва да се обадя на приятелката си — промърмори като на себе си.

Приятелката му? Значи другата все пак е била само съквартирантка. Бьорн въздъхна облекчено.

Тейлър проведе кратък телефонен разговор, откачи ключа за колата от куката до вратата и рече:

— Да свършим тази работа.

— Не е ли било по-добре да ви откарам с моята кола?

— Ще шофирам сам — реши Дениъл.

Прекрасно, помисли си Бьорн. Така щеше да си спести обратния път. Това му даваше възможност да закуси набързо, преди да отиде в участъка.

 

 

Заедно слязоха по няколкото стъпала към хладилната зала. В средата стоеше сребърна аутопсионна маса, покрита с бял чаршаф. Под чаршафа ясно личаха очертанията на тяло.

Бьорн се приближи, Тейлър остана на две крачки зад него. Изглеждаше напълно овладян, почти нетърпелив.

— Готов ли сте? — попита Бьорн.

— Просто махнете проклетия чаршаф!

Бьорн отметна чаршафа и се взря внимателно в Дениъл Тейлър. Той не показа реакция и преди всичко никаква емоция.

Ама че гадост! Не е тя! Бьорн почака още малко и покри трупа. Тогава забеляза, че устната на Тейлър кърви. Младежът отново и отново облизваше капещата кръв.

— Тя е — съобщи кратко Тейлър.

— Сигурен ли сте?

— Няма съмнение.

Внезапно Бьорн се разтревожи. Човекът насреща му изглеждаше апатичен, сякаш се бе изключил от света. Стоеше като парализиран.

— Добре ли сте, господин Тейлър? — осведоми се Бьорн и дружелюбно посегна към ръката му.

Тейлър се отдръпна почти гневно и се запъти към изхода. Бьорн вървеше на две крачки след него.

— Да ви донеса ли нещо? Искате ли да ви закарам вкъщи?

— Приятелката ми ще дойде — отговори Тейлър.

— Нуждаете ли се от помощ?

Дениъл Тейлър поклати глава. Излезе от моргата мълчаливо и без да се обърне.

* * *

Явно бях объркала сметките. Никога, при никакви обстоятелства не бих могла да начертая още три паркоместа.

— Беа? — повиках колежката си. Тя се подаде иззад бюрото. — Няма да се справя, Беа. Би ли ми помогнала?

Тя стана и разгледа големия чертеж, разпрострян пред мен.

— Някак си трябва да вмъкна тук още един паркинг — обясних и почуках върху мястото, което ми създаваше грижи.

— Хм — промърмори Беа и измери дължината с триъгълника. — Място ще се намери, но ъгълът на входната алея не е добър.

Телефонът в чантата ми завибрира. Твърде необичайно по това време — беше малко след почивката за закуска.

— Извинявай, ще вдигна за малко — казах на колежката и хвърлих поглед към дисплея. Дани!

Сърцето ми заби лудо. Той се обаждаше рядко, когато бях на работа, а сутрин почти никога.

— Дани? — обадих се.

Последва дълга пауза. Без да поздрави, той ми съобщи:

— Един полицай е тук. Възможно е да са намерили Тина.

— Добре ли е? — попитах бързо.

— Отивам с него в моргата, за да видя дали е тя.

Велики боже!

— Къде е моргата? — извиках в телефона.

Дани ми каза мястото.

— Чакай ме там! — изпищях. — Тръгвам веднага. Не мърдай от мястото си!

Господи, дано не е тя!

— Джесика! Добре ли си? Бледа си като платно!

Беа ме гледаше загрижено.

— Възможно е да са намерили Кристина мъртва.

Мили боже на небето, ако си там някъде горе, не позволявай да е тя! Дани няма да го преживее!

— Имаш предвид момичето, което живее при приятеля ти?

— Да.

Внезапно се съживих. Скочих и грабнах чантата си.

— Трябва да изляза, Беа. Ще се обадя. Кажи на шефа.

Беа кимна.

— Стискам ти палци да не е тя.

 

 

И аз стискам палци. Сама на себе си стискам палци. Стискам палци на Дани. Моля те, господи, нека да е друго момиче! Дани е изстрадал достатъчно. Моля те, моля те, не му пращай още страдания! Моля те, нека да е друго момиче!

 

 

По целия път изпращах към небето пламенни молитви. По едно време започнах да предлагам на господа какво ли не, само да не е нашата Кристина.

В един момент се сетих, че точно сега някъде по света се намира друга майка, която също толкова пламенно се моли на бога намерената мъртва да не е нейната дъщеря, и спрях да се моля.

Вече не помня как съм стигнала до моргата. Нямах понятие къде се намира, не разполагах нито с навигация, нито с карта на улиците. Вероятно съм питала минувачите. Не намерих нито едно свободно място за паркиране и оставих колата на изхода на пожарната. Колата на Дани беше паркирана малко по-нататък. Слязох бързо и тръгнах към колата. Тогава го видях. Обикаляше в кръг около БМВ-то. Отново и отново, и отново.

Не. Не. Не!

Затичах се и го повиках.

Господи! Тя е била! Кристина е мъртва! Защо? Защо, господи? Дани няма да го преживее. Защо, господи, защо?

Сърцето ми биеше в гърлото, стомахът ми се беше свил на ледена буца.

— Дани!

Той не реагира.

— Божичко, Дани, толкова съжалявам!

Той не ме погледна. Не спря. Понечи да се качи в колата.

— Не можеш да шофираш в това състояние!

Лицето му беше бяло като сняг. Устните му бяха изхапани до кръв. Очите му се взираха в празното пространство. Избягна ме, просто мина покрай мен. Внезапно се уплаших, че ще побегне и никога няма да спре. Трескаво се втурнах след него, дръпнах го за ръкава и го поведох обратно към колата.

— Качвай се, аз ще карам!

Гласът ми се пречупи. Осъзнах, че аз също не бива да шофирам в това състояние. По бузите ми се стичаха сълзи. Улових ръката му, издърпах ключа от вкочанените му пръсти и му отворих вратата.

Ослепяла от сълзи и непрекъснато хълцаща, все пак успях да последвам указанията на джипиеса и да стигна до жилището на Дани. Ставите ми бяха сякаш от желе, обаче вътрешностите ми се бяха сгърчили болезнено и преглъщах едва-едва. Дани не каза нито дума. Погледът му беше устремен в далечината. Продължаваше да хапе и без това окървавените си устни.

Шок, изкрещя нещо в мен. Той е в шок! Отведи го на лекар!

Изведнъж ръцете ми затрепериха толкова силно, че не намерих сили отново да пъхна ключа в запалителното устройство. Тогава забелязах, че Дани вече е слязъл и е отишъл в жилището.

Сварих го да седи по турски на дивана. В спортния екип, залепнал за тялото му, с мръсни чорапи.

— Дани! — изкрещях. — Кажи нещо!

Никакъв отговор. Дори не се помръдна.

— И за мен е страшно! — Стоях пред него, дадох воля на сълзите си и повтарях пронизително: — И за мен е лошо. Тя е и моята Тина. Разбираш ли? Моята Тина! Можеш ли да ме разбереш?

По някое време и аз като него започнах да обикалям в кръг.

Трябваше да направя нещо. Но какво?

Обади се на някого. И двамата се нуждаете от помощ.

Къде ми беше мобилният телефон? Обиколих жилището като луда, за да го намеря. Накрая го открих в чантата си и се обадих на Рики.

— Рики? — ревнах.

— Джесика! Какво има? — попита разтревожено той.

— Кристина е мъртва. Дани е в шок. Трябва да дойдеш.

Подсмръкнах.

— Гадост! — изруга той. — Какво се е случило, по дяволите?

— Тя е мъртва!

— Аз съм в Берлин — обясни нервно той. — Може ли да повикаш Дани на телефона?

— Не! — сопнах му се. Защо всички бяха против мен? — Той не говори, защото Тина е мъртва.

Без да кажа дума повече, затворих и потърсих телефона на Симон. Оказа се изключен.

Обадих се на Беа — в този момент изпитвах нужда да говоря с някого.

— Беа, тя беше. Кристина е мъртва.

— Много съжалявам, Джесика. Кажи, ако мога да направя нещо за вас.

— До края на седмицата няма да идвам на работа. Кажи на шефа да ми пише отпуска.

— Ще му предам — отговори любезно тя. — Злополука ли е станала?

— Трябва да затварям. Ще се обадя.

Изведнъж се бях сетила, че трябва да си взема колата. Иначе щяха да я вдигнат. Защо не се прибрахме вкъщи с моята кола? Защо не оставихме колата на Дани на паркинга?

А, да. Защото Кристина е мъртва.

Всичко се обърка.

Знаех, че не съм в състояние да се оправя с Дани, затова се обадих на брат ми и го попитах може ли да ме закара до колата ми. Той, естествено, веднага попита защо съм я оставила.

— Ще ти обясня по-късно.

Защо всички схващаха толкова трудно? Днес Торстен свършваше работа по-рано и обеща да дойде след два часа.

Два часа. Какво щях да правя толкова дълго?

Какво щяха да правя оттук нататък?

Кристина беше мъртва. Завинаги.

Сетих се за Йорг. Обади се на Йорг, кажи му да дойде и да се погрижи за Дани.

Нямах номера му, затова изтичах в кабинета на Дани и се разрових в документите му, но не открих нищо.

Дани не се беше помръднал нито на милиметър.

— Къде ти е телефонът? — креснах му. Той безучастно вдигна рамене.

— Ама и ти много ми помагаш! — изфучах.

Намерих телефона на кухненската маса и прерових контактите му. Набрах телефона на Йорг от моя. Нямам представа защо просто не се обадих от телефона на Дани. Сигурно защото Кристина беше мъртва.

Йорг се обади след третото позвъняване.

— Пфистерер.

— Йорг? Обажда се Джесика!

— Коя Джесика?

Дявол да го вземе, всички ли трябва да ме нервират?

— Джесика на Дани. Кристина е мъртва!

Мълчание.

— Къде сте? — попита след малко.

— При Дани. Той е… Нужна ми е твоята помощ! — проплаках умолително.

— Идвам — отговори той. — В момента пътувам. Навярно ще дойда след час, а може да трае и по-дълго. Ще побързам.

Защо всички щяха да се забавят?

Не може да е вярно! Върнах се в дневната силно разгневена.

— Дани! — креснах му. — Престани най-после с тези дивотии!

Защо му крещиш?

— Говори с мен! — изграчих, грабнах една възглавница и я метнах към главата му. Той не се опита нито да я хване, нито да я отблъсне. Понеже не показа никаква реакция, метнах втора възглавница.

Едва много по-късно осъзнах, че самата аз съм била в силен шок. Гневна и отчаяна, коленичих пред него на пода и го раздрусах. Той не се съпротивляваше. Взех лицето му в двете си ръце и го принудих да ме погледне. Устните му бяха целите в рани, очите, които някога ме приковаваха, сега гледаха през мен. В тях не бе останала дори една искрица живот, само бездънна празнота.

— Дани! — изплаках умолително.

Сълзите ми потекоха неудържимо. Той ме прегърна безмълвно, положи брадичка върху главата ми и започна да ме милва по гърба, докато аз плачех и плачех, и плачех. Дани не показваше никаква емоция; той функционираше като робот.

 

 

Телефонът ми даде сигнал. Торстен щеше да дойде след минута.

Нима проклетите два часа вече са минали? Къде беше Йорг?

Изправих се бавно. Коленете ми бяха сковани. Протегнах се и се чу прашене.

— Ще изляза само за малко, трябва да си взема колата — казах тихо на Дани. Не получих отговор. — Йорг ще дойде всеки момент. Ще останеш сам най-много за десетина минути. Ще се справиш ли?

Той кимна. Целунах окървавените му устни. Дори сега не реагира. В този миг осъзнах, че Дани никога няма да стане отново такъв, какъвто беше. Нещо в него се беше счупило и никога нямаше да се възстанови. Това прозрение предизвика нов пристъп на плач.

Помилвах русата му коса.

— Ще се върна след два часа. Не мърдай оттук, чуваш ли?

На излизане понечих да се обадя на Йорг, но видях колата му да завива зад ъгъла. Въздъхнах облекчено. В емоционални ситуации Дани приличаше на бомба с включен часовников механизъм. Щях да се чувствам значително по-добре, като знаех, че няма да е сам.

Брат ми вече ме чакаше.

— Какво става с теб, сестричке, защо си плакала? — попита Торстен. Прозвуча доста загрижено.

— Би ли могъл просто да ме оставиш на мира и да ме откараш при колата ми?

Той мълча обидено чак до изхода за пожарната.

— Защо си оставила колата пред морга?

— За да ми задаваш глупави въпроси — излаях и слязох от колата му, без дори да благодаря, че ме е докарал.

 

 

По обратния път към Дани се обадих на мама и й заявих, че следващата седмица няма да се прибирам вкъщи.

— Къде си сега? — поиска да узнае тя.

— При Дани. Случи се нещо. Взех си отпуска до края на седмицата. Ще си дойда в неделя.

— Какво става? — Мама също прозвуча загрижено.

— Нищо. Няма да взема кучето. Доскоро.

Понечих да затворя.

— Чувам, че си плакала. Скарахте ли се?

— Не! — ревнах в телефона. Нервите ми вибрираха от напрежение. — Той не говори с мен!

Мама, естествено, разтълкува отговора ми погрешно, но откъде можеше да знае каква е истината?

— По-добре е да си дойдеш вкъщи, след като той се отнася зле с теб — посъветва ме тя.

— Приятелката му умря.

Обяснението ми само влоши положението.

— Какво? Нали ти си му приятелка?

— Другата му приятелка… — Спрях насред изречението. Дрънках пълни глупости. — Просто ме остави на мира.

Затворих телефона и прибавих още едно име в мисления списък на лицата, на които дължах извинение.

Внезапно цялата ми енергия ме напусна. Исках да се върна при Дани, да си легна до него, да се завия презглава и да спя цяла вечност. И да сънувам. Да сънувам един прекрасен свят. Без болести, изнасилвания, СПИН и смърт. Със здрав Дани и жива Кристина. Да сънувам еднорози, които пасат под дъгата, и смеещи се деца с розов захарен памук.

 

 

Когато пристигнах, колата на Йорг беше пред вратата и аз благодарих на Бога.

Влязох в жилището като вихър. Йорг ме посрещна в коридора и ми даде знак да пазя тишина. Отведе ме в кухнята и ми даде горещ чай и шоколадови бисквити. Като че можех да сложа нещо в устата си. Паднах на стола като чувал брашно.

— Дани е в шок — каза той и ме измери с внимателен поглед. — Ти също.

— Той говори ли с теб?

Отпих глътка чай. Ментов чай. Незнайно как чаят събуди последната ми искрица живот.

— Да, говорихме.

— Как успя да го направиш? — попитах смаяна.

— Имам дългогодишен опит — обясни той. — Нали съм социален педагог. Това ми е работата.

Без желание задъвках една бисквита. Постъпих правилно, като се обадих на Йорг.

— Къде е сега Дани?

— В леглото. Донесох му нещо от аптеката, за да заспи.

— Дал си му сънотворно?

Колко нечестно! И аз искам!

— Това е най-доброто. Дани напълно е излязъл от релсите. Не знам дали ще има сили да го преодолее. Случилото се е твърде страшно за него и той се опитва да го прогони от съзнанието си. Нужно е обаче да го осмисли, иначе няма да се справи. Трябва да тъгува.

— Как да го постигнем?

Като знам какъв беше днес, не си представях как ще допусне тъгата до себе си.

— Чувствата ще дойдат — отговори Йорг. — Той ще ги преживее във всичките им отсенки и това е добре. Важно е да не остане в гнева. Единствено тъгата може да му помогне. Трябва да влезе в това чувство и да остане вътре.

Отново кимнах.

— Утре следобед ще дойда да го взема. В дома имаме психолог, ще го заведа при него — каза Йорг.

— Дали ще тръгне с теб? — попитах недоверчиво.

Струваше ми се невероятно, но междувременно бях разбрала, че никога няма да опозная Дани достатъчно добре, за да не преживявам повече изненади.

— Хубаво е и ти да дойдеш — каза ми Йорг с такава категоричност, че си спестих възраженията.

— Какво всъщност се е случило? — поисках да узная. — Ти наясно ли си?

Йорг ми разказа какво е научил от Дани. Че навярно е имало изнасилване. Че после Кристина е взела наркотици, че все още не се знае защо дозата е била замърсена. Според мен това беше най-страшното. Кристина не е умряла мирно и тихо. Тази представа щеше да преследва Дани до края на живота му. Щеше да преследва и мен. Като че ли в главите ни и без това нямаше достатъчно ужасяващи картини.

Набързо хапнахме по една супа с фиде. Незнайно как успях да сложа в уста няколко лъжици.

Колкото и невероятно да ми се струваше, животът продължаваше. Поне за останалите живи.

Йорг си тръгна едва късно вечерта.

— Ще оставя мобилния си телефон включен през цялата нощ — обеща ми той. — Ако стане нещо, обади ми се. Все едно колко е късно.

— Благодаря.

На сбогуване Йорг ме прегърна. Какво щях да правя без него? Занапред често щях да си задавам този въпрос, защото стана ясно, че двамата с Дани сме напълно сами в света. Баща му в затвора, майка му негодна за нищо, леля му в другия край на света, а моите родители в друг живот. Никога нямаше да ни разберат. Щяха да ме приберат у дома, за да ме опазят от Дани.

Бяхме сами и завинаги щяхме да останем сами.

 

 

Не си направих труда да се съблека. Легнах си при Дани с пуловера и джинсите. И той не се беше съблякъл. Все още в спортния екип, свит на кълбо върху завивката, спеше дълбоко. Бе събул само мръсните чорапи и ги беше захвърлил в ъгъла. Тихичко се настаних зад него. Миришеше на пот. Отдавна бях с него, но никога не бях усещала миризма на студена пот. Дани никога не си лягаше, без да е взел душ. Нежно го привлякох към себе си, но той се събуди. Естествено, как няма да се събуди. Каквито и сънотворни да му е дал Йорг, щом някой бе легнал в леглото му, Дани се буди. Той беше травматизиран до последното ъгълче на душата си и смъртта на Кристина нямаше да подобри това състояние. Той посегна към ръката ми, сложи я върху гърдите си и я задържа известно време там. После бавно стана, отиде до прозореца и устреми поглед към въображаема точка навън в мрака.

— Говори с мен, Дани.

Колко пъти се бях обръщала към него с това изречение и още колко пъти щях да го повтарям в бъдеще?

Той се обърна към мен и май едва сега забеляза присъствието ми.

— Не трябваше ли да се прибереш вкъщи? — попита ме объркано.

Е, все пак каза нещо.

— Взех си отпуска. Ще прекарам седмицата при теб.

Той кимна. Прие този незначителен факт и пак се загледа през прозореца.

— Била е изнасилена — проговори внезапно.

— Все още не се знае със сигурност — отвърнах със слаб глас.

— Случило се е точно това, от което тя се страхуваше най-силно през целия си живот. Защо, по дяволите, трябваше да се случи точно на нея? За пореден път. Защо този свят е толкова несправедлив?

— Ти най-добре знаеш колко несправедлив е светът.

— Мразя мъжете! Всички мъже! Само мъжете правят такива неща. — Гласът му трепереше от гняв и презрение. — Трябва да ги пратят в газовите камери. Всички до един!

— Не всички са такива — опитах се да го укротя. — И ти си мъж.

— Щом е така, и аз ще ида в газовата камера — отвърна горчиво той. — С радост ще го направя. Ще вървя пръв с развято знаме.

— Гневен си — отбелязах аз. — Това е добре. Не потискай гнева си. Излей го.

Като по команда нещо в него експлодира. Ритна шкафа с левия крак. Дървото се счупи веднага. Дани стъпи на левия крак и замахна с десния към отсрещната страна. Вече познавах тази реакция и знаех, че той няма да престане, преди да натроши мебелите на трески. Щом това му помага…

Дани застана отстрани на гардероба и продължи да нанася удари, сякаш играеше кикбокс. Изобщо не си правеше труда от време на време да стъпи на крака си и да се засили. На всички страни хвърчаха парчета дърво. Беше бос и скоро от стъпалото му потече кръв. Той обаче бе свикнал на болки и знаеше как да ги изключи. Ако все пак ги забелязваше, явно не му пречеха. Навярно дори му помагаха да не усеща толкова силно душевната си болка. Едва когато от шкафа не остана почти нищо, Дани излезе от спалнята. Последвах го в дневната. Сега риташе стъклената врата на секцията. С босия, вече ранен крак. Чу се звън, парчета стъкло се разпръснаха във всички посоки.

— Стига толкова, Дани.

Нима смяташе да унищожи всичките си мебели?

— Ти каза, че е правилно да съм гневен!

Не спря да рита вратата. Нямах сили да гледам. Стомахът ми се гърчеше от болки. От чужда болка, както пише в книгите. По крака му се стичаше кръв. Никога през живота си не бях познавала човек, който да кърви толкова често като Дани, а точно при него беше много опасно.

— Да, ти беше гневен. Стига толкова!

— Едва започвам да се гневя!

Велики боже!

Как беше възможно този човек да притежава такъв темперамент?

Дани крачеше бос през стъклата и аз затворих очи. Не исках да виждам как острите ръбове се впиват в плътта му.

Той се насочи към масата за хранене и премести тежестта си, за да изпълни кик. Застанах на пътя му.

— Стига вече! — изкрещях. — Достатъчно! Тя е мъртва. Каквото и да направиш, няма да я върнеш!

Дани замахна с левия юмрук и удари стената на сантиметри от главата ми. Чу се шум от трошене, но той въпреки това нанесе втори удар със същата ръка — и извика от болка.

— Престани! — скарах му се, сграбчих го за раменете и го бутнах към отсрещната стена. С все сила притиснах гърба му в стената. Нито за миг не се уплаших, че ще ме сграбчи и ще ме метне в другия край на помещението. Да, за него беше лесно да ме обезвреди, но той не го направи. Никога не би вдигнал ръка срещу мен, дори когато беше обезумял. Опрях ръка на гърлото му и го притиснах с цялата си сила. Намерението ми беше не да му изкарам въздуха, а да го паникьосам. Изпаднеше ли в паника, той никога не ставаше експлозивен или необуздан, а се затваряше в себе си и се вцепеняваше. Възнамерявах да се възползвам от това. Паниката му щеше да ми помогне да го държа под контрол. Въпреки това ме обзеха угризения на съвестта, когато съзнателно го притиснах в ъгъла. Дани се свлече по стената и се опита да ми се изплъзне. Опрях коляно в корема му и го притиснах към стената. Едната ми ръка остана върху гърлото му. Той задиша ускорено.

В гърдите му се надигна паника. За миг затвори очи и шумно пое въздух.

— Защо правиш това с мен? — попита ме тихо.

Не му отговорих. Продължих с усилията да го задържа неподвижен.

Гневът му видимо се изпари. Напрежението напусна тялото му, той се сви и съсредоточи цялото си внимание в дълбоко дишане с корема. Въздъхнах и го освободих. Дани остана неподвижен, изчака ме да му отворя пътя. Въпреки счупената китка се завлече до дивана, изправи се и тръгна към вратата.

Промуших се покрай него и застанах на пътя му.

— Къде отиваш?

— Моля те, искам да изляза! — изхленчи той.

— Къде ще отидеш?

Как само изглеждаше! Лявото му стъпало беше цялото в кръв, китката му беше счупена, имаше напълно объркан вид.

— Ще отида там, откъдето Тина взема хероина.

— За какво?

За да потърси онзи тип, дето й е дал дрогата? Може да е бил всеки. Няма да намери никого. Толкова ли не разбираше?

Обади се на Йорг!

Нямаше как да се добера до телефона, без да напусна мястото пред вратата.

— И аз искам да взема хероин — обясни ми немощно Дани. — Ще ми помогне да забравя.

— Не! — Скръстих ръце. — Престани с тези глупости!

— Не те питам! — изръмжа той.

— Няма да минеш през мен!

Смело запречих вратата.

Дани се изсмя тихо.

— Не говориш сериозно. Искаш ли да видиш как ще мина?

— Не може да шофираш в това състояние!

Размахах пръст пред гърдите му, без да знам дали имам предвид ръката или крака му.

— Напротив, мога и ще шофирам! — изфуча той.

Постарах се да не изглеждам нервна. Разперих ръце, опрях длани отляво и отдясно върху касата на вратата и му препречих пътя.

— Няма да излезеш оттук. Няма да си набавиш дрога. Ако смяташ да го направиш, ще се наложи да ме махнеш оттук с бой.

Дани отново изфуча, обърна ми гръб и се върна в опустошената дневна. Падна тежко на дивана, вдигна колене към гърдите и зарови лице в ръцете си.

Почаках да се уверя, че ще остане в това положение, отидох в банята и донесох две мокри хавлиени кърпи. Дани веднага разбра какво възнамерявам да направя, изтръгна ми едната и почисти кръвта от крака си. С другата увих китката му, вече заплашително посиняла.

— Боли ме! — изкрещя внезапно Дани.

Беше ми ясно, че няма предвид счупената ръка. Говореше за болката в душата, тя заплашваше да го разкъса. Отчаян, той обхвана коленете си и се залюля като малко дете. Не преставаше да повтаря:

— Толкова боли! Не мога да дишам. Боли ме. Не мога да дишам без нея. Не мога да живея без нея.

Най-сетне беше стигнал до правилното чувство. Гневът и яростта си бяха отишли, на преден план излезе мъката. Единственото, което щеше да му помогне в дългосрочен план. Гневът не лекуваше рани, но тъгата щеше да го направи. Трябваше да го оставя в това чувство, колкото и да беше болезнено.

— Да, Дани, боли. Но ще се оправиш. Един ден болката ще отслабне.

— Кога? — попита ме той. — Кога? Не мога да дишам!

— Ще ти стане по-добре, но трябва да мине време.

Дани ме погледна. Очите му бяха по-тъмни от обикновено и зачервени от плач. По бузите му се стичаха сълзи.

— Сякаш част от мен липсва — пошепна той. — Сякаш са ми изтръгнали от гърдите част от сърцето.

И аз заплаках. Не знам дали заради неговата, или заради моята собствена болка. Навярно и за двете.

Прегърнах го и той захълца на рамото ми. Прекарахме така остатъка от нощта. Седяхме на дивана, вкопчени един в друг, и плачехме. Оплаквахме загубата на момичето, което беше неразделима част от нас.

* * *

Когато се събудих, Дани лежеше напреки върху мен и спеше. Знаех, че ако се опитам да го сваля от себе си, ще го събудя, затова продължих да лежа тихо и зачаках. Той дишаше спокойно и равномерно, бузите му бяха зачервени от плач, косата му беше слепнала от пот. Дори да го бяха снимали така запотен и със следи от плач, пак щеше да изглежда зашеметяващо. Предпазливо пригладих влажните кичури назад, за да открия челото му, и след известно време той отвори очи. Отдръпна се от мен с необичайна тромавост и ме погледна.

— Дъки — проговори тихо и ме целуна по устата. Усетих солта на сълзите му. — Ти си бдяла над мен. Благодаря ти.

Вдигнах вежди със съмнение и огледах опустошената стая.

— Безнадеждно се провалих — признах. — Сега ще направя кафе, а после ще те откарам в болницата.

— За какво ми е болница?

— Счупи си китката.

— О! — Дани вдигна подутата си ръка и я огледа изненадано. Опита се да раздвижи китката, но напразно. — Наистина е счупена. Как се случи?

Кафето ни възвърна поне част от силите. Оставихме жилището в хаос и потеглихме. Нито един от двамата не отдели време за душ или преобличане. Аз май даже не се сресах.

В отделението за спешна помощ чакахме почти три часа. Дани държеше ръката ми в здравата си ръка, бе облегнал глава на рамото ми и не правеше нищо друго, освен да диша и да чака. Най-сетне една медицинска сестра го отведе. Снимаха китката на рентген и я гипсираха. Счупването беше без усложнения и щеше да зарасне бързо.

Пътуването към къщи мина в мълчание. Дани все така държеше дясната ми ръка и отказа да ме пусне. Включих двигателя с лявата ръка, което се оказа невероятно сложно.

— Какво ще правим със стаята й? — попита той малко преди да стигнем. — Не искам да остане недокосната, както е моята при родителите ми. Не искам обаче и да я поддържаме изкуствено, както мама прави със стаята на Лиъм. Идиот ли съм, че мисля така?

— Не, в никакъв случай. Нека да минат няколко дни, а после ще измислим нещо. Нещо различно от твоите два варианта.

— Хайде да се изнесем, Джесика. Не желая да остана в това жилище без нея. — Гласът му се пречупи. — Ела с мен. Няма никакво значение къде ще отидем. Избери си нещо, жилище или къща, под наем или покупка… За мен е абсолютно безразлично. Където харесва на теб, ще хареса и на мен.

— С радост ще заживея заедно с теб.

Толкова силно го желаех. Дани знаеше, че си мечтая за къщичка сред зеленина. Градина, две кучета и деца…

Никога няма да имаш деца с него!

Затваряй си устата, сопнах се на вътрешния си глас. Никой не те е питал за мнението ти.

Никога ли нямаше да накарам изнервящия глас вътре в мен да замлъкне завинаги?

Наистина ли искаш да си купите къща, а после да живееш в нея като вдовица?

Явно започвах да споря сама със себе си.

Да, по дяволите. Това искам. Кой знае, може да настъпи промяна. Когато двама се обичат, всичко е възможно. Никога не казвай никога!

— Добре, ще го направим — реши той. — Къща или жилище? Под наем или покупка?

— Къща. Покупка — отговорих. — Искам да е завинаги.

— Ясно — кимна Дани.

Беше зловещо. Кристина беше мъртва, а ние ковяхме планове за бъдещето. Ала се нуждаехме от това, за да убедим самите себе си, че поне за нас животът не свършва. От очите ми отново се затъркаляха сълзи и Дани стисна ръката ми.

— Хайде да изчакаме да мине това лято — предложих. — Щом завърша обучението си, ще отлетим в Америка. Искам да видя дома ти. Ще останем, колкото искаш. Щом се върнем, ще си купим къща. Тогава аз също ще печеля добре и ще се включа в покупката.

— Не е нужно да се включваш.

— Аз обаче искам — настоях.

— По тази точка ще поговорим отново, когато съм в състояние да се аргументирам разумно. С всичко друго съм съгласен.

Дани пусна ръката ми и положи пръсти върху бедрото ми. Гипсът обхващаше половината му ръка и оставяше свободни само пръстите.

— Наистина ли смяташ, че един ден ще престане да ме боли?

Дани ме погледна и се опита да ме прикове с очи. Тъжна имитация на хипнотизиращия му поглед, безвъзвратно.

— Убедена съм. Времето лекува всички рани.

— От всяка рана остават белези.

Предвиждах, че раните на Дани никога няма да зараснат.

Как би било възможно?

Още десетгодишен е бил изтръгнат от нормалния си живот само за да го изнасилват и малтретират. Присъствал е на убийството на кучето си. Години наред баща му го е биел и го е подчинявал на волята си. На петнайсет години се е озовал в дом. Сега баща му лежеше в затвора, леля му беше в Америка, а лудата му майка не се интересуваше от нищо. Бил е едва на седемнайсет години и съвсем сам на света, когато са му казали по телефона, че е заразен със смъртоносна болест. Родителите му са го обвинили дори за преждевременното раждане на братчето му.

Далече от родина и семейство, травматизиран и объркан, на двайсет и една години той загуби най-добрата си приятелка, котвата, която го привързваше към живота. Надали ще го преодолее. Не толкова защото той се нуждаеше от Кристина — много по-важно беше, че Кристина се нуждаеше от него. Тя беше неговият двигател, неговата мотивация да поправи несправедливостите на живота. Понеже не беше в състояние да спаси собствения си живот, той мечтаеше да спаси поне нейния, да се идентифицира с нея. А сега Кристина беше мъртва.

За да не изгуби напълно опората си, той трябваше да намери нов смисъл в живота. Затова ковяхме планове за бъдещето.

Пламенно се надявах един ден Дани да преодолее загубата и се питах колко болка може да понесе човек, без тя да го сломи напълно.

Болката на Дани спокойно би могла да се разпредели върху десет човека с десет различни живота и пак щеше да има повече от достатъчно за всеки.

 

 

Когато се върнахме, Йорг вече ни чакаше пред жилището на Дани. Остана ужасен от хаоса, който се разкри пред очите му.

— Защо не ми се обади?

Вдигнах рамене.

— Стана много бързо.

Той изпрати Дани под душа и започна да събира парчетата стъкло и остатъците от мебелите. Влязох при Дани в банята да се преоблека и да се подготвя за разговора с психолога.

— Вече ще ходим заедно при онзи, дето ремонтира човешките души — промърмори мрачно той, докато се обличахме.

Не ми хрумна нищо подходящо и си замълчах.

Позвъни се. Полицията. Защо не ни оставят на мира?

— Давам ви пет минути — обърна се Йорг строго към двамата служители. — Толкова за днес. След малко имаме час при психолог.

Той въведе двамата в трапезарията. Настанихме се сред руините. Йорг продължи да разчиства, докато служителите почти половин час ни задаваха все едни и същи въпроси: с кого е общувала Кристина, има ли някой, който не я е харесвал, дали бихме могли да опишем дилъра.

Дани отговори послушно на всички въпроси.

Колко още щеше да е в състояние да участва във всичко това? Имах чувството, че бъркат с нож в раната му и непрекъснато го въртят.

Подозрението се потвърди: Кристина е била изнасилена. Полицията разследваше и търсеше човека, който й е дал замърсения хероин. Изключваха обаче предумишлено убийство. Често се случвало наркомани да умират от токсична реакция. Освен това не знаели дали клиентът й също не е употребил мръсна дрога. Навярно и той е взел своята доза, но тялото му се е справило с отровата.

По някое време Йорг помоли служителите да си вървят. Те обещаха да се обадят веднага щом узнаят нещо повече.

 

 

На следващия ден Йорг отново ни отведе при психолога в детския дом. Влязохме един след друг и ни бе дадена възможност да излеем всичко, което ни тежеше на сърцето.

Вечерта се захванахме да разчистим жилището. Струпахме остатъците пред портичката на градината, за да ги прибере службата по чистотата. Двамата с Дани работехме в мълчание. Преди, каквото и да правеше, бе придружено от весели шеги и закачки, а сега мълчеше по цял ден. Поръча си нови мебели по каталог и помоли хората, които ги донесоха, да ги сглобят. Не прояви желание да го направи сам. Всъщност нямаше желание за нищо. Вечният оптимист Дани, винаги в добро настроение, изпълнен с жажда за действие и кипящ от луди идеи, сега седеше в дневната пред телевизора, докато чужди хора монтираха мебелите му. Това не беше той.

Едва понасях промяната. Жадувах да си върна Дани, какъвто го познавах. Ужасно ми се искаше да го раздрусам и да спра едва когато отново стане нормален. Ала не успявах дори да го накарам да излезе. Той седеше на дивана и чакаше. Знаех какво чака. Чакаше полицията да открие кой е изнасилил Кристина и й е дал дрога. И аз се надявах да заловят извършителя, ала се молех на небето полицията да го арестува веднага, за да не падне в ръцете на Дани. Тайно желаех онзи злодей да бъде разкъсан на парченца, но изпитвах панически страх, че ако го направи, Дани ще влезе в затвора. Като баща си.

Погребението бе определено за една сряда в началото на април. Забавиха се, защото трябваше да приключат с аутопсията.

— Аз няма да отида — каза ми Дани, когато узнахме датата.

— Какво говориш? Разбира се, че ще отидеш.

— Няма — отсече той. — С Тина имахме уговорка. Аз й казах, че не искам тя да дойде на моето погребение, и тя обеща да ми изпълни това желание. Тя щеше да поиска от мен същото. Няма да е правилно, ако отида.

Дани мълча дълго, потънал в мислите си — в последно време това беше обичайното му състояние.

— Не обичам погребения — продължи най-после. — Те не помагат на никого. Глупост е да се изправиш пред някакъв кръст и да ревеш. Не искам ти да отидеш на моето погребение.

Дани ме погледна и се опита да ме хипнотизира както преди, ала бързо се отказа.

— Тогава ще отида сама — отговорих.

— Направи го — кимна той. — Ако баща й е там, обади ми се. Ще дойда и ще го убия, кълна се в бога.

Излязох от стаята, за да не види, че плача. Какво ставаше с Дани? И занапред ли щеше да е толкова ожесточен и изпълнен с омраза?

През цялата седмица седяхме всяка вечер пред телевизора, мълчахме и гледахме филми, без да разбираме какво се случва в тях. Дани не спортуваше и не ходеше на работа. Тъпчехме се с бърза храна, държахме се за ръка и мълчахме, гледахме през прозореца и чакахме. Заспивахме късно през нощта и ставахме по обед. Понякога оставахме през целия ден в леглото. Сутрин не си правехме труда поне да се облечем. Треперех от ужас, че ще дойде неделя и ще се наложи да си отида вкъщи. Очакваха ме неприятности, но не това беше причината. Опасявах се, че ако оставя Дани сам, той съвсем ще затъне. Да, Йорг идваше всеки ден, водеше ни при психолога и се грижеше за нас, но какво щеше да прави Дани през целия оставащ дълъг ден?

* * *

Събудих се по някое време през нощта. Дани не беше до мен на дивана. Отидох да го потърся в спалнята, но не го намерих в леглото. Компютърът беше изключен. БМВ-то му си стоеше там, където го бях оставила в началото на седмицата. Очевидно беше в стаята на Кристина. Намерих го в леглото й. Лежеше на една страна, вдигнал завивката до брадичката си, и плачеше беззвучно. Като ме видя да влизам, отметна завивката и ми даде знак да легна до него. Лежахме прегърнати в нейната стая, в леглото, което все още миришеше на нея, и си въобразявахме, че тя всеки момент ще влезе и ще ни се усмихне.

— Защо животът е така дяволски несправедлив, Джесика?

През последните дни и аз непрекъснато си задавах този въпрос, но като го чух от него, ме обзе страх. Ако започнеше да се бунтува срещу съдбата на Кристина, рано или късно щеше да възроптае и срещу своята съдба и тогава беше загубен. Не исках непрекъснато да се пита защо се е получило така.

— Не бива да мислиш за това, Дани. — Бях длъжна да го отклоня от тези размишления. — Никога няма да получим отговор на тези въпроси.

Той седна в леглото и отново заплака.

— Защо тя трябваше да умре? — питаше ме отново и отново. — Целият живот беше пред нея. Защо тя? Защо не аз? Защо не умрях аз? Аз съм без значение. Защо не умрях вместо нея?

Станах и излязох от стаята. Избягах от думите му в градината. Ако беше умрял Дани, щеше да е също толкова несправедливо. Съдбата е жалка измамница. Разпределя симпатиите си със студено сърце, произволно, изобщо не се интересува какво е почтено или има смисъл.

На разсъмване влязох отново в стаята на Кристина. Дани все още беше буден. Като ме видя, избърса сълзите от лицето си с ръкава.

— Защо не умрях аз?

Отново ми зададе въпроса, на който не можех и не исках да отговоря.

— Аз съм без значение. С радост щях да умра вместо нея!

* * *

Прибрах се късно вечерта и опитах да се промъкна незабелязано в стаята си.

— Джесика! — изгърмя баща ми. Отидох при родителите си в дневната. Бяха будни, очевидно ме чакаха. — Къде беше?

— Нали ви казах, че съм при Дани?

— Цяла седмица не си била на работа, а през септември са заключителните изпити!

Заключителни изпити. Цифри върху безжизнена хартия. Наистина ли имаше хора, които се интересуваха от такива неща?

— Взех си отпуска — защитих се. — Нали ви казах, случи се нещо.

— Не ти повярвахме съвсем — опита се да посредничи мама. — Ще ни кажеш ли най-сетне кой е умрял?

— Кристина! Съквартирантка и приятелка на Дани!

— Какво общо имаш ти?

Сериозно ли говореха? Май наистина не ми вярваха. А и как да ми повярват, като никога не им бях разказвала за Кристина. Очевидно е трябвало да го направя.

— Тя беше и моя приятелка! — изкрещях.

— Какво се случи? — поиска да узнае мама. — Автомобилна злополука?

— Дрога — отговорих кратко. — Умря от мръсен хероин.

— Хероин? — Мама пребледня. — Какво правиш ти при наркомани, Джесика?

— Нищо. Някога съквартирантката на Дани е била наркоманка.

— Мили боже! — Мама ужасено сложи ръка пред устата си. Пръстите й трепереха. — Той ни направи толкова добро впечатление! Защо живее с наркомани? Нали каза, че имал собствено жилище?

Стана ми горещо.

— Разбрахте ме напълно погрешно — опитах се да обясня. — Жилището е негово и той не се занимава с наркотици. Само помогна на Кристина, защото…

Баща ми каза тежката си дума:

— За в бъдеще вече няма да ходиш при този Дани. — Произнесе името като обида. — Явно не ти влияе добре.

— Той ли не ми влияе добре? — попитах невярващо. — Какво е виновен той?

Защо целият свят обявяваше Дани за изкупителна жертва?

Мама ме гледаше със съжаление.

— Той не ми изглежда подходящ приятел за теб. Би трябвало да се върнеш към старите си приятели. Миналото лято беше толкова щастлива с Александър и Ванеса!

— Аз съм щастлива! — креснах.

Сякаш за да ме изобличат в лъжа, по бузите ми потекоха издайнически сълзи.

— Това лято ще замина с Дани в Америка и ще остана там няколко месеца!

Мама отчаяно поклати глава, а баща ми изкрещя в отговор:

— Както искаш. Дотогава обаче ще спиш през седмицата вкъщи. Такива неща да не се случват повече. Оставаш си вкъщи. Ще ходиш на работа и толкоз! Край на дискусията.

Решително изпънах рамене.

— Аз съм голям човек и мога да правя, каквото искам.

— Бъди разумна — помоли ме мама. — Винаги сме ти давали свобода. Онова, което правиш в момента, е всичко друго, само не и почтено.

— Е, нямате късмет — отсякох аз. — В сряда е погребението, а после ще отида при Дани и ще се върна едва когато той се стабилизира поне малко. А това вероятно ще се проточи. Трябва да знаете, че той много обичаше приятелката си.

Обърнах се и оставих възмутените си родители в дневната. След минута обаче проврях глава през вратата и добавих остро:

— Изобщо не ме интересува почтено ли е, или не. Животът никога не е почтен. По-добре е да свикнете.