Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (2)

Октомври 1999

— Северен вятър — изрекох с добре изигран драматизъм и посочих с показалец хоризонта. — Когато вятърът вее от тази посока, не може да се очаква нищо добро.

— Та ти дори не знаеш къде е север — отвърна през смях Ванеса.

Виенското колело бе спряло на най-високото място и аз се подадох навън от гондолата. Театрално протегнах ръце към небето и почти повярвах, че мога да го докосна с върховете на пръстите си. Гледката към далечината беше страхотна.

— Сякаш небето тихо е целунало земята…

— Ей! — Ванеса размаха ръце пред лицето ми. — Какво ти става? Откога си толкова поетична?

— Изобщо не съм. В момента ми хрумна.

Реших да се върна в нормалното си състояние.

Виенското колело се завъртя отново и аз си седнах на мястото. Нетърпеливо забарабаних с пръсти по парапета. Мина цяла вечност, преди да слезем. За тази вечер бяхме намислили много хубави неща и аз горях от нетърпение да започнем.

Слязохме, но усещането за безтегловност продължи. Доволна последвах приятелката си през почти пустия площад. Тя носеше прилепнали дънки и къс пуловер, който при всяко движение разкриваше част от корема й. Ако бе обула подходящи обувки, щеше да подчертае още по-добре дългите си крака. Ала тя мразеше токове и носеше само невзрачни балеринки. Аз не можех да си позволя този лукс. За да я настигна поне малко по ръст и дължина на краката, бях избрала черни ботуши до коленете с високи, дебели токове. Носех шикозен зелено-бял пуловер, който според мен отиваше на дългата ми червено-кафява коса. Октомврийската вечер беше необичайно топла. Само вятърът напомняше, че предстои зима. Духаше от север, бях готова да се закълна в това.

— Ще хапнем ли нещо набързо? — попита Ванеса и ме насочи към свободните места в ъгъла.

Всяка година отивахме заедно на „Канщатер Вазен“^[1]. От години посещението на народния празник бе станало традиция за нас. Преди често се налагаше да ни придружава големият ми брат Торстен, така родителите ни бяха спокойни. Днес за първи път бяхме сами. През лятото с Ванеса бяхме започнали професионалното си обучение. Тя получи мястото си едва-едва, но пък учеше и работеше в Мюнхен, на триста километра от мен. Виждахме се твърде рядко. През следващата година възнамерявахме да вземем шофьорски книжки. Дотогава все някак щяхме да се справяме една без друга. Освен през особени дни като днешния.

Ванеса седна насреща ми. Нахвърлихме се върху пържените картофки. По някое време тя ме срита под масата и посочи с глава наляво.

— Виж, онези ни наблюдават от доста време!

— Така ли? — промърморих и проследих погледа й. На няколко метра от нас седяха трима младежи и очевидно си говореха за нас.

— О, не — прошепнах, — дано не ни заговорят.

Представата, че някой ще ме лиши от скъпоценното време в компанията на приятелката ми, ме вбесяваше.

— Защо? Изглеждат добре.

Огледах скептично тримата. Бяха най-малко двайсетгодишни, дори по-възрастни, и наистина не изглеждаха зле. Единият беше очебийно висок, с широки рамене, гарвановочерна коса и тъмен тен. Сигурно бе испанец, във всеки случай южняк. Другите двама бяха руси. По-дребният бе късо подстриган и носеше очила. Даже от това разстояние забелязах луничките му. Изглеждаше невзрачен, най-много средна хубост, докато другите двама съвсем спокойно можеха да позират за плакат на БРАВО^[2].

Момчетата очевидно забелязаха, че и ние ги наблюдаваме, защото се побутнаха един друг, посочиха към нас и се раздвижиха.

— Страхотно, няма що — изохках, хванах чашата с кола с две ръце и втренчих поглед в течността. От седмици очаквах с радост общия уикенд с Ванеса.

— Добър вечер — поздравиха тримата, щом стигнаха до нашата маса. Очевидно се бяха уговорили предварително, защото заеха места без капчица колебание: испанецът и средният тип вляво и вдясно от Ванеса, третият възседна моята пейка наобратно. Макар че косите му стърчаха на всички страни, той изглеждаше спретнат и невероятно красив. Не като човек, който току-що е паднал от леглото.

Двама за Неса, един за теб, подигра ме вътрешният глас. Двете постоянно бяхме в клинч.

Нищо де, нали има и един за мен, отговорих си. Навярно щях да продължа с този вътрешен диалог, ако една ръка не се беше пъхнала под носа ми.

— Дениъл — представи се красивият рус младеж. От чиста учтивост улових ръката му и вдигнах поглед към него.

Очите му са прекалено сини. Защо носи цветни контактни лещи? Интензивният цвят ме смути, не бях способна да откъсна поглед.

— Който ме харесва, ме нарича Дани — продължи той.

— А който не те харесва?

За частица от секундата успях да го извадя от равновесие, но се овладя много бързо.

— Всички ме харесват! — отвърна той и ме удостои с крива усмивка, толкова прекрасна, че останах да го гледам безмълвно. Май беше свикнал на подобни реакции, защото ми даде време да се осъзная, преди да попита: — А ти имаш ли си име?

С крайчеца на съзнанието си отбелязах, че другите двама се представиха като Рики и Симон. След кратко мълчание събрах сили да отговоря:

— Джесика.

Иначе не съм толкова стеснителна, устата ми винаги работи. Защо това момче така бързо ме извади от равновесие?

— Джесика — повтори тихо той и кимна. После ми зададе въпрос, ала не го разбрах, по-точно не го улових със слуха си, защото бях изцяло заета да го зяпам. Имаше високи скули, тясна брадичка и невероятно хармонични черти на лицето. Постоянната усмивка откриваше редица равни, снежнобели зъби. Бе вдигнал ръкавите на сивия суичър с качулка над лактите. Видях жилести, мускулести ръце. Видях и стройно, очевидно добре тренирано тяло.

Спортист, установи бавно работещият ми ум.

Вътрешно си изръкоплясках иронично, че съм открила очевидното, вместо да отговоря на въпроса му.

Внезапно Дениъл щракна с пръсти на сантиметри от носа ми и ме изтръгна от транса.

— Тук ли си още? — попита развеселен.

— Да — отговорих, трескаво търсейки умен отговор.

— Изнервям ли те? — попита той в най-добро настроение.

— Ами… Работата е там, че предпочитах да съм сама с приятелката си.

— Аха — промърмори той и хвърли многозначителен поглед към Ванеса, която възбудено разговаряше с Рики. Междувременно околните маси се бяха напълнили и общата глъчка не ми позволи да чуя какво си говорят, но беше очевидно, че тя не предпочита да е сама с мен.

Симон се оглеждаше като изгубен и държеше здраво чашата с бира.

— Щом е така… — заяви Дениъл, преметна левия си крак през пейката, облегна гръб на масата и се зазяпа с интерес към хората наоколо. Мозъкът ми напразно се мъчеше да събере оставащата ми интелигентност и се ровеше да открие изгубения ми говор някъде в най-задното ъгълче на центъра на Вернике^[3].

В този момент забелязах фино назъбения белег върху лицето на Дениъл. Виждаше се само при внимателно вглеждане, въпреки че пресичаше цялата лява буза.

— Какво е това на лицето ти? — попитах и посочих бузата му. В следващия миг бях готова да си ударя шамар, че не ми е хрумнало нищо по-добро от този твърде личен въпрос.

За щастие той го прие спокойно.

— За това ли говориш? — Прокара палец по белега. — Направи го баща ми. Удари ме с бутилка по лицето.

— Какво каза?

Сериозно ли говореше?

Той се усмихна, за да отнеме малко от остротата на думите си.

— По недоглеждане. Стана злополука.

— Въпреки това е постъпил много лошо — отвърнах. Не бях в състояние да си представя как подобни неща се случват по недоглеждане. В момента обаче не можех да разчитам на ума си. На входа му беше окачена голяма табела „Затворено“.

Дениъл вдигна рамене.

— Нищо страшно — обясни. — И без белега съм достатъчно красив.

Нагъл фукльо, помислих си, макар да знаех, че е прав. Понеже не ми хрумна подходящ коментар, останах безмълвна и проследих как на Дениъл започва да му става скучно. Той насочи вниманието си към две забележително красиви руси момичета с високи обувки и твърде къси полички. Огледа ги продължително и настойчиво, а аз хвърлих към Ванеса раздразнен и същевременно безпомощен поглед. Тя ми се усмихна сияеща, но в следващия миг отново посвети вниманието си на Рики. Направих физиономия.

Симон също бе открил двете руси момичета.

— Няма да успееш! — извика той на Дениъл.

— Да се обзаложим ли? — отвърна той.

— Три на едно! — викна Симон и протегна ръка през масата. Рики прекъсна разговора си с Ванеса и също се загледа към двете момичета.

— И аз залагам. Четири на едно! — И протегна ръка към Дениъл.

— Двайсет минути.

Дениъл стана, удари ръцете на приятелите си и се запъти към момичетата. Погледнах въпросително Симон и Рики. Те се хилеха глупаво и не ме забелязаха. За миг се запитах дали да подхвана разговор със Симон. С него щяха да ми хрумнат хиляди идеи, щях да приказвам непрекъснато, ала нямах никакво желание. Вместо това погледът ми търсеше Дениъл, който вече бе стигнал до двете момичета и разговаряше с тях. Даже от това разстояние забелязах как те се изчервиха и се закискаха смутено. Дениъл ги обгърна с две ръце и ги повлече извън зрителното ми поле. Остана ми само да седя и да клатя глава.

Какви ги върши този жалък женкар?

След цяла вечност — поне така го усетих — той се върна и триумфално хвърли върху масата бяла картичка.

— И двете! — обяви гордо.

Рики вдигна ръце над главата и изръкопляска три пъти. Симон подсвирна възхитено през зъби и му подаде снопче банкноти. Рики също бръкна в джоба си и сложи банкнота върху масата. Дениъл прибра парите и картичката и седна отново при мен.

— Къде бяхме спрели? — попита любезно той.

— Какви ги вършите, по дяволите? — срязах го.

— Играем — обясни Дениъл. — Наричаме го лов на номера. Всеки уикенд го играем.

— Колко весело! — отбелязах саркастично. Внезапно изпитах жал към Симон, защото беше очевидно, че седмица след седмица той се прибира вкъщи като губещ. Поддавайки се на внезапен импулс, реших да му дам телефонния си номер. Ала Дениъл попречи на намерението ми.

— Скучно ми е! — оплака се той.

— Тогава си върви у дома! — изфучах насреща му, но в същото време пламенно се надявах, че няма да го направи.

— Имам по-добра идея. Ела с мен! — Той скочи, хвана ме за ръката и ме вдигна. Другите ни погледнаха въпросително.

— Къде отиваш? — Налагаше се да тичам, за да вървя в крак с него.

Той спря пред кулата.

— Ще влезем тук — заповяда категорично. — А после ще ми дадеш телефонния си номер.

— Казвам не и на двете! — отвърнах упорито и опрях ръце на хълбоците.

Той ме погледна нежно.

— Ти си различна от другите — установи. — Това ми харесва.

Аха! Мистър Аз-получавам-всичко-което-поискам имал нужда да го срежат! С мен е попаднал на точния адрес.

— Тъкмо започнах да загрявам — обясних.

Той се засмя тихо, сложи ръка на рамото ми и ме привлече към себе си. Очите му потърсиха моите и аз изпитах чувството, че погледът му ме пронизва до кости.

— Идваш с мен. Влизаме. — Дениъл произнесе всяка дума като отделно изречение. Ухаеше на душгел и афтършейв. Коленете ми омекнаха.

— Окей — прошепнах.

Как го прави, по дяволите?

Само след две минути седях в дяволската кула и се вкопчвах страхливо в обезопасителния колан. Междувременно се бе стъмнило и гледката над яркоосветения парк бе зашеметяваща. Стигнахме до края и кулата спря, за да даде последна отсрочка на осмелилите се да се качат.

— Страх ли те е? — попита ме Дениъл.

— Да, по дяволите! — изругах аз и взех твърдото решение да не пищя по пътя надолу.

Претърпях жалък провал, разбира се, и се зарадвах много, когато слязох от кулата без особени увреждания и усетих твърда земя под краката си.

— Много лошо ли беше? — прозвуча съчувствено гласът му.

— Ще те мразя вечно! — Не успях да произнеса тези думи така, че да ми повярва.

Тръгнахме обратно към другите, които вече ни търсеха.

— Отиваме на въртележката — посрещна ни Ванеса. — Идвате ли?

— С удоволствие — отговори Дениъл вместо мен и аз се нацупих.

На въртележката се възползвах от случая да пошепна в ухото на седналата до мен Ванеса:

— Хайде да изчезваме!

— Но защо? — попита разтревожена тя.

— После в тоалетната! — Това беше нашият код за „Спешно трябва да поговорим“.

Сърдита, Ванеса ме последва в дамската тоалетна. Най-после останахме насаме и аз въздъхнах облекчено.

— Какво ти става? — озъби ми се тя. — Веднъж да се запозная със страхотен тип, а ти искаш да се прибираш.

— Ти изобщо нямаш ум в главата си. Тези тримата само ни се подиграват. Видя ли ги какво правят? Свалят момиче след момиче. Приемат го като спорт!

— Е, и? — вдигна рамене Ванеса. — Не съм казала, че искам да се омъжа за него. Само ще се позабавлявам.

— Невъзможна си!

— А ти си еснафка. Хайде де, нали си имаш този Денис или как му беше името? Изглежда фантастично.

— Той е нагъл и надменен. Не мога да го понасям.

— Бъди добричка, дай ми само още един час — примоли се Ванеса. — Тогава със сигурност ще си тръгнем, нали трябва да хванем последния влак.

— От мен да мине! — въздъхнах примирено. — Един час. Ще ти дам знак и ще духнем.

 

 

Отчаяна, изхъмках за трети път и се покашлях преувеличено. Ала Ванеса се направи на глуха.

— Да нямаш жаба в гърлото? — попита Дениъл, който през цялото време беше залепнал за мен като репей. Не, че ми ходеше по нервите. По-скоро в негово присъствие не бях господарка на сетивата си. Вършех неща, които в действителност не исках да направя.

Без да коментирам думите на Дениъл, минах покрай Ванеса и се смесих с навалицата. Най-сетне тя разбра. Последва ме, макар и неохотно. Набързо разбутах хората, нарочно се мушнах в най-голямото гъмжило. Алеите бяха препълнени. На народния празник хората непрекъснато се губеха. Сигурно нямаше да ни е трудно да се отървем от преследвачите. Решена на всичко, хванах ръката на Ванеса и я повлякох след себе си.

— Не може да си тръгнем така! — ядоса се тя.

Моята решителност се превърна в еуфория. Спрях едва когато стигнахме до изхода.

— Отървахме ли се от онези? — изпъшках.

— Да. Супер постижение! — Ванеса беше ужасно вкисната. — Аз го харесвам. Как ще му кажа защо просто сме се изпарили?

Усмихнах се блажено.

— Нищо няма да му кажеш. Никога вече няма да го видиш.

— Той обеща да ми се обади. Само си представи: понякога идва по работа в Мюнхен и смята да дойде да ме види. Занимава се със съобщителна техника и постоянно пътува.

Гневно се ударих с юмрук по челото.

— Дала си телефонния си номер на този нагъл тип? Е, добре, желая ти приятно разочарование. Само недей после да ми ревеш на рамото!

— Няма да го направя.

Завихме по една пешеходна алея и забързахме към спирката. Тук почти нямаше хора.

— Наистина, Джесика! Не се притеснявай за мен. Искам просто да се позабавлявам.

Знаех как Ванеса се забавлява с мъжете. Ускорих крачка и я оставих на доста голямо разстояние зад себе си.

 

 

Не видях приближаването на автомобила. Той изникна сякаш от нищото и се понесе към мен с безумна скорост. Огромно черно БМВ спря напреки на улицата със свистящи гуми и завъртане на деветдесет градуса и ми препречи пътя. Уплашена до смърт, поех шумно въздух и застинах на мястото си. Прозорецът на шофьора се спусна и Дениъл подаде глава навън.

— Не забрави ли нещо? — попита той саркастично и ме изгледа от горе до долу през забележително дългите си мигли. Напълно слисана, поклатих глава. Той протегна ръка от колата.

— Телефонния номер, моля!

— Проклятие! — изсъсках. — Ти явно имаш проблем!

— Права си, но в момента това няма нищо общо — отбеляза сухо той. — Искам номера ти.

— За какво ти е? — поинтересувах се. — Само за да спечелиш глупавия облог?

— Точно така. — Той се ухили, уверен в победата.

— Забрави!

Направих завой, за да заобиколя колата. Той изскочи навън, мина отзад и ми препречи пътя. Няколко посетители на празника, които тъкмо излизаха от парка, се оплакаха шумно от спрелия посред улицата автомобил. Даниел се направи, че не ги забелязва. Наведе се към мен и рече тихо:

— Ако много държиш, ще останем тук до утре сутринта. Няма да се откажа. Искам да ми дадеш номера си.

Безмълвно понечих да мина покрай него, той обаче ме задържа за рамото, сложи палеца и показалеца на свободната си ръка под брадичката ми и ме принуди да го погледна. Сините като океан очи отново се впиха в мен с цялата си сила. Сърцето ми се качи в гърлото, в корема ми се стегнаха в мускули, за чието съществуване дори не бях подозирала.

Даниел наклони глава и се наведе към мен. Миризмата му ме удари в носа.

Не задържай въздуха, Джесика, дишай!

Отворих устни в очакване, затворих очи и се протегнах насреща му. Той се засмя тихо и се отдръпна.

Почувствах се като идиотка.

— Първо телефонния номер — пошепна в ухото ми и извади мобилния телефон от джоба си.

Само за да се отърва от неловкото положение, в което бях изпаднала, му казах номера си. Тържествуващ, той записа цифрите и ги запамети.

— Много благодаря — изрече с преувеличена учтивост и залепи бегла целувка върху челото ми.

После просто ме остави на улицата, качи се в колата и двигателят изрева. Задните фарове светнаха, БМВ-то даде леко назад и спря точно до мен. Даниел ми подаде бяла визитна картичка.

— За да е почтено — обясни той.

Примирено взех картичката.

— За какво беше всичко това? — попитах. — Ти и без това няма да ми се обадиш. А аз със сигурност няма да ти позвъня! — добавих на инат.

Той затваряше прозореца.

— Ще ти позвъня — изрече меко. — Обещавам.

Гумите изскърцаха, колата излезе на задна от задънената уличка. Не знам колко време стоях там напълно изгубена и се взирах в смаляващите се фарове. Най-сетне някой се покашля зад мен.

Ванеса бе опряла ръце на хълбоците и тропаше с крак по асфалта.

Откога стоеше зад мен?

— Видя ли! — заяви триумфално тя. — Наричаш мен откачена, защото съм дала телефонния си номер на някакъв нагъл тип!

Безпомощно вдигнах рамене.

— Не съм виновна, честно. Той ме хипнотизира!