Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (18)

Април 2001

В неделя, преди да се прибера при родителите си вечерта, отидохме да видим Мая. Разходихме я по полето, а по обратния път, както винаги, я възседнахме заедно.

В последно време Дани все по-често ми позволяваше да седя зад него върху понито. До днес съвсем съзнателно обгръщах хълбоците му съвсем леко, понякога слагах ръце върху бедрата му и внимавах да не прекалявам с близостта. Днес реших да направя още една стъпка.

— Внимание — произнесох предупредително, мушнах ръка под тениската му и го помилвах по корема. Не последва отрицателна реакция, затова плъзнах длан нагоре и продължих да го милвам. Кожата му настръхна, но иначе той остана напълно отпуснат.

Постигна целта, зарадва се нещо в мен.

Мушнах и другата ръка под тениската му и го прегърнах, но без да му създавам усещането, че го държа здраво. Облегнах буза на рамото му. Ръката му държеше уверено юздата.

— Дани? — подхванах.

— Какво?

— Аз те харесвам.

Той се засмя тихо.

— Да, и така може да се каже.

— А ти харесваш ли ме? — продължих.

— Аз те обичам.

Изръмжах доволно и добавих:

— Радвам се, че те имам.

— И аз се радвам, че ме имаш — отвърна Дани.

— Щастлива съм — признах си аз. — Всичко е, както трябва. С теб сме заедно, Кристина успя и ще учи и работи, онези типове вече няма да ни досаждат. Ние сме добре. Всичко е добре.

— Да — съгласи се Дани, но аз разбрах, че не казва, каквото мисли.

— Би се получил съвършеният хепиенд за филм — заявих и доволно се сгуших на гърба му.

— В реалния живот няма хепиенд.

— Тогава ние ще си направим — отговорих упорито.

— Мисля, че идеята ти не е чак толкова глупава — промълви тихо той. — Навярно би било редно точно сега, в този момент, да сложим край и всеки да тръгне по свой път.

За секунда изпитах див ужас и трябваше да положа усилие да не се вкопча в него. Този обрат изобщо не ми хареса.

— Искаш ли да сложим край? — попитах.

— Не съм казал, че искам. Но със сигурност би било най-умното. — Дани мълча известно време. — Аз те въвлякох в цялата тази мръсотия — продължи той. — Онези типове няма да ни оставят на мира, освен това имам лошо предчувствие за Кристина. Истинският проблем обаче не е в това. Колкото и да го отлагаме, един ден ще се стовари върху нас с голяма сила.

— Може пък да не стане така. — Бях изпълнена с увереност. — Къде остана оптимизмът ти? Ти си млад, кръвните ти стойности са много добри. Трябва само да изчакаме медицината да открие средство за унищожаване на вируса.

— А това изисква време — възрази той. — Никога няма да спечеля надбягването с времето.

— Ще намерят нещо, с което да държат в шах болестта, докато открият лечението. — Нямах понятие кои са хората, които търсят решение на проблема. — Скоро заразените с ХИВ ще живеят съвсем нормално и ще им се раждат здрави деца, а след време болестта ще бъде напълно победена.

— Навярно си права.

По гласа му не пролича дали го казва само за да не разруши надеждата ми, дали вярва в това, или просто го желае отчаяно.

 

 

След час седях в колата. Тъкмо стигнах до табелата, когато чух необичайно тракане. Звучеше заплашително и не посмях да изляза на шосето. Обърнах и потеглих към жилището на Дани. Нервно отворих вратата и влязох в дневната.

Дани ме погледна объркано и попита:

— Случило ли се е нещо?

— Да — изохках. — Колата ми бръмчи, сякаш ей сега ще се разпадне. Ето, покарай я малко!

Без предупреждение му хвърлих ключа. Дани го улови в последния момент с лявата ръка. Реакцията му беше невероятно бърза. Никога не се притеснявах, че мога неволно да го улуча с нещо.

Видимо без желание, той излезе бос от жилището, а аз отидох до прозореца на дневната. Кристина бе чула завръщането ми и дойде при мен.

— Защо си толкова гневна? — попита ме тя.

— Колата ми не е просто повредена — отговорих. — Онези типове са й направили нещо!

Дани направи кратка обиколка, паркира и се мушна под колата. След известно време се върна при нас.

— Е, какво има? — попитах предизвикателно, сякаш очаквах да си получа колата ремонтирана.

Той вдигна рамене.

— Не съм автомеханик, но причината е някъде в ауспуха. Няма да я караш повече. Трябва да я проверят.

— Страхотно! — Настроението ми падна под нулата. — И как ще отида утре на работа?

— Ще ти дам моята кола.

— Аха. А ти ще вървиш пеша, така ли?

— Първият ми час утре е едва в девет. Ще изляза да бягам по-рано, а после ще откарам колата ти в сервиза. — Дани откачи ключовете от колата си и ми ги тикна под носа. — И да внимаваш — предупреди ме той. — Моята кола е малко по-бърза от твоята, освен това е по-ниска. Не минавай по бордюри.

Раздразнена, грабнах ключовете от ръката му.

— Мога да шофирам — обясних поучително. — Моят бенц е със 150 конски сили. Със сигурност ще се оправя с жалкото ти БМВ!

— Само 190 конски сили плюс чип тунинг^[16]. Спирачката е в средата.

— И аз те обичам!

Целунах го по бузата, излязох от жилището и отключих колата още отдалеч. Все още сърдита, паднах тежко върху кожената седалка. Наложи се да я преместя половин метър напред. Недоволно се запитах как Дани се оправя със синьото вътрешно осветление.

Поех дълбоко дъх. Миришеше на ванилия и на Дани. Настроението ми се подобри. Още с тръгването забелязах, че колата му е доста по-мощна от моята, и се почувствах несигурна. С преголяма предпазливост се добрах до дома си в адската машина.

Мама ме чакаше в коридора.

— Здравей, Джесика, ще вечеряш ли?

При всяко прибиране вкъщи в неделя вечерта чувах този въпрос. И всеки път отговарях едно и също:

— Вече хапнах при Дани.

— Обади се майката на Александър — съобщи весело мама.

— Какво иска?

— Попита какво ще правиш през лятото. Ако искаш, щели да те вземат с тях в Италия.

Преди винаги ходех на почивка с Александър и семейството му. Всяка година прекарваха по четири седмици на един и същи къмпинг в Градо.

— Ох, мамо! — въздъхнах. — Нали знаеш, че с Алекс сме разделени! Това няма да се промени. Защо да заминавам с него?

— Със сигурност ще си прекараш много добре — опита да ме убеди тя.

— Няма да ми дадат четири седмици отпуска — възразих. — Освен това навярно ще замина с Дани.

Все още не бяхме говорили как ще си прекараме отпуската.

— Не е лошо да размислиш — настоя мама.

* * *

В понеделник след работа отидох с колата в дома на Дани. Той все още не се беше прибрал и се уплаших, че проверката в сервиза е продължила твърде дълго. Дано повредата не е голяма. С Кристина приготвихме вечеря: пълнозърнести спагети със сос от сирене и сметана и салата. После почистихме основно кухнята, при което аз ругаех като нюйоркски таксиджия в пиков час.

— Трябва да направим нещо! Няма да им позволя да трошат колите ни!

— Почакай малко! Кой знае, може би нещо се е счупило — опита се да ме успокои тя.

— Един ден ще издера очите на Тара — обещах си.

Междувременно двете с Кристина бяхме ходили два пъти при бившата на Дани в лекарския кабинет. Първо й поискахме сметка, после говорихме с шефа й. Тя, естествено, отрече всичко, но въпреки това получи предупреждение, защото лекарят си спомни, че Тара е била в стаята по време на разговора му с Дани, и ни повярва.

Дани се прибра едва късно вечерта.

— Какво беше повредено? — попитах вместо поздрав.

— Сигурно ще се изсмееш — отговори той. — Нищо не е повредено. Онези шегаджии са пъхнали в ауспуха две запалки и са ги закрепили с ластик. Заседнали са в гърнето и тракането е било оттам. Механиците работиха дълго, докато открият какво е станало.

— Великолепно — отсякох. — Знаех си, че са били онези. Какво ще правим сега?

— Нямаме доказателства.

Вечеряхме заедно. Едва по-късно Дани ми призна:

— Тази сутрин са отчупили звездата на мерцедеса. Всъщност не възнамерявах да ти кажа и помолих веднага да я заменят, но това със сигурност няма да е последно. Наскоро ми откраднаха антената.

— Жалки страхливци! — възмутих се аз. — Вече не смеят да се приближат до теб и си изливат гнева върху колите.

Дани кимна.

— Можеше да се предвиди. Нека да изчакаме. При нужда ще отидем в полицията и ще подадем оплакване. Навярно обаче няма да постигнем нищо.