Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (14)

Декември 2000

Дениъл Аларик Тейлър не искаше да е на двайсет и една. Не искаше да се раздели с детството и младостта, които му дължаха толкова много. Много му се искаше да стане и да направи някоя детинщина. Например, да прекоси реката само по маратонки, независимо от минусовите температури навън. Още по-силно желаеше да извърши някоя голяма лудория, например, да се качи на десетия етаж и да се разходи по парапета на балкона. Обичаше височината, обичаше адреналина. Джесика и Кристина имаха възможност да се уверят в това наскоро, когато се изкачиха заедно на телевизионната кула. Докато момичетата чакаха един етаж по-надолу, той стигна до най-високата платформа, покатери се на парапета и остана там, докато хората от охраната не дойдоха да го свалят. Навярно точно затова бяха измислили да му подарят за рождения ден скок с бънджи. Почивката в планината предлагаше чудесна възможност да го осъществят. Веднъж вече бе скочил с бънджи, още като тийнейджър, и гореше от нетърпение да повтори скока.

Нетърпеливо чакаше навън най-сетне да се развидели. Погледът му се стрелна към прозореца. Не му харесваше, че е затворен, не му харесваше, че стаята е на втория етаж. Ако някой влезеше през вратата, нямаше откъде да избяга. Fight or flight, бий се или бягай. Ако имаше избор, винаги щеше да избере бягството. Не защото се страхуваше да приеме боя, не защото се опасяваше от евентуални наранявания, не — той беше свикнал с болката още от детството си и се бе научил да я изключва почти напълно. Друго беше по-важно: животът отрано го бе научил, че съпротивата сериозно влошава сблъсъка. Колкото по-пасивен оставаш, колкото по-тихо се отдалечиш от напеченото положение, толкова по-добре за всички участници.

Едва сега осъзна, че дори при отворен прозорец на партера бягството не беше добър изход. Не беше редно да остави момичетата, които спяха в леглото му. Значи бе длъжен да се бие. Без да се колебае, щеше да влезе и в най-безперспективната битка, за да ги предпази. Беше готов да умре и за едната, и за другата. Потисна едно цинично изсмиване. Сякаш имаше някакво значение, че е готов да умре за тях. Животът му и без това нямаше никаква стойност.

Стана тихо от леглото. Вляво и вдясно от него спеше по едно момиче и той неволно се ухили. Никога не си беше мечтал, че в този живот ще си има сериозна приятелка, която е наясно с всичко за него. А фактът, че тя се разбираше толкова добре с Кристина, граничеше с чудо. Открай време му беше ясно, че нито една жена на света няма да приеме връзката му с Кристина, но не разбираше защо. А и как щеше да обясни на партньорката си, че за него е съвсем нормално да спи в едно легло с най-добрата си приятелка, докато собствената му партньорка му създава проблеми? Поне за него обяснението беше просто. С Кристина бе абсолютно сигурен, че тя никога няма да го докосне на забранено място, но не това обстоятелство беше най-важното. Много повече тежеше съзнанието, че тя е част от него. Приемаше я като сестра близначка, като свое огледално отражение. Забелязваше колко е атрактивна като жена, виждаше сексуалните й предимства, но те не го възбуждаха. Не вярваше във висши сили или в други спиритуалистични глупости, но беше абсолютно сигурен, че Кристина му е сродна душа.

Набързо премисли дали преди да започне бягането, да не изведе Лайка на разходка, но снощи бяха празнували до късно и я бяха извели чак през нощта, значи можеше да почака до след бягането. Днес смяташе да тича малко по-бързо от обикновено, да пробяга обичайните четиринайсет километра за по-малко от час. Спортът му помагаше най-добре да прогони от главата си нежеланите мисли.

Дани влезе бързо в банята и хвърли бдителен поглед зад вратата. Тъпият му навик, щом влезе в непознато помещение, първо да погледне зад вратата, го нервираше, но до днес не бе успял да се отърве от тази слабост.

Изми си зъбите, облече анцуга и излезе от хотелската стая.

Едва озовал се навън, се затича леко и постепенно увеличи темпото. Пусна музиката на най-високото. Пак му беше тиха. Въпреки гърмящата музика и въпреки обстоятелството, че за пореден път тичаше като луд, вместо да бяга равномерно, мислите се промъкнаха обратно в главата му. В повечето случаи успяваше да овладее въртележката на мислите си, успяваше да ги накара да замлъкнат с добро настроение, оптимизъм и еуфория, но в емоционални дни като този въртенето ставаше неудържимо.

Десет години, бе казала дамата от консултацията. Средно след десет години болестта се проявява. Успя да убеди приятелката си, че не бива да се страхува от посочения срок, но за самия него аргументите се оказаха недостатъчно убедителни. Знаеше, че в много отношения е далеч над средното равнище, ала знаеше също, че има и сериозни дефицити.

Правеше ли го това средностатистически болен?

Дани не знаеше. Дори да беше абсолютно убеден, че във всички области на живота нивото му е далеч над средното, това нямаше да спре болестта. Тя щеше да се разрази, това беше повече от сигурно, и вероятно щеше да го засегне много скоро. Отдавна се беше примирил, че няма да навърши трийсет и една години. Живееше с това съзнание. Какво друго му оставаше? Щеше да е доволен, ако стигне до трийсет.

Много по-силно го гневеше фактът, че ще остави хора, на които искаше да помогне. Кристина. Имаше планове за нея, искаше да й създаде бъдеще, за да може да живее нормално и спокойно, да се справя без него. Тя щеше да го постигне, вече вървеше по правилния път.

Ами Джесика? При мисълта за нея Дани неизбежно ускори крачка. Направи грешка, като се обвърза с нея. Грешка, допусната по чисто егоистични причини.

Отначало беше само игра. Как да заподозре, че тя толкова се е привързала към него? Как да се сети, че въпреки всички фактори против връзката им, между тях ще се получи нещо истинско? Откъде да знае, че ще изгради толкова емоционална връзка с нея? Възможно ли беше човек да има в живота си две сродни души?

Никога не си беше помислял, че ще е в състояние да обича и друг човек, освен себе си и Кристина.

Какво обаче струваше любовта му? Някога обичаше майка си, горещо и съкровено, както правят всички синове. И какъв беше резултатът? Тласна я към гибел и сега в нейния свят нямаше място за него. След смъртта на Лиъм тя тъпчеше любовта му. Той беше обичал и Рекс, с цялото си сърце, но любовта му се оказа недостатъчна да спаси животното.

Точно така, неговата любов не струваше нищо, тя беше опасна.

Ами доверието? Никога, на никого не се беше доверявал така, както на Джесика. Не бе смятал за възможно, че един ден доброволно ще позволи на някого да го докосва, а ето че се случи. Вярваше й безусловно, както и тя на него. Сърцето му го знаеше отдавна, но умът му продължаваше да се бори с промяната. Дани се затича още по-бързо. Знаеше, че един ден ще разбие сърцето на Джесика. Отново и отново се опитваше да прецени как да намали вредата до минимум.

Дали не беше по-добре да се раздели с нея още сега? Или да изчака, докато съдбата ги раздели? Какво щеше да преживее по-леко? Почти винаги отгатваше мислите й, но в този случай не беше възможно, защото тя самата не знаеше отговора.

Бягаше твърде бързо, затова се обърна по-рано от планираното и се затича обратно с още по-високо темпо.

Стигна до хотела мокър от пот, взе си мобилния телефон и свирна тихо на кучето. Лайка дотича при него, размахвайки опашка, и той я почеса по ушите. Още в началото бе обещал на Джесика, че двамата с кучето ще станат най-добри приятели, и бе изпълнил обещанието си. Лайка беше младо куче, още не бе навършила три години и той се надяваше пламенно да надживее поне нея.

Джесика и Кристина все още спяха дълбоко. Дани излезе тихо от стаята и двамата с вързаната на каишка Лайка заслизаха по стълбата.

Никога не би влязъл доброволно в асансьор — тясното помещение му приличаше на ковчег.

Докато се разхождаше с кучето, Дани прочете съобщенията на мобилния си телефон. Безброй поздравления за рождения ден — от ученици и приятели, от Йорг и децата от дома. Прегледа ги набързо с намерението да отговори по-късно. Майка му не се бе обаждала. Дълбоко в себе си Дани знаеше, че тя няма да се обади и до края на деня. Както всяка година. Разочарован, той прибра телефона, въпреки че му се дощя да го метне през поляната, такъв гняв го обхвана изведнъж. Майка му мислеше постоянно за брат му, който никога не беше живял. Едва успя да удържи на напора да зарита дървената ограда на близкото пасище, но не искаше да уплаши кучето.

Дани разтърси глава и се постара да прогони всички неприятни мисли. Сега се нуждаеше от студен душ и от отклоняване на вниманието. Върховете на Тирол бяха заснежени. По-късно ще се изкачи на някой от тях с Джесика и Кристина. Ще пътуват с лифта, това ще му хареса. Ако имат късмет, ще са сами в гондолата и той ще се изкатери на покрива. Само за малко, иначе момичетата ще получат инфаркт. Имаше желание да отиде нависоко и спешно се нуждаеше от адреналин.