Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (32)

Септември 2002

След фотосесията в Карлсруе Дани получи очакваното одобрение. В началото на октомври възнамеряваха да организират голяма рекламна кампания с плакати. Дани щеше да представи известен парфюм на една от водещите фирми. Това беше върхът на кариерата му. След тази поръчка фирмите щяха да се бият за него. Само с тази фотосесия Дани щеше да спечели много повече, отколкото аз бях получила за една година обучение. Вече имаше предложения за нови договори, но все отлагаше подписването.

Заключителните ми изпити минаха доста по-добре от очакваното. Бях подготвена и се представих отлично. Инстинктът не ме измами. В крайна сметка приключих обучението си с обща оценка 1,8. След дълъг период на мълчание родителите ми отново се отнасяха добре с мен и Дани изпитваше огромно облекчение. Силното му желание да се представя добре на изпита ме вдъхновяваше много повече от изнервящите настоявания на нашите.

— Много добре се справи — похвали ме той и ме прегърна. — Имаш право да си пожелаеш нещо много хубаво.

— Нищо не искам — отговорих. Единственото ми желание беше той да е добре.

— Заслужила си го — настоя той. — Избери си нещо.

— Нали ще ми подариш отпуска в САЩ през зимата? Това е повече от достатъчно.

След дълго обмисляне бяхме решили да заминем в края на годината. От злополуката бяха минали повече от седем седмици, ала Дани продължаваше да се бори със счупените ребра. В началото ежедневно правеше дихателни упражнения, докато не започна да диша нормално. Въпреки болките всяка нощ спеше на лявата страна. За съжаление рентгеновата снимка беше отчайваща. Две ребра си оставаха счупени, другите две имаха дълбоки пукнатини. Лекарят му препоръча да се щади повече, но да не взема болкоуспокояващи, за да усети веднага кога се е претоварил. Освен в болницата, Дани не беше употребявал болкоуспокояващи и напълно се бе отказал от спортуването. Незнайно защо, това не бе помогнало. Струваше ми се странно, защото при него раните и счупванията зарастваха бързо и безпроблемно.

В събота сутринта закусихме и той седна на компютъра. След малко ме помоли да отида при него. Седнах в скута му и погледнах към екрана. Беше отворил сайт на борса за автомобили.

— Избери си — подкани ме той.

— Какво да си избера?

— Кола, Дъки, какво друго?

— За какво ми е кола? Нали си имам?

Дани въздъхна и изруга. Защо схващах толкова трудно?

— Аз имам нужда от кола — обясни ми той. — Трябва да съм мобилен, иначе ще превъртя.

— Защо тогава искаш аз да си избера? Две ли ще купиш?

Изнервен, Дани се обърна към мен. Никога не го бях виждала така раздразнен.

— Нарочно ли го правиш?

Поклатих глава и той пак въздъхна.

— Добре, запиши си го в главата: искам да си купя кола, но да я одобриш и ти, защото един ден ще стане твоя.

Постепенно осъзнах за какво става дума и пак се направих на глупава. Откъде се беше взел този песимизъм?

— Защо да ми даваш твоята кола? Нали я искаш за себе си?

Дани ме избута и стана.

— Би трябвало бавно, но сигурно да се примириш с факта, че няма да живея вечно — прозвуча опасно спокойно гласът му.

— Дани… Има ли нещо, което не знам?

— Защо никога не правиш, каквото ти казвам? Защо просто не си избереш някоя от проклетите коли? — сопна ми се той.

— Защото не искам проклета кола! — отвърнах с още по-злобен тон.

Защо в последно време Дани постоянно ругаеше? Преди не чувах такива думи от устата му. Преди се шегуваше, смееше се, правехме глупости. Откакто си отиде Кристина, той започна да ругае.

Днес си спомням онзи ден и изпитвам силно съчувствие към Дани. Разкайвам се за поведението си. Той искаше да ми купи кола, защото ме обичаше и желаеше всичко, което притежава, да остане за мен. Аз обаче се инатях и отказвах да приема, че той няма да кара тази кола, докато я даде за скрап. Сега ми се ще просто да бях отишла с него и да бяхме избрали новата кола заедно. Не защото така щях да се сдобия с нова кола, а за да му доставя радост и да му помогна. През този ден обаче исках само той да престане с ужасното си черногледство.

— Добре — отсече обидено Дани. — Тогава ще купя кола, която харесва само на мен. А ти ще вземеш каквото има.

— Докато получа твоята кола, тя ще е остаряла и няма да я искам.

Дани поклати глава, прокара пръсти през косата си, после замислено скръсти ръце пред гърдите.

— Какво да правя с теб?

Тогава разбрах.

— Ти криеш нещо от мен. Знаеш повече, отколкото признаваш.

През цялото време не ми беше казал нищо, за да ме предпази. Щеше да сподели с мен какво се е случило едва когато се убедеше, че имам сили да понеса истината. Или когато повече не можеше да се отлага.

— Отивам да купя кола. Идваш ли с мен?

Извади от чекмеджето чековата си книжка.

— Нова кола ли ще купиш?

— Да. Не понасям други хора да са използвали моите неща.

— Ти си напълно откачен!

— О, така ли? И защо? Защото ти самата признаваш, че за мен вече не си струва?

Гласът му прозвуча обвинително и хапливо.

— Не съм казала това.

— Но си го помисли!

— Не е вярно!

— А какво си помисли тогава? Че само ще си похарча парите, понеже ще обърна и следващата кола в някой ров или ще я забия в някое дърво? Не съм глупак! И този път ще й направя пълна застраховка.

— Намирам го неразумно, защото бяхме решили следващата година да си купим къща, а сега ти ще дадеш куп пари за нова кола.

Дани изпухтя.

— Мога да купя и двете. Ще платим за къщата по-малко и ще я изплащам по-дълго. — Млъкна за миг, после добави горчиво: — О, забравих: не разполагам с време да изплатя къщата. Защото съм смъртноболен, ако не знаеш.

Защо се карахме? Преди никога не се карахме, нито веднъж.

— Просто си мислех да купим нещо заедно — опитах се да внеса успокоение. — Смятах, че и ти го искаш.

— Никой никога не се е съобразявал какво искам аз — отговори гневно той.

— Аз винаги съм се съобразявала с теб, Дани! Не обвинявай мен за живота си.

— Какво ще правиш сама в къща? Нима искаш да завършиш живота си като вдовица? По-добре да я купиш с човек, с когото ще живееш в нея.

— Знаеш ли какво? — изкрещях, за да му попреча да забележи, че съм готова да заплача. — Върви и си купи най-после проклетата кола!

— Точно това ще направя — отговори Дани спокойно и категорично, без да повиши тон. Никога не ми крещеше.

Без да каже дума повече, той мина покрай мен и откачи ключовете от куката. Обърна се и ме удостои с гневен поглед.

— Щом умра, колата ще стане твоя. Тогава ще се ядосваш, че не си дошла да си я избереш.

Излезе и тресна вратата. Засегната, въздъхнах дълбоко, изтичах до прозореца на дневната и извиках подире му:

— Дани, не ходи пеша, вземи моята кола!

— Не, благодаря. Обичам разходките.

Гневно затръшнах прозореца. И най-упоритото муле проявяваше повече готовност за сътрудничество от него. На всичкото отгоре му предстоеше дълъг път. С тези счупени ребра… Седнах на пода и въздъхнах примирено. Вече съжалявах, че не съм отишла с него.

 

 

Дани отсъства целия ден. В ранната вечер на улицата се появи черно БМВ с червени номера. Следващият модел след старата му кола. По-нисък и, естествено, с външни фарове за мъгла. Дани паркира в края на улицата. Паркира само с три движения, както аз никога не успявах. Излязох навън с въздишка, опрях ръце на хълбоците и зачаках на алеята.

Той слезе от колата широко усмихнат и в най-добро настроение.

— Е, какво ще кажеш?

— Прекрасна е — отговорих саркастично.

Той ми обясни някои технически подробности, но аз го слушах само с половин ухо.

— Намирам я страхотна — завърши с обясненията.

— Добре, значи ще се разкарваш насам-натам с кола, която струва тристайно жилище. Много разумно, Дани, наистина много разумно!

Потупах го одобрително по рамото, за да подчертая думите си.

Еуфорията му отлетя изведнъж.

— Права си — призна той. — Постъпих глупаво.

— Наистина. Но прозрението идва късно, нали знаеш?

Дани ме погледна тъжно.

— Вместо да си купя кола, трябваше просто да ти дам парите. С тях щеше да платиш първоначалната вноска за къщата, която ще купиш с партньора си.

Направих физиономия.

— Защо не ми го каза, преди да изляза? — попита ме обвинително той.

— Какъв нов партньор? Кой казва, че ще пожелая да бъда отново с някого? Престани да планираш бъдещето ми, без да ме питаш!

Не исках да чувам такива думи. В моите мисли нямаше живот без него.

— Планирам твоето бъдеще, защото аз самият нямам бъдеще. — Дани се замисли за миг, после ми разясни плана си: — Ще сложа договора за покупка и всички документи в жабката. Този път по изключение ще внимавам за автомобила. Ще го пазя, за да е като нов, а след смъртта ми ти ще го продадеш. Ще изгубиш няколко хиляди евро, но те са без значение. В сметката ми има повече от достатъчно. Всичко е за теб. Купи си къща с тези пари, живей в нея със семейството си. Да, планът е добър. Какво мислиш, Дъки?

Безмълвно му обърнах гръб и се прибрах в жилището.