Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (3)

Ноември 1999

През деня мобилният телефон беше най-големият ми враг. Нощем сънувах сини очи, преследваха ме и ме пронизваха с цялата си сила. Бях прибрала визитната картичка в чантата си с особена грижливост и оттогава не я поглеждах. Няма да му се обадя, да става каквото ще. А и защо ли? Та аз дори не го харесвам! Той явно не се интересува от мен, иначе щеше да се обади. Щом не го прави… Тайно съзнавах, че е утопия да се надявам на обаждането му, ала обещанието му не ми излизаше от главата.

Вътрешният глас ядно ми се надсмиваше: Ако си мислиш, че той проявява и най-малък интерес към теб, значи си пълна идиотка!

След две седмици се съгласих с вътрешния си глас и бях готова да го забравя.

С Ванеса не се бяхме чували от народния празник, затова реших да й се обадя. Намерих я на мобилния.

— Ей, отдавна не си се обаждала! Да не си натоварена в работата?

Тя бе възбудена — познах я по гласа.

— Здравей, Джесика! Извинявай, нямам много време. Трябва да се приготвя. Рики ще дойде много скоро.

— Какво каза? Нима не си в Мюнхен?

— Напротив. Той ще дойде и ще остане с мен през уикенда.

В гърдите ми се надигна вряща лава от ревност.

— Е, тогава… Забавлявайте се.

Тя усети как се чувствам.

— Какво има?

— Нищо, всичко е наред — изръмжах. — Желая ти приятно прекарване с онзи нагъл тип.

— О, по дяволите! — въздъхна съчувствено Ванеса. — Заради Денис е. Не се е обадил, нали?

— Името му е Дани — уточних сърдито. Защо го наричах така, нали умалителното име беше запазено само за хората, които го харесват? — Да, не се обади. Което можеше да се очаква.

— Съжалявам. Да знаеш, по-късно ще попитам Рики какво става.

— В никакъв случай — отсякох. — Не си прави труда. Никога не съм можела да го понасям.

Въпреки голямото разстояние, което ни разделяше, усетих усмивката й по телефона.

— Всичко е ясно — потвърди тя. — Трябва да тръгвам. Утре, щом остана сама, ще ти се обадя. Обичам те. Доскоро!

Вбесена, натиснах бутончето с червена слушалка. Не бе особено почтено от моя страна да не се радвам на успеха на Ванеса. До преди два месеца бях сериозно обвързана, докато тя от години живееше сама. Раздялата ми с Александър беше дълга и изтощителна. Знаех, че той все още се надява. Обаждаше се, понякога ден след ден, и правеше пореден опит да ме спечели отново. Последните два дни не бях чула гласа му — това граничеше с истинско чудо. Разтърсих глава. Единият прекаляваше с телефонните обаждания, другият се бе скрил. Не ми беше лесно.

Беше едва петък следобед, а аз не знаех какво ще правя вечерта и през целия уикенд. Ванеса не беше до мен, нямаше да отида при Александър. Въздъхнах, взех си чантата и извадих малката бяла визитна картичка. „Дениъл Аларик Тейлър“ пишеше на нея с големи черни букви. Направи ми впечатление необичайният начин на изписване на първото му име. Когато ми се представи, произнесе името по английски маниер. Да не би да е американец? Стори ми се невъзможно. Немският му звучеше перфектно, в гласа му нямаше и следа от акцент.

Под името беше написан адрес. Безигхайм. С кола дотам се стигаше за половин час. С автобус обаче можеше да стане околосветско пътешествие.

В левия ъгъл пишеше: „Обучение по продажба на спортни и фитнес уреди“. И работното му място беше непостижимо за мен без кола. В десния ъгъл прочетох още нещо: „Арена за бойни спортове Юг, треньор на младежи“. Бойни спортове. Страхотно. Ставаше все по-добре.

Извадих мобилния си телефон и набрах номера му. Той се обади след втория сигнал.

— Да?

Преглътнах — и не можах да кажа нищо.

Без да каже дума повече, той затвори. Взирах се в екрана и с мъка се удържах да не натисна клавиша за повторно набиране.

Изнервена, хвърлих телефона на леглото и реших да изляза на дълга разходка с кучето си Лайка.

* * *

Телефонът ми иззвъня необичайно рано за събота. Сърцето ми направи скок, цялата се наелектризирах. С лудо биещо сърце и треперещи пръсти намерих телефона на бюрото и разочаровано установих, че се обажда Ванеса. Пулсът ми веднага се върна към нормалната честота.

— Да? — изръмжах.

— Джес? — Ванеса се рееше в облаците, това се чуваше съвсем ясно. — Той е зашеметяващ. Следващия уикенд ще ти разкажа всичко в подробности.

— Разкажи ми сега — поисках.

— Той е в банята, не мога да говоря! — изсъска тя.

— Аха! — В банята е значи! Пак ме заляха вълни от ревност.

— Добра вест! Следващата събота ще отидем в „Мишата дупка“! — Това беше любимата ни дискотека. — Рики ще ме вземе от Мюнхен. Ще дойдеш ли и ти? — Тя направи многозначителна пауза и съобщи тържествено: — Дани и Симон също ще дойдат.

Честотата на пулса ми отново се покачи рязко — сигурно не се дължеше на споменаването на Симон.

— Никога! — почти извиках.

— О, я стига — настоя тя. — Ще се срещнем на входа в десет. Мисля, че брат ти може да те доведе, а ние с Рики ще те върнем вкъщи.

— Не знам…

В мислите си вече се ровех в гардероба и се питах какво ще облека.

* * *

Торстен веднага се съгласи да ме закара и при нужда да ме върне у дома.

— Няма да се наложи — уверих го, когато спря пред дискотеката. — Кажи на нашите, че ще спя при Александър и ще се върна евентуално в неделя.

Брат ми кимна и аз побързах да сляза от автомобила. Торстен знаеше, че с Александър сме се разделили и че използвам връзката ни само за да оправдая отсъствието си пред родителите. Прикриваше ме, без да задава въпроси.

Несигурно се запътих към „Мишата дупка“.

Симон и Дениъл бяха вече на входа. Забелязах ги още отдалече и се скрих, за да изчакам Рики и Ванеса. Двамата завиха зад ъгъла, хванати за ръка. Забързах към тях.

— Неса!

Тя ме прегърна. Бе облякла плътно прилепнали джинси, а под късото яке носеше блузка без ръкави, която откриваше корема й. Изглеждаше зашеметяващо. Подадох ръка на Рики и кимнах на Симон. Направих се, че не забелязвам Дениъл.

— Надявам се днес да не ни избягаш!

Рики ми намигна многозначително. Аха! Значи Ванеса му е признала всичко и ми е приписала цялата вина за бягството ни. Много благодаря.

Дискотеката се оказа почти празна. Намерихме тихо ъгълче, където щяхме да разговаряме спокойно още поне половин час. Ако изобщо намерех сили да кажа нещо.

Двете с Ванеса седнахме, момчетата отидоха да купят пиене. Дениъл ми донесе бакарди с кола.

— Заповядай! — И се ухили с обичайната си наглост. — Дано питието те направи малко по-разговорлива.

Това единствено изречение бе достатъчно. Направих грешката да го погледна. Въпреки мътната светлина забелязах, че очите му са още по-сини, отколкото ги помнех. Той очерта контурите на брадичката си с палец и показалец и отново ме извади напълно от равновесие.

— Вкисната си, защото не ти се обадих — установи.

Рики и Ванеса не можеха да се наситят един на друг.

Постоянно се държаха за ръка и се целуваха.

Симон пиеше бира и пушеше.

— Би трябвало да си изпълняваш обещанията — заявих обвинително.

— А ти е добре да слушаш по-внимателно — отвърна поучително той. Усетих физически силата на погледа му. — Казах, че ще се обадя, но не и кога ще се обадя.

Глътнах питието на един дъх.

— И кога щеше да се обадиш?

— Винаги си изпълнявам обещанията. Наистина имах много работа. Сериозно ти казвам, щях да ти се обадя.

За малко да му повярвам.

— А, пропо… Ако отново се обадиш на някого и не кажеш нищо, съветвам те преди това да си скриеш номера. — Отпи глътка кола и заключи: — Иначе се получава тъпо.

Бузите ми пламнаха. Надявах се да е достатъчно тъмно и Дениъл да не види изчервяването ми.

— С какво толкова беше зает? — Тонът ми беше твърде превзет.

— Имах важно спортно състезание. Работих през целия уикенд. Това е допълнителната ми работа.

— Значи се занимаваш със състезания по бойни спортове?

Лека-полека започвахме да разговаряме нормално. Тъмнината и бакардито се оказаха приятели.

— Да — отвърна кратко той.

— Печелиш ли понякога? — Окончателно изпразних чашата си.

— Повечето пъти. — Той посочи чашата ми. — Искаш ли още едно питие? Май ти помага.

Кимнах и той отиде да ми донесе още едно бакарди с кола. Отпих голяма глътка. Алкохолът бързо се качи в главата ми. Посочих му чашата.

— Искаш ли и ти?

Той поклати глава.

— Никога не пия алкохол.

— Защо? — попитах изумена.

— Лични причини.

Вдигнах рамене и довърших бакардито.

— А ти какво правиш? — започна да ме разпитва той.

— Езда. Турнири. Главно дресура, до клас Л. Припечелвам по нещо. Занимавам се с любителска радиовръзка. За съжаление разполагам само с един нищо и никакъв апарат с не повече от четирийсет канала. Жалка работа. Постоянно се получават смущения. Някой ден ще си купя уредба с осемдесет канала.

— Аха.

Дискотеката постепенно се пълнеше и разговорът ни ставаше все по-труден.

Ванеса и Рики дадоха знак, че ще танцуват. Симон ги последва.

— Искаш ли да танцуваш? — попита ме Дениъл.

— А ти можеш ли да танцуваш?

Алкохолът е страхотно нещо!

Той кимна и посочи диджея.

— Дотолкова мога.

По вече обичайния си маниер хвана рязко китката ми и ме поведе към танцовата площадка, сякаш бях заловена патица.

В същия момент телефонът в джоба на панталона ми завибрира. Спрях, извадих апарата и му го показах.

— Извинявай, трябва да вдигна.

Отделих се от Дениъл и тръгнах към тоалетната с надеждата да намеря тихо местенце. Той ме последва, навярно се страхуваше да не му избягам пак.

— Да? — почти изревах в телефона. Звънеше Александър. Само той ми липсваше! — Не, не съм си вкъщи. Навън съм… Да, в дискотеката. Не, не с някакъв си тип, а с Неса! Не, няма да се върна при теб. Всичко хубаво. Чао!

Решена да не вдигам отново, прибрах телефона в джоба на панталона си.

— Приятелят ти? — Дениъл въпросително вдигна вежди.

— Бившият ми приятел.

— Ах! — Не изглеждаше много убеден. — Той знае ли го?

— Работя по въпроса. Засега се прави на неразбиращ. — Желанието за танци се бе изпарило. — Трябва да ида за малко при Неса.

Тръгнах веднага, Дениъл ме последва. С ъгълчето на окото забелязах как бялата му тениска флуоресцира под черната светлина.

Мина цяла вечност, докато открия Ванеса. Двамата с Рики танцуваха нежно прегърнати. На метри от тях Симон танцуваше с пухкаво червенокосо момиче.

— Александър се обади — изкрещях в ухото на Ванеса. — Сигурно много скоро ще се яви лично.

Повече усетих, отколкото видях, как тя направи физиономия.

— Защо винаги му казваш къде си?

— Това е нашата дискотека. Той не е тъпак. Ако той дойде тук, Неса, аз ще си тръгна. Ще ме закарате ли?

Приятелката ми не бе особено въодушевена от перспективата да приключи вечерта толкова скоро след полунощ.

— Просто не му вдигай повече. Той няма да те намери в навалицата.

Нуждаех се от още едно питие. Незнайно как бях изгубила Дениъл в множеството, този път не по мое желание. Реших първо да си взема уиски с кола, да се възползвам от благоприятното време и да отида до тоалетната, а после да го потърся — ако дотогава той вече не ме е намерил. Този тип бе залепнал за мен като дъвка в косата.

В момента, когато отидох да си подсуша ръцете, телефонът ми отново иззвъня. Гневно грабнах напитката си от перваза и глътнах уискито наведнъж. Дойде ми твърде много. Внезапно светът около мен се завъртя. Бях извадила телефона от джоба с намерението да го изключа, но без да искам вдигнах.

— Тук съм — заяви Александър.

— Къде си? — попитах тъпо.

— На паркинга пред „Мишата дупка“. Знам, че си вътре!

— Какво искаш? — креснах в слушалката.

— Само да поговорим — опита се да ме успокои той. — Специално дойдох. Нека да си поговорим малко и пак ще изчезна.

Малко свеж въздух щеше да ми се отрази добре. Междувременно тоалетната се люлееше застрашително. Поисках си якето от гардероба и излязох от дискотеката.

Огромният джип „Гранд Чероки“ на Александър нямаше как да остане незабелязан. Бе паркирал напреки на две паркоместа. От уредбата гърмеше музика, четирите фара бяха включени. Александър се бе облегнал на калника от хромирана благородна стомана.

Видя ме и тръгна към мен. Русата му коса бе грижливо оформена с гел, носеше тънкия бежов пуловер, който му бях подарила.

Внезапно присви очи и в погледа му заискри гняв. Посочи с пръст зад мен и попита:

— Коя е онази префърцунена маймуна?

Обърнах се изненадана. Не бях забелязала, че Дениъл ме е последвал и стои на известно разстояние със скръстени ръце. Не бе облякъл якето си, а нощта бързо захладняваше.

— Това е Дани — представих го и забелязах, че отново съм употребила галеното му име. Вече не можех да го променя. — Тази вечер сме заедно на дискотека.

— Добър вечер — поздрави учтиво Дани, ала не направи опит да стисне ръката на съперника си.

— Ванеса значи! — изфуча презрително Александър. — Този какво прави навън?

— Пазя я — отговори Дани вместо мен и ме погледна обвинително. — Пила е малко повече.

Сякаш за да покажа колко е прав, се спънах в собствените си крака и едва не се строполих на земята.

— Оттук нататък аз поемам ролята на пазач. — Александър отвори вратата на джипа. — Качвай се. Отиваме вкъщи.

За малко да последвам рязката заповед и да се запътя към колата. Дани застана пред мен и ми препречи пътя.

— Не би било зле да я попиташ дали иска да си тръгне с теб — обърна се той предизвикателно към Александър.

— Тя тръгва с мен! Край!

Дани не ми освободи пътя. Втренчи поглед в лицето на Александър и го остави да изпита цялата му заплашителна сила.

— Попитай я! — изръмжа той. Изобщо не се учудих, когато Александър изпълни искането му.

— Искаш ли да си тръгнеш с мен? — попита ме той с преувеличена учтивост.

Колебливо поклатих глава.

— Всъщност не.

Дани затръшна вратата на джипа.

— Въпросът е ясен. — Сложи ръка на рамото ми и ме подкани: — Хайде да влезем. Защо трябваше да се напиеш?

За да мога да разговарям с теб…

Забелязал интимния жест, Александър сграбчи Дани за рамото, стисна китката ми и ме повлече към колата.

Едва успях да удържа смеха си. Защо и на двамата толкова им харесваше да ме водят за ръчичка?

Дани ме освободи от хватката на Александър и впи зъл поглед в лицето му. Онзи замахна без предупреждение и щеше да стовари юмрука си върху главата на Дани, но той се наведе и без усилие избягна удара.

— Не ставай глупав — рече спокойно. — Бих помолил да прекратим това шоу. Запази си поне малко достойнство, седни в префърцунената си играчка и се махни оттук.

Без да се поколебае нито секунда, Александър сграбчи Дани за яката. Той бързо се извъртя, освободи се от хватката и изви двете ръце на Александър на гърба. Стегна китките в здрава хватка и го завлече до джипа. Там го пусна за малко, отвори предната врата, бутна го в джипа и затръшна вратата. Накрая почука с длан по покрива.

— Добър път към дома!

Бившият ми приятел кипеше от гняв, ала не посмя да слезе. Пусна радиото с пълна сила и моторът изрева. За момент се уплаших, че ще ни прегази, но той само изкара джипа от паркинга с бясна скорост. Сцената ми се стори позната и отново избухнах в смях.

Дани проследи джипа с поглед.

— Мило момче е този Александър.

— Той поне не се обзалага на телефонни номера.

Седнах на земята. Усетих как се люлее под мен и пак се закисках.

Дани ме наблюдаваше критично.

— Мястото ти е в леглото — отсъди той, хвана ме под мишниците и ме изправи на крака. — Ще влезем за малко да си взема нещата и да кажа на другите, после ще те отведа вкъщи. С колата съм.

— Аз съм си много добре! — обявих тържествено.

Върнахме се заедно в препълнената дискотека и той ме остави на бара.

— Не мърдай оттук! Връщам се след две минути.

Едва сега забелязах, че навсякъде от тавана висяха декоративни мишки. Отново получих пристъп на смях.

Дани се върна и ме измери със загрижен поглед.

— Симон ще се прибере по-късно с Рики. Казах им, че аз ще те закарам до вкъщи. Можеш ли да ходиш?

— Естествено — заекнах, скочих от високото столче и се проснах на пода в цялата си дължина. Дани въздъхна, помогна ми да стана, вдигна едната ми ръка на рамото си и ме изведе на паркинга. Отключи колата с дистанционното и ми отвори задната врата.

Слага те на задната седалка като куче, обади се вътрешният ми глас.

Отпуснах се върху светлата кожа. Направи ми впечатление, че постелките, радио осветлението и дори вътрешната светлина са сини. Сини! Бе обзавел колата според цвета на очите си. Отново получих пристъп на смях.

— Какво смешно има? — попита Дани, който тъкмо се качваше.

— Ти си смешен! — изтърсих.

— Радвам се, че те забавлявам. — Включи джипиеса. — Кажи ми адреса си.

Моментално изтрезнях.

— Какво? — изхленчих. — Не мога да се прибера вкъщи! Нашите ще ме убият!

— Трябваше да си го помислиш по-рано. Казвай адреса!

— Най-добре ме откарай направо на гробищата — помолих театрално. — Със сигурност ще се намери някой свободен гроб. Хвърли ме в дупката и готово!

Чух примирената му въздишка и се отнесох.

 

 

Следващото, което си спомням, е как Дани ме измъкна от колата. Студеният нощен въздух ме удари в лицето.

— Къде сме? — попитах, докато ме буташе пред себе си.

— При мен — отговори той. — Тук поне е по-топло, отколкото на гробищата.

Вдигнах рамене с безразличие. Беше ми все едно, само да мога да спя спокойно.

Стояхме пред малка двуфамилна къща. Дани ме вкара в жилището на партера. В коридора се чуваха тихи гласове.

— Почакай ме тук. — Дани подсили нареждането си със знак с ръка, мина по коридора и влезе в дневната. Аз, разбира се, го последвах. Вдясно имаше огромен диван, който разделяше две помещения. Вляво от мен до стената стоеше телевизор. Даваха някаква комедийна серия. Дани вдигна дистанционното от масата и изключи телевизора. На дивана спеше момиче. Не видях почти нищо от нея — гарвановочерните коси скриваха лицето и падаха чак до пода. Прецених, че е година или две по-голяма от мен. Дани взе от края на дивана памучно одеяло и зави спящото момиче.

— Коя е тази? Приятелката ти сигурно…

Ако не бях толкова пияна, нямаше да се осмеля да попитам.

— Нещо подобно — отговори той и ме избута обратно в коридора. Затвори грижливо вратата към дневната и обясни: — Това е Кристина. Принадлежи към инвентара на дома. Радвай се, че е на дивана. Това означава, че ти можеш да спиш в леглото ми.

Странно защо, наистина се зарадвах. Влязох в спалнята, изпълнена с единственото желание да си легна. Захвърлих ботушите и джинсите в ъгъла и се запитах защо Дани отново въздиша. Тъкмо когато започнах да събличам пуловера, той извади от скрина тениска и ми я хвърли.

— Трябва ти нещо за спане — рече и се обърна, докато се преобличах. Ако не го беше направил, нямаше да се разсърдя.

По тениска и бикини се проснах на двойното легло. Светът се въртеше около мен. Все пак забелязах как той ме зави до кръста и се накани да излезе от стаята.

Следвайки внезапен импулс, посегнах към ръката му и я мушнах под бузата си.

— Остани тук — помолих. — Лошо ми е. Не искам да съм сама. Мисля, че ще умра!

— Не се умира толкова бързо — увери ме меко той. Не бях в състояние да разтълкувам тона му. Бях прекалено уморена, за да помисля върху това.

— Остани! — помолих отново и стиснах ръката му.

— Ще остана.

Легна бавно зад мен и мушна ръка под главата ми, за да се сгуша на рамото му. Внимателно приглади назад кичурите от челото ми и многократно прокара ръка през косата ми. В полусън забелязах колко нежни са докосванията му. Спалното бельо миришеше на него и моментално се почувствах сигурна и защитена. Само след секунди вече спях дълбоко.

 

 

Слънцето огряваше затворените ми очи. Примигнах лениво срещу твърде ярката светлина. Мъчеше ме убийствено главоболие. Цялото легло миришеше така силно на Дани, че веднага си спомних къде се намирам. Другата страна на двойното легло беше празна и не можах да преценя дали там е спал някой. Седнах предпазливо. Когато се движех бавно, пулсиращите болки в главата оставаха в поносими граници. Огледах се любопитно. Спалнята беше боядисана в бяло, аз лежах в спално бельо на сини и бели райета, а мебелите бяха от светъл бук: голям гардероб, две нощни шкафчета и скрин. Не се изненадах от синия цвят на завесите и покривката на леглото.

Стаята изглеждаше добре подредена и чиста, само в един ъгъл лежаха купчина дрехи. Едва след време се сетих на кого принадлежат парцалите на пода и усетих как бузите ми се наливат с червенина.

За последен път зарових нос във възглавницата и вдъхнах дълбоко миризмата на шампоан, душгел и омекотител. С радост бих останала цяла вечност в леглото му, но внезапно се почувствах неловко. Цяла нощ бях лежала тук полугола! Фактът, че той въпреки това не ме беше докоснал, нахлу болезнено в съзнанието ми. Колко още доказателства ми трябваха, че този мъж не проявява интерес към мен? Или беше обратен?

Припомних си в подробности как флиртуваше с двете руси момичета и отхвърлих това предположение.

Надигнах се тромаво и тръгнах да търся банята. Събрах си дрехите и влязох на пръсти в съседната стая. Оказа се не баня, а комбинация от спортен салон и кабинет. В ъгъла под прозореца стоеше бюро, в другия ъгъл висеше боксов чувал. На пода беше разстлана спортна постелка, на тавана бе закрепен лост. На стената висеше голяма колекция от грамоти, във витрината бяха наредени купи. Разгледах ги любопитно. Кикбокс. Защо не играеше тенис или футбол като другите?

Вляво от мен висеше сертификат.

Мили боже!

Миналата година е спечелил световното първенство за аматьори по кикбокс. Фул контакт^[4], средна категория.

Какво всъщност правя тук?

Припомних си, че се намирам в чуждо жилище, само по бельо и тениска, и това ме изтръгна от вцепенението. Излязох в коридора през спалнята и опитах със следващата врата. Пълен успех. Влязох за малко под душа, намерих женски душгел и се сапунисах.

Очевидно Кристина живееше тук, а това никак не ми беше приятно. Коя, по дяволите, беше тя?

Извадих от шкафа хавлия, подсуших се и си облякох дънките. Пуловерът ми вонеше непоносимо на цигари, затова реших да задържа тениската на Дани. Поиграх си с мисълта да използвам четката му за зъби, но не бях сигурна дали синята наистина е неговата. Затова се задоволих да се изплакна основно с вода за уста и грижливо си сресах косата. Използвах дезодоранта на Кристина и се почувствах като новородена. Излязох в коридора със значително пораснало самочувствие, чух как в другия край някой потраква със съдове и тръгнах към шума. Кухнята беше малка и уютна, със светли стени и малка кръгла маса с два стола.

— Наредила съм масата в трапезарията — обади се любезен женски глас от съседното помещение. — Ела при мен.

Трапезария? Колко голямо беше жилището? Защо този човек се нуждаеше от толкова място?

Той не живее сам, Джесика!

Решително минах през отворената врата. Момичето, което бях видяла снощи на дивана, ме посрещна със сияещо лице. Кристина. Имаше крехка фигура и забележително красиво лице.

— Добро утро — произнесе звънко тя.

На всяко друго място и във всяко друго положение щеше веднага да ми стане симпатична, но аз вече бях решила да я мразя завинаги и от цялото си сърце. Облеклото й още повече ме вбеси. Макар да беше есен, тя носеше тесни шорти и широка блузка с тънки презрамки. Пищните й гърди се очертаваха ясно под тънката материя и подскачаха при всяка крачка, което ми наложи заключението, че намира сутиените за излишни. Тя ме измери със смарагдовозелените си очи. Погледът й ме прониза почти като погледа на Дани. Ако очите й бяха сини, навярно щях да ги сметна за брат и сестра — дори само заради интензивния цвят. С изключение на наситения цвят на очите обаче двамата нямаха никаква визуална прилика.

— Заповядай, седни — покани ме учтиво Кристина и ми придърпа стол.

— Благодаря — отговорих и последвах поканата.

— Дани отиде да тича — съобщи тя. — Би трябвало да се върне скоро. Не очакваше да станеш толкова рано. Искаш ли кафе?

— Да, благодаря.

Кристина се пресегна през масата и напълни чашата ми. Автоматично се зазяпах в деколтето й и видях всичко, каквото имаше да се види. В гърлото ми се надигна зелената жлъчка на ревността. Веднага се запитах дали Кристина всяка сутрин налива кафе на Дани по този начин.

Тя ми подаде мляко и захар и аз си сложих и от двете. На масата имаше пресни хлебчета, масло и различни видове мармалад.

— Ти коя си всъщност? — попитах и започнах да пия кафето си на големи глътки, въпреки че все още беше горещо.

— Кристина — отговори тя, — но всички ме наричат Тина.

— Това вече го знам. Тук да не е жилищна общност?

Кристина поклати глава.

— Не това е жилището на Дани. Тук съм само временно. — Виновно вдигна рамене. — Имах си неприятности вкъщи, разбираш ли?

— И той беше така мил да ти предложи дивана?

Тази мисъл ме докара до точката на кипене.

— Всъщност си имам своя стая. Снощи случайно съм заспала на дивана.

Собствена стая за момиче, което е тук само временно? Колко дълго трае временното?

— Радвай се, че съм заспала на дивана, иначе никога нямаше да спиш в леглото на Дани. — Кристина направи драматична пауза и добави: — Със съжаление трябва да ти кажа, че той спа в моето легло.

Нима иска да ме предизвика? Реших да приема предизвикателството.

— Спали сте в едно легло? Чудесно!

Тя се усмихна с обич.

— Не, вчера не. Нали бях на дивана. Но понякога се случва да спя в неговото легло. Особено когато не мога да заспя и се чувствам самотна.

— Трогателно!

В същия момент в трапезарията влезе Дани. Сърцето ми пропусна един удар.

— Добро утро — поздрави той. Носеше спортен екип и беше запотен от тичането. Косата му стърчеше на всички страни. Обърна се към мен с грейнало лице. — Оцеляла си! Това е истинско чудо!

Приближи се до масата и за миг сложи ръка на рамото ми. Усетих как изпод докосването му се разхвърчаха искри. Погледнах го наелектризирана, но той ме остави и отиде при Кристина.

— Отивам да си взема душ. — Наведе се и съвсем естествено я целуна по слепоочието. — Благодаря ти, че си направила закуска, Тина.

Тя му кимна приятелски, а аз проследих излизането му с отворена уста.

Кристина очевидно разбра колко зле се чувствам, защото седна при мен и обясни:

— Не се притеснявай. Дани не ми е приятел. Никога не е бил.

— Обаче изглежда точно така.

Реших поне да се опитам да я харесам и мрачно захапах едно хлебче.

Когато Дани се върна при нас, се направих, че не го забелязвам.

— Добре ли си? — попита той.

— Хм — избръмчах.

— Ела да ти покажа жилището — покани ме Кристина.

Предпочитах да си остана при Дани, но я последвах в голямата дневна. Мебелите бяха от черно дърво, с големи стъклени врати, и аз някак си се успокоих, че не виждам нищо синьо. Кристина отвори вратата към терасата и излезе навън, както си беше леко облечена. Малката градина беше скрита от съседите с висок жив плет. На терасата видях градински мебели, покрити с калъфи. Истинска идилия. Съседната уличка се вливаше в полски път. Влязохме обратно, потрепервайки, Кристина ме преведе през спалнята на Дани към съседното помещение.

— Това е офисът му и същевременно спортен салон — обясни ми тя. — Тук тренира обикновено вечер преди лягане.

Премълчах, че вече съм била в помещението, и се запитах какво й дава право да влиза тук с такава естественост. Тя отиде още по-далеч, като по обратния път през спалнята оправи леглото, изтупа възглавниците и сгъна грижливо завивката. След това ми показа стаята вдясно от входа.

— Това е моята стая — обяви гордо.

По отношение на големината стаята беше идентична с другите, но не разполагаше със съседно помещение. Вътре имаше легло, диван и малко бюро със стар лаптоп. Дрехите й и безброй обувки с високи токове, с които аз не бих могла да стоя права, камо ли да ходя, бяха разхвърляни по пода.

Дани влезе след нас.

— Сега ще те откарам вкъщи — каза той.

Много исках да остана още малко.

— Приятно ми беше да се запознаем — рече Кристина и ми подаде ръка. Учудих се на здравото й ръкостискане при тази мършава фигура. — Кой знае, може пак да се видим.

По тона й не пролича дали желае нова среща, или се надява това да не се случи.

— Да, сигурно — отговорих със слаб глас. — Много благодаря за закуската.

Тя ми махна, аз си събрах нещата и тръгнах след Дани към колата. Той ми отвори предната врата.

— О, значи днес ми е разрешено да седя отпред?

— По изключение. Недей да свикваш.

Дани включи навигацията и аз му казах адреса. От уредбата се носеше епична музика, непозната за мен. Дани намали силата на звука. Изведнъж ме обзе чувството, че трябва да му благодаря. Все пак не е естествено да отведеш в дома си човек, когото едва познаваш.

— Благодаря ти — изрекох тихо. — За това, че се погрижи за мен и изобщо.

— Няма проблем. За в бъдеще обаче пий само каквото ти понася. Най-добре вода.

Дани следваше навигацията и караше доста бързо. Въпреки това се чувствах напълно сигурна и реших да си мълча.

Изведнъж се сетих, че трябва да съобщя на Ванеса какво е станало с мен и че всичко е наред, и ми стана горещо. На телефона ми се появи съобщение:

Успя ли да се прибереш?

Джес? Обади се, моля!

Набързо натраках SMS:

Всичко е наред, Неса. Спах при Дани, сега ме кара към къщи.

Ще се обадя по-късно.

Прибрах телефона и с усмивка се обърнах към Дани:

— Мисля, че твоят приятел Рики здравата е завъртял главата на Ванеса. Надявам се само да не я използва.

— Двамата са достатъчно възрастни, за да знаят какво правят — заяви той.

— Коя е всъщност Кристина?

— Най-добрата ми приятелка. Известно време ще живее при мен.

Реших да се откажа. Така никога нямаше да науча нещо повече.

Пътуването не трая дълго. Дани спря БМВ-то на паркинга пред гостилницата, близо до дома на родителите ми, и дръпна ръчната спирачка. Без да вдигне ръка от лоста, ме погледна с очакване.

— Вече си вкъщи.

Колебливо посегнах към ръката му, понечих да го привлека към мен, да се сбогувам, може би дори да го целуна.

Той издърпа светкавично ръката си, сякаш се бях опитала да го ухапя, и изфуча:

— Остави това.

Загубих ума и дума. Само седях и го зяпах с отворена уста. Той скръсти ръце пред гърдите и зачака.

— Ами… — подех объркана, — аз исках… всъщност… мислех си… аз си мислех…

— Напълно ми е безразлично какво си мислила, Джесика. Довиждане.

Спомних си с каква нежност ме беше милвал по косата само преди няколко часа в леглото. Престанах да разбирам света. Този човек беше живото противоречие.

— Нима сега ме изхвърляш? — попитах обидено.

— Още не, но само след минута.

— Защо изведнъж стана такъв?

Дължеше ми поне обяснение. Той стисна устни и задиша дълбоко, сякаш полагаше усилия да се овладее.

— Чуй ме — заговори малко по-меко. — Съжалявам, ако си ме разбрала погрешно, но аз нямам никакво желание да завържа сериозна връзка и всякакви там дивотии. Животът ми е достатъчно сложен. Нямам нужда от теб в този живот и много бих се радвал просто да изчезнеш.

Усетих болезнено пробождане в областта на корема. Много бързо разочарованието премина в гняв.

— Ти си лицемер, истински жалък лицемер! — изтърсих вбесено.

— Добре — отвърна той опасно спокойно, слезе от колата, заобиколи с бързи крачки и ми отвори вратата. — Настъпи моментът да те изхвърля.

Изскочих от колата, фучейки, и затръшнах вратата.

— Върви по дяволите! — извиках му.

— С удоволствие, но ти ме спираш! — отговори раздразнено той.

Притиснах чантата към гърдите си и минах покрай него с вирната брадичка, без да кажа дума повече. Копнеех да се прибера вкъщи, за да си ближа раните на спокойствие. Щях да започна с най-дълбоката. Още преди да стигна до къщната врата, от очите ми потекоха сълзи на разочарование. Безмълвно оплаках загубата на нещо, което никога не бях притежавала. Вечерта дълго лежах будна, преди да потъна в неспокоен сън.

 

 

Тичам по тясна уличка, цялата запотена. Сърцето ми бие в гърлото, пътят пред краката ми се размива. Обръщам се, трепереща от страх. И зад мен пътят се размива и потъва в море от ледено синьо. Стените отляво и отдясно се приближават заплашително към мен и се превръщат в плътна синя мъгла. Синият цвят е навсякъде, обгръща ме и ме лишава от въздух.