Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (30)

Юни 2002

Прекарахме двайсетия ми рожден ден в града. Организирахме истински шопинг-маратон. Сдобих се с нови джинси и ботуши. Обикновено не съм такава, но онзи ден изпаднах в истинско опиянение. Купувах като луда. При това се бяхме разбрали подаръкът от Дани за рождения ми ден да е малък, защото през септември щеше да ми плати полета до Атланта. Въпреки това той ми купи най-скъпия панталон за езда, какъвто човек може да притежава, и подходящи, свръхскъпи дресьорски панталони.

В края на седмицата отидохме на палатка на Бодензее. Настанихме се на обичайното си място, в самия край на дива поляна, където беше разрешено и за кучета. Имаше и един недостатък — умивалните и тоалетните се намираха доста далече — но ние не се притеснявахме. Брегът беше съвсем близо и разполагахме с голяма част от поляната само за нас. През първата нощ ни изненада силен дъжд, който премина в страхотна буря. Гръмотевиците ме събудиха. Скочих уплашено и установих, че Дани го няма в палатката. Това не ме изненада. Той обичаше бури и други впечатляващи природни явления. И когато си бяхме вкъщи, често ставаше посред нощ и излизаше навън. Оставих Лайка в палатката и закрачих боса през калната поляна. Дъждът беше топъл, но много силен и след секунди ме намокри до кости. Не се наложи да търся дълго — знаех къде е любимото място на Дани и още отдалеч го видях да седи на брега на езерото. Седеше под дъжда върху мократа трева и наблюдаваше бурята. И той беше бос, дрехите му бяха чисто мокри. Тениската и шортите бяха залепнали за тялото му.

Безмълвно седнах между коленете му. Той ме прегърна и дълго гледахме бурята. Ярки светкавици образуваха мрежи от светлина по небето, оглушителен гръм разкъсваше въздуха.

— Аз ще умра — заговори внезапно Дани. — Бях си поставил за цел да живея поне трийсет години, но сега ми е ясно, че няма да го постигна. Няма да дочакам дори двайсет и петата си годишнина.

Пригладих назад мократа си коса и се обърнах към него.

— Защо говориш така? Винаги си бил оптимист. Откъде се взеха тези мисли?

Дани вдигна рамене.

— Получих просветление. Нали знаеш, понякога изведнъж ме обземат странни чувства. Няма нищо общо със сегашното ми черногледство. Не мога да ти обясня.

Побиха ме студени тръпки. Усетих, че замръзвам, а вътрешните ми органи се вледеняват. Спомних си силната му връзка с Кристина и как внезапно бе предрекъл, че скоро тя ще е недостижима за нас. Затиснах си ушите с длани и се опитах да забравя какво съм чула. Исках да се убедя, че това са само думи. Бурята отдавна бе отминала, но аз продължавах да седя като вкаменена.

Дани взе ръцете ми, сложи ги в скута си и ме погледна настойчиво.

— Съжалявам — прошепна. — Никога вече няма да казвам такива неща.

Сърцето ми заудря лудо. Никога вече няма да го каже… Това не означаваше, че вече няма да получава „просветление“, а само, че ще мълчи пред мен, за да ме предпазва. Обхвана ме паника. Не съм от хората, които получават пристъпи на паника, но през онази нощ се паникьосах. Уплаших се, че ще се задуша, посегнах към гърлото си и задишах бързо. Колкото повече дишах, толкова по-малко кислород получавах. Искаше ми се да пищя, но ми липсваше въздух.

Дани ме вдигна на ръце и ме отнесе далеч от мястото, където седяхме, далеч от страховитите му думи. Вкопчих се в тила му, той влезе с мен в езерото и ме пусна в студената вода, която ми стигаше до бедрата. Паниката отлетя мигновено. Главата ми отново се проясни, всички предчувствия внезапно ми се сториха нереални.

— Ела — каза той, хвана ме за китката и ме поведе след себе си. Така правеше винаги.

Посред нощ, под леещия се дъжд, двамата плувахме в езерото напълно облечени. После се върнахме на бегом в палатката, захвърлихме дрехите в тревата, сгушихме се голи и мокри под завивката и се любихме. Притискахме се силно един към друг, за да се стоплим, а аз се молех безмълвно дните край езерото никога да не свършват.

* * *

През юни дойде дълго чаканото обаждане. Полицейският служител Вилдермут ни уведоми, че търсеният престъпник е арестуван. Направил признание, че е примамил Кристина в жилището си с обещание да получи доза, задържал я там против волята й и два пъти я изнасилил. Накрая й връчил замърсения хероин, но дал достоверно обяснение, че не знаел колко е токсичен.

Обвиниха го и в други престъпления. Той направи признания за още изнасилвания на млади момичета и за даване на дрога в неразрешени количества. Освен това имаше предишна присъда за тежка телесна повреда. Осъдиха го на три години затвор.

— Три години — рече горчиво Дани. — Три години за един цял живот. Скоро ще излезе и ще продължи, сякаш нищо не е било, а Тина си отиде завинаги.

— Не бива да мислиш така — укорих го аз. — Дадоха му три години не заради нея. Не го намериха отговорен за смъртта й. Тя е взела дрогата доброволно. Приеми, че е станала злополука. Никой не е искал да стане така, дори онзи тип. Било е нещастен случай.

— Три години — повтори Дани и изпрати към небето първата и единствената си молитва — Моля те, господи, нека да поживея още малко! Обещавам ти, щом онзи излезе, да ми падне в ръчичките. А щом свърша с него, ще ме моли на колене да го убия.