Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (21)

Юли 2001

Дани прекара целия петък следобед във фитнес центъра. Всъщност остана там до късно през нощта. В събота щяха да се проведат състезания за младежи и той държеше да преговори най-важните стратегии с питомците си.

Двете с Кристина се бяхме изтегнали на дивана пред телевизора. Тъпчехме се с чипс и ръсехме трохи по пода. Внезапно се чу дрънчене. Последва удар.

Кристина изпищя и панически се вкопчи в рамото ми.

— Какво беше това?

— Нямам понятие. Пусни ме, ще ида да видя.

Лайка дотича в дневната, също обзета от паника, и се мушна под масата, скимтейки. Наложи се да откъсна Кристина от мен със сила. Излязох в коридора боса. Всичко изглеждаше нормално, но някъде със сигурност имаше нещо счупено. Кристина ме последва. Претърсихме жилището и бързо открихме какво е станало. В нейната стая намерихме сред парчета стъкло камък колкото юмрук, увит с хартия. Кристина простена, придвижи се предпазливо до камъка и свали хартията. Връчи ми я безмълвно и започна да смита натрошеното стъкло. Посланието беше написано с големи печатни букви:

ИЗЧЕЗВАЙТЕ ИЛИ ЩЕ СТАНЕМ НАИСТИНА НЕЛЮБЕЗНИ!

— Ами сега? — попитах я отчаяно. — Това не може да продължава така!

Само преди седмица отново бяха окачили на къщата ни транспарант с няколко любезни думички. Наемодателката се бе обадила по телефона и бе попитала дали не е по-добре да уредим спорния въпрос по нормален начин.

Кристина опря ръце на хълбоците и изведнъж стана много решителна.

— Стига толкова! — заяви тя. — Отидоха твърде далеч. Ще се обадя на Рики и Симон. Ще звънна и на Патрик — той ни е приятел, и мой, и на Дани. Ще повикам и Джузепе. Ще им кажа да доведат още по някого и в петък всички да се съберат тук. Онези винаги идват в петък.

— Какво възнамеряваш?

— Ще обърнем копието. Ще ги издебнем и ще им дадем да разберат.

— Не е ли редно първо да попитаме Дани? — подхвърлих.

— Глупости! Той ще се зарадва! Нали именно той предложи сами да охраняваме колите? Това означава да ги издебнем.

Такава беше Кристина. Наумеше ли си нещо, вкараше ли го в красивата си главица, поставяше всички пред свършен факт и всички бяха длъжни да вървят с нея.

— Наистина ли са ни нужни толкова много хора? — попитах със съмнение. В крайна сметка последния път Дани се бе справил сам с шестима.

— Да, нуждаем се от много хора — заяви твърдо тя. — Добре е да има двама в повече. Ще задържим всички. Нито един не бива да се измъкне.

— А после какво?

— После ще видят звезди посред бял ден. Щом нашите момчета свършат с тях, няма да се появят тук никога вече.

Изпаднала в еуфория, Кристина се втурна към телефона, а аз се заех да лепя счупеното стъкло. Тя се върна след половин час, сияеща от радост.

— Въпросът е уреден — съобщи ми тържествуващо. — Всички ще дойдат. Рики, Симон, Джузепе и Патрик. Ще доведат още един приятел. Като прибавим и Дани, стават шест на шест, разбира се, ако онези са в пълен състав. — И прибави гордо: — Ние с теб също сме тук, нали?

— Дани наистина ще се зарадва — предрекох саркастично.

— Ще му кажем чак утре, след изпита — реши тя и спусна щорите в стаята си. Надявах се Дани да не забележи.

— Имаме ли сделка? — попита ме Кристина.

— Имаме сделка! — отговорих и ударих протегнатата й ръка.

* * *

Момчетата се наредиха около къщата. Дани и Симон отпред, Рики и Джузепе отзад, Патрик и Свен в храстите близо до колите. Кристина и мен затвориха в жилището. Чакахме така вече два часа, ала бяхме изпълнени с увереност.

Дани, естествено, забеляза спуснатите щори в стаята на Кристина, но не си помисли нищо лошо. Или поне не предположи, че някой ни е нападнал с камъни. Разбра истината едва когато ние му казахме. За моя изненада не се наложи да го убеждаваме да се включи в акцията на Кристина — идеята веднага му допадна. Вероятността Кристина да е била в стаята си и да я наранят го вбеси толкова силно, че беше готов веднага да тръгне да търси нападателите. После обаче се задоволи да замени счупеното стъкло.

Облечени в черно, момчетата стояха в скривалищата си и се упражняваха в търпение. Дани със сигурност вече скучаеше до смърт. Дългото стоене неподвижен не беше от силните му страни.

Въпреки че нашият пост беше най-приятният, ние с Кристина също бяхме нетърпеливи.

Късно след полунощ откъм колите прозвуча тихо изсвирване — уговореният сигнал.

Опряхме лица в стъклата на прозорците, но навън цареше мрак и не видяхме абсолютно нищо. Тогава въпреки уговорката излязохме навън.

Онези страхливци тичаха като зайци.

Разпръснаха се на всички страни, преследвани от нашите момчета. Моят поглед търсеше Дани. Той и Симон преследваха двама бандити. Дани беше доста по-бърз от Симон — изпревари го и настигна двамата без усилие. Щом се приближи до първия, скочи на гърба му с цялото ускорение от бягането. За такъв скок на всяко състезание щяха да го дисквалифицират незабавно. Оня тип се просна на земята в цялата си дължина. Дани просто претича през него и спря другия по същия начин. Издърпа го да стане, изви ръцете му на гърба и го поведе към къщата. Първият — познах Пете — бе оставен за Симон и в момента той се стараеше да го завлече до къщата. Джузепе му се притече на помощ и двамата заедно с големи усилия предотвратиха бягството на Пете. Дани бе заловил един от двамата, които онази нощ го държаха за раменете, а Свен и Патрик бяха хванали небръснатия. Рики бе успял да задържи Анджело. Онзи с коженото яке се бе изплъзнал. Тази нощ бяха дошли петима.

Макар и двама, Симон и Джузепе се справяха трудно с Пете. Той се отбраняваше като побесняла мечка, безогледно размахваше юмруци. Макар да беше уговорено само да ги задържат, Патрик и Джузепе се нахвърлиха да ги бият. Всъщност нямаха избор, защото противниците им, естествено, не се оставиха да бъдат задържани без съпротива.

Дани заби лакът в корема на близкия до него с такава сила, че през следващите минути онзи бе изцяло зает с усилието да поеме въздух. После удари Пете изотзад и под ъгъл в колянната ямка и онзи рухна на земята. Дани го ритна отстрани и го обезвреди напълно. За Симон и Джузепе остана само да го завлекат на уговореното място зад къщата. Е, този път Пете поне нямаше да изгуби още някой и друг зъб.

Дани май се забавляваше от акцията. Не бях съвсем сигурна дали да се радвам, или да се тревожа. Той беше импулсивен и когато темпераментът му вземеше връх, беше много трудно да го обуздаеш.

Свен и Патрик се справиха със своя човек без проблеми. Носът му кървеше, той ругаеше непрекъснато, ала бе спрял да се отбранява. Рики водеше сериозна битка с Анджело. Нашите момчета вече бяха завлекли трима от нападателите зад къщата, Анджело обаче продължаваше да се отбранява. Рики надали щеше да успее да го отведе при другите. Патрик му се притече на помощ. Ние с Тина го последвахме.

— Това беше за последно! — извика Рики и за пореден път заби юмрук в лицето на Анджело. После всичко стана много бързо.

— Рики, внимавай! — чух да вика някой. Мисля, че беше Симон.

Предупреждението закъсня. Анджело извади от джоба си ловен нож и прободе Рики. Улучи го в хълбока. Бързо извади ножа и понечи да нанесе втори удар, но не му стигна време. Дани се озова до него с един скок, изрита го в рамото и предотврати Рики да бъде прободен втори път. После сграбчи Анджело за китката, изви ръката му на гърба, стисна я с две ръце и я ритна със стъпало. Ръката веднага се счупи.

— Извикайте линейка — обърна се Дани към нас.

Не си бях взела телефона. Симон извади своя и набра номера на спешната помощ.

Ако онази нощ бях повярвала, че е невъзможно някой да разгневи Дани повече от тогава, сега разбрах, че съм се излъгала. Той изтръгна ножа от ръката на Анджело и го обърна към себе си. Ръката на италианеца висеше под абсурден ъгъл към тялото. Дани започна да го налага с юмрук — удряше с лявата ръка, ножът беше в дясната. Ударите му не бяха координирани. Просто даде воля на яростта си.

Рики коленичи на земята с ръце върху силно кървящата рана. Кристина и аз седнахме от двете му страни. Тя си свали пуловера и го притисна силно върху раната. Симон утешително сложи ръка на рамото му.

Видяхме как Дани запрати Анджело към близкото дърво и той си удари гърба.

— Дани, спри, ще го убиеш! — извика пронизително Кристина.

Той не й обърна внимание. Със свободната си ръка хвана Анджело за гърлото и удари главата му в дървото. Анджело вече не беше в състояние да се отбранява.

— Казах ти — още веднъж и ще умреш! — изръмжа Дани.

Анджело вдигна отбранително здравата си ръка.

— Не съм докоснал приятелката ти! Ти си психопат!

— Прободе приятеля ми с нож. — Дани отново удари главата му в дървото. — Току-що взех решение да разширя обещанието си с още една точка.

— Ти си напълно луд! — изкрещя Анджело. Гласът му се пречупи. Явно бе готов да заплаче.

— Прободен е с нож — чух Симон да обяснява по телефона.

— Престани, Дани! — изпищя отново Кристина, ала не посмя да отслаби натиска върху раната на Рики. — Наистина ще го убиеш!

Станах, за да отида при Дани. Внезапно осъзнах, че споделям тревогата на Кристина. Зави ми се свят. Коленете ми поддадоха.

Почакай малко, посъветва ме вътрешният глас.

— Не съм чак толкова луд, колкото си мислиш — произнесе Дани опасно спокойно. — Само изпълнявам обещанието си.

Той пусна Анджело. Онзи беше твърде замаян, за да побегне. Дани посегна към здравата му ръка, изпъна я грубо и вдигна ръкава на пуловера. Бързо премести ножа в лявата ръка и стисна китката на Анджело с дясната. Приближи върха на ножа към ръката му. Очите на Анджело се разшириха, устата му се отвори широко. В следващия миг рязко се дръпна назад. Дани го удари по слепоочието с опакото на дясната ръка.

— Стой мирно, човече, иначе ще стане още по-лошо! — заповяда му той.

Анджело се подчини. Дани отново приближи ножа към ръката му и направи около десетсантиметров прорез. Вдигна ръкава на своя пуловер, като си помогна със зъби, и направи същия прорез и в своята ръка — с ножа, оцапан с кръвта на Рики и Анджело. Неговата рана беше по-дълбока от тази на италианеца. Кръвта рукна силно. Всички стояха наоколо като восъчни фигури и наблюдаваха случващото се. Затвори очи. Знаех какво е намислил Дани. Човек, който носи в себе си смъртта и има силата да я предава на други, неизбежно се изкушава да го направи. Особено в екстремна ситуация като тази.

Анджело също разбра какво му готви Дани и лицето му изрази ужас.

— Не, човече, недей! Не го прави!

— Така ще разбереш какво е. — Дани говореше спокойно и овладяно, едва ли не любезно. — Навярно и ти ще имаш късмет като мен и ще се запознаеш с мили хора като вас. С такива приятели ще ти е двойно по-забавно.

Дани вдигна окървавената си ръка.

Най-сетне успях да се освободя от вцепенението. Пристъпих зад него и внимателно задържах ранената му ръка.

— Недей — пошепнах му.

— Направи най-сетне нещо, глупава краво! — изфуча Анджело.

Внезапно ме обзе толкова силна омраза към него, че пуснах Дани. Той никога не би постъпил така жестоко, познавах го. Искаше само да уплаши Анджело до смърт.

— Нищо не мога да сторя — заявих на Анджело с добре изиграна безпомощност. — Нали виждаш, той е луд!

Дани отново хвана ръката на Анджело, изпъна я и се приближи опасно.

— Моля те, човече, недей! — изплака Анджело. — Това ще ме убие! Съжалявам! Ще ви оставим на мира. Моля те!

Наблюдавах Дани. Погледът му пламтеше от гняв и изведнъж ме обзе несигурност. Ами ако го направи? Решително посегнах към пръстите му.

Една ръка легна изотзад върху рамото на Дани.

— Не, Дани! — Рики беше станал и се бе приближил към нас. Издърпа Дани по-далеч от Анджело. — Недей — повтори тихо. — Този не заслужава.

Дани пое дълбоко въздух, обърна ни гръб и седна в тревата. С Рики седнахме от двете му страни. Анджело въздъхна облекчено и се свлече по стъблото. След две минути пристигна линейката с лекар от спешна помощ. След още една минута дойдоха три полицейски коли.

Докато санитарите товареха Рики в линейката и повикаха втора линейка за Анджело, полицаите ни обкръжиха. Като видяха колко сме, повикаха още една кола. Изправиха ни един по един до колите, за да ни претърсят за оръжие. Двама се запътиха към все още седящия на земята, силно кървящ Дани, ръцете им бяха на кобурите. Дани забеляза, че все още стиска ножа, хвърли го пред себе си в тревата, за да се вижда добре, и вдигна ръце.

— Всичко е наред — обърна се успокоително към полицаите. — Ще дойда доброволно.

— Иди с вдигнати ръце до колата, постави длани върху капака на двигателя и се разкрачи! — заповяда му рязко единият полицай.

Дани посочи все още кървящата си ръка.

— Не може ли първо да се превържа?

— Не — гласеше грубият отговор. — После ще те превържат.

Дани се усмихна любезно.

— Редно е веднага да спра кръвта. Защото съм ХИВ-позитивен, разбирате ли?

Полицаите се уплашиха.

— Добре, превържи се — кимна единият. — Имаш ли нещо за превързване?

— О, разбира се… Никога не излизам от къщи без аптечка за първа помощ — отговори саркастично Дани.

— Не ставай нахален, чуваш ли!

Един от служителите го удари в гърба и го бутна към полицейската кола. После обаче му даде марля и бинт от тяхната аптечка. Дани се превърза грижливо и послушно положи длани върху капака на двигателя. Полицаят грубо разтвори краката му с ритник и го претърси. Видях как Дани стисна зъби. Не претърсиха нито Кристина, нито мен, вероятно защото не присъстваше полицайка.

След няколко минути подкреплението пристигна под формата на камионетка. Разпределиха ни в наличните превозни средства и потеглиха. Кристина, аз, Дани, двама от онези и Симон се озовахме в камионетката, другите бяха в леките коли. Внезапно се почувствах ужасно уморена и отпуснах глава върху рамото на Дани.

— Внимавай, целият съм в кръв — пошепна ми той.

Беше ми все едно. Улових ръката му. Желаех единствено да се прибера вкъщи и да си легна.

Момчето насреща ни се наведе към нас. Веднага го познах. Онзи със светлосините очи.

— Аз съм Кевин — представи се той.

— Никой не се интересува кой си — отвърна раздразнено Дани.

— Исках само да кажа, че не знаех нищо за ножа. Не беше правилно. В участъка ще дам показания във ваша полза.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна — усмихна му се дружелюбно Кристина.

Кевин одобрително потупа Дани по коляното.

— Бихте се страхотно — рече той.

Дани завъртя очи.

— Просто си затвори устата.

Полицаите ни събраха в участъка и ни държаха в ареста до края на нощта. Един след друг дадохме показания. В крайна сметка двама от другите дадоха показания в наша полза. Разказаха как Анджело извадил ножа си без предупреждение и ранил Рики — само затова Дани го пребил от бой.

Накрая не се случи нищо. Никой не повдигна обвинение и произшествието бе регистрирано като „пиянско сбиване“ между шепа младежи, неочаквано ескалирало в нападение с нож.

Рики извади голям късмет — не бе засегнат нито един орган. Раната щеше да зарасне без проблеми, щеше да му остане само белег.

Анджело остана в болницата повече от две седмици. Счупването на ръката под лакътя се оказа сложно, с много парченца, наложиха се няколко операции. Освен това бе получил тежко сътресение на мозъка и травма от хвърляне. Носът му бе счупен, а разкъсаният далак за щастие се беше капсулирал, така че бе минало без вътрешни кръвоизливи и лекарите спасиха далака му. И накрая: едно от прясно зарасналите ребра, които Дани бе счупил през онази нощ, отново се беше спукало.

За всеобщо учудване и той като другите изрично отказа да повдигне обвинение, въпреки че в болницата многократно са го съветвали да го стори. Но той удържа обещанието си и пожела да сложи край на историята. Оттогава нападенията престанаха.