Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (17)

Март 2001

В първия мартенски петък Кристина, Дани и аз седяхме на терасата и провеждахме военен съвет.

— Не може да продължава така, Дани — повтарях вбесено аз. — Случва се за трети път!

— Наистина, Дани — подкрепи ме Кристина. — Следващия път ще те убият!

Дани бе скръстил ръце пред гърдите и се взираше недоволно пред себе си. Дясното му око бе оцветено в зелено, иначе не му личеше нищо, но последния път онези за малко да му счупят китката. Ръката му беше силно изкълчена и той изпитваше болки при всяко движение.

През дните, когато водеше със себе си Лайка, не се случваше нищо. Ала през седмицата си отидох у дома и Дани излязъл да бяга сам. Точно тогава онези отново го издебнали. Третия път го пресрещнали късно вечерта, когато се прибирал вкъщи, и буквално го извлекли от колата и го замъкнали в храстите. Тормозили го дълго време, извили му ръцете на гърба и го притиснали психически. Заявили му, че е болен и чумав и че ако не се изнесе оттук, ще превърнат живота му в ад.

— И какво, според вас, трябва да направя? — попита изнервен той.

— Да отидем в полицията — отговорих твърдо.

Дани изпухтя и направи физиономия.

Кристина се приближи към него, улови здравата му ръка и го погледна умолително.

— Моля те, Дани — зашепна настойчиво тя. — Страх ме е от тях. Какво ще стане, ако някоя вечер издебнат и нас? Двете с Джесика често се връщаме късно от фитнес клуба. Моля те, иди в полицията. Направи го за мен!

— Добре — предаде се Дани. — В понеделник ще ида в полицията.

— Благодаря!

Кристина го прегърна и го целуна по челото. Над главата му тайно хвърли тържествуващ поглед към мен. Кимнах й признателно. Знаеше как да подхване Дани, за да преодолее ината му. Радвах се, че е до мен.

— Получих място за обучение! — съобщи голямата новина тя. — Започвам през лятото!

Зяпнахме изненадани.

— Нали трябва да стана независима! Не мога вечно да живея при вас!

При вас!

— Този дом е ваш, Тина — възразих. — Но това с мястото за обучение е супер!

— Великолепно! — зарадва се Дани и я прегърна. — Гордея се с теб. Знаех си, че ще се справиш. Разказвай!

— Започвам през септември. Ще работя като продавачка в модния бутик долу в селото. Ще мога да се прибирам пеш. — Лицето й сияеше. — Вече няма да се налага да ме водите и връщате.

Двамата с Дани не бяхме в състояние да си затворим устата от изненада.

— Вече имаш договор? И не си казала нито дума!

Кристина кимна усърдно, изтича в жилището и бързо се върна с договора за професионално обучение.

— Божичко, Тина, страхотно!

Не бях на себе си от вълнение. Кристина наистина бе успяла. Далеч от улицата, далеч от дрогата, щеше отново да води подреден живот.

— Най-късно щом завърша обучението си, ще печеля достатъчно, за да си наема собствено жилище.

Тя погледна с очакване от мен към Дани.

— Виж, Тина — поде Дани и я погледна пронизващо, — аз съм планирал да ти купя жилище. Искам да знам, че си осигурена.

Тя го изгледа невярващо.

— Ти си луд!

— Не, говоря съвсем сериозно. Дай ми още година или две, за да събера малко пари, и ще има достатъчно за тристайно жилище. Приеми го като подарък за обучението и като стимул да го завършиш успешно. — Дани ме погледна въпросително. — Надявам се, нямаш нищо против, Дъки?

— Разбира се, че нямам нищо против — потвърдих. — Парите са твои. Можеш да правиш с тях, каквото искаш.

— Но как така? — Кристина поклати неразбиращо глава. — По-добре си купете жилище за вас двамата.

Дани кротко я притисна до гърдите си.

— Тина — обясни той колебливо, — много добре знаеш, че няма смисъл да купувам жилище за мен. Един ден, когато вече няма да ме има, искам ти да заемеш своето място в живота.

За втори път Дани споменаваше, че един ден ще се наложи да ни напусне. Гърлото ми се стегна заплашително. Ето я пак темата, която избягвахме както дяволът светената вода. Въпреки че никога не бяхме говорили открито, тя беше винаги с нас. Като пулсираща, постоянно гнояща под кожата рана. Силно ми се прииска да си натъпча ушите с памук.

Кристина издаде долната си устна напред и котешките й очи се напълниха със сълзи.

— Не искам да ми купуваш жилище — заяви тя с детско упорство. — Не искам нищо от теб, нищичко, искам само да си тук. Нямаш право да ме напуснеш!

Буцата в гърлото ми стана още по-голяма. Примигвах, за да прогоня сълзите, които напираха и в моите очи. За пореден път осъзнах колко силно обичам Кристина и колко погрешно я бях оценила в началото.

С голяма нежност Дани я сложи в скута си и я притисна силно. Тя се сгуши на гърдите му и дълбоко изрязаното потниче разкри голите й гърди. Тази гледка отдавна вече не ме смущаваше.

— Тина, скъпа моя… — Дани притисна мократа й от сълзи буза във врата си. — Нямам намерение да те напусна. Ще остана още много години с теб. Един ден ще умра, но дотогава ти отдавна ще си омъжена и ще имаш деца. Вече няма да се нуждаеш от мен.

— За какво ми е тогава жилище? — попита предизвикателно тя.

— Защото аз искам така! — настоя Дани. — Ти си моето семейство. Един ден ще получиш всичко, което ми принадлежи. — Дани се обърна за малко към мен и добави: — И за теб ще измисля нещо. Искам и ти след смъртта ми да си намериш мястото в живота.

Отбранително поклатих глава.

— Аз винаги ще се нуждая от теб, Дани! — изхълца Кристина.

Той й изтри сълзите с палец.

— Ти ще се справяш чудесно без мен, но дотогава има предостатъчно време. — Приятелски, но енергично я отдели от себе си. — Хайде, момичета, пригответе се. Отиваме да хапнем навън, а после ще отпразнуваме успеха на Тина.

Предостатъчно време! По-късно често щях да си припомням това изречение. Когато стана ясно, че никога няма да имаме достатъчно време.

 

 

Излязохме от ресторанта и решихме да отидем някъде на кафе и да се откажем от празнуването. Кристина и без това почти не пиеше, а Дани беше заклет въздържател — по причини, които междувременно бях започнала да смятам за много убедителни.

Кристина си поръча лате, Дани и аз — капучино.

— Искате ли в събота вечерта да отидем в Канщат? — попита внезапно Дани. — Започва пролетният празник.

— О, да — съгласих се аз, а Кристина запляска въодушевено.

— Нали там се запознахте!

Кимнах. Преди повече от година и половина. Онази октомврийска нощ сякаш беше от друга епоха.

— Колко романтично. Аз обаче няма да дойда с вас — заяви Кристина.

— Съвсем спокойно можеш да дойдеш, Тина — увери я Дани и потисна усмивката си. Явно си беше спомнил как се бяхме запознали. — Не беше чак толкова романтично.

— Няма да дойда — повтори уверено тя, но внезапно вдигна глава и се ослуша.

— Какво има?

Дани веднага забеляза промяната в поведението й.

— Шт! — изсъска тя. — Чувате ли?

Изражението й се вкамени, лицето й побледня. Погледът й се насочи към двете възрастни дами, седнали встрани от нашата маса.

— Онези говорят за нас.

Затаихме дъх и се вслушахме. Скоро чувахме всяка дума.

— Какъв позор! Просто не мога да повярвам, че тук живеят такива!

— Човек вече никъде не е сигурен.

По-възрастната от двете — белокоса, със студено къдрене и очила — се обърна нарочно към нас.

— Той ще донесе у нас чумата на хомосексуалните. Трябва да го изгонят от страната!

Другата жена — доста закръглена, с ужасна блуза на цветя — изшушука в отговор:

— Наистина ли е обратен? Очевидно общува интимно и с жени!

Преглътнах мъчително. Нима не разбираха, че ги чуваме?

— Чух, че бил наркоман. — Мисис Студено къдрене дори посмя да ни посочи с пръст. — Всичките са наркомани. Със сигурност са заразени с онази болест.

Другата жена също погледна към нас и забеляза, че сме ги зяпнали с отворена уста. Бързо ни обърна гръб и продължи разговора с понижен глас.

— Да си вървим — пошепна Дани.

— Ей сега ще ида при тях и ще им цапна по един! — изфуча Кристина.

Аз не бях в състояние да говоря.

Дани плати и ни поведе навън, към колата. Вървяхме безмълвно. Бях толкова бясна, че ей сега щях да експлодирам. Дани включи двигателя и завъртя на първа.

— Ще се върна в заведението — заявих внезапно аз.

— Няма полза, Дъки. Остави.

Слязох, преди той да е потеглил.

— И аз идвам! — викна Кристина и също изскочи от колата.

Дани изключи двигателя и изръмжа нещо от рода на „Тъпи женски!“. Със сигурност не говореше за жените в кафенето.

Без да знам какво всъщност възнамерявам да сторя, се насочих право към масата на двете възрастни жени. Придърпах си стол и го възседнах наобратно. Кристина последва примера ми.

— Значи, би трябвало да ни изгонят от страната, така ли? — попитах небрежно.

Двете лели ме зяпнаха смаяни.

— Защото сме заразени, така ли? — допълни със същия тон Кристина.

— Не вас — обясни успокоително мисис Студено къдрене. — Само младия мъж, който седеше с вас. Той е наркоман.

— Това не е вярно — усмихна се любезно Кристина. — Наркоманката съм аз.

Объркани, жените се огледаха за помощ от персонала.

Кристина се наведе напред и зелените й очи прободоха жената с грозната блуза на цветя.

— Как ли се чувства човек, който знае, че ще умре, а вместо разбиране получава само глупави коментари от глупави стари жени?

— Тръгваме си — заяви мисис Студено къдрене на приятелката си.

— Той сам си е виновен — защити се другата, трепереща под обвинителния поглед на Кристина. — Щом води такъв живот!

Само за миг изражението на Кристина се промени. Огледа се наоколо с разширени от ужас очи, сякаш търсеше помощ.

— Като дете бях изнасилена! — изплака внезапно тя и даже изтръгна от очите си две сълзички.

— Мили боже! — Бабата с грозната блуза притисна ръка към устата си. — Това е ужасно!

Включих се в играта.

— Остава ни само да се молим онзи тип да не е бил заразен от болестта на хомосексуалистите. Иначе сигурно ще умреш!

— Да, мисля, че беше заразен. — Устните й затрепериха. — Аз ще умра!

Театрално стиснах ръката й.

— Трябва веднага да напуснем страната!

Кристина се обля в сълзи и захълца неудържимо.

— Не искахме да кажем това — подхвана мисис Студено къдрене, докато другата отчаяно махаше към сервитьорката. — Казахме само…

Издърпах хълцащата Кристина от масата.

— Да си вървим. Досаждаме на дамите. Ще идем в друго кафене. Дано и там да не ни одумват.

— Това е нещо съвсем различно!

Мисис Студено къдрене стана и възмутено опря ръце на хълбоците.

— О, така ли? — отвърнах цинично. — Различно ли е? Сигурни ли сте?

Без повече думи прегърнах плачещата Кристина и я изведох от кафенето. Двете баби бяха напълно объркани. Ако поне за минута се замислят върху казаното от нас, ще сме постигнали успех.

Щом излязохме, Кристина изправи гръб, изсмя се и вдигна ръка. И аз се засмях и я ударих.

Като ни видя, Дани включи двигателя. Качихме се в колата, без да спираме да се смеем.

— Сега по-добре ли сте? — попита той.

— Тъй вярно! — отговорихме едновременно.

 

 

В крайна сметка двамата с Дани отидохме на пролетния празник без Кристина. Нищо не бе в състояние да я накара да ни придружи. Според нея — въпреки всичките ни контрааргументи — в нашето излизане имало нещо романтично и нейното място не било там.

Тръгнахме си малко преди полунощ. Градината на съседната къща беше ярко осветена, навсякъде висяха лампиони. Гърмеше музика. Явно имаше голямо празненство. Съседната улица беше претъпкана с паркирали коли. Обикновено успявахме да паркираме двете големи коли без проблеми, но днес това се оказа невъзможно.

— Ще спра на паркинга пред гробището и ще се върнем пеша — реши Дани.

Нощта беше много топла. И двамата не носехме якета, само леки суичъри, и перспективата да се поразходим беше по-скоро примамлива, отколкото смущаваща.

Дани заключи колата, двамата се уловихме за ръка, минахме покрай гробището и тръгнахме по спокойната тясна улица към къщи.

— Имаме си компания — пошепна ми внезапно Дани.

Огледах се уплашено. Доста време не виждах нищо, но най-сетне забелязах малко отстрани и отзад две неясни фигури. Отляво се движеха други две сенки, отдясно беше високият зид на гробището. Стиснах ръката на Дани, но той продължи да върви съвсем спокойно, даже не ускори крачка. Само след секунди ни обкръжиха.

— Здрасти, ей, вие двамата!

Едър, тъмнокос южняк с конска опашка се изправи пред нас.

— Нямате ли си друга работа, освен да ме дебнете по цяла нощ?

В гласа на Дани нямаше и следа от безпокойство. Говореше като изнервен човек.

— Чакахме те — заяви тъмнокосият.

Прецених, че е в средата, а може би и към края на двайсетте.

— Ти паркира твърде далече и сам ни осигури много добра възможност да ви придружим.

— Много благодаря, но можем да се приберем и сами — изръмжа Дани. — Започвате да ми досаждате.

Направи крачка напред и се опита да мине покрай другите отляво. Трима души ни препречиха пътя. Други трима застанаха зад нас. Всичките горе-долу на една възраст, облечени изцяло в черно. Направи ми впечатление, че всички носеха черни ръкавици.

Подли страхливци, помислих си гневно. Щом толкова искат да пребият Дани, поне да рискуват да влязат в досег с кръвта му.

Южнякът пристъпи към мен и ме удостои с усмивка.

— Казвам се Анджело — представи се учтиво. — Ти коя си?

— Върви по дяволите! — изфучах.

Той се приближи още малко към мен. Дани понечи да застане пред мен, но другите веднага го хванаха. Един от стоящите зад нас го сграбчи за лявото рамо, вторият — за дясното. Дани спря.

— Браво — каза им одобрително той и се огледа. — Пак шестима срещу един. Моите уважения. Страхотно постижение.

Анджело махна небрежно на един от типовете зад нас да излезе напред.

— Пете, я обясни още веднъж на нашия приятел какво искаме от него. Подробно, ако обичаш! Той явно е от бавно загряващите.

За момент се запитах дали да не им кажа, че Дани притежава черен колан по спортно карате и втора майсторска степен по кикбокс, но реших да си мълча. Сигурно нямаше да ми повярват, а ако ми повярваха, щяха да се запалят още повече.

От другата страна на гробището се появи възрастен мъж, излязъл на разходка със своя бийгъл. Щом забеляза облечените в черно фигури, той забърза в другата посока. Така и не успях да си поема въздух, за да го повикам.

Пете излезе напред. Беше половин глава по-нисък от Анджело, имаше грозен крив нос — изглеждаше, сякаш многократно е бил чупен — и носеше черна вълнена шапка. Пете обхвана брадичката на Дани с палец и показалец и го принуди да го погледне в лицето.

— Искаме да си ометеш болния обратен задник оттук. Събери си багажа и си върви.

— Никъде няма да отида!

— Пак ли ставаш нахален?

Пете го погледна заплашително в очите, Дани му отговори с гневен поглед.

По дяволите, Дани, ти си пълен идиот, наругах го мислено. Не ги ядосвай повече. Гледай в земята, преструвай се, че те е страх, дай им, каквото искат. Може пък да те оставят на мира.

— Майната ти — изрече Дани, без да откъсва поглед от негодника насреща си.

Пете изгуби битката с погледи и направи крачка назад. Неочаквано замахна и заби юмрук в лицето на Дани.

За момент затворих очи. Трябваше ли да гледам?

От носа на Дани рукна кръв. За миг той присви едното си око, потисна болката, всмука кръвта и я изплю върху панталона на другия. Пете отскочи назад отвратен.

— Заразен съм! Не го прави пак, ти, болен педераст!

Отново се нахвърли върху Дани и заби юмрук в корема му. Дани изобщо не се впечатли. Умееше да стяга коремните мускули и сигурно не беше усетил удара. Само че онези все още не бяха свършили с него. Двама продължаваха да го държат за раменете и той не бе в състояние да се помръдне. Направи ми впечатление, че мъжът отляво носеше дяволски скъпо кожено яке с избродирана мъртвешка глава. Навярно щяха да го открият по него.

Двама от нападателите стояха на известно разстояние, все едно на пост, въпреки че не се виждаше жив човек, който би могъл да ни се притече на помощ. Внезапно се зарадвах, че Кристина не бе дошла с нас. Тя щеше да преживее истински ужас.

Анджело пристъпи към Дани и също като Пете обхвана брадичката му. Изведнъж се изсмя високо.

— Я вижте — извика той в най-добро настроение. — Досега не го бях забелязал.

Показалецът в ръкавица бавно се плъзна по финия белег върху лицето на Дани. В следващия миг Анджело завъртя главата на Дани така, че приятелчетата му да могат да видят лявата буза.

— Явно някой преди нас му е дал да разбере.

Анджело продължи да опипва лицето на Дани. Провери и другата буза.

— Наистина е жалко — заяви той. — Да обезобразиш такова красиво лице! Ц-ц-ц! Колко неприятно. Хайде, кажи ми кой беше!

— Това изобщо не те засяга!

Двамата отзад извиха ръцете на Дани на гърба и за момент той изохка уплашено. Сигурно бяха улучили ранената му китка.

— Кой ти направи това, питам!

Анджело се приближи още до него.

— Върви в ада! — изфуча Дани.

Анджело замахна и го цапардоса по брадичката с опакото на ръката. При следващото си движение заби лакът в стомаха му.

— Не ставай нахален — предупреди го той с вдигнат показалец. После внезапно се провикна весело: — Знам кой е. Със сигурност са били родителите ти. Малко след раждането ти.

Майчице! Улучи болезнена точка, мина ми през главата. Надявах се да е достатъчно, за да предизвика Дани. Дишането му се бе ускорило забележимо. Явно му беше трудно да се овладее.

Защо, по дяволите, изобщо се владее?

— Още тогава не са те искали — добави Анджело.

— За бога, Дани! — викнах към него. — Сритай го най-сетне в проклетата муцуна!

За момент изглеждаше, че той ще направи точно това. Мускулите на раменете му се опънаха, премести тежестта върху десния крак. Точно в тази секунда обаче Анджело сложи ръка върху ключицата му, плъзна я бавно и предизвикателно по гърдите, слезе към корема, а после се върна към рамото.

— Ти никога не би направил подобно нещо, нали? — произнесе сладникаво той.

Дани моментално се скова. Затвори очи, за да се справи с надигащата се паника. Проумях, че сега онези ще могат да правят с него, каквото си искат, а той няма да предприеме дори опит за самоотбрана.

Толкова пъти бях присъствала на състезания, толкова пъти бях гледала как обезврежда противниците си без усилие, а сега стоеше пред мен като вкопан в земята и позволяваше на шепа негодници да го пребият. За пореден път.

— Каза ли нещо, сладурче?

Пете застана плътно до мен.

— Я млъквай! — изсъсках.

— Какво ще кажеш да я отведем у нас за тази нощ? — извика Пете към Анджело. — Ще я употребя за най-различни страхотни неща! — И направи вулгарно движение с юмрука към устата.

— Стой далеч от нея! — изръмжа Дани.

Анджело погледна развеселено единия, после другия и заръкопляска в еуфория.

— Улучихме! — изрева той. — Намерихме слабото му място! По всичко личи, че тази нощ ни предстоят още забавления.

Дани проумя, че е сгрешил, и гневно захапа долната си устна.

Анджело се приближи плътно до мен.

— Хайде, сладката ми, ела при нас.

— Ти също стой далеч от нея!

Тонът на Дани се бе променил. Вече не звучеше изнервено и гневно, а заплашително.

Двамата мъже, които го държаха, не забелязаха промяната. По-дребният имаше кротки светлосини очи и за миг се запитах какво търси в тази банда. Двамата също се присъединиха към радостния рев на другите, но съвсем закономерно хванаха Дани по-здраво и се разкрачиха, за да избегнат евентуални ритници. Приближи се и един от другите, дето уж стояха на пост. Широкоплещест и небръснат, той се разположи зад Дани и скръсти ръце на гърба, ала остана извън обсега му.

Заподозрях какво възнамеряват. Да го раздразнят до кръв, за да го принудят да ги нападне. С жертва, която се бие отчаяно, забавлението щеше да стане още по-приятно. Щом се налагаше да ме използват, за да постигнат целта, щяха да го направят.

Анджело се приближи още и телата ни се допряха. Миришеше на евтин афтършейв и цигари. Излъчваше ужасяваща властност. Пулсът ми се ускори.

— Какво ще се случи, ако си позволим да се позабавляваме малко с нея? — попита войнствено Анджело.

Видях как Дани за втори път едва забележимо премести тежестта си, сега леко назад. В същия миг той прецени положението с поглед, вслуша се в движенията зад себе си и мислено измери разстоянието до нападателите. Тайно се зарадвах. Тази нощ нямаше да трае вечно. Дани бе стигнал до точката на кипене. Сега ставаше въпрос за мен и той нямаше да се забави много.

— Няма да повторя още веднъж. Веднага се махни от нея!

Дани бе взел решение да се бие. Поредното предупреждение беше без значение. То послужи само за отклоняване на вниманието и му осигури удобен случай.

Анджело се изсмя, сложи ръка на рамото ми и посегна към гърдите ми.

Дани се освободи с едно-единствено движение. Светкавично изтегли раменете си напред, извади от равновесие двамата негодници, увиснали на ръцете му, запрати ги напред, а той самият се наклони назад. Небръснатият тип зад него направи крачка напред. Дани замахна с крак, направи завъртане на 180 градуса във въздуха и опакото на стъпалото му улучи мъжа в лицето. Чу се застрашително изпращяване и онзи се свлече на земята. Пете и двамата, които бяха държали Дани, се нахвърлиха едновременно върху него с намерението да го обездвижат. Единият го хвана за рамото. Дани го стисна за китката, изтегли го през гърба си и го тръшна силно на земята. Падналият беше онзи с кротките очи. Изохка и макар че веднага се изправи, не посмя отново да посегне към Дани. Пете го хвана с две ръце изотзад, а мъжът със скъпото кожено яке направи грешката да се приближи отстрани. Дани замахна отново с крак и сайд-кикът улучи противника два пъти в стомаха. В същото време лакътят на Дани се заби в лицето на Пете. Онзи го пусна, хвана се за лицето и изплю кръв.

Шестият от бандата, който бе стоял на пост, избяга безмълвен.

Анджело наблюдаваше представлението от известно разстояние. Хвана ме здраво и ме постави пред себе си, за да ме използва като прикритие. После изкрещя към Дани:

— Ако направиш само една крачка, ще й счупя…

Дани изобщо не го чу. Времето за разговори бе изтекло. Без да се колебае, той направи скок. Прелетя на милиметри от мен и улучи Анджело отстрани. Онзи отлетя на метър назад, изпищя и се стовари на земята. Дани не му остави време да се надигне, а го сграбчи за яката, издърпа го и му нанесе два юмручни удара в лицето. От носа на Анджело пръсна кръв и той изпъшка:

— Ти да не си полудял?

Дани спря за миг, сложи ръка върху гърлото на Анджело и му каза тихо:

— Ако още веднъж докоснеш приятелката ми, ще умреш, обещавам ти!

Погледна го пронизващо, после натисна главата му надолу, докато се опря в хълбоците. В заключение светкавично изстреля коляното си нагоре и го заби в ребрата на противника. Чу се пращене на кости и Анджело изпищя. Дани го пусна на земята и се огледа.

На няколко метра от нас мъжът с коженото яке тъкмо се надигаше. Пете се гърчеше и плюеше кръв. От другите нямаше и следа.

Застанах до Дани.

— Ето на! — заявих. Не успях да се удържа и се ухилих широко. — Ето че става!

— Той те докосна — прозвуча почти тъжно гласът му.

— Не беше чак толкова страшно — успокоих го. — Нищо не ми стана. Всичко е добре!

— Какво ще правим сега с него? — попита ме Дани и подритна проснатия на земята Анджело, който хленчеше тихичко. Вдигнах рамене. Дани клекна до него. — Страхотни приятели имаш — отбеляза сухо той. — Набързо се ометоха.

Хвана го и го вдигна. Анджело простена.

— Ти ми счупи ребрата! — изпъшка той.

— Знам — отговори Дани. — Ще го преживееш.

— Проклет наркоман! Никой няма право да ми чупи ребрата. Няма да се отървеш. Ще ми платиш, гаден педераст!

Дани го пусна рязко и Анджело отново се загърчи на земята.

— Нищо му няма — установи Дани. — Ако счупените ребра бяха наранили белите дробове, нямаше да ругае така.

Изтри с опакото на ръката кръвта, която все още капеше от носа му. Извадих от чантата си хартиена кърпичка и му я подадох. Той си почисти носа и отстрани, доколкото беше възможно, кръвта от ръцете си. Погледна се изпитателно и реши, че кръвта е изсъхнала и е безопасна. Вероятно повечето и без това не беше от него. Улових протегнатата му ръка, омазана с кръв, и тръгнахме към къщи.

— Добре се справи — похвалих го. — Сигурно няма да те нападат повече.

— Не се заблуждавай. Случилото се тази нощ ги вбеси истински. Ще ме преследват до дупка.

— Наистина ли мислиш така?

След такъв бой не можех да си го представя.

— Абсолютно съм сигурен. Тези типове разсъждават еднакво. — Дани помисли малко и добави решително: — Ако още веднъж се приближат до нас, ще съжаляват.

— Много добре, Дани! — извиках и го ударих с длан по гърдите. — Това е правилната нагласа!

* * *

— Някой е дошъл при теб, Дани — каза Кристина. Изглеждаше объркана.

Дани тъкмо се бе върнал от ежедневния си крос, аз бях още в леглото, а тя правеше закуска. Късно през нощта, когато се прибрахме, тя спеше и все още не знаеше за случилото се.

Дани се запъти към вратата, както си беше с мокрия от пот тренировъчен екип. Жената, която го чакаше на прага, веднага се разкрещя:

— Снощи сте счупили две ребра на сина ми!

Дани смутено зарови пръсти в косата си.

— Аз… да… съжалявам.

— Наясно съм със станалото — продължи тя с пронизителен глас и диво размахващи се ръце. — Знам какъв сте. Затънали сте в калта, търгувате с дрога, а сега нанесохте тежка телесна повреда. Две счупени ребра, два избити зъба. Ще подам оплакване срещу вас! Има и други счупени кости!

— Наистина съжалявам — повтори Дани.

Жената задиша ускорено. Навярно си мислеше, че Дани й се подиграва.

Отидох до вратата и го избутах настрана.

— Аз пък не съжалявам — изфучах. — Вашият прекрасен син и другарчетата му вече три пъти пребиха приятеля ми от бой. Шестима срещу един. А мен заплашиха и опипаха. Той действаше при законна самоотбрана — заключих и понечих да затворя вратата.

— Ще подам оплакване! — изпищя истерично майката на Анджело.

Открехнах вратата.

— Ама разбира се! Хайде, какво чакате? Желая ви приятна неделя!

— Какво става тук? — попита Кристина и отхапа от хлебчето с мед.

— Ти си неспасяем! — изфучах аз срещу Дани. — Наистина ли й се извини?

Той вдигна рамене.

— Не знам — отговори нерешително. — Май малко прекалих. Не беше нужно да му чупя ребрата.

— Постъпи правилно — отсъдих аз. — Нека да подадат оплакване. При това съотношение на силите нито един съдия на света няма да повярва, че ние сме започнали.

— Като види резултата, може и да повярва.

— Ей! — прекъсна ни Кристина, без да престава да дъвче. — Бихте ли ми обяснили какво става?

— Нашият Дани най-сетне се вразуми — отговорих гордо.