Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (11)

Август 2000

Горещата събота започна спокойно. Рано сутринта заминах с Лайка към моята конюшня. Дани отиде първо да тича, а после на тренировки в центъра за бойни спортове.

По обед откарах кучето при родителите ми и се върнах при Дани сама. Лайка бе толкова изтощена от горещината, че не ми се щеше отново да я влача със себе си. Двамата с Дани излязохме на разходка с Мая. Само на кратко разстояние, защото беше прекалено горещо. Прекарахме остатъка от следобеда под голямата липа край ограденото място за понитата. Питахме се дали да не идем на басейн, но мързелът победи. Задоволихме се да ядем сладолед от бензиностанцията, да си топим краката в потока и да слушаме музика. Трябваше ми време да свикна с музикалния вкус на Дани. Или ми надуваше главата с ужасно мрачна епика, която според него никога не гърмеше достатъчно силно, или слушаше английски балади с дълбокомислени текстове. Понеже често не разбирах какво искат да кажат — или заради езиковата бариера, или просто защото бях твърде повърхностна, — той ми обясняваше смисъла или се опитваше да води с мен философски разговори.

Хапнахме в малка кръчма и прекарахме остатъка от вечерта на дивана — въпреки горещината или може би тъкмо защото беше толкова горещо. Кристина бе заминала при някаква приятелка още в петък следобед и щеше да се върне чак в неделя. Според собствените й изявления тя много държеше да прекарва повече време с Наташа, но според мен намерението й беше да ни остави насаме, колкото е възможно по-дълго.

Гледахме „Матрицата“. Дани се беше излегнал по гръб. Често се улавях как го зяпам скришом, вместо да следя объркания филм. Дани се смееше тихичко. Не бях в състояние да проумея комичното във филма, но неволно се засмивах заедно с него. Както винаги. Той ме бе омагьосал напълно.

Преместих се по-близо до него движейки се на колене, и нежно помилвах русите косъмчета по загорялата му ръка. Той обърна глава и ме погледна пронизващо. Сърцето ми пропусна един удар, стомахът ми се сгърчи болезнено. Дани разтвори приканващо лявата си ръка и се почука по гърдите, за да ми даде да разбера, че иска да легна върху него. Направих го. Положих глава на рамото му и той ме прегърна. Устните му нежно докоснаха челото ми, пръстите му пригладиха няколко кичура назад, за да открият лицето ми. Веднага настръхнах, по гърба ми пробяга сладостна тръпка. В очакване обърнах глава към него, устните ми потърсиха неговите и той отговори на съкровената ми целувка.

Тази вечер би било перфектно, помислих си. Тина отсъства, ние сме съвсем сами.

Малко по малко се плъзгах върху него, докато страстната целувка продължаваше. Посегнах към тениската му и се опитах да я сваля. В същия момент Дани се отдели от мен и се усмихна.

— Трябва да спрем.

Защо?

Упорито пъхнах ръка под тениската му, готова да продължа. Той улови ръката ми и решително я върна върху бедрото ми.

— Не — отсече любезно, но енергично.

Търпението ми беше на свършване.

— Защо не позволяваш да те докосвам?

— Защото не искам.

— Страхотно — изръмжах. — А какво би казал, ако аз не ти позволявам да ме докосваш?

Той вдигна ръце.

— Няма проблем. Няма да го правя повече.

Въздъхнах и сложих ръка на рамото му.

— Дани — подхванах, — не исках да кажа това. Работата е там, че все някога трябва да поговорим по тази тема.

Той не реагира. Всъщност не — скръсти ръце на гърдите и се затвори пред мен.

— Сигурно е заради онова, което ти е правил баща ти.

Дълбоко в себе си знаех отговора, но думите ми прозвучаха като въпрос.

Той ме погледна с внезапно разширени очи. Стана рязко и излезе от дневната. Поклатих глава, станах и го последвах. Намерих го да седи на леглото в спалнята и да се взира през прозореца.

— Дани — започнах отново, — вече знам какво е станало. Той е злоупотребявал с теб.

— Злоупотребявал? — прозвуча студено и подигравателно гласът му.

Проклятие, не биваше да подхващам тази тема!

Дай му още малко време…

Дани скочи и се заразхожда напред-назад из стаята.

— Злоупотребявал — повтори той пренебрежително, сякаш думата не бе достатъчно изразителна за онова, което му е било причинено.

— Той ме изнасили — кресна ми внезапно Дани.

Имах чувството, че падам от неизразима с думи височина. Да предполагаш нещо и да го чуеш произнесено съвсем ясно са две коренно различни неща.

— Разбираш ли? — кресна отново Дани. — Той ме изнасили! Насилваше ме отново и отново. В продължение на повече от две години. Мама знаеше, но не предприе нищо. Нищо!

— Може би изобщо не е подозирала…

— Напротив! Знаеше. Отлично знаеше какво прави баща ми. Той прекарваше в стаята ми часове, понякога оставаше през цялата нощ. Тя ни чуваше. Той ми крещеше, аз плачех, виках я, умолявах я да направи нещо. Тя се правеше на глуха. Пренебрегваше ме. Криеше се в някаква своя реалност.

Дани тичаше из стаята като тигър в клетка, отново и отново заравяше ръце в косата си. Ругаеше тихо на английски.

— Защо изобщо ти го разказвам? — изфуча внезапно срещу мен. — И без това си го знаела.

— Навярно защото ще ти стане добре, ако го разкажеш. Защото само така ще намерим начин да го преодолеем.

Дани изпухтя презрително.

— Разказах го пред съда. Безкрайни разпити. Казах го на абсолютно чужди хора. Знаеш ли как се чувства човек в това положение? Седях в съдебната зала и се чувствах виновен, докато баща ми се хилеше като глупак, сякаш е имал пълното право да се отнася така с мен.

Без предупреждение ритна гардероба. Беше само по чорапи, но дървото се натроши на парчета. Явно не му беше достатъчно, защото продължи да рита страничната стена, докато гардеробът рухна.

Седях безпомощно на леглото и се взирах в ръцете си, докато той изливаше болката си. Внезапно се зарадвах, че съм оставила Лайка при родителите си. Дани щеше да я стресне до смърт с необичайно агресивното си поведение.

— Май ще ми трябва нов гардероб — рече той, отново напълно спокоен. — Ще дойдеш ли в понеделник с мен да изберем нещо?

— Естествено.

Дани въздъхна и седна по турски в другия край на леглото. Погледът му бе устремен към въображаема точка на стената. Няколко пъти пое дълбоко дъх и издиша.

— До десетата ми година животът протичаше съвсем нормално — започна да разказва той. — После допуснах грешка и мама направи спонтанен аборт…

— Момент! — прекъснах го. — Ти си направил грешка и заради това майка ти е преживяла спонтанен аборт, така ли? Как е възможно?

Какво ли му бяха наговорили?

— Не ме прекъсвай — помоли той. — Просто ме слушай, окей? По-късно ще задаваш въпроси.

— Окей!

Захапах устните си и замълчах, а той продължи:

— След аборта на мама се преместихме в Германия и баща ми започна да пие. Не намери сили да преодолее загубата на сина си, освен това мразеше да живее в Германия. И за двете обвиняваше мен. Ставаше все по-недоволен и се давеше в алкохола. После започна да обикаля насам-натам и да си купува проститутки. Млади мъже, почти деца, които му се отдаваха за малко пари. Мама знаеше, двамата се караха, въпреки това баща ми все по-често водеше някого вкъщи. Все по-често, все по-млади, правеше секс с тях в спалнята. Мама винаги намираше оправдание за поведението му. Наричаше момчетата просто приятели.

Дани замлъкна за миг и затвори очи. Страшно ми се искаше да допълзя до него и да го прегърна, ала не посмях. Пръстите му трепереха. Най-сетне продължи да говори:

— Не бях навършил единайсет, когато баща ми за пръв път дойде в леглото ми. Да се погушкаме, така го наричаше. Принуди ме да ме докосва навсякъде. Каза, че трябва да го оставя да прави, каквото иска, в противен случай щял да продължи да води вкъщи други момчета, майка ми щяла да се разсърди и да се разведе с него. Тогава щели да ме отведат в дом… и така нататък. Постепенно нещата се задълбочиха. Караше ме и аз да го опипвам, а после започна да ме насилва. Заплашваше ме, че ако не се подчинявам, щял да го прави с мама, а аз със сигурност не бих искал да причинява болка на майка ми.

Не знаех какво друго да направя, освен да клатя глава с отворена уста.

— Ясно ти е, надявам се, колко коварно се е държал с теб?

— Да, днес го знам. Тогава си мислех, че съм длъжен да защитя мама. Затова не се противях. Всъщност нямах избор, освен че непрекъснато бягах от къщи. Умолявах мама да ме последва, но тя отказваше. Вместо това баща ми ме връщаше, отново и отново, и всичко продължаваше постарому. — Дани ме погледна несигурно. — Искаш ли да ме изслушаш докрай, или да спра дотук?

Мили боже, какво още трябва да чуя?

— Искам да знам — прошепнах и затворих очи, за да се подготвя за идващото.

— Идваше в стаята ми и ме събличаше. Понякога ми връзваше ръцете с въже зад главата и ме опипваше навсякъде. Не само с ръцете, а и с уста, с език, с неговия…

Не можа да изрече думата, само при мисълта за това се потърси. Неволно се запитах колко голяма е вредата, нанесена от баща му, дали поне част от нея може да бъде поправена.

В главата ми се гонеха картини. Картини, които не исках да виждам и от които нямаше да се отърва цял живот.

— Леглото ми беше с две дървени греди — продължи Дани. — Той ми заповядваше да легна по гръб и да се хвана за гредите. Забраняваше ми да се движа, трябваше да го оставя да прави, каквото иска. Не се получаваше. Желанието ми да се обхвана с ръце, за да се изплъзна от докосванията му, беше твърде силно. Често изпусках гредите и тогава той ме биеше. После започвахме отначало. Би могъл просто да ме върже, но така му доставяше повече удоволствие. Когато най-сетне си тръгваше, ми заповядваше да не мърдам. Подчинявах се. Често лежах така с часове. Защото понякога той оставаше зад вратата и подслушваше. Чуеше ли, че се обръщам, влизаше и ме пребиваше. С тояга или с въже.

Дали неволното движение, с което скръстваше ръце при всеки удобен случай, произхождаше още от онова време?

— Беше страшно, Джесика, ужасно. В петък вечер, щом се върнеше пиян от кръчмата, знаех, че ще дойде в стаята ми. Седях в леглото като пленено животно и исках да побягна. Но къде да отида? Стаята ми се намираше под покрива, нямаше възможност за бягство. Чувах скърцането на стълбите, всеки път, и знаех: той идва. Отначало се криех в шкафа, от отчаяние, той ме измъкваше и ми крещеше да престана да го правя на глупак, много добре знаел къде съм. Колкото повече растях, толкова повече се засилваше яростта му. А колкото повече се гневеше, толкова повече ме биеше…

Дани млъкна и въздъхна примирено. С рязко движение, сякаш трябваше да преодолее себе си, свали тениската и седна пред мен на леглото.

— Виж ме — проговори беззвучно.

— Божичко!

Това беше всичко, което можах да произнеса. Гърбът му беше осеян с тънки, бели ръбци. Бяха навсякъде. Отдалеч сигурно не се виждаха, но със сигурност ги имаше. Гледката ми напомни за гърба на роб, редовно бичуван с камшик. С тази разлика, че белезите на Дани бяха доста по-незабележими.

Предпазливо прокарах пръст по равните бели линии.

— Недей — пошепна той, облече си тениската, стана и отново започна да обикаля стаята. — На него изобщо не му пукаше. Спираше едва когато бе получил, каквото искаше. Тогава сядаше до мен в леглото, запалваше цигара и искаше да си говорим. По някое време ме оставяше разплакан и си отиваше. После стаята ми дни наред вонеше на алкохол и цигарен дим.

Дани спря, скръсти ръце пред гърдите и ме погледна. Погледът му беше отсъстващ и разстроен.

— Сега може да задаваш въпроси.

Поклатих глава и скрих лице в ръцете си. Неизплакани сълзи запариха в очите ми. Не можех да питам, не можех да говоря. Всички думи се бяха изличили от съзнанието ми.

— Ела тук — помолих го и потупах леглото.

Той се подчини и послушно седна до мен. В очите му имаше объркване.

— Най-лошото беше, че мама никога не ми помогна. Точно обратното — тя буквално ме тикаше в ръцете му. Мразех ги, и двамата. Трябваше да убия баща си, когато се появи удобен случай.

— Какво?

— Казах ти за онази голяма караница. Бях на петнайсет и от доста време жънех успехи в бойните спортове. Той за пореден път се бе напил, поиска да си излее гнева върху мен, отново да ме бие до насита, но мама най-неочаквано застана на пътя му. Само този път. Каза му да ме остави на мира. Той й заповяда да изчезва, но тя остана. Той се нахвърли да я бие, свали я на пода. Тогава бушоните ми изгоряха. Разделих ги, започнах да ритам баща ми… В онзи момент просто трябваше да го убия. Вместо това го оставих да лежи окървавен на пода, отидох в полицията и подадох оплакване. Никога вече не се върнах вкъщи. Включи се Службата за младежта, изпратиха ме в дом, а той отиде в затвора.

— Правилно си постъпил — уверих го аз. — Не може да разрушиш живота си заради такъв като него.

Дани отново изпухтя пренебрежително.

Да разрушиш още повече разрушеното, добавих в мислите си.

— Днес често се питам защо мама не ми помогна. Никога няма да имам деца, знам, но ако можех да имам, щях да правя всичко, за да ги защитавам. Всичко! Няма да съм като нея!

Грижливо съхраних чутото в паметта си и взех решение по-късно да се върна на темата. Първо трябваше да осмисля и да преработя цялата тази информация. Главата ми бучеше. Дойде ми прекалено много.

Сега исках просто да го прегърна. Внимателно го притеглих към себе си и започнах да милвам гърба му. Той зарови лице в рамото ми и подсмръкна. Прилепих се до него и опитах да го прегърна с две ръце, но той веднага се скова. Беше силно разтърсен от разказа си и не бе в състояние да позволи повече близост.

Бавно, бавно, предупреди ме вътрешният глас. Първо трябва да се научи да стои сигурно изправен, после ще се учи да ходи.

— Радвам се, че ми разказа всичко — пошепнах в ухото му. — Разбирам те. Ще проявя разбиране. Един ден ще стигнем дотам. Ще ми позволиш да те докосвам.

— Никога не съм позволил на някого да ме докосне. Никога досега! — Дани облегна чело на рамото ми. — Няма да се случи и занапред. Никога няма да стигна дотам.

— Напротив, ще стигнеш — обещах му уверено. — Един ден ще стане. За мен няма абсолютно никакво значение колко време ще мине. Давам ти всичкото време на света.

— Време! — викна възбудено той и се освободи от ръцете ми. Отдалечи ме от себе си и впи поглед в лицето ми. Очите му се напълниха със сълзи.

— Време — повтори бавно той. — Тъкмо време нямам.

В сърцето ми се надигна паника. Дланите ми овлажняха.

— Защо? — попитах беззвучно.

Дани стисна здраво зъби и продължи да ме гледа. Инстинктът ми подсказа, че още не ми е казал всичко.

— Дани? Защо? Веднага ми кажи какво има!

— Не мога.

— Напротив, можеш. Даже трябва.

Този път нямаше да се откажа. Тази нощ той ми бе казал твърде много. Трябваше да науча и останалото.

— Страх ме е, че ще скочиш и ще побегнеш. Че никога няма да се върнеш.

Гласът му трепереше. В ъгълчето на едното му око се бе образувала сълза и той примигна, за да я прогони.

— Случвало ли ти се е вече? Някой е скочил и е избягал?

— Да.

— Аз няма да избягам. Няма да те оставя, обещавам.

Никой не би успял да ме накара да избягам от него. По-скоро адът ще замръзне.

За пореден път настроението му се смени рязко.

— Никога не обещавай нещо, което не можеш да изпълниш — скастри ме той. Отиде с бързи крачки до прозореца и ме погледна с гняв.

— Просто ми кажи какво има. Моля те — проплаках.

— Е, добре!

Нямаше как да не чуя ината в гласа му. Той скръсти ръце пред гърдите, отпусна ги, за да зарови пръсти в косата си, после пак ги скръсти. Минаха минути, преди да победи във вътрешната си битка.

— Окей! — въздъхна примирено. — Ще ти кажа.

Сърцето ми биеше в гърлото. С такава сила хапех долната си устна, че усетих кръв.

— Кажи — подканих го.

— Аз съм ХИВ-позитивен.

— Какво?

Чутото проникна съвсем бавно в мозъка ми, блъсна се в нещо там, стрелна се през вътрешностите ми и спря в корема. И днес си стои там.

— Какво? — попитах повторно. — Не може да бъде! Получават го само онези дето…

Наистина, кои са ХИВ-позитивните? Проститутки. Хомосексуални. Наркомани…

— Знам какво си мислиш сега — отвърна тихо той, — но не е вярно. Причината не е в наркотиците. Никога не съм вземал дрога. Баща ми ме зарази.

Има ли значение откъде е дошло, изсъска вътрешният ми глас.

Паниката, надигнала се в мен, се засили. На челото ми изби пот, усетих горещина по цялото си тяло. За момент повярвах, че ей сега ще изгубя съзнание. Припомних си дългите, интензивни целувки с език и внезапно ме обзе желание да повърна.

— Ти имаш СПИН?

Сама не знаех защо крещя като луда.

— Не съвсем. Аз съм ХИВ-позитивен. Има разлика. В момента съм здрав, нямам оплаквания. До избухването на болестта мога да живея напълно нормално.

— Да, но си заразен! — креснах отново. — Познаваме се почти от една година, а не си ми казал нищо! Как можа?

Дани отново седна до мен на леглото.

— Хайде не изпадай в паника — заговори ми спокойно. — Наистина няма от какво да се страхуваш. Ти не си заразена. Не сме изпадали в положение, когато би могла да се заразиш. Обещах да те предупредя, преди да стане опасно, и да внимавам за теб. Аз спазвам обещанията си. Винаги!

— Беше длъжен да ми кажеш! — продължих да му крещя.

— Знам.

Колко пъти бе въздъхнал тази вечер? Прегърна ме предпазливо.

— Позволяваш ли?

Даже ме попита! Би трябвало да го раздрусам здраво заради този въпрос, а после да се сгуша в него. Вместо това усетих как се сковах под натиска на ръката му. За първи път се почувствах недобре близо до него и поисках да се махна от леглото му, да избягам от него.

Дани веднага усети неловкостта ми и оттегли ръката си.

— Ако искаш, върви си.

Каза го спокойно и овладяно.

Всяка фибра в тялото ми бе напрегната, готова за бягство. Чувствах се като навита пружина.

Бягай, призоваваше ме вътрешният глас. Предупредителната система на тялото ми звънеше и святкаше във всякакви цветове. Огледах се трескаво, преценявайки шансовете за бягство.

— Можеш да си отидеш — повтори Дани. — Всичко е наред.

Това беше чаканият сигнал. Нямаше да получа по-добро указание. Скочих и се втурнах към коридора. Дани ме последва и спря на известно разстояние от мен, скръстил ръце пред гърдите. Безизразната му физиономия не издаваше какво става в сърцето му.

— Няма нищо лошо, че си отиваш. Но не бива да се страхуваш. Ти не си заразена. Наистина не си. Ти си здрава.

С ужас установих, че ръцете ми треперят, докато си връзвах маратонките и откачих чантата от закачалката.

За секунда спрях и го погледнах. Исках да кажа нещо, ала не ми хрумна нищо подходящо.

— Можеш да си вземеш нещата в понеделник, когато съм на тренировка, така няма да ме срещнеш — каза тихо Дани и направи крачка към мен.

Протегна ми ръка. Неволно потреперих силно. Той се засмя тихо и безрадостно. Осъзнах, че само е посегнал към бравата, и внезапно се почувствах неловко от поведението си.

Дани ми отвори вратата на жилището си.

— Искаш ли да те закарам вкъщи? В момента си много разстроена. Утре сутринта мога да ти докарам колата. Симон ще дойде с моята и ще ме върне.

Без да отговоря, се промъкнах покрай него, внимавайки да не го докосвам, изскочих навън, минах с бързи стъпки по настланата с плочки алея и тичайки, отключих колата с дистанционното. Стоварих се на седалката и изпъшках. Едва на третия път успях да запаля. Със свистящи гуми — ако се бях опитала да го направя нарочно, никога нямаше да се получи — излязох от паркинга. Ръцете ми бяха мокри от пот и се пързаляха по волана. Включих радиото на пълна мощност, отворих широко двата прозореца и подкарах мерцедеса по шосето. Насрещното движение ме вбесяваше. Шофьорите постоянно ми даваха знаци с фаровете, докато се усетих, че пътувам без светлини. Телефонът ми изписука. Извадих го от чантата, без да спирам, и прочетох съобщението:

Моля те, напиши ми кратък SMS, щом стигнеш до вкъщи.

Искам само да знам, че си се прибрала невредима.

Тревожа се. Благодаря.

Избухнах в истеричен смях. Ама че нерви имаше този човек! Дощя ми се да изхвърля телефона през прозореца заедно със съобщението.

В последния момент завъртях волана и предотвратих излизането от шосето.

Проклятие! Май наистина не биваше да шофирам в това състояние.

Щом стигнах до първата отбивка, спрях колата напреко на две паркоместа и изскочих навън. Вървях безцелно в тъмнината. Главата ми заплашваше да експлодира. В момента нямах сили да преработя цялата получена информация. През тази нощ Дани ми бе разказал толкова много, беше се разкрил целият — очевидно не му е било никак лесно, а аз го бях оставила сам.

Внезапно осъзнах, че в този момент съм готова да тичам с цялата си възможна бързина, да стигна с колата чак до Аляска или да се скрия в най-далечното ъгълче на Земята. Ала кошмарът щеше да ме намери, където и да отидех. Не днес, не утре, но един ден щеше да ме сграбчи. Спрях и опрях длани върху коленете.

Мисли, Джесика, мисли!

Мъчително събрах откъслеците информация, която бе останала в главата ми във връзка с ХИВ. Веднъж бяхме разгледали темата в училище. „Чумата на хомосексуалните“ — така я наричаха учениците. Внезапно си спомних съвсем ясно какви са начините за заразяване. Полово общуване без предпазни средства, размяна на спринцовки, преливане на кръв.

Целувките, независимо в каква форма, се смятаха за също толкова безопасни, колкото и съвместният живот със заразено лице в общо домакинство. Стъпка по стъпка изминах цялата последна година, прекарана с Дани. Пиехме от една бутилка, ядяхме двамата от една чиния, бях в контакт с потта му… Всичко това беше безопасно. Заразата чрез слюнка е невъзможна. Припомних си какво се случи с Мая и изведнъж разбрах защо тогава бе реагирал толкова бурно. Разбрах и защо така отчаяно се опитва да ме държи на разстояние. В случая миналото играеше второстепенна роля.

Какво още знаех за СПИН? Че е автоимунно заболяване, при което постепенно, понякога в продължение на години, се разрушава имунната система. Първата фаза на болестта протича без оплаквания и е доста дълга. Не си личи, че засегнатият е болен, ала щом се появят първите симптоми, често се случва упадъкът да е много бърз. И как всъщност се умира от СПИН?

Навярно с много болки и в ужасна самота.

След това заключение мислите ми се отправиха към Дани. Как ли се чувстваше той след моето бягство? Нали му бях обещала, че в никакъв случай няма да избягам!

Какво, по дяволите, правех тук, на този забравен от Бога паркинг?

Запътих се бавно към колата, после обаче ускорих крачка — главно защото ми хрумна, че съм оставила прозорците отворени, а чантата ми лежи на предната седалка. Надявах се да я намеря там. Ако не, голяма работа. След тази нощ навярно вече нямаше да се замислям за подобни баналности.

Всичко си беше на мястото. Паркингът беше пуст. Взех си чантата и се запътих към малкото денонощно заведение. Никога не бях изпитвала такъв глад за шоколад. Трябваше да си нахраня нервите. Купих блокче шоколад и кутийка кола.

Пред мъжката тоалетна бе поставен автомат за кондоми с надпис „Не давай шанс на СПИН. Вземи!“. Не знаех дали да се смея, или да плача. Вътрешният ми глас се наежи и вдигна грозната си глава пред толкова ирония. В детински прилив на инат пъхнах монета в автомата и получих една опаковка. В този момент от тоалетната излезе едър тип, татуиран до шията, с висяща мазна коса, и ми предложи:

— Ако искаш да ги употребиш още тази нощ, аз съм готов, бейби!

Направи неприлично движение с език, а аз му показах среден пръст. Разкъсах опаковката, пъхнах един кондом в джоба на панталона, останалите прибрах в чантата.

Излязох от заведението и извадих мобилния телефон от джоба. Макар да беше среднощ, набрах номера на Кристина. Явно не спеше, защото вдигна още при второто позвъняване. Звучеше напълно будна, но загрижена.

— Тина — изпищях в телефона. — Случи се нещо!

— Какво е станало? — попита разтревожено тя.

— Дани… — започнах.

— Какво му се е случило? — Кристина бе близо до истерията.

— Той има… той е… мили боже! — заекнах.

— Казал ти е — установи сухо тя.

Естествено. Ама и аз съм една глупава овца! Трябваше веднага да се сетя, че тя знае.

— Защо не си ми казала досега? — изкрещях. — Той има СПИН! Знаела си, но и двамата си мълчахте! Проклети егоисти! Защо?

— Мълчах, за да го предпазя от реакции като твоята — отсече студено тя.

— И двамата сте луди!

— Още ли си при него? — попита загрижено Кристина.

— Не, естествено. Офейках! — отговорих и изведнъж се почувствах смешна и жалка.

Кристина цъкна с език и въздъхна тежко в телефона.

— Джесика — заговори настойчиво, със същия тон като Дани, — моля те, седни някъде и ме изслушай много внимателно.

— Седя — изръмжах и се отпуснах на тревата.

Кристина продължи бавно и ясно:

— Този факт е налице много отдавна. Това, че ти го узна едва сега, не го прави по-реален, отколкото е бил, преди той да ти го каже.

Думите й проникваха съвсем бавно в свръхвъзбудения ми ум.

— Какво да правя сега? — попитах отчаяно.

— Продължавай както досега. Нищо не се е променило. Промяна има само в главата ти. Аз живея от две години в жилището му и не съм изложена на опасност от зараза.

— Ти не спиш в леглото му! — викнах.

Защо тази нощ се зъбех на всички?

— Ти също не спиш с него — отвърна спокойно тя.

В гърдите ми пламна гняв. Непременно ли трябваше тя да знае всичко?

— Чуй ме, Джесика — подхвана отново тя. — Известната опасност е много по-лесна за преценяване от рисковете на ежедневието.

Права ли беше? Наистина ли беше така?

— Какво да правя сега? — повторих.

— Спомняш ли си какво ми обеща малко след като се запознахме?

Кимнах, въпреки че тя не можеше да ме види. Отговорът й прозвуча мек като масло:

— Да знаеш, че ако нарушиш това обещание, ще те намеря. Където и да се скриеш, ще те намеря! Опасността, която ще представлявам за теб, ще е много по-голяма от опасността да се заразиш от Дани.

Повторих думите й наум. Този факт е съществувал винаги. През всичките тези месеци той е носил вируса в себе си. Аз го разбрах едва сега, но това не увеличаваше риска от заразяване. Вярно беше по-скоро обратното.

— Джесика? — изтръгна ме от мислите Кристина. — Върни се при него, моля те. Затварям. Ще се обадя на Дани.

Прибрах мобилния телефон в чантата, потънала в мислите си. В този момент взех решение да променя псевдонима си за радиовръзки от „Еднорог“ на „Нощно море“. (По-късно наистина го направих.) За да помня винаги кошмара, от който вече нямаше отърваване. От днес той щеше да ме гони, да ме настига и навярно да ме придружава чак до края на живота ми.

Вече беше много късно през нощта, или по-скоро много рано сутринта, когато минах с мерцедеса покрай жилището на Дани. Както винаги, жалузите бяха отворени, вътре нямаше светлина, но това, разбира се, не означаваше, че Дани наистина спи. Често се случваше той да си е вкъщи, но да не включва осветлението. Веднъж ми бе казал, че на тъмно се чувства сигурен. Сега разбрах какво е имал предвид.

Моето паркомясто точно под прозореца на дневната се оказа свободно и аз паркирах големия автомобил, макар и с усилие. Преди паркирането не ми създаваше затруднения, днес обаче не ми се удаваше. Бях разстроена и преуморена.

— По дяволите — изругах и направих пореден опит да паркирам.

Три движения и колата е паркирана — ама че глупост! По-скоро четирийсет и две движения. Гневно ударих с юмрук по волана.

— Майната му!

Ако продължавам да се мотая тук, Дани със сигурност ще се събуди — в случай че е заспал, в което се съмнявах. Изнервих се до крайност и се отказах. Предницата стърчеше застрашително към тясната улица и щеше да пречи на движението. Живеещите наблизо щяха да се ядосват. И какво от това, след като аз си имах други проблеми? Какво ги интересува, че не съм паркирала, както е редно?

Промъкнах се по чорапи в жилището на Дани. Цареше тишина. Влязох безшумно в банята, за да си облека шортите и тениската, с които спях. Запитах се дали пък да не спя на дивана, за да не го будя, но взех друго решение.

Дани беше още буден. Всъщност го очаквах. Лежеше с ръце под главата и отдавна знаеше, че съм влязла.

— Върна се значи — отбеляза сухо той.

Уличната лампа осигуряваше достатъчно светлина, за да виждам лицето му. Не видях радост. Не видях дори облекчение.

— Естествено.

Той седна бавно в леглото.

— Защо?

— Защото те обичам.

— Доста глупаво от твоя страна.

— Сигурно — отговорих, — но ми е все едно. Даже да беше някой човекоядец, дошъл от планетата Клендату, пак щях да се върна.

— Защо? — повтори Дани и поклати глава.

Зададе въпроса по-скоро на себе си. Въпреки това му отговорих.

— Защото те обичам. Повече от всичко. Повече от живота си!

Дани стана от леглото, мина покрай мен и отиде в дневната. Последвах го с дрехите на ръце. Небрежно ги захвърлих на пода.

Дани притисна чело към стъклото на прозореца.

— Аз ще умра. Съзнаваш ли това?

— Всички ще умрем.

Постарах се да говоря спокойно.

— О, да — изръмжа той. — Един по-рано, друг по-късно.

— Ти си здрав, Дани. Със сигурност ще останеш здрав още много години. Докато избухне болестта, медицината ще е намерила средство да я победи.

— А може и да не намери. Учените работят като луди, за да произведат лекарство срещу рак, но за нас никой не се интересува. Трябва да живея с увереността, че мога да умра по всяко време.

— Никой от нас не знае кога ще умре — пошепнах, макар да знаех, че бъдещето на Дани се определя до голяма степен от знанието за ограничеността на живота му.

Той мълчеше и продължаваше да се взира през прозореца.

— Как паркира колата? — попита ме внезапно. — Не можеш да я оставиш така.

Вдигнах рамене.

— Не успях да се пъхна в дупката.

Дани взе анцуга си от дивана и зашляпа бос към вратата.

— Дай ми ключа. Ще ида да я паркирам, както е редно.

Послушно зарових в чантата си и му връчих ключа от колата. Той посегна да го вземе и за момент пръстите ни се докоснаха. Спряхме насред движението и погледите ни се срещнаха. Внезапно натрупаните през последните часове емоции се разразиха в истинска експлозия. Излъчвахме електричество, достатъчно да освети половината град. Желанието да го прилаская стана свръхсилно. Дани веднага го усети и понечи да ми се изплъзне. Изтръгнах ключа от ръката му, хвърлих го в ъгъла заедно с чантата и сложих ръце на шията му. Привлякох го решително към себе си и известно време се гледахме в очите. Ритъмът на сърцето ми се ускори. И той задиша по-бързо.

Дани отвори уста да каже нещо и аз се възползвах от мига, за да притисна устни към неговите. Той отговори лекичко на целувката ми и аз бавно плъзнах ръце по раменете му в посока към гърдите. Той потръпна и улови китките ми. Изви ръцете ми на гърба и ги стисна като в клещи.

— Няма да стане — пошепна, без да отдели устни от моите.

— Ей сега ще видиш как ще стане!

Дани се засмя тихичко.

— Бъди разумна. Вкъщи нямам дори кондоми.

— Пусни ме за малко.

Макар и с неохота, той освободи ръцете ми, аз се отделих от него, вдигнах захвърления на пода панталон и триумфално извадих от джоба пакетчето с презерватива.

— Я виж ти! — Дани извъртя очи. — Престани, моля те. Много е опасно.

— I don’t care. Не ме е грижа.

Съзнателно цитирах израза, който той обичаше да употребява.

Не казах цялата истина. Страх ме беше, разбира се, но страхът щеше да бъде мой постоянен спътник и аз нямах намерение да му позволя да ме превърне в роб. Затова се направих на глуха и пренебрегнах вътрешния глас, който от доста време ми напомняше, че наскоро си бях разкървавила устата.

— Джесика… — поде Дани.

— Шшт! — изсъсках аз и отново го целунах.

Той ми позволи да го целувам, ала не отговори на целувката. Предпазливо плъзнах ръце по гърдите му. Забелязах как той веднага се скова под движенията ми и спрях. Вместо това го хванах през кръста и го притиснах към тялото си. Усетих възбудата му и преместих ръце натам. Дани вдиша шумно и хвана ръцете ми. Бе затворил очи, долната му устна трепереше леко. Продължих да го милвам съвсем бавно.

Той се отдръпна от мен, готов да побегне, направи крачка назад и опря гръб в стената. Последвах го и той ме помоли с треперещ глас:

— Не ме затваряй в ъгъла.

Освободих му пътя и го потеглих за лакътя към средата на стаята.

— Днес ще се наложи да ми имаш доверие — пошепнах аз, притиснала устни о шията му.

— Колата — промърмори той. — Трябва да паркирам колата ти.

Последният му отчаян опит да спре неизбежното.

Бавно го поведох към спалнята.

— Майната й на тъпата кола!

* * *

През отворения прозорец влязоха ярка светлина и птичи песни и ме събудиха. Примигнах сънено срещу светлината. В следващия миг осъзнах, че главата ми почива върху гърдите на Дани. Веднага се смъкнах надолу и поех дълбоко дъх. Изпълни ме сладостно, топло усещане за щастие. Пожелах си с цялото си сърце този миг никога да не свършва. Равномерното му дишане ми издаде, че още спи, и аз се възползвах от възможността да го разгледам несмущавана. За кой ли път се запитах как е възможно човек да е толкова красив, и то безнаказано. Всъщност, като си помислих, той не беше безнаказано красив.

Любовната нощ изобщо не беше груба и безчувствена и причината вероятно беше главно в това, че той се въздържаше напълно и предостави командването на мен. Факт, който приех като голямо, много голямо доказателство за доверие. Въпреки това през цялото време държеше ръцете ми вдигнати и опрени върху леглото. Пусна ме едва когато се отдалечи от мен достатъчно, за да се чувства горе-долу сигурен. Обстоятелство, което изобщо нямаше да ме смущава, ако не беше толкова мъчително да не го докосвам. Не бе свалил тениската си от снощи. Два пъти се опитах да го съблека, но той се отбраняваше решително. Предпазливо го помилвах по гърдите. Платът между нас ми пречеше, копнеех да докосвам голата му кожа. Въпреки че милувката беше съвсем лека, той се стресна и веднага отвори очи. За момент ме погледна объркано, после погледът му омекна.

— Добро утро — промърмори.

— Добро утро — отговорих, целунах го по бузата и помилвах рамото му с върховете на пръстите си. Той изръмжа доволно и обърна към мен вътрешната страна на ръката си, за да продължа милувката. Усетих как се разтрепери от удоволствие и сърцето ми направи радостен скок.

— Защо си още в леглото?

Вече беше осем — обикновено по това време бе отишъл да тича или да тренира.

— Толкова ми беше хубаво — промърмори той и се протегна с удоволствие.

Сякаш ми даде сигнал. Седнах и се наведох над него.

Той отговори на целувката ми, ала когато сложих ръка върху бедрото му, се надигна рязко.

— Случилото се през нощта не бива да се повтаря. — Очите му потърсиха моите и ги приковаха. — Чуваш ли? Твърде е опасно!

Бързо сложих пръст върху устните му.

— Не казвай нищо. Не разрушавай мига, моля те.

Дани млъкна веднага. Не разбирах какъв е проблемът. Всичко бе минало добре, много по-просто, отколкото си мислех. Прибрахме използвания кондом в пликче, вързахме го и го изхвърлихме в кошчето за отпадъци в банята. След това си измихме ръцете, без да отроним дума за този неромантичен акт. Аз дори бях успяла да не помисля нито веднъж за болестта. Затова пък сега реалността ме връхлетя с огромна сила.

Дани стана неохотно от леглото.

— Отивам да паркирам колата ти, както трябва, а после ще взема душ.

Той излезе с тежки стъпки от спалнята, а на мен неочаквано ми стана гадно. Обзеха ме силни напъни за повръщане. Съзнанието за случилото се ме удари като вълна.

Дишай с корема и брой до десет!

Защо се паникьосвах толкова? Невъзможно беше да се е случило нещо. Трябваше да се овладея, преди Дани да се е върнал. Той не биваше да забележи страха ми, защото иначе никога нямаше да ме докосне. Застанах пред отворения прозорец и направих няколко упражнения от йога.

Вдишай към слънцето, издишай към кучето, вдишай към кобрата, издишай в детето…

Дани влезе в спалнята и ме огледа скептично. Стоях пред прозореца по пижама, протегнала ръце към небето. Той не каза нищо. И аз си замълчах. Видът му ме лиши от дар слово. Само с кърпа около бедрата, той търсеше нещо за обличане в купчината дъски, която до снощи беше гардероб. Не бях способна да затворя уста. Никога не бях виждала Дани гол. Той се ухили подигравателно и вдигна въпросително едната си вежда.

— Всичко наред ли е? — попита и ме погледна предизвикателно.

Този човек напълно осъзнава въздействието си върху жените, стрелна се през главата ми. Знаеше, че е достатъчно да щракне с пръсти и всички момичета ще се захласнат по него. Обаче Кристина беше права — Дани не щракаше с пръсти. От снощи вече знаех защо.

Докато той приготвяше закуската, аз се наслаждавах на топлия душ. Навярно се надявах да се задържа малко по-дълго далеч от истината. Седнах на масата с влажна коса. Дани носеше червена — кървавочервена — тениска, косата му също беше мокра и както винаги несресана. Наля ми кафе и усетих миризма на душгел. Без желание задъвках препечената филийка.

Известно време ядохме мълчаливо на фона на музиката от радиото. Неприятно мълчание. Съвсем ясно се усещаше, че нещо стои между нас като невидима стена.

— Хайде, започвай да задаваш въпроси — подкани ме той. — Ако се опитаме да убием истината с мълчание или само обикаляме около нея като котка около гореща каша, положението няма да се промени.

Стиснах с все сила чашата с кафе. Довиждане, красива илюзия за безгрижен живот!

Тук няма да намериш идеалния свят! Е, благодаря ти, Кристина. Можеше да се изрази малко по-ясно.

— Кой още знае, че си ХИВ-позитивен?

Списъкът ми с въпроси беше безкрайно дълъг. Реших да започна с най-безобидния.

— Родителите ми, естествено. Кристина. Йорг, Рики и Симон. Треньорът ми във фитнес центъра, треньорът ми Доган. Никой друг.

— Значи Доган знае? И въпреки това те е докарал до световно първенство? Не е ли опасно? Не е ли възможно да заразиш някого?

— Фактически е невъзможно. Би трябвало моята кръв да пръсне право в отворената рана на противника, и то за частица от секундата, защото на въздуха вирусът веднага умира. Вероятността да бъдеш улучен от мълния е със сигурност доста по-висока.

— Въпреки това си спрял да се биеш до нокаутиране на противника, защото си сметнал остатъчния риск за твърде висок.

— Не спрях веднага. Чак след световното. Защото не се чувствах добре. Някои организатори ми забраниха да участвам в големи състезания. За световното ни правиха тестове и след това стана трудно.

— От колко време го имаш?

Дани вдигна босите си стъпала върху седалката на стола, притисна колене към гърдите си и положи брадичката си върху коленете.

Той издига защитен вал между теб и себе си, уведоми ме умът ми. Трябваше да внимавам да не ми се изплъзне.

— Не се знае съвсем точно. След заразяването не съм имал симптоми, или поне не съм ги забелязвал. Някои се разболяват от нещо като грип. Но дори да се е случило и с мен, никой не си е помислил за ХИВ. В най-лошия случай съм се заразил на единайсет… Приел съм го за начална дата.

— На единайсет години. Когато баща ти е започнал да те насилва — завърших изречението.

— Да.

— Лошо ли е това? Колкото по-дълго, толкова по-зле? Заради инкубационния период?

— Инкубационен период не е правилното понятие. Наричат го латентна фаза. През това време човек носи вируса в себе си и може да го предава на други хора, ала е напълно здрав. Вирусът не ме ограничава физически. Никой не може да каже предварително кога ще се разболея истински. При всеки е различно. Някои се разболяват само след месеци, има обаче и отделни случаи, когато болестта избухва след петнайсет години. Няма норма.

Опасявах се, че натискът на пръстите ми ей сега ще счупи чашата.

— Възможно ли е болестта никога да не се прояви?

Гласът му прозвуча спокойно и овладяно:

— Такава вероятност не съществува. Който има ХИВ, се разболява от СПИН. Няма друг път.

— И какво се случва тогава? — попитах шепнешком.

— Появяват се симптоми. Човек се разболява. Може да е всичко. Гадене, замайване, кожни болести, настинки. Имунната система се срива.

Дани ми обясняваше как протича болестта, сякаш разказваше как се образуват облаците по небето.

— По някое време се стига до пълната картина на болестта СПИН. Ако имаш късмет, умираш бързо, ако не, гаснеш в продължение на месеци или дори години.

Устните ми затрепериха. За миг затвори очи и си пожелах да отлетя много надалеч. Да се приземя на слънчев средиземноморски плаж.

— От какво точно умира болният?

— И това е различно. Често от белодробно възпаление или от туберкулоза. От безобидни болести, с които имунната система не е в състояние да се справи. Не е ли унизително? Да пукнеш от най-обикновена хрема!

Поклатих глава, ужасена от грубата дума. Навярно беше по-добре да говори така. Това беше неговият начин да живее с болестта, да отнеме малко от ужаса й.

— Как разбра, че го имаш?

Дани стана и започна да прибира масата. Усетих как навлизам в опасен терен.

— Каза ми баща ми. Малко след като се нанесох в това жилище. Обади ми се по телефона. Съобщи ми, че се разболял, и поиска да го посетя, но аз отказах. Тогава ми го каза по телефона. Просто така. Че съм заразен от години и скоро ще умра. Точно като него.

Дани тресна една чиния върху кухненския плот и скръсти ръце пред гърдите. В следващия миг затвори очи и по бузите му се затъркаляха сълзи.

— Баща ми е знаел — пошепна той. — Със сигурност е знаел. Години наред е имал контакти с проститутки. Това не го е спряло. Понякога си мисля, че се е стремил да ме зарази.

— Мили боже!

Не ми хрумваше нищо. Какво повече бих могла да кажа? Такива неща не съществуваха. Не биваше да съществуват!

Отидох при него и освободих ръцете му. Нежно го притиснах към себе си. Той зарови мокрото си от сълзи лице в косата ми. Раменете му се тресяха. Опря чело о бузата ми. Милвах го утешително по гърба, сълзите му се стичаха в деколтето ми и мокреха тениската. Това не ме смущаваше. Страхът от заразяване бе отлетял, вместо това в гърдите ми се надигна гняв. Гореща, пламтяща ярост, насочена срещу бащата на Дани. Не познавах този човек и никога нямаше да го срещна, но го мразех с цялата сила на сърцето си. Гневът ми се засили, стана още по-горещ и си остана мой постоянен придружител.

— Разбираш ли ме сега? — изхълца той. — Животът ми е една голяма катастрофа. Не исках да те въвличам в нея. Ужасно съжалявам. Никога няма да имаме нормална връзка.

— Напротив — възразих упорито. — Нали видя какво стана снощи.

Дани ме погледна безпомощно. Очите му плуваха в сълзи.

— Не говоря за това. Ние с теб няма да имаме деца. Нито бъдеще.

Неволно се засмях.

— Ти си на двайсет години и мислиш за деца? Повечето мъже създават деца чак към средата на трийсетте. Дотогава може да се случи какво ли не.

— Аз обаче копнея да имам деца — прозвуча упоритият му отговор.

— Аз също, но не още сега. След десет години положението ще е друго. Тогава болестта ще е лечима, хората с ХИВ ще раждат здрави деца. Тогава…

— Вече няма да съм жив.

— Престани! Не бива дори да го мислиш!

Дани изскърца със зъби и замълча.

— Кога за последен път си бил на консултация? — поисках да разбера.

— Преди години.

— Така си и мислех. Хайде да отидем заедно. Моля те.

Дани изтри сълзите от лицето си. Спокойствието му се върна и пред очите ми отново се изправи самоувереният човек, когото познавах.

— Какво очакваш да чуеш там? — попита той.

— Очаквам да ме просветят по въпроса.

Мълчанието му продължи твърде дълго. Явно не беше съгласен.

— Моля те! И аз търся начин да се справя с положението.

— Окей! — кимна той. — Все още имам някои адреси. Утре ще позвъня на телефоните им и ще видя къде ще ни дадат час.

Надигнах се на пръсти и го целунах по устата. Вкусих солта на сълзите му.

— Благодаря ти! Ти си най-добрият.

— Аз съм идиот — възрази той. — В никакъв случай не биваше да те въвличам в това безумие. Трябваше просто да те държа далеч от мен, вместо само да те предупреждавам!

Забих показалец в гърдите му.

— Престани да се обвиняваш! Аз съм голям човек и вземам решенията си сама. Чувството за вина ти е внушено от баща ти. Не бива да го допускаш.

Дани изръмжа нещо неразбрано.

Най-неочаквано му заявих:

— Аз ти вярвам, Дани. Напълно и изцяло, във всички отношения. Ти също трябва да ми вярваш. Щом аз смятам, че е безопасно да спя с теб, моля да го приемеш.

— Опасно е!

— Целият живот е опасен! Може да изляза и да ме убие падаща керемида. Или пощенската кола да ме сгази. А може и да получа слънчев удар.

Дани поклати глава и извъртя очи.

— Нека изчакаме консултацията и тогава да решим — предложи той.

— Съгласна съм.

Компромисът ми се стори почтен. Не можех да си представя, че там ще ни препоръчат пълно въздържание.

Дани посегна към ръката ми и ме привлече към себе си.

— Тази нощ разбрах, че и аз мога — обясни той. — Мога да се доверя на някого. За първи път в живота си. Досега винаги съм смятал, че това е грешка и никога не бива да я правя. Нямах представа, че мога да допусна някого толкова близо до себе си, не само физически, а и емоционално. — Той сведе поглед към пода и добави: — Аз също ти имам пълно доверие. Нужно е обаче да работя още по прилагането му на практика. Имай търпение.

Кимнах и му стиснах ръката, за да му покажа, че го разбирам и така е добре. Естествено, щеше да мине време, преди да си повярваме напълно.

— Хайде да се поразходим — подканих го. — Ще ми разкажеш какво се е случило тогава с майка ти и защо си си въобразил, че ти си виновен.

 

 

Тази вечер дълго лежах будна в леглото си у дома и с мъка се удържах да не седна на компютъра и да преровя интернет за данни относно болестта. Не го направих, защото щях съвсем да се побъркам. Предпочитах да поговоря с Кристина, но за съжаление не я дочаках. А и не само това занимаваше мислите ми. Разказът на Дани от тази сутрин още звучеше в ушите ми. Напълно спокойно, сякаш това беше най-естественото нещо на света, Дани ми описа как той бил виновен за аборта на майка си и за смъртта на братчето си. Сякаш изобщо не съществуваха съмнения. Как е възможно родителите му да твърдят подобно нещо? Той е бил само на десет години. Виждах го съвсем ясно как стои пред дома на родителите си в Америка и майка му в напреднала бременност го държи за ръка. Той я умолява да остане още малко навън, за да потърси избягалото си куче. В ушите ми отекваха ругатните на баща му, който не е позволил. Дани, естествено, бе пренебрегнал забраната и бе побягнал. Нима е можел да предвиди, че майка му ще се опита да го спре, ще изгуби равновесие и ще полети надолу по стълбата? Дори възрастен човек не би помислил за възможните последствия от такова действие. Как може да се очаква това от едно дете?

Мятах се неспокойно в леглото. Главата ме болеше и щом затворех очи, виждах момче с руса коса и сини очи… проснато на леглото, да брои минутите и да се пита възможно ли е да рискува и да се обърне на другата страна. Чак на разсъмване потънах в неспокоен сън.

 

 

Тичам и тичам. Безкрайни стълбища нагоре към сияйно синьото небе. Колкото по-бързо тичам, толкова по-бързо се срутват стълбите. Трошат се от долу нагоре, разрушението стига до мен и камъкът се рони под краката ми. Успокояващото синьо на небето не се приближава, вместо това стъпалата ме повличат към дълбокото. Падам и падам, и каквото и да правя, не намирам опора.

* * *

Излязохме тримата, купихме нов гардероб, сглобихме го и подредихме вещите ни.

Кристина ме прегърна и ме притискаше до гърдите си в продължение на минути — толкова много се зарадва, че в събота през нощта съм се върнала при Дани. Не каза нищо за потрошения гардероб. Познаваше темперамента на Дани и най-вероятно не се случваше за първи път той да реагира така при силно вълнение. Това беше начинът му да овладее гнева.

В петък вечерта отидох в тренировъчния център веднага след работа. В събота няколко от учениците на Дани щяха да положат изпит за трета ученическа степен и той искаше още веднъж да минат материала. Кристина също бе дошла да гледа.

Понеже не я видях в някое от плетените кресла, предположих, че е отишла някъде отзад, където Дани събираше учениците си.

Забелязах го още отдалеч. Стоеше на тепиха, заобиколен от деца.

— Правиш движение наляво и кик надясно. Не, никаква стъпка между двете — обясняваше той. — Имитираш движение, сваляш крака, кик. Без стъпка. Да, точно така. Внимавай да улучваш винаги с глезена.

Когато остана що-годе доволен от изпълнението на сайд-кика, той се обърна към мен и ме поздрави с целувка.

— Здрасти. Тина е някъде отзад.

Като треньор Дани беше пълната противоположност на Доган. Никога не повишаваше тон, никога не проявяваше нетърпение, мотивираше децата с добри изпълнения, не ги притискаше. Досега нито един от учениците му не бе пропаднал на изпит. Видях Кристина, седеше върху тренировъчна рогозка до стената. Отидох при нея и също седнах.

— Здрасти — посрещна ме тя.

Отговорих на поздрава и известно време наблюдавахме Дани в мълчание. Той стоеше на десния си крак, левият високо над главата, и риташе във въздуха, за да демонстрира на учениците как да отдалечат противника от себе си. Понеже беше левичар и предпочиташе да рита с левия крак, понякога се налагаше да помисли как да покаже движенията на учениците си. Отначало ми беше непонятно как е възможно да протегне крак почти отвесно, но междувременно движенията му бяха станали ежедневие за мен. Често прекарвахме вечерите заедно в тренировъчния център: Кристина и аз си седяхме удобно в някой ъгъл, Дани тренираше или работеше с учениците си. Броят на учениците му се бе увеличил многократно, водеше толкова много курсове, че все едно беше на пълен работен ден. Въпреки това продължаваше почти всеки уикенд да прави фотосесии. Понякога отсъстваше по два-три дни. През седмицата телефонът му звънеше безброй пъти на ден. Обаждаха се ученици с желанието да научат още нещо или от управата на фотографската агенция, за да уговорят поредния час, да му обяснят къде да отиде или как да се яви.

— Искам да ти благодаря — подхвана най-неочаквано Кристина.

— За какво? — попитах изненадана.

— Че онази седмица се върна при него.

Днес беше облечена в къси черни панталонки и светло спортно яке, затворено с цип до брадичката.

Неволно се усмихнах.

— Няма за какво да ми благодариш. — Погледнах я в очите. — Честно казано, не го направих за теб.

— Логично — кимна тя. — Въпреки това съм ужасно щастлива. Моля те да не му се сърдиш, че не ти е казал по-рано. Той искаше да ти каже още в самото начало, но Йорг и аз непрестанно му внушавахме да не го прави. Отчаяно искахме този път да се получи.

— Аз не му се сърдя, Тина — уверих я. — Достатъчно често ме е предупреждавал, стараеше се да ме държи далече от себе си. Искам да остана с него.

— Благодаря ти — повтори тя. — И затова че ме прие. Друга жена със сигурност би поискала от него да избере между двете.

— Ако го бях изправила пред избор, Тина, той щеше да избере теб. Никога не би предпочел мен!

Тя ме измери с изпитателен поглед, сякаш размисляше дали да ми каже истината.

— Отначало навярно е било така — призна след известно време, — но това време отмина и ти го знаеш много добре. Ако сега поискаш от него да реши, изборът ще падне върху теб.

Помислих върху думите й и установих, че има право.

— О, Тина! — казах и улових ръката й. — Никога не бих го принудила да избира между нас. Не искам да го принуждавам за нищо. Как бих се осмелила?

Погледът й остана все така изпитателен.

— Той ти е разказал всичко, нали? Цялото си минало?

— Да, така мисля.

Или поне се надявах, че съм научила всичко.

Тя изглеждаше доволна.

— Това е добре. Ще го чуеш още няколко пъти, с всички подробности. Това е важно за него.

— Винаги ще го изслушвам — обещах й. — Двамата говорите ли за това?

Тя кимна.

— Да, ние с него си говорим за всичко. Той познава моето минало, аз познавам неговото. Нямаме тайни един от друг. — Кристина млъкна за момент. — Искам да се разкрия и пред теб — заяви внезапно тя. — И аз не желая да имам тайни от теб. Ще позволиш ли да ти разкажа историята си?

Кристина се вкопчи в ръката ми.

— Разбира се, че позволявам.

Тя ме притегли по-навътре и седна с гръб към арената. Направих същото. Кристина загриза ноктите си. Явно се чувстваше несигурна.

— Не ми е лесно да говоря за това — пошепна тя, — но ще се опитам.

— Окей — отговорих. — Няма да те смущавам, просто ще те оставя да говориш.

Тя ми се усмихна благодарно.

— Странно — подхвана тя, — всички винаги казват, че няма от какво да се срамувам. Въпреки това не намирам сили да гледам човека насреща си, докато говоря за това.

Отново загриза един нокът, после втренчи поглед в пода и заговори с монотонен глас:

— Бях на седем, сестра ми на десет. В началото мама не знаеше нищо. Баща ми я изчакваше да излезе. Всеки четвъртък вечер тя се срещаше с приятелките си, а той идваше и ни отвеждаше в спалнята. Отначало се занимаваше само с Каролине, а аз трябваше да се съблека гола, да седна на стола до леглото и да гледам. По-късно започна да опипва и мен, пъхаше пръсти между краката ми, принуждаваше ме да го докосвам, завираше ми оная си работа в устата. Но спеше само със сестра ми. Един ден обаче тя избяга и останах само аз.

Много исках да попитам защо сестра й не я е взела със себе си, но не посмях да я прекъсна. Ала Кристина отгатна мислите ми.

— Сигурно си мислиш, че такива преживявания заздравяват връзката между две сестри, но при нас се случи точно обратното. Тя ме мразеше, защото само гледах, а тя трябваше да спи с него. Когато стана на тринайсет, избяга и никога не се върна. Оттогава не съм я виждала. От този ден нататък аз отивах с него в леглото. Мама заподозря какво става, ала не предприе нищо. Престана да излиза вечер, но се откриваха други случаи, когато двамата оставахме сами. Тя отиваше на лекар, на покупки и така нататък. Често ходеше в Службата за младежта да търси Каролине, но тя остана неоткриваема. И до днес няма следа от нея.

Изведнъж по бузите й потекоха сълзи. Големите й очи се присвиха, тушът на миглите се разтече. Все още вкопчена в ръката ми, тя се взираше неотстъпно в парчето рогозка между краката си.

— Винаги трябваше да се събличам чисто гола — продължи беззвучно. — Да, моят баща никога не ме е бил, както е правил бащата на Дани, но ме снимаше. Принуждаваше ме да седна на стол и да се разкрача и ми правеше снимки от всички страни, цяла вечност…

Кристина чу да се приближават тихи стъпки, млъкна и бързо си изтри сълзите. Дани се появи неочаквано. Веднага протегна ръка към Кристина и помилва косата й.

— Наред ли е всичко? — попита загрижено.

Знаех, че той е невероятно чувствителен и притежава най-фините антени, въпреки това останах дълбоко учудена. Беше невъзможно от мястото, където тренираше, да е видял как Кристина плаче. Разстоянието беше твърде голямо, двете седяхме с лице към стената. Въпреки това дойде при нас, сякаш някой го бе повикал. Емоционалната връзка между двамата беше толкова силна, че сигурно бе усетил или поне предугадил болката й.

— Всичко е наред — уверих го аз и с поглед му дадох да разбере, че може да си върви. — Кристина само ми разказва…

Дани разбра веднага, кимна ми и изчезна също така бързо, както се беше появил.

— Принуждаваше ме да нося обувки с висок ток и да си слагам сутиените на мама — продължи през здраво стиснати зъби Кристина. — Бяха ми твърде големи, но той ме намираше страхотна, докато се разхождах с тях. И пак ме снимаше…

Палецът й вече кървеше, но тя не престана да го гризе. Затворих очи. Бях повярвала, че след разказа на Дани вече нищо не е в състояние да ме разтърси, но разбрах колко съм се лъгала.

— Майка ти предприе ли нещо? — попитах тихо.

Кристина кимна.

— След три години най-после проумя какво се случва. Раздели се с него и замина с мен. Оттогава обаче ме мразеше. Защото бях разрушила брака й и защото сестра ми бе избягала.

Изпухтях гневно. Невероятно. Би трябвало да се предположи, че майката ще държи безусловно на детето си.

— Бях на края на силите си. Вътрешно се чувствах мъртва. Започнах да си нанасям рани с бръснарски ножчета, просто за да усетя, че съм още жива. Понякога даже слагах сол в раните, за да засиля паренето. На четиринайсет избягах — продължи да разказва Кристина. — Размотавах се на гарата, почнах да вземам дрога. Първо хашиш, но много бързо минах на хероин. И тогава се завъртях в омагьосан кръг. За да си набавя хероин, отивах в леглото с разни гадни типове. Те ме отвращаваха, затова увеличавах дозата хероин. Тогава бях твърдо решена никога да не правя секс без заплащане. Сексът беше нещо ужасно. Щом се налагаше да го изтърпя, поне да спечеля малко пари. По някое време Службата за младежта ме намери, но аз пак избягах. И така няколко пъти. Предложиха ми жилищна група и място в терапевтичен курс за тежко травматизирани деца. Изобщо не се мярнах в жилищната група, обаче отидох в групата за самопомощ. Там се запознах с Дани.

Тя ме погледна втренчено. Очите й бяха зачервени от плач.

— Навярно той ми спаси живота. Задържа ме, даде ми опора. Станахме приятели. Прати ме на терапия за отказване от наркотиците, отведе ме в затворената жилищна група. Повдигна обвинение срещу баща ми и ми помогна да изляза срещу него. Дадоха му шест години, само шест. — Тя преглътна отчаяно. — Можеш ли да си представиш? Само шест години! Така и не успяха да докажат, че е злоупотребявал със сестра ми, моите снимки също не се намериха. Фактът, че съм повдигнала обвинение след много години, още повече затрудни нещата. Нищо чудно, ако покаже добро поведение, да излезе от затвора преди изтичането на присъдата.

За кратко мислите ми се отклониха към Дани. След края на ужасния кошмар със съдебния процес срещу баща му е трябвало отново преживее цялата тази гадост с Кристина. Тя затвори очи, изтри си лицето с две ръце и продължи:

— След две години се нанесох при Дани. Бях се отървала от наркотиците, поне така си мислех, въпреки това в началото на миналата година той ме затвори за осем месеца в клиника за отвикване от наркоманията. Мразех го, умолявах го да не ме праща там, заплашвах да сложа край на приятелството ни, но той не се отказа. Днес съм му благодарна за това. След лечението бях напълно чиста, но той продължи да се грижи за мен и тази година отново ме заведе в клиниката. За да отвикна окончателно. Но ти вече знаеш.

Внимателно я притеглих към себе си, зарових лице в косата й.

— Благодаря ти, Тина — пошепнах. — Благодаря, че ми разказа всичко. Още от самото начало желаех да стана част от вас.

Тя се откъсна рязко от прегръдката ми и ме погледна изумена.

— Ти отдавна си част от нас, Джесика. Междувременно и ти като Дани принадлежиш към моето семейство. Обичам те.

Засмях се и отново я прегърнах.

— Аз също те обичам, Тина. — И след кратко мълчание добавих: — Обичам Дани. С цялото си сърце. Не бива да се тревожиш за него. Никога няма да го оставя сам. Обещавам ти. Все едно какво ни очаква, ще остана с него.

И двете ми твърдения отговаряха на истината. Обичах Тина и главно обичах Дани. Щях да извървя с него пътя му до края, дори това да беше последното, което щях да направя в моя иначе незначителен живот.

* * *

През цялата седмица ми беше трудно да се съсредоточа върху работата си. Поради това приключих по-рано и отидох на езда, преди да се прибера при Дани. Шумно отключих вратата и влязох в коридора. Макар да бях твърдо убедена, че той си е вече вкъщи, Дани не излезе да ме посрещне, което беше твърде необичайно за него.

— Ехо? — извиках.

В коридора се появи Кристина.

— Влез, Джесика. Дани е още на работа.

— Колата му е отвън.

Тя дойде при мен и ме прегърна.

— Сериозно? Не е в жилището. Навярно е в градината.

— Отивам да проверя.

Кристина се скри отново в стаята си, аз оставих чантата си на шкафчето и минах през дневната, за да изляза на терасата. Столовете бяха наредени грижливо около масата, на моравата нямаше никой. Тихо подсвирване ми издаде, че все пак не съм сама. Огледах се любопитно. Мина време, преди да открия Дани.

— Какво, по дяволите, правиш на покрива? — извиках. — Слез!

— О, не — отговори той. — Ти се качи.

С мъка потиснах една въздишка и се запитах как е стигнал до покрива. Погледът ми падна върху зелен контейнер за боклук до гаража. Покатерих се върху него и успях да се изкача върху покрива на гаража. Оттам се изтеглих един етаж по-нагоре при Дани. Оказа се по-лесно от очакваното.

Въпреки че двускатният покрив не бе особено стръмен, не посмях да се изправя, а запълзях към Дани на четири крака. Керемидите бяха много топли, но се издържаше. Ако през половината ден небето не беше заоблачено, сигурно щях да си изгоря дланите и да се образуват мехури.

— Какво правиш тук горе? — повторих въпроса си, докато се разполагах удобно до него.

— Наблюдавам залеза на слънцето — обясни той и ме целуна по бузата.

— Оттук? А аз бях абсолютно сигурна, че жилището ти има прозорци.

— Само оттук може да се види.

Той вдигна пръст и посочи в далечината между дърветата. Гледката беше зашеметяваща. Виждахме над всички покриви и далеч зад полята.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Над онзи хълм отляво на гробището се намира мястото, където небето и земята се свързват — поне така изглежда. The Gateway to Heaven^[12]. — Дани се приближи до мен и обърна брадичката ми в правилната посока. — Точно там.

— Действително!

Трябваше да призная, че е прав. Линията на хоризонта постепенно се размиваше и накрая сякаш изчезваше.

— Душата ми разпери крилата си и тя. И сякаш път намери, към къщи полетя^[13] — зашепна Дани.

По гърба ми пробяга тръпка, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Тъжно, но красиво — изрекох тихо.

— Любимата ми строфа от „Лунна нощ“. Стихотворението е от Айхендорф^[14]. Става дума за съединяването на разделените. Границата между небето и земята се разтваря. Това позволява преминаване между световете. Мъртвите отиват при живите и обратно. Възможно е само когато хоризонтът се приближи към земята толкова, колкото се е приближил ей там.

— Не може да бъде!

Дани ме погледна въпросително.

— Това е само легенда.

— Друго имах предвид. — Бях объркана, но се опитах да си подредя мислите. — В деня, когато се запознахме, седях на виенското колело и мислено рецитирах първата строфа от същото стихотворение. След половин час ти ме заговори. Днес пак обсъждаме тази тема. Безумие, нали?

Дани изобщо не се учуди.

— Аз не мисля така. Хората често имат предчувствия, ала не ги забелязват, защото са заети с всевъзможни дивотии.

— Предчувствие? — Според мен това намирисваше на спиритизъм. — За какво? За този разговор или за теб?

— Кой знае… Може пък да е…

В този момент на известно разстояние под нас се отвори тавански прозорец и жена с буйни къдрици се издаде навън, за да ни види.

— За бога, Дани — извика тя, — не можеш ли да си седиш под покрива като нормалните хора?

— Тук е по-красиво — отговори той. — Желаеш ли и ти да се качиш, Брита?

Тя цъкна с език.

— А ти желаеш ли още нещо? Да донеса ли чай и сладкиши?

— О, да — отговори й в най-добро настроение Дани. — Идеята е страхотна.

Чух как тя промърмори нещо от рода на „Да слизате бързо!“, после прозорецът се затвори.

— Сериозно ли го каза? — попитах Дани.

— Дано да не дойде — засмя се тихо той. — Аз мразя чай.

— Глупости! Всеки обича чай.

— Не и аз. — Той ме погледна извинително. — Лоши преживявания.

— С чай? — попитах невярващо.

— Дълга история. — Той махна в знак на отказ да продължи и се обърна към мен: — Би трябвало да запомниш какво си мислила през този ден и за в бъдеще да си държиш очите отворени. Тогава по-често ще виждаш такива неща. Навярно по-късно ще ти помогнат в трудно положение.

— Не те разбирам. По какъв начин ще ми помогнат?

Дани мълча известно време. Светлината около нас започна да се променя, стана червеникава и някак неистинска.

— Един ден — подхвана той — мен вече няма да ме има. В момента, в който се доближиш до хоризонта, може би ще се доближиш и до мен…

— Млъкни — прекъснах го доста грубо. — Настръхвам!

— Просто го запомни, Дъки. За всеки случай.

— Дори не би трябвало да мислим за това.

— Знам.

Прозорецът отново се отвори и Брита повторно се издаде навън — без чай и сладкиши.

— Слизайте веднага! — заповяда тя, размахвайки ръце към нас. — Ако те види хазяйката, Дани, ще си имаш ядове!

— Слизаме — отговорих успокоително. Погледнах за последен път към хоризонта, право в кървавочервеното слънце. После запълзях обратно към гаража.

Дани легна по гръб върху топлите керемиди.

— Ей сега ще дойда. Дайте ми пет минути.