Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (31)

Август 2002

Скоро след почивката за закуска телефонът в чантата ми завибрира. Вътрешната ми алармена система се обади с най-пронизителния тон. За малко се изкуших да пренебрегна обаждането. Изписаният номер беше неизвестен.

Все пак приех разговора.

— Да?

— Джесика Кох? — попита женски глас.

— Да? — Гласът ми прозвуча неестествено високо.

Мили боже, Дани е мъртъв!

Откъде ми дойде тази мисъл?

— Вие ли сте приятелката на Дениъл Тейлър?

— Да. Какво се е случило?

В последно време задавах този въпрос доста често.

— Приятелят ви е претърпял злополука. Преди половин час го докараха при нас.

Дамата на телефона обясняваше спокойно и дружелюбно. Светът се завъртя по-бързо. Стаята също се завъртя заплашително бързо.

— Къде е той?

Жената ми каза адреса на болницата в Битигхайм. Изскочих от офиса още преди да съм приключила разговора. Не си направих труда да кажа на Беа къде отивам. Колегите със сигурност бяха чули разговора, защото никой не се обади да попита как така просто съм си тръгнала от работа. Главата ми бучеше.

Просто едно пътно произшествие, опитвах се да се успокоя. Сигурно е добре, иначе нямаше да каже на хората в болницата да ти се обадят. Само той може да им е дал телефонния ти номер.

Учудващо колко ясно продължаваше да работи умът ми. Хукнах към приемното.

— Отивам при Дениъл Тейлър — казах задъхано. — В коя стая е?

Със спокойствие, което ме доведе до ръба на избухването, блондинката на рецепцията се разтърси в компютърната програма.

— Само за момент, моля — каза ми тя и се усмихна любезно.

Вдигна телефонната слушалка и се обади в някакво отделение. Минаха минути, преди да се обърне отново към мен:

— Той е в приемното отделение за спешни случаи на четвъртия етаж. Ще мине доста време, преди да го настанят в стая.

Хукнах по стълбите, защото нямах търпение да чакам асансьора. Тичах като луда по коридора, докато най-сетне се озовах в приемното отделение.

— Приятелят ми е бил докаран тук. Дениъл Тейлър. Може ли да отида при него? — попитах, съвсем запъхтяна.

— В момента е в сонографията. Ще изследват коремната област с ултразвук, после ще отиде на рентген. Сигурно ще минат час или два, докато го настаним в стая. Тогава ще ви пуснат при него.

— Какво? Толкова дълго? Той е помолил да ми се обадят, казал е да дойда веднага. Може ли поне за малко да говоря с него?

— За съжаление не е възможно. — Сестрата погледна документацията и откри някаква бележка. — Заявил е, че ще дойдете — промърмори тя и продължи да чете. — Става дума за колата му. В момента е в някаква нива и пречи на фермера да работи. Трябва да бъде изтеглена. Написал е, че вие трябва да я пратите за старо желязо.

— Как така ще я дам за старо желязо? Колата е едва на четири години — възразих, макар да знаех, че това не интересува сестрата.

Тя вдигна рамене, сякаш да потвърди.

— Така е казал. Във всеки случай автомобилът трябва да се премести. Повикайте аварийната служба.

Каза ми адреса, на който се намира колата. Значи Дани е бил на път към тренировъчния център.

Сега трябваше да отида там и да пратя почти новата кола за старо желязо!

По дяволите, Дани!

Не ми беше по силите да се справя с това положение.

— Как е той? — попитах.

— Лекарите още са при него. Има счупена ключица, няколко счупени ребра и мозъчно сътресение от камшичния удар. В момента го изследват за вътрешни наранявания. Ще ви съобщя, щом стане възможно да отидете при него — каза сестрата и ме остави сама.

Вътрешни наранявания? Дани май не беше добре. Объркана, минах по коридора, намерих сонографията и се запитах дали пък направо да не вляза. Не знаех обаче дали той е още вътре и не посмях.

За пореден път се обадих на Йорг. Вече имах номера му — за щастие последния път му бях звъняла от моя телефон.

— Йорг, Дани е катастрофирал. Намирам се в спешното отделение. Не ме пускат при него. Той иска да се погрижа да отнесат колата му.

— Ще дойда след двайсет минути, Джесика. Чакай ме там.

Благодарих на небето, че имахме Йорг.

Скоро вратата на отделението се отвори. Две сестри избутаха в коридора носилка. Познах Дани и се втурнах към него.

— Дани! — извиках. Двете сестри любезно спряха. — Какво се случи?

Той беше буден. По лявата половина на лицето му минаваше кървава резка, но иначе изглеждаше невредим. Само дето беше малко объркан.

— Джесика! — Веднага посегна към ръката ми. — Катастрофирах.

Това и аз го знаех.

— Добре ли си?

— Да. Няколко счупени ребра. Доста е болезнено. Иначе всичко е окей. Трябва да махнеш колата.

Дани говореше бързо, накъсано, дишаше съвсем плитко. Изобщо не беше добре. Не можеше дори да поема достатъчно въздух.

Направи ми впечатление, че са му сложили система. Моментално си припомних видяното в хосписа за болни от СПИН и получих пристъп на паника. Дани го забеляза и се опита да седне, за да ме вижда по-добре. Не успя, извика от болка и се отпусна назад. Едната сестра го натисна във възглавниците.

— Трябва да лежите — предупреди го строго тя и се обърна към мен: — Отиваме на рентген. Ще впръскаме контрастно вещество и е възможно да се забавим. Ще ви се обадим.

Двете сестри продължиха да бутат леглото, а аз задишах тежко.

Дани не пусна ръката ми.

— Всичко е наред — опита се да ме успокои той. — Съвсем нормална катастрофа, нищо повече. Всичко е наред!

Говореше едва-едва, явно не му достигаше въздух, а това съвсем не беше добре. Сестрите издърпаха ръката му и го вкараха в коридор, който беше само за персонала.

— Ще ида да взема колата и ще дойда пак! — извиках подире му.

Стараех се да дишам дълбоко с корема, както правеше Дани, за да се успокои. Винаги беше възможно да стане злополука. Нямах сериозни причини за тревога, или поне така си внушавах.

 

 

В коридора се появи Йорг.

— Как е той? — попита още докато тичаше към мен.

Вдигнах рамене.

— Видях го съвсем за малко. Счупени ребра, сътресение от камшичния удар, няма опасност за живота му.

Йорг кимна.

— Добре. Хайде да действаме систематично. Първо ще се обадим на аварийната служба, после ще отидем на мястото на злополуката и там ще решим къде да откарат колата. След това ще отидем у вас да му вземем някои неща. Очевидно ще се наложи да остане в болницата.

Съгласих се и се запътихме към пасата на Йорг. Той се обади на аварийната служба и даде адреса, който му бях дала. Потеглихме натам. Пътувахме по съвсем право шосе без нито един завой. Не се виждаше нито едно дърво, пътят беше чист и сух. Очевидно в злополуката не е била замесена друга кола. Не видяхме нищо, нито следи от спирачки, нито видима маневра за избягване, нито счупени стъкла. Дани просто беше паднал в рова. Колата му лежеше преобърната насред една нива, близо до наклона към шосето. Дори не се е опитал да натисне спирачка.

— Мили боже — промърморих. — Как е могло да се случи?

Йорг паркира в края на пътя, остави колата на аварийни светлини, излезе и опря ръце на хълбоците.

— Не знам, Джесика — отговори той, — но е дяволски странно. Дани шофира добре. Би трябвало поне да се е опитал да остане на шосето.

— Какво искаш да кажеш? — извиках почти истерично. — Нима твърдиш, че го е направил нарочно?

— Не — отговори Йорг и ме изгледа строго. — Не исках да кажа това. Защо да падне нарочно в рова?

— Защото иска да умре — обясних с последни сили.

Йорг решително поклати глава.

— Не — повтори той. — Това не му подхожда. Наистина ли смяташ, че би направил подобно нещо, без предварително да ти каже?

Вярвах ли в това, което казах? Не, не вярвах.

Дани не беше такъв.

— Прав си.

— Човек, който иска да умре, не би избрал точно това място — отсече Йорг. — По-скоро ми се струва, че просто е заспал на волана.

Този път аз поклатих решително глава.

— Никога. Дани е последният човек на света, който просто би заспал!

— Надявам се по-късно самият той да ни каже какво се е случило. Хайде да огледаме колата.

Нерешително последвах Йорг надолу по склона.

— Мили боже! — пошепнах. — Никой не би оцелял след такава катастрофа!

Навярно щеше да е най-добре за него, ако не беше оцелял.

Отвратена от себе си, прогоних тази грозна мисъл. Приближихме се към колата. Покривът беше ужасно смачкан, предното стъкло бе счупено, всички въздушни възглавници бяха отворени. Ауспухът стърчеше като антена под ъгъл към колата. Вратата на шофьора бе изрязана с флекс. Изгубила ума и дума, разтърках очи и лице.

— Нищо не може да се поправи — отбеляза сухо Йорг.

— Нека да я закарат на сервиз, моля те. Може пък да я оправят.

Йорг ме погледна, сякаш съм си изгубила ума.

— Нищо няма да се получи, Джесика.

— Колата ще иде в сервиза — отговорих решително.

Влекачът пристигна. Последвахме го — договорният сервиз се намираше наблизо. Разтовариха колата и я поставиха отново в изправено положение. Гледката беше още по-тъжна. Взирах се безпомощно в автомобила — колко пъти бях повтаряла, че не го харесвам! Спомних си как Дани ме преследваше с БМВ-то след първата ни среща на празника и как ми препречи пътя. Как потегляше на задна. Как ме настани на задната седалка, когато се напих, и ме откара у дома си. Спомних си многото дълги разговори, които бяхме водили в тази кола, под мътносинята светлина, и в очите ми запариха сълзи. Опитах се да отворя другата предна врата — само за да установя, че колата е смачкана до крайност и нищо не работи. Загубата й ми причини душевна болка, не само заради самата мен, а и защото знаех колко привързан беше Дани към своето БМВ. Макар че никога не би го признал — в крайна сметка това беше само материално богатство.

Появи се майсторът от сервиза.

— Мама миа! — провикна се той и плесна с ръце. — Шанс за оцеляване максимум пет процента! Шофьорът измъкнал ли се е жив?

— Да.

— Мама миа — повтори мъжът. — Явно е късметлия. Съдбата е дяволски благосклонна към някои хора.

Гърлото ми гореше, сякаш беше пълно с пламтящи въглища, по бузите ми се стичаха сълзи. Не можех да понеса толкова ирония. Дали да му опиша накратко живота на Дани?

— Пратете колата за старо желязо — казах и се извърнах, за да не ме види, че плача.

Йорг се вмъкна вътре през изрязаната с флекс врата, за да събере нещата на Дани. Накрая направи няколко снимки, но се съмнявах, че Дани някога ще поиска да ги види.

 

 

По-късно в полицейския доклад написаха, че колата е излязла от шосето с твърде висока скорост, по оценка на вещите лица между 160 и 180 километра в час, без да спре. Не били установени опити за спиране или заобикаляне. БМВ-то се преобърнало най-малко три пъти и останало да лежи на покрива си. Нямало участници, нито свидетели на произшествието. Дани явно е бил съвсем сам на шосето, което правеше случилото се още по-странно.

Минаващи водачи повикали линейка. Никой не спрял да му окаже първа помощ.

Между злополуката и пристигането на линейката минали почти 45 минути — време, предостатъчно Дани да умре от загуба на кръв, ако е получил сериозни наранявания.

Проклинах безмълвно всички, които са минали оттам, без да спрат, пожелавах им всичко най-лошо. Дани никога не би минал покрай пострадал човек, без да се опита да помогне. Беше му абсолютно безразлично накъде се е запътил или колко бърза. Вече знаех обаче колко нечестен е животът.

Дани бе оцелял по щастлива случайност — можеше да свърши и по друг начин. Бил е с предпазен колан и това навярно му бе спасило живота.

Въпреки тежкото произшествие той се бе отървал със сравнително леки наранявания.

През времето до идването на линейката е бил в пълно съзнание, но не е могъл да се освободи сам. Не се добрал и до телефона — бил го оставил в средната конзола и при преобръщането отлетял някъде из колата. Йорг намери мобилния телефон под задната седалка.

В болницата изследвали кръвта му за алкохол и дрога, но той бил абсолютно чист — както винаги.

* * *

С Йорг влязохме в стаята точно когато главният лекар беше при Дани и двамата разговаряха. Дани все още беше на система, вливаха му болкоуспокояващо. Като ни видя, той се усмихна и направи опит да седне, но не успя. Чакаше ни труден период. Счупените ребра се нуждаеха от поне шест седмици почивка, а Дани отказваше да лежи още през първите часове.

Седнах до него на леглото, толкова щастлива да го видя жив, че го притиснах с все сила. Той вдигна отбранително ръце.

— Моля, не ме докосвайте — изхленчи. — Счупените ребра болят адски!

— Как е той? — обърна се Йорг към лекаря. Той го измери със скептичен поглед и явно го сметна за бащата на Дани.

— Засега е стабилен — гласеше отговорът. — Няколко дни ще го задържим тук за наблюдение, за да изключим евентуални усложнения.

Лекарят беше към средата на петдесетте, с бяла коса, започнала да оредява, от този тип хора, дето никога не са настроени за шеги.

— Следобед ще дойда пак да ви видя — каза той на Дани и се обърна да си върви.

— Докторе?

Йорг тръгна след него.

— Да?

Видях как Дани хвърли към Йорг унищожителен поглед.

— Каза ли ви, че е ХИВ-позитивен?

Лекарят се стъписа.

— Не, но скоро щяхме да го открием. Сигурно е написано в картона му.

Усмихна се любезно, но останах с впечатлението, че се чувства заловен на местопрестъплението. Явно не му харесваше близките да се месят в работата му.

— Мислех само… — подхвана Йорг. — Бих помолил да му направите пълни изследвания. На кръвта и така нататък. Може пък да има връзка.

Лекарят кимна.

— Не се притеснявайте — отвърна той мрачно, — и без това смятахме да му вземем кръв. Веднага ще поискам пълна кръвта картина. Не се бойте, нищо няма да ни се изплъзне.

Усмихна се и излезе от стаята.

Дани зяпаше Йорг с отворена уста. Махна към вратата, откъдето бе излязъл лекарят, и попита възмутено:

— Какво беше това?

Йорг явно не страдаше от угризения на съвестта.

— Ти си длъжен да им казваш такива неща!

— Нали чу, лекарят каза, че и без това са щели да го открият!

— Тогава няма защо да се засягаш.

Йорг явно нямаше намерение да позволи на Дани да го сплаши.

— Какво изобщо се случи тази сутрин? — намесих се аз.

Това беше най-важният въпрос.

— Можело да има връзка между ХИВ и автомобилна злополука — изпухтя презрително Дани. — Ама че глупост!

Очевидно нямаше намерение да отговори на въпроса ми.

Не беше в характера на Дани да отхвърля мислите на други хора като пълна глупост. Ала след смъртта на Кристина той вършеше и говореше много неща, за чието съществуване у него никога не бях предполагала.

— Какво стана тази сутрин? — повтори въпроса ми Йорг.

— На шосето внезапно изскочи сърна.

— Сърна ли? — погледнах го въпросително.

— Да. Онези кафяви животинки, дето живеят в гората. Мъжките имат рога, а бебетата им са много сладки. Имат бели точки по гърба и…

— Знаем какво е сърна, Дани — прекъсна го Йорг.

— О, значи всичко е наред.

Дани опита да се обърне настрана, но установи, че не става.

— Значи злополуката е станала заради сърна? — настоя Йорг.

— Да. Сърната изведнъж застана насред шосето.

— Защо не удари спирачки?

— Направих го, разбира се. Оказа се недостатъчно. — Дани вдигна рамене и ме погледна извинително. — Сърната е добре, Дъки, не се притеснявай!

— Дани — проговори предупредително Йорг. — Ние бяхме там. Няма следи от спирачки.

— Така ли? О! Значи съм се опитал да я избягна. Възможно е.

Дани никога не е бил добър лъжец.

— Карал си със сто и осемдесет километра в час. Не си спрял и си се преобърнал в нивата. И всичко това заради една сърна?

Йорк вдигна скептично вежди.

— Защо не? Аз обичам сърните.

Дани отдавна щеше да е скръстил ръце пред гърдите, ако иглата в лакътя не му пречеше.

Гледахме го очаквателно и внезапно той избухна:

— Дявол го взел, значи не е била сърна. Не може ли и аз да катастрофирам, без да го превръщате в драма? — Опита да поеме дълбоко дъх, за да продължи да ругае, но изкриви лице от болка и добави по-тихо: — Щом нищо в моя гаден и проклет живот не върви нормално, тогава ми позволете поне да направя катастрофа, както се случва с хиляди други на моята възраст.

Дани се отпусна във възглавниците и отчаяно се опита да диша нормално. Каквото и да криеше от нас, сега не беше моментът да го разпитваме. Йорг също го разбра и смени темата.

— Направих няколко снимки. Колата се оказа неспасяема.

— Знам — отговори Дани, — нали я видях. — Забеляза мрачните ни лица и добави: — Ей, хора, та това е само кола. Имам си застраховка. Застрахователите ще платят. Няма причина да се цупите.

— Харесвах колата — признах тъжно. — Знам, че и ти я харесваше.

— Щом изляза оттук, ще купим нова — опита се да ме утеши Дани.

— Първо да видим какво ще излезе от кръвните изследвания — настави Йорг.

Последната кръвна картина беше отпреди пет месеца и бе крайно време да се направи нова. След смъртта на Кристина Дани не бе събрал сили да отиде. Понеже последната беше повече от добра, не виждах причини да бързаме или да се тревожим.

— Не се налагаше да го казваш специално — отвърна поучително той. — И без това щях да се изследвам скоро.

Дани беше необичайно раздразнителен, но навярно го мъчеха силни болки.

— Най-добре да поспиш — посъветва го Йорг. — Твоята Дъки и аз ще отидем да хапнем и ще се върнем за визитацията.

 

 

Лекарят ни остави да чакаме до вечерта. Провери жизнените показатели и кръвното налягане на Дани и видимо остана доволен от резултата. Още на обед медицинска сестра му бе взела няколко епруветки кръв, но резултатите не бяха готови.

На рентгеновите снимки видяхме три последователни ребра с гладко счупване. Четвъртото беше силно пукнато.

— Не би трябвало да има усложнения при зарастването — каза ни лекарят. — За щастие фрактурата е чиста. Най-важното е да се щади. Шест седмици никакъв спорт, после да започне постепенно и след десет седмици всичко ще е свършило.

Дани го изгледа ужасено. Лекарят не му обърна внимание.

— Важно е също винаги да дишате с болката, никога срещу нея. Не я избягвайте, а вдишвайте дълбоко дори да ви боли. Дробовете трябва да се пълнят с достатъчно въздух, иначе може да се стигне до белодробно възпаление, а ние искаме да го избегнем. Утре сестрата ще ви покаже дихателни упражнения.

Дани затвори очи. Все още се опитваше да смели следващите шест седмици без спортуване.

— Може ли да се направи нещо за ускоряване на заздравяването? — попитах.

— Най-добре е нощем да спи легнал върху счупените ребра.

Дани присви очи и измери лекаря с недоверчив поглед.

— И как, моля, ще стане това на практика?

— Много е болезнено, но притиска счупеното място и ускорява излекуването. Опитвайте отново и отново.

— Бедният Анджело — промърмори Дани. — Още един въпрос. Възнамеряваме след пет седмици да заминем за САЩ…

— Имате ли застраховка за отмяна на полета?

— Още не сме резервирали — отговори мрачно Дани.

— Тогава отложете резервацията с четири седмици. Не е добре да рискувате.

Лекарят затвори папката си.

Дани ме погледна въпросително и изведнъж ми се стори безкрайно уморен и почти примирен.

— Четири седмици не са от значение. Ще тръгнем по-късно. Няма страшно.

— Окей — съгласи се той.

Още тогава заподозрях, че нещо не е наред. Дани знаеше повече, отколкото признаваше. Иначе никога нямаше да се съгласи с такава готовност да отложим отпуската си. Това беше абсолютно нетипично за него. Наумеше ли си нещо, съумяваше да наложи волята си. Никога не би спрял заради някакви си счупени кости.

Счупените ребра са най-болезнените фрактури, опита се да ме успокои вътрешният глас. Сега има други неща в главата си, не му е до отпуска.

* * *

След два дни, когато влязох в стаята, Дани вече седеше изправен в леглото. Предишния ден бяха изписали другия болен — за голямо облекчение на Дани. Той мразеше чужди хора да спят наблизо. А фактът, че друг мъж лежи само на метри от него, докато той е прикован към леглото и неспособен да се движи, правеше положението непоносимо.

— Здрасти — поздрави ме той на влизане. — Ще излезеш ли с мен?

— Ще можеш ли да ходиш? — попитах несигурно.

Дани се усмихна криво.

— Счупих си ребрата, не краката. Мога да ходя, естествено.

Стана много бавно. Вчера му бяха махнали системата. Хванах го за ръка и излязохме в коридора. Наблюдавах го с ъгълчето на окото.

— Дъки, ще престанеш ли да ме зяпаш така съжалително? — попита ме той, след като слязохме по стълбите. Дори в това състояние отказа да вземем асансьора. — Аз съм добре, наистина.

Това не беше вярно, но хленченето не влизаше в репертоара му. Ако се чувстваше добре, не би се движил с това темпо. Обикновено наричаше този начин на придвижване Ducky-Walk. През следващите дни „патешката разходка“ остана нашият нормален начин на ходене.

Купихме си сладолед от кафенето на болницата и седнахме на облегалката на една пейка навън. Краката ни бяха върху седалката. Слънцето светеше в лицата ни.

— Пак се щадиш, когато дишаш — скарах му се аз. — Трябва да вдишваш дълбоко.

— Де да можех — въздъхна той. — Чупил съм си всякакви кости, случвало се е да си счупя и ребро, но четири наведнъж плюс ключицата вече не е приятно. Как ще изкарам така дели шест седмици? Мразя да не се движа.

— Ще се справиш. Все някак ще издържим.

— До края на следващата седмица трябва да съм окей. Налага се да замина за три дни в Карлсруе. Рекламна фотосесия. Ако се получи добре, ще подпиша договор и завинаги ще сме подсигурени финансово.

Доядох си сладоледа — бях си взела страчатела. Никога не бяхме имали парични грижи. Откакто бях с Дани, не харчех почти нищо от заплатата си. Той зареждаше колата, плащаше сметките, купуваше ми дрехи и поемаше всички разходи, когато излизахме заедно. С голяма радост бих заменила нашите проблеми срещу смешни парични грижи. С удоволствие бих раздала всичките ни материални блага, бих се облякла в чувал от юта и сламени обувки и бих се хранила седмици наред само със спагети с кетчуп, ако можех да излекувам Дани и да си върна Кристина.

— Нищо не си ми казал за този ангажимент.

— Научих едва на сутринта, когато стана злополуката.

Дани смачка картонената купичка от сладоледа и я метна право в кошчето за боклук. Изобщо не се опитах да му подражавам. Станах и хвърлих моята купичка едва когато бях на метър от кошчето. Тя се удари в ръба, отлетя настрана и падна на земята. Ядосана, се наведох да я вдигна и я запратих право в кошчето.

Дани не можа да сдържи смеха си.

— Да не си говорил по телефона, докато си шофирал?

— Не. А и дори да съм, аз постоянно говоря по телефона, докато съм на волана, и никога не съм пропадал в някой ров.

Беше прав. Хората от агенцията и учениците му се обаждаха често и той говореше с тях независимо какво правеше в момента.

— Добре, добре — промърморих примирено.

Дани въздъхна.

— След малко трябва да се обадя по телефона. Да кажа на Доган и на другите треньори да си разпределят учениците ми. Кой знае дали някога ще мога да се занимавам с тях отново.

— Ще можеш, разбира се. Имаш само счупени кости. Всичко ще зарасне. Няма нищо повече, нали, Дани?

Той мълчеше.

— Дани?

Той посегна към ръцете ми и ме привлече към себе си. Под слънцето очите му светеха в онова тъмносиньо, което ме възхищаваше все така силно.

— Дъки! — Погледът му ме прикова. Дани постепенно си възвръщаше умението да ме хипнотизира. — Защо поставяш под въпрос казаното от мен? Лъгал ли съм те някога? Беше злополука, нищо повече.

Възражението му беше оправдано. Защо се съмнявах в думите му? Нашата връзка почиваше върху абсолютна честност. С изключение на малката принудителна лъжа за родителите му в началото никога не ме беше лъгал.

Внезапно започна да ме мъчи съвестта. Обещах си да му вярвам винаги, както беше досега. Нямах причини да не му вярвам.

— Да, вярвам ти — потвърдих. Навярно размишлявах прекалено много. Автомобилни злополуки се случват всеки ден навсякъде по света, нали?

— Така е добре — заключи доволно Дани. — Да се качим в стаята, Дъки. Рики ще дойде скоро.

Протегна ми ръка и ми позволи да го вдигна. После ме прегърна и ме притисна силно, доколкото позволяваха счупените ребра.

— Не се притеснявай за мен — пошепна ми. — Все някак ще се справя. Сега е важно да се съсредоточиш върху изпитите си.

При тези думи всички тревожни камбани в мен трябваше да зазвънят, ала това не стана. Придържах се към взетото решение и му повярвах. Както винаги.

 

 

Останах до края на времето за посещения. Вместо да изляза от болницата обаче, се мотах два часа по коридорите. Накрая се скрих в семейната душкабина и прекарах там още един час. Щом започна нощната смяна и приключи последната визитация, се промъкнах безшумно по тъмните коридори и се шмугнах в стаята на Дани. Той слушаше музика. Зяпна ме, сякаш бе видял призрак. Очите му бяха зачервени и предположих, че е плакал.

— Дъки! Откъде идваш?

— Отвън — пошепнах.

— Аха. Не ти вярвам. Какво направи, та не те изхвърлиха?

— Служебна тайна.

Без да каже дума повече, Дани се отмести към другия край на леглото, за да ми направи място. Точно това негово качество обичах най-много. Никога не ми се караше, когато правех нещо неразумно и необикновено. Напротив, почти винаги се включваше въодушевено. На него също му хрумваха невъзможни идеи. Дори след като загубихме Кристина.

Мушнах се в леглото му.

— Ти си напълно откачена — пошепна той с устни до моите.

— От тебе съм го научила.

Дани се засмя тихо.

— Хубаво е, че копираш най-доброто ми качество.

Въпреки тясното болнично легло и счупените му ребра успяхме да се любим. Дани през цялото време лежа неподвижен по гръб. Времето, когато изпадаше в паника от тази поза, беше безвъзвратно отминало. Междувременно можех да правя с него, каквото си поискам, дори да се опирам върху китките му. Тази нощ внимавах само да не докосвам лявата му страна. Легнах си отдясно и двамата заспахме блажено.

На следващата сутрин сестрата се появи още в пет и се учуди безкрайно, като ни намери двамата в леглото. Изхвърли ме от стаята, аз пак се мотах два часа по коридорите и се върнах за закуската.

Дани сподели храната си с мен, после аз се промъкнах в кухнята и откраднах още нещо за хапване. При тези оскъдни порции човек можеше да умре от глад. Отидох на работа недоспала и се върнах вечерта.

 

 

— Кръвната картина е в ред — съобщи ми Дани вместо поздрав. — Влошила се е, но засега е окей.

— Колко се е влошила? — попитах.

— Все още е в рамките на нормалното — обясни кратко той. — Не се налага лечение. Лекарят каза да почакам ребрата ми да зараснат и после пак да си направя пълна кръвна картина при домашния лекар. Дотогава да не мисля за болестта.

— Звучи разумно. Как се чувстваш?

— Тук е смъртна скука. Искам да си ида вкъщи. Най-добре е тази нощ отново да спиш при мен. Ако имаме късмет, ще ни заловят и ще ме изхвърлят.

* * *

След шест дни изписаха Дани и аз останах известно време при него. Не ме притесняваше нито дългият път до работата, нито караниците с родителите ми. Денем оставях Лайка при него. Така поне си имаше компания. Двамата правеха дълги разходки. Скоро я научи на всевъзможни номера от рода на „мъртво куче“, „дай пет“ и „пльосни“. Разходките не му бяха достатъчни, но поне времето минаваше. Вечер учехме заедно за моя изпит. Само след седмица вкъщи обаче вече имаше чувството, че таванът всеки момент ще рухне върху главата му.

Бях в кухнята и си правех сандвич, когато той ми извика от дневната:

— Ако досега не съм знаел от какво ще умра, вече знам със сигурност.

— О, така ли? — извиках от кухнята. — Звучи интересно. И от какво ще умреш?

— От скука — простена той. — Категорично от скука.

— Никой не е умрял от скука — отговорих поучително и захапах сандвича.

— Причината за моята смърт ще е скука — настоя той упорито.

Наистина му беше скучно. Иначе прекарваше целия ден в тренировъчния център, сутрин излизаше да бяга, вечер обикаляше с колелото, редовно ходеше на фотосесии. Доскоро Кристина беше винаги близо до него. Почти никога не оставаше сам. Не беше от хората, които седят дълго пред компютъра или телевизора — Дани бе зареден с твърде голяма енергия.

А сега по цели дни седеше в градината на полянката, защото градинските мебели му опираха в ребрата, и четеше книга след книга. С нетърпение очакваше края на седмицата, за да замине за Карлсруе. Възнамеряваше да пътува с такси. Знаех, че няма да ми позволи да го разубедя и ще отиде дори ако се влачи на четири крака и скимти от болка.

Отидох в дневната със сандвича си. Дани лежеше по корем на дивана, главата и ръцете му бяха опрени на пода.

— Какво правиш, по дяволите? — попитах, дъвчейки.

— Йога. Не виждаш ли?

— Това не е йога, а някакво безумие — заявих.

— Добре де, щом така смяташ, ще правя безумия. По-добре, отколкото да не правя нищо.

— Мислиш ли, че тази поза се отразява добре на ребрата ти?

— Отде да знам? — изръмжа той. — Във всеки случай няма да им навреди, нали и без това са счупени. Скучно ми е! Ще умра от скука!

— Обличай се — подканих го. — Излизаме.

Дани се свлече по корем от дивана.

— Ура! Излизаме! Къде ще отидем?

— Ами… в зоологическата градина.

— Дай ми три минути.

— Ще те оставя там. При прилепите. Ще увиснеш редом с тях и ще ти е добре.

— Нямам нищо против — отговори той. — Прилепите са по-добри от тази зловеща скука.