Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (36)

Епилог
Лятото на 2015

Дани умря в края на април 2003 година. Почти една година след Кристина. В ранните утринни часове скочил от Уан Атлантик Сентър, висок 249 метра. Беше ми казал, че иска да си отиде вкъщи…

Количеството хероин в кръвта му със сигурност щеше да го убие, ако бе почакал още малко.

В протокола за смъртта прочетох: „Не е преживял скока“. Избухнах в истеричен смях. Само това оставаше! Дани ми остави следното писмо:

Дъки,

Междувременно ти сигурно си разбрала: няма да се върна. Безкрайно съжалявам, че си отидох по този начин, но друго не беше възможно — ти го знаеш не по-зле от мен. Трябва да го направя сега, страх ме е да чакам още. Страхувам се от онова, което идва, страх ме е, че тогава няма да мога да го направя. Ти знаеш. Ако не можеш да ми простиш, че си отивам така, няма да се сърдя. Надявам се един ден да разбереш. Когато четеш това писмо, аз ще съм отдавна в самолета, така че не тръгвай след мен!!!

Обсъдили сме всичко. Грижи се за Мая, дръж стареца ми под око и продай проклетата кола, чуваш ли! Не я запазвай по сантиментални причини — аз няма да имам никаква полза!

Остани в жилището, колкото искаш, вземи, каквото ти харесва. Ако се чувстваш самотна, знаеш къде ще си близо до мен и къде не.

Ще бъдеш щастлива — с мъж, къща и деца, ще видиш.

 

REMEMBER МЕ!

And I hope I find my freedom, for eternity!^[27]

Love you!

Дани

След като се беше сбогувал с мен отново и отново, накрая си отиде, без да каже дума. Една сутрин просто замина. Знаех защо: за да ми попречи да го последвам.

Дани отлагаше заминаването си, докато според него повече не можеше да се отлага. От началото на март започна масивна парализа. Лявата му ръка беше като мъртва, често губеше контрол върху различни части от тялото си, а вътрешното треперене непрекъснато се увеличаваше. В средата на април ми каза, че няма да чака повече. Опасяваше се, че иначе няма да има сили да осъществи решението си.

Знаех, че в къщата трябва да има голямо количество хероин, но не го намерих. Предполагам, че Дани го е изхвърлил в тоалетната, за да не падне в ръцете ми.

Освен ПМЛ у Дани до края не се появиха симптоми на СПИН. Чак до смъртта му Т-лимфоцитите бяха в норма, имунната му система работеше добре. Болестта СПИН не се прояви. Той не влезе в четвъртата фаза.

Лечението на ХИВ е невъзможно и днес. Медицината обаче намери начин да предотврати избухването на СПИН. При съответното лечение в наше време ХИВ вече не означава сигурна смърт. Засегнатите имат почти нормална продължителност на живота и живеят почти нормално. Благодарение на разработените медикаменти днес заразените с ХИВ могат да имат здрави деца.

И днес ПМЛ причинява смърт след три до двайсет месеца. Осемдесет-деветдесет процента от заразените се разболяват от тази болест само когато имунната им система е много сериозно отслабена.

Междувременно откриха, че ПМЛ се причинява от определени вируси, каквито само някои хора носят в себе си. Вирусите се заселват в тялото още в детска възраст. Все още не се знае откъде идват.

През многото безсънни нощи се питах дали Дани е получил тези вируси от баща си.

И днес пациентите с ХИВ получават AZT, но в много по-малки дози, отколкото беше обичайно тогава. В рамките на терапията ВААРТ обикновено се започва с лечение с AZT, ако броят на клетките помощници падне под 350. Дотогава засегнатите лица живеят без лекарства.

При високоактивната антиретровирусна терапия пациентът с ХИВ бива третиран с комбинация от три различни активни вещества. Успешната ВААРТ-терапия възпира вируса. Намаляването на вирусната натовареност снижава риска от избухване на СПИН, води до отшумяване на обусловени от ХИВ симптоми и до дълготрайно, макар и невинаги пълно възстановяване на имунната система.

През последните осем седмици пристъпите на паника се засилиха. Дани беше убеден, че причината е в ПМЛ. Според мен просто се страхуваше. Все пак е имал подобни пристъпи и като младеж. Страхът му от промяна в характера и личността нарасна безмерно. Не се случи нищо такова. Дани остана непроменен до смъртта си, умът му беше абсолютно бистър. Външно също не пролича нищо — до самия край. Който не го познаваше, не би предположил, че е смъртноболен.

Смъртта му не вдигна шум. Не се появи дори съобщение във вестника. За полицията той беше само уморен от живота наркоман, пристрастен без лична история. Мисля, че Дани искаше да умре незабелязано.

Йорг, Марина и Рики отлетяха в САЩ, организираха всичко заедно с леля му и участваха в погребението. Дани бе изпратил пари на леля си и изрично бе помолил да бъде кремиран. Изпълниха желанието му.

Аз не отидох. Нали имахме уговорка.

Три дни след заминаването му, още преди да получа официално известие за смъртта му, взеха колата му. Новото БМВ, за което Дани толкова се грижеше, бе бездушно откарано с влекач. Баща му бе поискал — това от затвора. Както се бяхме разбрали с Дани, документите на колата бяха вътре. Никога вече не я видях. Много ми се искаше да поседя малко в нея и да си взема някои лични неща, но не ми дадоха възможност. Парите, които Дани толкова силно искаше да останат за Кристина и мен, също изчезнаха. Не получих нито един цент. Дани ги беше спестил само за нас, за да си намерим място в живота след неговата смърт и един ден да се чувстваме добре и без него. Скоро след като откараха колата му, изтичах в банката и установих, че сметката вече е запорирана. Въпреки че Дани ми беше дал достъп до парите си, баща му бе успял да ми ги измъкне под носа. Дани не бе оставил нотариално заверено завещание. Не мисля, че е забравил, той никога нищо не забравяше. Бил е абсолютно сигурен, че ще е достатъчно така, както го е организирал. Кой можеше да знае, че баща му ще научи толкова бързо за смъртта на сина си и какво е финансовото му състояние. Не би трябвало да е знаел нито за новата кола, нито за парите в сметката. Двамата не се срещаха от години — въпреки повтарящите се опити на баща му да промени положението.

И аз като Дани си мислех, че човек на смъртно легло не се интересува от материално богатство. За човек като Дани подобни неща бяха непонятни. За какво му бяха толкова пари? Каквито и да са били мотивите му, той поиска всичко за себе си.

Йорг се опита да получи парите на Дани за мен по съдебен ред. Аргументът му беше, че години наред е отговарял за възпитанието на Дани. Изнесе пред съда миналото на Дани и дори се осмели да твърди, че баща му го е заразил нарочно, както винаги се бе опасявал Дани. Ала нямаше как да го докаже. Когато е бил заразен Дани, болестта на баща му не е била известна и установена от лекар. Дали баща му е предполагал нещо — в тази насока — това беше друг въпрос. Нямахме доказателства.

Йорг загуби делото. Според закона парите отиват при наследниците. Родителите на Дани получиха всичко. Марина вече не беше на себе си и парите отидоха при баща му. Безкрайно се радвам, че Дани не доживя да види какво се случи. Поне този театър му беше спестен. За щастие той умря със знанието, че всичко ще бъде така, както го е желал.

След като получих вест за смъртта на Дани, напуснах жилището му с твърдата вяра, че ще дойда отново. Исках да взема нещата му и да даря част от тях, плюс вещите на Кристина, на благотворителна организация. Не направих нищо. Едва си бях отишла, когато смениха ключалките и всички вещи бяха обявени на търг. Не можах да си взема нищо, не можах да се сбогувам.

Баща му поиска да си присвои дори Мая, прастарото пони на Дани, и я взе от детския дом. Продаде я за месо. Двамата с Йорг задвижихме всички лостове и открихме купувача. Мая беше намерила дом в Северна Германия. Семейство я бе купило за душевноболната си дъщеря. Позвъних на вратата, разказах историята си и ги помолих да си получа Мая обратно. Те нямаха нищо против да ми я върнат, но ми споделиха, че това ще разбие сърцето на дъщеря им Амели. Стоях там, аз, която си въобразявах, че познавам Дани по-добре от всички други, и се чудех как да постъпя. В крайна сметка оставих понито при семейството и му спестих дългото пътуване обратно в ремаркето. Мая се намираше близо до къщата в компанията на стар кон, изпълнявал скокове в цирка, Амели я обичаше и се грижеше за нея. Сигурна съм, че постъпих така, както би постъпил Дани. Той винаги се съгласяваше с решенията ми.

Мая живя още четири години. Шест пъти я посетих, семейството се съветваше с мен по всички важни въпроси за понито.

След три години Рики се премести в Берлин, ожени се, родиха му се две дъщери. Изгубих връзка със Симон. Ванеса все още ми е приятелка. С Йорг поддържахме връзка почти седем години след смъртта на Дани. Междувременно Александър също е женен и има син. Години наред бяхме най-добри приятели. И днес карам колата си в сервиза му.

Бащата на Дани умря в затвора почти две години след сина си. Смъртта му беше последица от жълтеница, обусловена от ХИВ. Според мен е изхарчил по-голямата част от парите, доколкото е имал възможност. Всичко останало е завещал тайно на жена си и й е подсигурил нов живот. След смъртта на мъжа си Марина си върна моминското име и си замина за САЩ. Днес често си задавам въпроса защо не го е направила по-рано. Дани с радост би я финансирал, дори щеше да замине с нея. Със сигурност щеше да се радва да се върне у дома.

Лайка почина на 12 ноември 2009 година. След по-малко от пет седмици Дани щеше да навърши трийсет години. Ако бе постигнал целта си да доживее трийсетата си година, щеше да надживее кучето ми, както многократно си беше пожелавал. Ако Кристина не бе умряла, щеше да успее.

Знам го със сигурност.

През 2010 година се запознах с бъдещия си съпруг. През 2011 година се оженихме и си построихме къщичка с градина. С много зеленина, естествено. Имаме две кучета.

През 2014 година се роди синът ни.

Като го гледам, съм безкрайно благодарна на Дани. Обещанието му се изпълни. Радвам се, че съм още жива, и това е изцяло негова заслуга. Имам син — и това дължа на него. Благодарността ми не може да се изрази с думи и не се опитвам да я изкажа.

През годините не казах на мъжа си нищо за Дани. Един ден обаче се изпуснах. Той откри дупката в миналото ми и настоя да чуе истината. От краткия ми разказ произлезе многоседмична изповед. Показах му снимки, плакати от модните агенции, писмата и стиховете на Дани. Да, бях изгорила голяма част, както ме бе посъветвал Дани, но някои неща бях запазила. В голяма кутия, на сигурно място в мазето.

Никога не го забравих.

И днес не мога да мисля за него без болка.

Мъжът ми усети, че не съм преработила много от случилото се тогава, и ме посъветва да напиша историята си. Направих го. Седмици наред ходех с молив и бележник, с отсъстващ поглед, пренесена в съвсем друго време. Преживях всичко още веднъж. Пишех нощем, усмихвах се, смеех се. Преди всичко обаче плачех с горчиви сълзи. Най-сетне свърших. Мъжът ми прочете нашата история и ме окуражи да я вкарам в компютъра. Направих го.

Още тогава исках да даря част от парите на Дани, но понеже не получих нито стотинка, намерението ми не се осъществи.

По-късно реших да издам книга и щом започне да се продава, да направя с парите нещо смислено. Да даря част от печалбата. На хосписа за болни от СПИН в Шварцвалд, на един детски дом и на едно заведение за травматизирани деца.

Дълготрайната ми цел е да основа фондация на името на Дани. За да попреча да се случи онова, от което той се опасяваше: да бъде забравен, да изчезне завинаги. Искам той да остане жив и за другите, както е жив за мен. Защото Дани е част от живота ми и днес. Малко след като се запознах с него, започнах да тренирам таебо-фитнес програма, която комбинира кикбокс, таекуондо, аеробика и танци. Целта ми беше да вървя в крак с него. Не успях, естествено, но продължавам да спортувам и до днес. Редовно гледам състезания по джъмпстайл^[28]. Дани обичаше този вид танци. Често отивахме в Австрия с партньора му и двамата участваха в състезания по двойки. Тогава този вид танцов спорт беше нов, все още не широко разпространен. Дани винаги предричаше, че ще се наложи. Големият пробив дойде през 2007 година с албума на групата Скутер „Подскачайки по целия свят“. Днес се провеждат световни първенства по джъмпстайл. Дани щеше да се радва и кой знае, може би също щеше да участва…

Често си спомням и как се хранеше. Никога не хвърляше изостанали продукти, а изнамираше всевъзможни комбинации: тортелини със сирене и малинов мармалад, берлински понички с картофена салата…

Придържам се към решението, което взех благодарение на него и на Кристина. Отказвам да се храня с мъртви животни. От години заменям кравето мляко с овесено и купувам яйца само от свободно гледани кокошки — от селския двор в съседство. Мъжът ми е съгласен с мен и двамата сме вегетарианци. Първоначалната му тревога, че ако не яде месо, няма да може да спортува, се оказа, естествено, неоснователна. Всяка година пробягваме заедно по половин маратон.

Дани беше най-добрият пример, че човек не се нуждае от месо за високи спортни постижения.

Колелото, което ми подари, си е с мен. След години червеният лак започна да се лющи и го лакирах наново. В кралскосиньо, естествено.

Безкрайно съм щастлива и благодарна, че се срещнах с Дани. Той ме предпази от вероятността да потъна в единната човешка маса. Винаги ще бъда различна, ще вървя през живота с отворени очи, свободна от предразсъдъци и остаряло мислене, способна да плувам срещу течението. Никога няма да виждам очевидното, винаги ще се опитвам да погледна зад фасадата.

Времето с Дани ме оформи за цял живот. Не желая да се лиша дори от една секунда. Не знам дали е случайност, но къщата ни е разположена на възвишение. Сутрин ставам и първата ми работа е да вдигна щорите и да погледна небето над лозята. Понякога излизам на балкона, поглеждам към долината и после към хоризонта. Тогава усещам, че съм си у дома!

Със спомени и обич

на Тина и Дани!