Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (24)

Ноември 2001

Още отдалеч разбрах, че нещо не е наред. Дани стоеше отвън до колата си и ме чакаше. Изглеждаше различен от обикновено. Спокойствието, което винаги излъчваше, бе изчезнало. Нервно пристъпваше от крак на крак и непрекъснато прокарваше пръсти през косата си — явно едва бе събрал търпение да ме изчака да паркирам.

— Какво се е случило? — попитах.

— Тина я няма.

— Какво значи няма я?

Дани изглеждаше в лошо настроение и мрачен — и двете не му подхождаха.

— Избягала е — изсъска той с тон, какъвто никога не бях чувала. — Вчера не се прибра, каза ми, че била при Наташа. Днес след работа пак не се появи. Преди малко се обадих в магазина и ми казаха, че не е била на работа цял ден. Без да се обади!

— Проклятие! — изругах. — Опита ли да я намериш на мобилния?

— Не съм чак толкова тъп — отвърна раздразнено той. — Качвай се най-сетне в колата! Отиваме да я търсим!

Дани излезе от уличката със свистящи гуми, назад, без да си направи труда да обърне.

— Къде ще я търсиш? Къде би могла да бъде? — попитах безпомощно.

— Ще отида при дилъра, от когото винаги купуваше дрога. Щом просто е изчезнала, без да се обади, има едно-единствено обяснение.

„Ама че гадост! — кресна нещо в мен. — Защо прави такива неща? Беше на път да се отърве. Сигурно се е случило нещо!“

— Знаеш ли къде да намериш онзи тип? — осведомих се предпазливо.

— Да, мисля, че да.

Дани потегли към Щутгарт и преодоля оживеното движение благодарение на безогледното си шофиране и пренебрегването на два червени светофара.

— Откъде знаеш къде се намира дилърът? — настоях аз.

— Просто знам, по дяволите! — сопна ми се той и нервно си загриза ноктите.

Обидена, скръстих ръце и замълчах.

— Съжалявам — извини се след време Дани.

— Няма нищо — отговорих и сложих ръка върху бедрото му. — Хайде да намерим Тина.

Той мина с висока скорост по няколко крайно съмнителни улички, непознати за мен. След известно време паркира колата напреки на няколко контейнера за боклук пред стар склад.

— Чакай ме тук! — нареди строго и слезе.

Последвах го през отворената падаща врата в склада, въпреки че ми бе заповядал да остана в колата. На пода седяха десетина млади мъже, облечени в джинси, ризи и тъмни пуловери. Няколко пушеха джойнт и изглеждаха, сякаш се намират в друго измерение; другите се обърнаха войнствено в нашата посока. Дани се запъти целенасочено към един тип с бръсната глава и татуирани рамене, с цигара между пръстите. Беше облечен в бял рипсен потник, отгоре носеше отворена бархетна риза на карета, разкриваща могъщите му бицепси. Прецених, че е към средата на трийсетте. Навярно той беше посредникът.

— Кристина идвала ли е при вас? — попита Дани вместо поздрав.

Онзи тип вдигна рамене.

— Коя е Кристина?

Веднага заподозрях, че той много добре знае кого има предвид Дани.

— Познаваш я — отговори рязко Дани. — Тина. Малко по-дребна от мен, с дълга черна коса и зелени очи. Купи ли нещо от вас?

Мъжът протегна ръка с дланта нагоре и размърда очаквателно пръсти в знак, че иска пари.

— Кой знае, може би ще се сетя нещо, като поразмисля — ухили се небрежно той.

Дани му се усмихна любезно в отговор, после светкавично го сграбчи за яката. Макар онзи да беше една глава по-висок и почти трийсет килограма по-тежък, Дани го обездвижи и го притисна към стената. Без предупреждение му нанесе няколко юмручни удара в лицето.

— Хайде, мисли — изръмжа той.

Стисна го за врата и го удари в стената. Мъжът се опита да изгори ръката на Дани с цигарата, за да го принуди да го пусне. Дани замахне и изби фаса от пръстите му.

— Дявол да те вземе, не може ли просто да ми отговориш! — изруга той.

Установих, че дори извън екстремна ситуация Дани може да се разгневи много по-силно, отколкото смятах за възможно. Нивото му на гняв изглеждаше неограничено високо. Незнайно защо това прозрение ме уплаши.

С ъгълчетата на очите си отбелязах, че мъжете, които седяха на пода, бавно се надигат. Набързо ги преброих. Девет души и никой от тях не изглеждаше слабичък. Един посегна към дебела тояга.

Защо Дани беше толкова импулсивен? Иначе харчеше с широка ръка, а сега, вместо да сложи петдесет евро в ръката на този тип, рискуваше да го пребият.

— Дани — прошепнах предупредително.

Той отдавна бе забелязал какво му готвят. С все сила ритна противника си отстрани, един, два, три пъти, и онзи остана без въздух.

— Свирни на кучетата си да се отдръпнат! — заповяда му остро Дани. — Иначе ще умреш, преди да са ме докоснали!

Умът ми заработи трескаво, за да си представи за рекордно бързо време как Дани ще убие противника си без помощни средства. Оставаха му максимум няколко секунди, преди другите да стигнат до него. Самият той веднъж ми бе обяснил, че дори за опитен майстор на бойните спортове е почти невъзможно да убие някого с един удар. За целта трябвало да са налице много условия, което се случвало рядко в реалните битки. Най-добре било противникът изобщо да не познава бойните спортове и да стои абсолютно неподвижен — само тогава ударът можел да бъде изпълнен достатъчно силно и да е точен до милиметър. Дори да успееше да убие онзи тип, нима другите щяха просто да го пуснат да си отиде?

Мъжът с ризата изобщо не се замисли. Направи знак и останалите отново насядаха.

— Просто отговори на въпроса ми — подкани го Дани.

— Беше тук снощи — изпъшка тежко онзи. Дани го бе ритнал с все сила в белите дробове и той едва дишаше. Навярно за момент наистина се бе уплашил за живота си. — Купи нещо от мен, после спа в главната сграда.

— Къде е сега?

— Нямам понятие. Отиде си преди два часа. Каза, че смята да се прибере вкъщи.

Белите му дробове свиреха.

— Ще се оправиш — промърмори Дани, пусна го и бързо се запъти към изхода.

Хвана ръката ми и ме изведе тичешком от склада. Не спря нито веднъж. Бутна ме в колата, огледа се трескаво, прескочи капака на двигателя и седна на мястото си. Заключи колата, подкара назад, улучи един от контейнерите за боклук и автомобилът се разтресе. Онези вече ни преследваха и обкръжиха колата.

— Легни! — заповяда Дани, включи на предна и даде газ.

Чух оглушителен трясък и свистящи гуми. Дани профуча през тясната уличка с почти сто километра в час.

Едва когато стигнахме до главната улица, намали скоростта и започна да спазва правилата за движение.

— Онези да не би да стреляха по нас? — изпищях.

— А ти какво си мислиш? Ненапразно ти казах да ме чакаш в колата. Да не си очаквала да ни поканят да поиграем тенис на маса?

Зяпнах го слисана. Дани разтърси лявата си ръка. Кокалчетата на пръстите му бяха окървавени. Загубих ума и дума. Не бях в състояние да си затворя устата. Всеки път, когато повярвах, че познавам Дани изцяло, откривах нещо ново.

— Какво има? — попита нервно той. Все още дишаше тежко. — Защо ме гледаш така?

— Един ден ще ме побъркаш напълно! — Поклатих глава, опитвайки да се овладея. — Позволи на няколко жалки слабаци да те отведат на заколение като жертвено агне, въпреки че ги превъзхождаш многократно, а когато стана наистина опасно и шансовете ти бяха нулеви, се хвърли в битка. Превъзходно, Дани. Велика стратегия! Възхитена съм!

Дани дишаше тежко.

— Това е единственият разбираем за тях език. Ако влезеш и започнеш да ги молиш, си загубен.

— Щом намерим Тина, ще те запиша в група за самопомощ. За справяне с агресията в стресови ситуации. Сигурно ще ти се отрази добре, ако започнеш да бродираш. Или да плетеш на една кука подложки за тенджери.

— Човек никога не може да ти угоди — изръмжа обидено той. — „Не позволявай да се отнасят така с теб, Дани. Отбранявай се най-сетне, Дани. Направи това, направи онова…“

— В този момент бих казала, че човек трябва да решава според ситуацията — отвърнах язвително. — При теб обаче, обади ли се темпераментът, мозъкът изключва.

— Нали всичко свърши добре — заяви той. — Сега трябва само да намерим Тина.

Заваля. Отначало падаха отделни едри капки, после небето сякаш се продъни. Пътувахме към къщи съвсем бавно и се оглеждахме да зърнем Тина. Навярно е тръгнала на стоп или пеша. Няколко пъти звънях на стационарния телефон в жилището, но никой не вдигна. Очевидно все още не се бе прибрала.

Някъде по пътя Дани спря рязко и посочи в дъжда.

— Ето я.

Тина беше съвсем мокра, премръзнала и напълно объркана. Качих я в колата.

— Тина! — креснах. — Къде беше? Знаеш ли как се разтревожихме за теб!

Тя не ми отговори. Гледаше през нас с отсъстващ вид. Зениците й бяха като главички на карфици, едва седеше изправена. Навярно наскоро си бе сложила инжекция. През цялото време не каза нито дума.

Дани я отнесе в дневната. Съблякохме й мокрите дрехи, сварих горещо какао.

Безмълвна, Тина вдигна чашата с треперещи ръце и я изпразни. После започна да се чеше навсякъде. Хероинът бе предизвикал излив на хистамин и цялото тяло я сърбеше.

Дани седна до нея и улови ръцете й.

— Само ми кажи каква е причината, Тина — помоли я той с много обич.

— Пак се започна! — изкрещя тя. Вкопчи се в пуловера му, изплака и изпищя: — Пак се започна! Точно както преди!

Погледнах объркано Дани. Той поклати глава. Явно не разбираше нищо.

— Какво е започнало?

— Всичко. Както беше.

Кристина ломотеше неразбрано. Беше приела твърде висока доза и вече не беше в състояние да говори разумно.

— Иначе няма да издържа на болките.

— Да й дадем ли нещо, за да заспи? — предложих.

— В никакъв случай — отсече Дани. — Никога не се смесват медикаменти с дрога. Може да стане опасно. Просто ще изчакаме.

Половината нощ седяхме тримата на дивана. Кристина започна да повръща. Рано сутринта най-сетне заспа от изтощение и Дани я отнесе в леглото. Двамата с него останахме на дивана и започнахме да обсъждаме какво да направим.

— Утре ще се обадя в клиниката и ще попитам кога е възможно да я заведа — реши Дани. — Трябва да отиде там. Най-малко два пъти е взела дрога. Принципно пак започва от нулата.

— Наистина ли? — ужасих се аз. — Толкова бързо ли става пристрастяването?

— Към хероин човек се пристрастява още след първия прием — обясни ми той. — Не физически, духовно. Тя няма да намери воля да не го вземе още един път. Години наред е била зависима, не бива да го забравяш.

— Какво искаше да каже, че не издържа на болките? Можеш ли да ми обясниш?

— Да, мога — въздъхна Дани. — Години наред Кристина страдаше от фантомни болки, за които не се намери медицинско обяснение. Първо решиха, че е ревматизъм, и й направиха цялостни изследвания, но се оказа, че всичко е в ред. Причината е психическа. Хора, които години наред са били изнасилвани или някой е злоупотребявал с тях, понякога изпитват болка на места, които нямат нищо общо с малтретирането. Медицината не е в състояние да ги обясни. Често се случва да ги отхвърлят като измислени, но за засегнатите са напълно реални. Тина и преди е страдала от такива болки. В началото ги е потискала, като се е наранявала с бръснарски ножчета. После е открила дрогата. Хероинът е най-доброто средство против болката. А после спря хероина.

— Това е зловещо! — Скрих лице в ръцете си. — Нищо ли не може да се направи?

— Терапия — отговори кратко Дани. — Единствено тя помага. Тина вече е минала през всякакви терапии. За съжаление увреждане, траяло години, няма как да бъде премахнато от днес за утре.

— И ти ли си страдал като нея? — поисках да разбера.

— От фантомни болки? Не, при мен нямаше такова нещо. Никога не съм изпитвал и потребност да се самонаранявам.

— Затова пък от време на време се оставяш да те пребият — подразних го.

— Виж, в никакъв случай не съм мазохист. — Дани се усмихна, после отново въздъхна. — Утре ще се обадя на психоложката, която се занимава с Тина. Добре е отново да ходи на терапия с разговори, преди го правеше редовно. Да се надяваме скоро да я приемат в клиниката.

— Хайде да си лягаме.

Издърпах го да стане.

— Ще спя при нея — реши Дани. — Утре ще идем да купим катинари. Ще заключваме навсякъде. Няма да й позволя да избяга още веднъж.

 

 

Дани прекара половината предиобед в телефонни разговори. Психоложката на Кристина се съгласи да се погрижи за нея и да разговарят всеки ден. Обеща да започнат следващата седмица. В клиниката нямаха свободно място, ала предложиха от средата на декември да я приемат за два месеца в затворената жилищна група. Дани се съгласи. Получи разрешение да отиде в клиниката няколко дни след Тина и да остане две седмици. Препоръчаха ни да я лишим изцяло от наркотиците, така поне отровата щяла да излезе от тялото й, докато дойде време за терапията. Те щели да се погрижат за психологическата зависимост. Обясниха му, че физическите симптоми нямало да бъдат много силни, в крайна сметка тя била взела наркотика само два пъти и все още не била станала истински зависима и го посъветваха да прибегне до рязко спиране на употребата на хероин.

Дани отказа всички ангажименти за следващите седмици. Модната агенция му създаде проблеми, защото всички срокове за фотосесии бяха уговорени, но на него му беше все едно. В тренировъчния център щеше да го замества колега. Макар да не беше особено въодушевен от значителното увеличение на работата, той се съгласи. Беше ясно, че за Дани това щеше да означава загуба на ученици и поръчки, но той не виждаше друга възможност.

Накрая се обади по телефона на човека, който отговаряше за обучението на Кристина, и уговори час за среща. Успя да го обработи с красноречието си и той се съгласи да я освободи до началото на април.

След като уреди всичко, Дани отиде в магазина и купи катинари. През следващите седмици трябваше да задържи Кристина вкъщи. Преди да тръгне, отиде в стаята й, за да се увери, че тя е добре. Кристина спеше дълбоко. На мен се падна задачата да не й позволя да избяга. През цялата сутрин тя не излезе от стаята си нито веднъж и аз бях убедена, че продължава да спи. Дани се върна и отвори входната врата, побеснял от гняв.

— Офейкала е през прозореца — съобщи ми обвинително.

— Какво? — Не бях чула никакъв шум. — Не може да бъде!

Прозорецът зееше отворен, от Кристина нямаше и следа. Дани се врътна рязко и излезе в коридора.

— Отивам да я доведа. Ти оставаш тук! — заповяда ми той.

— Пак ли ще отидеш при онзи тип? — изпищях. Нямаше да го допусна. Страхът ми за Дани беше многократно по-силен от тревогата за Кристина.

— Ще отида, разбира се — изръмжа той. — Дано да я заловя по пътя, но ако не успея, отивам там.

— Много е опасно!

— Нямам избор — отвърна той. — Ти явно не разбираш колко сериозно е положението. Там работи цяла верига за разпространение на наркотици. Имат и сводници. Ако Кристина им падне в ръчичките, без бавене ще я пратят отново на улицата и тогава няма да я видим никога вече.

Дани просто ме остави да си стоя в коридора и излезе. Хукнах след него и извиках в паника:

— Напълно съзнавам колко сериозно е положението. Нали вчера бях там! Точно затова не искам да отидеш пак!

Дани спря, върна се при мен и ме прегърна.

— Не се тревожи — помоли ме тихо. — Някога редовно измъквах Тина оттам с бой. Ще се оправя. Всичко е наред.

Запъти се към колата, без да се обърне повече нито веднъж. Останах на мястото си, опитвайки да се преборя с напиращите сълзи.

* * *

Кристина Марлене Шнайдер въздъхна облекчено, когато чу шума от двигателя на БМВ-то пред жилището. Не за първи път през живота си изпитваше радост, че той е заминал. Навярно пак е отишъл до железарията, за да има с какво да я заключва в жилището. Обикновено тя се стремеше да е съвсем близо до Дани. Когато той излизаше извън обсега й, се чувстваше, сякаш насила са откъснали парче от нея. Обичаше го много повече от собствения си, според нея твърде незначителен живот и изпитваше безкрайна тъга, че го е разочаровала и му създава тревоги.

Кристина сама не знаеше защо го е направила. То беше като рефлекс, като филм, който се върти автоматично и тя не е в състояние да го спре. И сега нямаше сили да мисли за нищо друго, освен за пакетчето с мръснобелия прах, скрито в сутиена й. Реши да почака още малко, в случай че Дани, незнайно по каква причина, се върне внезапно. Вчера той, естествено, я бе претърсил за дрога, но тя знаеше къде да крие важните неща. Знаеше също, че той е оставил Джесика на пост, но приятелката й не представляваше сериозно препятствие. Тя не притежаваше непогрешимия инстинкт на Дани, когато ставаше дума за нея.

Кристина усещаше, че няма да издържи още дълго. Студът започваше да се разпространява в тялото й и тя забеляза как в устата й се събира гореща слюнка. Даже очите й започнаха да се пълнят с течност, а краката й се усещаха странно. Сякаш първо са я потопили във врящ бульон, а после в ледена вода.

Как да заподозре, че след единствения прием в четвъртък съвсем скоро ще се появят признаците на лишаване? Знаеше, естествено, колко е опасно, ала бе убедена, че има сили да спре по всяко време. Един-единствен път нямаше да й навреди. Толкова пъти бе вкарвала отрова във вените си, че от още един не зависеше нищо. Поне такава беше теорията й. Наложи се да проумее тъжната истина — нямаше да се задоволи с един-единствен път. Още в петък поиска нова доза. Дадоха й евтин уличен хероин. Процентът на чистота надали беше повече от двайсет, останалото беше пудра захар и гипс. Не можеше да се сравни с дрогата, която някога й беше набавял Дани. Деветдесет процента чиста, почти никакви замърсявания. Висококачествената дрога рядко причиняваше силни странични действия и хората не се притесняваха толкова за физическите проявления. В момента те изобщо не я интересуваха, защото тя не възнамеряваше да влезе обратно в някогашния омагьосан кръг. Ще спре дрогата, ще завърши обучението си и най-сетне ще вземе живота си в свои ръце. Не се съмняваше, че ще го направи. Допусна само едно изключение, защото трябваше да осмисли и да преодолее онова, което бе научила от майка си. В началото на следващата година баща й щеше да излезе преждевременно от затвора за добро поведение. Светът на Кристина рухна. Не бе в състояние да понесе мисълта, че много скоро той отново ще бъде близо до нея. Болките се върнаха като по команда. Толкова време ги нямаше, а после внезапно, като гръм от ясно небе, пак започнаха да я мъчат. Болки, каквито не желаеше на никого, освен на създателя си. Възникваха в главата и се разпространяваха по всички нерви на тялото й, правеха я неспособна да мисли, да говори и да се движи. Никой не бе в състояние да ги локализира или да ги обясни медицински. Всичко е на психическа основа, бяха казали лекарите. Естествено, така беше най-лесно. Увреденото момиче с трудно минало само си въобразяваше. Дори да беше така, болките бяха непоносими. Те я сковаваха, същевременно обаче даваха сигнали за тревога и тя копнееше да избяга. Това и направи. Отиде там, където щеше да получи помощ срещу фантома вътре в нея и да се отърве от болката.

Кристина стана тихо и извади пакетчето от сутиена си. Дани й бе взел всичко: спринцовки, игли, запалка. Не можеше даже да го изпуши. Гневно отвори пакетчето и пое прахчето с носа си.

Мразеше да смърка хероин. Действието изобщо не беше същото, освен това го намираше жалко. „Твърде е тъпа, за да смърка“, казваха за нея другите наркомани. Е, това беше по-добре от нищо и щеше да й стигне да потисне явленията на отказ, докато си набави нова доза.

Налагаше се отново да отиде при Джони. Да си купи хероин, малко повече от вчера. Очакваше отново да й дадат евтина дрога. Ако не хвърляш на дилърите снопчета банкноти, както правеше някога Дани, нямаш и най-малък шанс да се сдобиеш с качествен материал. Той й купуваше скъпа дрога и тя изобщо не се замисляше колко приема. Правеше го само през преходния период, докато я взеха в клиниката. От консултацията му бяха препоръчали постепенно намаляване на дозите хероин, понеже тя била силно зависима. За да не й дава медикаменти, му бяха препоръчали да изключи хероина бавно и постепенно. Дани й купуваше дрога, каквато тя дори не беше подозирала, че съществува. Всеки наркоман би дал за нея десния си бъбрек и би благодарил за преживяното удоволствие.

Лизнеш ли го веднъж, знаеш какво е вкус! Кристина поклати глава. По-добре да се съсредоточи върху същественото. В момента щеше да е щастлива да се добере до петпроцентова дрога.

Облече се съвсем тихо. Действието на хероина започна да се усеща. Студът намаля, устата и очите й изсъхнаха, неприятните усещания в краката отслабнаха. Започна флашът^[17] и тя се протегна доволно. Сега всичко й беше безразлично. През следващите три часа светът й щеше да е в пълен ред. Разполагаше с достатъчно време, за да обмисли как да получи следващата доза. Защото след флаша беше както преди флаша.

Прозорецът се отвори, без да скърца, и тя се прехвърли навън. Отдалечи се приведена от жилището и се затича по улицата. Успя! Беше свободна.

Сърцето й се качи в гърлото. Изведнъж я обзе еуфория. Не знаеше дали се дължи на хероина, или на успешното бягство. В момента й беше все едно.

Кристина стигна до главната улица, после обаче реши да върви по обиколни пътища, за да не падне в ръцете на Дани, ако случайно е тръгнал да я търси. Вдигаше палец при всяка минаваща кола и късметът и се усмихна сравнително скоро. Стар фолксваген голф спря точно до нея и тя се качи.

— Здрасти — рече тя. — Трябва да отида в Щутгарт. Можеш ли да ме закараш донякъде?

— Естествено, малката. Аз съм Манфред. Ти как се казваш?

— Тина — отвърна кратко тя и го измери с поглед. Вдъхна й страх. Прецени, че е към края на четирийсетте. Носеше очила с дебели рогови рамки, мазната му коса бе сресана назад върху голото теме. Ризата му беше ослепително бяла. Миришеше на цигари и й напомни за баща й. Почти всеки мъж, у когото откриваше дори най-малка прилика с онова чудовище, предизвикваше у нея тягостни чувства. Сви се на седалката.

— Какво ще правиш в Щутгарт, малката?

Гласът му прозвуча прекалено любезно. Закопня да се махне от колата му. Задухът стана непоносим. Целият хероин на света нямаше да й стигне, за да запази спокойствие в това положение. Реши да вземе такси.

Изведнъж я обзе тревога, че Дани ще забележи отсъствието й и ще отиде на мястото преди нея. С такси ще стигне по-бързо, а и ще й останат достатъчно пари за няколко пакетчета хероин. Вчера бе отишла в банката — разполагаше със собствен доход и собствена сметка, а това криеше много предимства.

— Малката? — попита отново негодникът до нея.

На челото й изби пот, от палеца й потече кръв — толкова дълбоко бе отгризала нокътя. На няколко метра отпред видя светофар и се помоли да светне червено.

Колата още не бе спряла напълно, когато Тина отвори рязко вратата и изскочи навън. Едва повярва в късмета си, когато веднага взе такси. Каза адреса и си спечели изпълнен със съмнение поглед от шофьора, който явно познаваше района.

Беше й все едно. Това беше най-страхотното в хероина: всичко ти става безразлично.

Още преди да стигнат до целта, тя плати и слезе на метри от стария склад. Смяташе да влезе незабелязано и да си тръгне бързо. Въпреки замайването изпитваше страх. Вътре се мотаеха не само дилъри, а и сводници. Предишната нощ, когато спа там, беше поела твърде висок риск. Много бързо можеше да стане страшно. Мъжете там смятаха момичетата за играчки и ги използваха според желанията и капризите си. Веднъж вече се беше случило да я пратят на улицата, а после отказаха да я пуснат. Колко пъти още Дани щеше да успее да я измъкне? Замисли се за него и по бузите й потекоха сълзи. Твърде често му се беше налагало да се бие за нея с онези съмнителни фигури.

Днес идвам тук за последен път, Дани, обеща му мислено тя. Изразходя ли дрогата, ще спра и ще започна да водя живота, който ти желаеш за мен!

Няма да го разочарова за пореден път. Приближи се бавно до предния вход на склада. БМВ-то му беше паркирано напреки пред вратата.

Кристина въздъхна. Как е стигнал толкова бързо?

Болезнено осъзна колко изнервен е бил Дани, за да допусне такава грешка. Много добре знаеше, че халето има и заден вход, но беше сглупил и не бе скрил колата си. Това й даваше възможност да влезе незабелязано отзад, а той щеше да я чака напразно на предния вход. Не беше в характера му да прояви такова невнимание и тя съжали, че е предизвикала този хаос в ума му. За кратко се запита дали просто да не се качи при него в колата, но се отказа. Нуждаеше се от хероин. С натежало сърце се запъти към задния вход. Тъкмо зави зад ъгъла и някой я сграбчи изотзад. Две ръце я стиснаха за раменете в железни клещи и й попречиха да побегне. Моментално я обзе паника и тя се разпищя с все сила. Едната ръка освободи рамото й и затисна устата. Кристина изпита чувството, че ей сега ще се задуши.

— Шт, Тина, аз съм — пошепна в ухото й Дани.

Дани! Паниката й отлетя също така бързо, както беше дошла. За миг се запита дали да изпитва гняв, или облекчение. Нищо нямаше да й се случи, но и нямаше да се добере до хероина, затова гневът взе връх.

— Какво търсиш тук? Пусни ме, искам да вляза! — кресна му тя.

— Идваш с мен!

Дани я бутна леко, но непоколебимо към главния вход. Кристина разбра, че й е заложил капан. Нарочно е оставил колата си на показ и е чакал отзад. Можела е преспокойно да влезе през вратата. Това прозрение отприщи агресията.

— Няма ли най-сетне да излезеш от живота ми? Достатъчно съм възрастна, за да решавам сама какво правя!

Започна да го удря.

— Виждам, Тина.

И Дани се разгневи. Хвана я здраво и я поведе към колата. Бутна я на предната седалка, качи се и заключи вратите. За миг Кристина си помисли дали пък да не използва момента на качването му, за да избяга, но реши да не го прави. Знаеше, че той тича много по-бързо от нея и ще я настигне веднага. Остана нацупена в колата и даде воля на сълзите си.

— Просто ме остави на мира! — изфуча тя. — Вече не искам да съм с теб. Сама ще решавам какво да правя.

— Няма проблем — отсече Дани. — Щом се изчистиш, ще си свободна. Не по-рано!