Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (1)

Пролог
Лятото на 1996

Телефонният звън го изтръгна от съня. Инстинктивно погледна първо към затворената врата на стаята, после към широко отворения прозорец. Навън все още беше тъмно, ала утринният здрач вече се предугаждаше.

Цифрите на радио будилника едва бяха минали пет. За ранобудник като него никакъв проблем. Само че днес беше неделя. Кой, за бога, му звънеше толкова рано?

Звънът не преставаше. Реши просто да го пренебрегне.

Тина, мина му през ума. Навярно пак е изпаднала в притеснено положение, претърпяла е емоционален срив или спешно се нуждае от място за спане. Но тя обикновено му се обаждаше по мобилния.

Понеже обаждащият се явно бе твърдо решен да го извади от леглото, той се надигна неохотно и — както си беше по тениска и боксерки, заситни към коридора — телефонът бе окачен там на стената.

— Какво се е случило? — попита сънено в слушалката.

— Аз съм, баща ти.

Той позна гласа още на първата сричка и моментално се събуди напълно.

Косъмчетата на тила му настръхнаха, всички нервни окончания по тялото му завибрираха от напрежение.

— Какво искаш от мен?

— Аз съм ти баща, нямам ли право да ти се обадя?

— Не!

— Трябва да те видя. Можеш ли да ме посетиш?

— Не искам да те виждам!

Усети как баща му стана нетърпелив. Нетърпението му винаги се проявяваше много бързо.

— Важно е, Дани — заяви той. — Аз ще умра!

— Най-после една добра новина.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

Гласът на баща му се промени, стана мек, почти нежен, когато подхвана отново:

— Моля те. Трябва да говоря с теб, преди да умра. Трябва да ти разкажа нещо.

Дани познаваше този тон. Настойчивият глас предизвика ледени тръпки по гърба му.

— Умри си спокойно. Не ме интересува какво имаш да ми кажеш — отговори той.

В момента когато реши просто да затвори, баща му изкрещя:

— За всичко си виновен ти, проклето копеле! Ти трябваше да умреш, не Лиъм! Ти трябваше да си на неговото място! Тогава всичко щеше да е различно!

— Спести си усилията. Вече не си в състояние да ме нараниш.

Въпреки че изрече думите с пълно убеждение, това не беше истината. Казаното от баща му го улучи право в сърцето. Винаги ставаше така.

— Ти си нагло и надменно копеле, Дани!

— От кого ли съм наследил тези качества?

— Окей. Ти поиска да стане така, не аз! — Тонът на баща му отново се промени, стана опасно спокоен. — Сега ще ме изслушаш много внимателно. Ще ти го кажа само един-единствен път.

Дани го изслуша. Пръстите му се впиха болезнено в телефонната слушалка, по челото му изби пот. За момент повярва, че подът под краката му се тресе, но се оказа, че са само коленете му, които заплашват да поддадат. Почти бе готов да се изсмее, толкова абсурдно звучаха думите на баща му. Казаното беше недостоверно и смешно, ала дълбоко в себе си той знаеше, че е истина.