Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (10)

Юли 2000

Стоях в дневната на Дани с пълна чанта и гледах през прозореца. В петък следобед двамата най-сетне се бяха завърнали. Вече си мислех, че няма да понеса отсъствието им нито миг повече. Особено отсъствието на Дани бе станало непоносимо. Беше толкова прекрасно да го имам отново до себе си. Бях твърдо решена да не си тръгна преди неделя вечер.

Той ми освободи част от гардероба и наредих нещата си. Даде ми отделно чекмедже и в банята. Бях донесла кошничка за куче и я сложих в спалнята. Оставиха ме да действам — имах право да се наредя, както искам. Дори да бях домъкнала три степни зебри, пет емута и две гладуващи деца от Намибия, никой нямаше да го сметне за ненормално.

Кристина изглеждаше зашеметяващо — признах го, изпълнена със завист. Вече не беше мършава, а стройна. Косата й блестеше, очите й светеха. Беше невероятно красива и двамата с Дани биха били приказна двойка.

— Стана! — заяви тя, сияеща от радост. — Получих работа като помощничка във фитнес клуба. Три пъти седмично ще работя на бара.

— Страхотно, Тина. Наистина!

Радвах се за нея.

— Ще се наложи Дани да ме кара дотам и да ме връща, защото няма автобусна връзка. Работата е само временна, докато си намеря място за обучение. През последните седмици написах безброй заявления. Надявам се поне едно да има резултат.

Виж ти! Колко добри новини.

— Ако искаш да вземеш шофьорска книжка, Тина, трябва само да ми кажеш — намеси се Дани. — Ще ти платя курса. Тогава ще си поделяме моята кола или ще ти купя друга.

— В никакъв случай — отсече тя. — Не искам от теб нито едното, нито другото. Ще си спестя парите сама.

Дани въздъхна.

— Това са глупости. На мен не ми струва нищо.

Ето каква била работата. Кристина не се молеше и не паразитираше, той буквално й натрапваше помощта си. Съхраних това прозрение в паметта си с намерението по-късно да го обмисля на спокойствие.

Прекарахме вечерта на дивана. Поръчахме си голяма пица. Понеже и Кристина като Дани не ядеше месо, избрахме вегетарианска пица и аз взех решение да променя хранителните си навици.

Странна групичка бяхме тримата. Дани се бе изтегнал на дивана, аз бях полегнала до него с глава на рамото му, Кристина лежеше на корема му. Натъпкахме се с пица до отказ, погълнахме огромни количества разхладителни напитки. Обикновено Дани внимаваше много да се храним здравословно, от време на време обаче го удряше през просото. Изгледахме две комедии на DVD и за малко да паднем от дивана от смях.

Към полунощ събрахме сили да си легнем. Отидохме в банята тримата. Изобщо не се изненадах, че Кристина се разсъблече пред Дани. Изми си зъбите само по бикини и потниче. Кръговото движение на ръката й предизвика весело подскачане на гърдите й. Дани също се съблече, застана пред другата мивка по боксерки и сиво-бяла тениска на Армани и също си изми зъбите. Погледите ни се срещнаха в огледалото. Синьо, зелено и кафяво. Всички цветове бяха застъпени. Наблюдавах Дани, докато си изваждах четката за зъби. Дори да е гледал гърдите на Кристина, го е направил толкова незабележимо, че не успях да го заловя на местопрестъплението. Отидох да се преоблека в спалнята. Всичко си имаше граници.

Леглото бе застлано със спално бельо от сатен: от едната страна синьо, от другата сиво. Материята се усещаше приятно хладна върху кожата, миришеше на свежо пране.

Дани влезе в спалнята и затвори вратата. Лайка вече се беше свила на кълбо в малката си кошница. Бе посрещнала Кристина и Дани с огромна радост, даже се разпростря по гръб, за да я чешат по корема.

— Може ли да оставя прозореца отворен? — попита той. — Винаги спя на отворен прозорец.

— Разбира се — кимнах. — Ако през зимата го затваряш, светът ще е напълно в ред.

Той се усмихна извинително.

— Само при големи студове.

Супер. Можеше да стане весело. Откакто познавах Кристина и Дани, не ги бях виждала да спускат щори или да използват асансьор. И двамата страдаха от доста силна клаустрофобия.

— Коя е твоята страна? — попитах.

— Няма никакво значение. За такова нещо няма правило.

— От коя страна спи Кристина, когато се промъква тук нощем? — опитах се да го провокирам.

Той ме изгледа предизвикателно.

— Спи там, където съм аз.

Набързо реших да спя отдясно и му предоставих страната откъм вратата. Той изключи осветлението, легна до мен и опря глава върху лявата си ръка. Малката лампичка на нощното шкафче осигуряваше достатъчно светлина, за да мога да го наблюдавам. Очите му бяха неестествено сини както винаги.

— Най-после мога да съм сигурна — установих доволно. — Не носиш контактни лещи.

Нали трябваше да ги свали преди сън.

— Какво? — попита объркано той.

— Очите ти — обясних. — Толкова са необикновени. Мислех, че носиш контактни лещи.

— Не, наистина са такива. — Дани се засмя тихо. — Нима от една година се питаш дали това е истинският цвят на очите ми?

— Да — признах с леко смущение.

— Виж, Дъки — скара ми се той, — можеше просто да ме попиташ.

Усетих как се изчервих и промърморих нещо от рода на „не посмях“.

— Когато искаш да узнаеш нещо, питай ме — настоя Дани. — Можеш да ме питаш всичко.

Кимнах и той се обърна да угаси светлината. Внезапно спря, обърна се отново към мен и посочи с пръст между нас двамата.

— Бих искал да знаеш, че за мен това е нова територия.

— Какво? Никога ли не си бил с момиче в леглото?

Не говореше сериозно!

— Е, бил съм — отвърна той, — но не сме спали заедно.

— Значи след това веднага си я изхвърлял, така ли?

Той се ухили смутено.

— Би могло да се изрази и така, да.

Направих физиономия. Толкова типично, така му подхождаше.

— Невъзможен си.

— Най-често не се налагаше да изхвърлям момичето от леглото, защото не стигахме дотам, правехме го някъде между вратата и масата… — Той се прекъсна. — С това исках само да кажа, че не знам дали тази нощ изобщо ще затворя очи. Никой, освен Кристина не е спал до мен.

Не е нужно непременно да спим, обади се един глас в мен.

Нали Дани каза просто да го попитам, когато искам да узная нещо…

— Какво правя аз погрешно, а всички други са го направили както трябва?

— Какво? Защо смяташ, че правиш нещо не както трябва?

Дани се чувстваше несигурен и май наистина не бе разбрал въпроса ми.

— Ами… — опитах се да обясня и отново се изчервих. — Доколкото разбирам, си допускал всички други до себе си.

Сега той ме разбра и се усмихна.

— Всички други, за които говориш, бяха само три. И не, не ги допуснах до себе си. Ни най-малко. Те ме допуснаха до себе си. Разликата е голяма.

— Дани… — Затърсих друга формулировка, после обаче реших, че няма значение. — Аз съм готова да те допусна до себе си.

Той издаде странен звук. Не бях сигурна дали казаното от мен го развесели, или по-скоро го ядоса.

— Нека да го кажа така… — подхвана той след известно време. — Това с другите беше, хм… как да ти обясня? Много студено и безчувствено. Даже по-лошо. Почти грубо. Без капчица романтика и нежност. — Погледна ме с любов и добави: — Не това желая за нас двамата.

По-добре безчувствено и грубо, отколкото нищо, помислих с обичайния си инат, ала не изказах мисълта си гласно.

— Обичаше ли ги? — попитах вместо това.

Той се замисли.

— Първите две да. Малко. Не както обичам теб. Връзките не продължиха дълго. Само няколко месеца.

Понечих да го попитам защо е приключвал така бързо, но той ме изпревари:

— А ти? Как стоят нещата при теб?

— Само Александър — отговорих. — Обичах го. Или поне така си мислех тогава.

Той кимна кратко и потъна в мислите си. След малко каза:

— Аз те обичам истински, Дъки.

— И аз те обичам.

Той ми обърна гръб, за да угаси лампата.

— Дани?

— Какво?

— Защо ме излъга за родителите си?

Той въздъхна, седна в леглото и ме погледна.

— Лъжата е много по-лесна от истината. Съжалявам.

— Значи и двамата са живи?

— Да. Не е имало злополука.

И аз седнах и докоснах лявата му буза.

— И това ли беше лъжа?

— Не. Наистина се случи, но не беше по недоглеждане. Бащи ми нарочно ме удари с бутилката в лицето. Версията със злополуката беше за пред болницата. Зашиха ми раната с дванайсет шева.

— Защо го е направил?

— Същата вечер се скарахме жестоко. Той беше пиян до козирката, аз знаех, че е по-добре да си замълча, но от дума на дума се стигна до спор и в гнева си той ме удари.

Представих си как е изглеждал родителският му дом и по гърба ми пролази ледена тръпка. Колко омраза беше необходима, за да удариш човек с бутилка? Да не говорим, че този друг човек е собственото ти дете!

— На колко години беше тогава?

— На тринайсет.

— Версия за болницата — повторих шокирана. — И за външните хора. Каквато бях аз тогава.

— Точно така — призна той. — Винаги трябва да пазим красивата фасада. Това е страшно важно. Научил съм го много рано в живота си.

— Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

Сама не знаех откъде се взе този въпрос. Беше очевидно, че Дани има тайни от мен. За да се защити, както твърдеше Кристина. Лека-полека обаче започвах да проумявам, че той пази тайните си, за да защити мен.

— Да — отвърна той бавно и замислено. — Има още нещо и аз ще ти го кажа. Само не днес.

— Защо не?

— Първо трябва да се подготвя — обясни той. — Не мога да ти го разкажа ей така, на прима виста. Освен това за днес получи достатъчно информация.

— Просто ми го кажи — настоях.

Той угаси светлината, легна и вдигна завивката до раменете си.

— Лека нощ, Дъки.

— Лека нощ — отговорих натъртено. Изчаках няколко минути, после също си легнах и се плъзнах към него. През цялото време му се бях увесвала на шията, така че вече нищо нямаше значение. Внимателно мушнах ръка под неговата завивка. Той явно бе очаквал да го направя, защото моментално улови ръката ми, преплете пръсти с моите и притисна ръката ми върху матрака. Стана ми ясно, че няма да ме пусне чак до утре сутринта.

* * *

В края на следващата седмица мама и дядо имаха рожден ден, така че Дани и аз прекарахме цялата събота при баба и дядо с цялото ми семейство. Опасявах се, че веселата бъркотия и чуждите хора ще му дойдат твърде много, ала отново се излъгах в него. Не само, че не му пречеше, а даже му хареса. Моите роднини го харесаха, той беше готов да слуша с часове разказите на възрастните и аз многократно се запитах откъде взема това безкрайно търпение. Направи ми впечатление колко много обича децата, а и симпатията беше взаимна. Постоянно му носеха играчки, водеха го в градината или лудуваха заедно. Внезапно си го представих като баща на семейство.

Докато аз се радвах, че най-сетне е дошла вечерта и можем да се върнем в дома му, защото главата ми бучеше и копнеех за спокойствие, той беше в прекрасно настроение и ако го бях помолила, навярно щеше всеки уикенд да участва в семейните сбирки. Изведнъж осъзнах болезнено колко му липсва семейството. Запитах се каква ли е била майка му — тя очевидно съществуваше. Дали поддържаше връзка с нея? Имаше ли братя и сестри? Не исках да вярвам, че живее в Германия съвсем сам. Взех твърдото решение при първия удобен случай да го попитам за майка му и да настоявам да се запозная с нея.

 

 

Измислихме си ритуал на заспиване, с който Дани се справяше много добре. Лягахме си и разговаряхме известно време, после аз се обръщах на лявата си страна, а той заспиваше с корем, опрян в гърба ми. Обикновено Дани протягаше дясната си ръка през бедрото ми и преплиташе пръсти с пръстите на дясната ми ръка. Така се сдобиваше с пълен контрол върху мен и не се притесняваше, че ще го докосна някъде, където не бива. Не знам дали през тези уикенди, които прекарах при него, изобщо е спал. Ако е заспивал, сигурно не е спал дълбоко, докато аз всяка сутрин се будех в същата поза, в която бях заспала. Той не ме освобождаваше нито за момент.