Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (29)

Май 2002

Животът някак си продължи. Аз ходех на работа и на училище, Дани отново започна да бяга сутрин и да ходи в тренировъчния център. Уговори и няколко фотосесии, но вече не влагаше сърце в работата си.

Китката му заздравя без проблеми, свалиха му гипса. Продължихме да играем всяка вечер на Кристина е…, докато той не ми каза:

— Време е да спрем. По-добре да гледаме напред.

Каза и нещо от рода на „Time to look ahead. Objects in the rear view mirror may appear closer than they are.“^[18] Вероятно е имал предвид, че случилото се никога няма да ни остави на мира, докато продължаваме да гледаме назад.

Онази вечер за последен път запалихме всички свещи, оставихме ги да догорят, сбогувахме се с Тина и излязохме от стаята й ръка за ръка. Заедно заключихме вратата, двамата държахме бравата. Оттогава не влизахме в стаята.

Дани започна да се занимава активно със своята болест. Никога не го беше правил. Не знам дали е искал да отклони вниманието си от смъртта на Кристина, или тази фаза щеше да настъпи и така. В действителност съм съвсем сигурна, че причината бе нейната смърт. Преди тя да ни напусне, Дани беше твърде голям оптимист, за да направи подобно нещо. Повторих думите му оттогава: „Не бива да даваме пространство на болестта, това е единствената възможност“. Напомних му как ме бе предупредил да не вървя с него. Сега обаче, най-неочаквано, направо се побърка по темата. Поглъщаше всевъзможни книги, ровеше в интернет и се срещаше със съмишленици, с които се беше запознал в някакви форуми.

Захванах се да уча за заключителния изпит. Започнахме да планираме пребиваването в Америка. Понеже знаех, че ако издържа изпита, веднага ще ме вземат на работа, попитах дали е възможно да започна чак през януари, защото възнамерявам да замина за дълго в САЩ с приятеля си. Шефът обеща да ми съобщи решението си най-късно в средата на август и тогава щяхме да резервираме полет. Дани имаше и немски, и американски паспорт и за него не беше проблем да остане по-дълго в САЩ. Ходехме да разглеждаме къщи и скоро си изяснихме какво точно искаме. Решихме веднага щом се върнем, да купим нещо. Разговаряхме надълго и нашироко по въпроса. Дани беше съгласен да живее в Германия, беше се устроил тук и напредваше професионално. Заяви ми, че щял да бъде доволен, ако редовно ходим на почивка в родината му. Тази година възнамеряваше да прекараме осем седмици при леля му, а после да обиколим страната само с раници на гърба.

— И ти трябва да видиш света, Дъки — каза ми той.

Прекарвахме почти всеки уикенд на Бодензее. Опъвахме палатката в петък и се връщахме чак в неделя вечерта. Не понасяхме да стоим вкъщи. Беше ни празно. За мен всичко беше наред — безкрайно се радвах, че Дани вече не седи на дивана и не чака.

* * *

В края на май Дани откри в интернет хоспис за болни от СПИН. Намираше се в Шварцвалд. Повика ме, докато седеше на компютъра и разглеждаше страницата. Застанах зад него, сложих ръце на раменете му и също се загледах. Той намали музиката — както винаги, твърде висока — и попита:

— Какво ще кажеш?

Прочетох, че става въпрос за частна инициатива, за дом, където приемат заразени с ХИВ и болни от СПИН и се грижат за тях до края. Дани ми говореше за онова място, сякаш имаше намерение да си купи компютърна игра. Настръхнах.

— Наистина ли мислиш, че там ще ти е добре? — попитах невярващо.

Дани не беше от хората, които биха отишли доброволно в такова учреждение. Струваше ми огромни усилия да говоря с него естествено по тази тема.

— Не, не мисля — отговори бавно той. — Бих искал обаче да видя какво представлява това място. Искам да знам как се умира от СПИН.

Велики боже! Аз не искам да знам!

— Сигурен ли си? — настоях. — Не ми изглежда правилно.

— Трябва да знам — повтори упорито Дани. — Ти също.

— Виж, Дани, не съм сигурна, че наистина искам да знам.

— Трябва да знаеш. Трябва да си предупредена и да имаш възможност да избягаш навреме.

Поклатих глава, смушках го в ребрата и се опитах да обърна работата на шега.

— Времето на бягствата свърши, ясно ти е, нали?

— Ще видим — отвърна той. — Всяка последна неделя на месеца организират ден на отворените врати. Ще дойдеш ли утре с мен?

Всичко в мен се съпротивляваше. Не исках да ида там, не исках да видя онова място. Не исках да вляза в хоспис, където живееха обречени на смърт. В нашия живот смъртта и без това играеше твърде голяма роля.

— Ще дойда с теб, разбира се.

Взех решение. Отговор номер две, веднъж завинаги. Чувствах се длъжна да отида с него. Нямах избор.

* * *

Както винаги, Дани караше твърде бързо, а магистралите бяха почти празни, така че пристигнахме още предиобед. Посетители имаха право да влизат едва след обяда, затова се поразходихме малко из гората около прекрасната стара къща с кръстосани дебели греди.

— Страх ме е да вляза — признах си аз.

— И аз се страхувам — отвърна той. — И мен ме е страх, повярвай ми. Но трябва да знам.

Дани бе съобщил за пристигането ни. Приеха ни много дружелюбно.

— Разгледайте — покани ни шефката на дома. — Позволено ви е да влизате навсякъде. Днес всичко е на ваше разположение. Чувствайте се като у дома си.

Как да се чувствам като у дома си? Сърцето ми биеше лудо, но взех твърдото решение да не допусна да се забележи нищо. Не исках Дани да остане с чувството, че всичко това ме натоварва твърде силно.

Започнахме предпазливо с външните съоръжения. Отчаяно се надявах да не срещнем някого от обитателите. Дани изглеждаше любопитен и заинтересован и надникваше навсякъде. Аз се бях вкопчила в ръката му, понякога дори затварях очи. Оставих се да ме води, но той ме завлече в стаите на обитателите. Дани винаги е влизал лесно в разговор с непознати хора. И сега сядаше до леглата им и си говореше с тях, сякаш се познаваха от цяла вечност. Нямам никакъв спомен за съдържанието на разговорите. През цялото време държах очите и ушите си затворени и едва се удържах да не побягна с писъци. Смъртта беше вездесъща, седеше в стаите, висеше по стените, рееше се във въздуха и беше изписана на лицата. Видяхме момиченце на около девет години с ясно изразен СПИН, ужасно измършавяло и обсипано с възли от саркома на Капоши — кожно заболяване, характерно за много болни в крайния стадий. Лицето му ми напомни за мъртвешка глава и знаех, че тази гледка ще ме преследва още дълго в сънищата ми. Млад мъж, не много по-възрастен от Дани, носеше система и куцаше като старец. Напреки през лицето му минаваше червен обрив. Навярно херпес зостер. Ръцете му бяха снежнобели, кожата суха като пергамент. През цялото време ме гледаше с омраза. Погледът му ми каза недвусмислено, че намира за абсолютно несправедливо аз да съм здрава, а той — болен. Почти черните му очи ме следяха обвинително и аз се разтреперих.

Защо ти си здрава, а аз не? Защо?

Дани често спираше и ме оглеждаше загрижено.

— Ще се справиш, Дъки. Всичко е добре. Просто не го допускай много близо до себе си. Приеми го като филм.

Той ми вдъхваше смелост, а би трябвало да бъде точно обратното. Много ми се искаше да му кажа нещо ободрително, но не бях в състояние да произнеса нито дума. Бяхме безкрайно далеч от „Всичко е наред“.

Влязохме в болничното отделение. На една жена тъкмо й преливаха кръв. Видях в ухото й купчинка издайнически мехурчета. С огромно усилие се удържах да не се почеша. Изведнъж започна да ме сърби навсякъде.

До жената лежеше възрастен мъж, който кашляше непрекъснато. В носа му бе пъхнат маркуч и той дишаше така мъчително, сякаш всеки момент щеше да се задуши. Автоматично задишах плитко — не желаех да вдишвам въздуха от тялото му. Внезапно и аз изпитах чувството, че се задушавам.

Отчаяно дръпнах Дани за ръката.

— Трябва да изляза оттук!

Без да възрази, той се обърна и ме поведе към изхода. Ядосах се на себе си — в действителност не исках да реагирам така. Ала видяното беше лошо, беше ужасно и изведнъж разбрах, че не съм дорасла до тези неща. Аз бях тийнейджърка, мястото ми беше на някое парти, а не до смъртния одър на партньора ми.

Скришом наблюдавах мъжа до мен. Млад, добре трениран, невероятно красив. Болезнената загуба, която бе преживял, беше белязала душата, но не и лицето му. Нищо не му личеше. Мисълта, че един ден и той може да изглежда като обитателите на този дом, с бяла коса и изпълнен с омраза поглед, физически изтощен и бавно вегетиращ, не искаше да влезе в главата ми. Междувременно Дани се беше овладял и постепенно си възвръщаше оптимизма и любовта към живота. Като си представих, че отново ще стане както след смъртта на Кристина, изпълнен с горчивина и депресиран, ми стана гадно.

Внезапно ме обзе усещането, че трябва да повърна. Дани ме изведе навън. Изтичах до колата и шумно поех дъх. Очите ми се напълниха със сълзи. Дани ме прегърна и ме погледна съчувствено. Отдавна знаеше, че това положение не е по силите ми, че не съм и наполовина толкова сигурна в себе си, колкото се показвах.

— Не биваше да те водя тук — промълви той.

— Няма нищо. Все някога трябваше да го видя. Ще се науча да живея с това.

Не, нищо не беше, както трябва. Аз не исках да се науча да се справям с това положение. Болезнено силно си пожелах нормален живот и здрав приятел. Защо и ние като другите да нямаме само ежедневни проблеми? Защо да не се караме за захвърлени обувки или отворена тубичка паста за зъби? Защо да не се ревнуваме и да се съмняваме във връзката си? Защо нищо при нас не беше както при другите двойки на нашата възраст? Защо трябваше още сега, толкова млада, да вляза в непосредствено близък досег с болестта и смъртта?

Дани ме гледаше и четеше мислите ми. Виждах как умът му работи. Убедена съм, че точно в този момент той взе решение.

— Май ще е най-добре за всички засегнати, ако се хвърля под някой влак.

В гласа му нямаше дори искрица ирония или сарказъм.

— Безкрайно съжалявам — продължи и ме отдалечи малко от себе си. — Ужасно съжалявам, че ти причинявам всичко това. Но и безкрайно се радвам, че днес си тук с мен. Така е много по-добре, отколкото ако бях сам. Благодаря.

— Много искам да ти помогна по някакъв начин.

Изтрих си сълзите и се опитах да се преборя с гаденето. Постепенно се овладях.

— Ти ми помагаш повече от достатъчно.

Дани се облегна на вратата на колата. Известно време мълчахме, всеки потънал в мислите си.

— За всичко е виновен баща ми — изръмжа той. — Мразя го! Господи, как го мразя!

Затворих очи.

— И аз го мразя.

Това беше повече от омаловажаване. Заливаше ме омраза срещу лице, което не познавах и което въпреки това бе разрушило живота и на двама ни.

— С всичко друго щях да намеря сили да се справя. — Погледът на Дани се зарея в далечината. — Всичко щях да преодолея. Всичко може да се осмисли или поне да се прикрие, но това, че той ме осъди на смърт невинен — тук съм безсилен.

И неговите очи се напълниха със сълзи.

— Онова за влака го казах съвсем сериозно, Дъки. — Помълча малко, дълбоко замислен. — Макар че… по-добре да не е влак. Не искам да са замесени други хора.

— Моля те, Дани, престани. Хайде да се върнем вкъщи.

Умолително задърпах ръката му.

— Като дете се опитах да се самоубия — подхвана Дани. — През лятото. Бях на четиринайсет. Разрязах си вените с бръснарско ножче. На двете ръце. Всъщност не исках да умра — сви рамене той. — Това беше вик за помощ.

— Никой ли не забеляза нищо?

Защо изобщо питах? Светът е толкова гаден.

— Мама ме намери. Разбра какво съм се опитал да сторя, но го прикри. Превърза ме, даваше ми изотонични напитки, няколко седмици ходих с дълги ръкави и готово.

 

 

Толкова много страдания и болка биха могли да бъдат предотвратени, ако хората в тази жалка страна си отворят очите и проумеят какво се случва около тях. Те обаче мислят само за собствените си мизерни проблеми и за нищожния си живот. Живите същества наоколо са им напълно безразлични.

 

 

Това са думи на Дани. Каза ми ги преди много време. Наистина ли никой не бе забелязал малкото момче с объркан поглед, което въпреки горещината е ходило седмици наред с пуловер? Дали аз щях да го забележа? И аз ли бях лоша като другите хора на този свят?

Поклатих глава.

— Защо, защо?

Дани изтълкува въпроса ми погрешно. Много добре разбирах защо е избрал този начин да повика за помощ. Но не ми влизаше в главата защо никой, дори собствената му майка, не е предприел нищо.

— По онова време живеех в ада — разказа ми тихо той. — На тринайсет влязох в пубертета и баща ми престана да ме изнасилва. Тялото ми се променяше и това не му харесваше. Освен това вече не му се подчинявах безусловно и той ме намрази. Отначало си мислех, че ще стане по-добре, но стана много по-лошо.

— Какво се случи?

— Как да ти го кажа, без да ме помислиш за напълно откачил?

— Просто го кажи.

— Искаш да кажеш, че отдавна ме мислиш за напълно откачен, нали? Затова вече нищо няма значение.

— Не — отговорих твърдо и стиснах ръката му. — Не мисля така. За мен ти си най-достойният за възхищение човек на този свят. Никога не съм те смятала за смахнат.

Той се усмихна и продължи:

— Баща ми започна редовно да ме пребива от бой. Биеше ме много повече от преди, просто така, за да ми покаже омразата си. Въпреки че не бях виновен в нищо. Понякога ме мяташе по стаята като топка.

— И това беше по-страшно от секса — установих примирено.

— Да — кимна Дани. — В онези отвратителни перверзни неща, които правеше с мен, все пак се усещаше полъх на нежност, следа от любов. Независимо че го правеше по такъв извратен начин. Когато това свърши, остана само омразата, и то в най-чистата й форма. Правеше го не само когато беше пиян. Боят се превърна в трайно състояние. Да, това беше определено по-лошо, много, много по-лошо. — Погледна ме и попита скептично: — Можеш ли поне малко да ме разбереш?

— Да, мога.

Достатъчно често бях виждала белезите по тялото му, познавах всеки от тях. Затова имах представа за каква омраза става дума.

— Ти си копнял за обич — заключих аз. — Това мога да го разбера. Няма нищо осъдително. Намирам го за нормално.

Той кимна.

— Някога бях много объркан. Дълго време си мислех, че нещо с мен не е наред.

Гневно ритнах едно камъче.

— Баща ти не е наред, не ти! Това поне ти е ясно, нали?

— Да, мисля, че да.

Дани вдигна глава към слънцето и примигна, за да прогони сълзите. Отново болезнено ми се натрапи въпросът какво щеше да излезе от него, ако садистичният му баща педофил не му бе нанесъл тези трайни увреждания.

— Да тръгваме — заявих и го дръпнах за ръката. — Ще се поразходим малко, за да се овладееш, а после ще потеглим обратно.

 

 

Отново бягам. Бягам надалеч. Знам с абсолютна сигурност, че бягам. Бягам. Това е бягство!

 

 

Преследват ме студени, изпълнени с омраза очи. Черни като нощта, в която тичам. Заседнали са в отдавна оглозган от плътта череп. Преследва ме мъртвешка глава. Очите в действителност не са очи, а орбити, в които някога е имало очи. Сини очи. Сега там вече няма очи. Няма живот, няма синьо. Само празни орбити. Това е смъртта.

 

 

Тичам ли, тичам, но той ще ме настигне, все едно колко съм бърза…