Хокан Несер
Една съвсем различна история (8) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

Записки от Мустерлен
30 юни, 2002

Момичето се появи от нищото. Изневиделица просто застана пред нас и започна да ни оглежда с насмешлива, малко нагла усмивка върху ъгловатото си лице.

Намирахме се на плажа. И шестимата; не знам дали Ерик се бе уговорил с другите вчера, но веднага щом двамата с него слязохме по склона към брега и се разположихме в шезлонгите си, Малмгренови се появиха откъм Беноде и проснаха пъстрите си плажни хавлии върху пясъка. Ана и Гунар се присъединиха към компанията само десет-петнайсет минути по-късно и, да, като се сещам за всичко това, осъзнавам, че трябва да е имало някаква уговорка. Съвсем скоро всички се разположиха удобно и започнахме да разговаряме по типичния флегматичен начин, по който се разговаря на плажа; някой пуска остроумна реплика, а другите се отдават на продължителни анализи. На плажа хората са склонни да изричат дълбокомислия, без да поемат отговорност за думите си. Нахлупих си платнената шапка над очите и се престорих на заспал. Всъщност наистина се нуждаех да подремна, защото предната вечер си бях легнал чак в два и половина и вече започвах да усещам недостига на сън. Ерик става рано, независимо в колко си е легнал. Тази сутрин например ме събуди с кафе, бекон и бъркани яйца преди девет. Не може да се отрече, че е повече от гостоприемен.

Май успях да подремна на шезлонга. Беше горещо, но от морето вееше приятен ветрец. Далечните крясъци на чайките се смесваха с репликите на компанията и след известно време изгубих способността да разграничавам птичите и човешките гласове. Навярно наистина съм заспал и ме е събудило момичето. В детския й глас се долавяше някакво стържене, все едно душата на старец бе обладала младото тяло. Не знам откъде ми хрумна това сравнение.

— Bonjour. Qa va? — поздрави непознат глас. — Добър ден. Как сте?

Всички се умълчаха.

— Qa vi! Bonjour, petite — засмя се Катарина Малмгрен. — Чудесно! Добър ден, мъничка.

Надигнах периферията си да видя новата ни познайница. Тъмнокосо момиче на около дванайсет-тринайсет години, в цял червен бански костюм, със синя сламена шапка, украсена с платнени цветя. Около кръста си бе завързала пуловер, а на гърба си носеше раница.

В очите й проблясваше нещо подигравателно.

— Vous n’etes pas fransais, hein?

— Не — обясни Катарина Малмгрен, — не сме французи. Шведи сме и сме дошли на почивка в красивия Бретан.

Момичето отново се усмихна леко пренебрежително. В цялата й осанка имаше нещо силно подкупващо, някаква естественост, лишена от стеснителност, която би смутила не един и двама, ако момичето беше само няколко години по-голямо. Ала тя беше още дете, макар под тънкия бански да личаха калъпилите й гърди. Катарина Малмгрен я попита как се казва.

— Troae. Je’m appelle Troae.

Отне ни доста време, докато разберем как точно се пише и произнася името й — горе-долу като френската дума за влак, train, но с вмъкнато „о“ пред носовката „е“. Вкупом се заехме да произнасяме името й, а момичето ни напътстваше, поправяше ни и ни окуражаваше да не се отказваме. Гунар и Ана, в частност, се забавляваха най-много по време на упражнението.

Трое поясни, че името не е традиционно във Франция. Не знаела откъде идва — баща й я нарекъл така. Бил художник в Париж.

След като ни смая с името си, Трое ни поднесе още една изненада. Остави раницата си върху пясъка и поиска разрешение да ни нарисува. Забелязах подалия се от раницата й триножник.

— Да ни нарисуваш ли? — малко превзето се изсмя Катарина Малмгрен. — И защо?

Трое обясни, че искала да стане художничка като баща си. Но понеже обстоятелствата я принуждавали да учи в скучно парижко предградие, използвала лятната ваканция да се упражнява. Слязла на плажа именно с намерението да си намери модели за рисуване и ни забелязала — интересна група хора, подходящи да й позират.

Тя разгъна триножника.

— Значи, дошла си на почивка с баща си и с…? — попита Катарина.

Нищо подобно, както се оказа. Трое ни каза — ако съм я разбрал правилно — че през лятото идвала да гостува на баба си, която имала къща близо до Фуеснан, само на няколко километра по брега оттук. Родителите й си останали в Париж. Развели се отдавна, а Трое живеела предимно при баща си.

Докато ни разказваше, тя приготви художническите си пособия. Опъна платно на статива, отдалечи се на около десет метра от нас, извади кутия с акварелни бои, навлажни четките с език… Действията й изглеждаха много професионални. Гунар я попита на лошия си френски дали да стоим неподвижно през цялото време, но момичето ни увери, че може да мърдаме, стига да не променяме основната си поза. Надявах се някой да прояви здрав разум и да прекрати целия този театър, но явно никой не възразяваше да го рисуват на плажа. Идеята смущаваше май единствено Хенрик, ала той се въздържа да протестира заради въодушевлението на останалите. Отпуснах се върху шезлонга и се опитах да се върна към полузаспалото си състояние отпреди малко.

В продължение на половин час настъпи мълчание. През това време Трое рисуваше върху платното със сериозно изражение. По една или друга причина разговорът, който преди идването й вървеше много плавно, изведнъж секна, навярно заради присъствието на момичето. Дори двете жени се умълчаха. Задрямах за няколко минути. Ана наруши мълчанието:

— Време е за обяд. Предлагам да се топнем във водата, а после да хапнем. Какво ще кажете?

— Не е ли редно първо да поискаме разрешение от художничката? — попита Ерик.

По гласа му не успях да преценя дали целият този спектакъл го е отегчил, или го забавлява. Катарина повика момичето. Попита докъде е стигнала и й каза, че се каним да се изкъпем и да обядваме. Малката й отговори нещо, но не го разбрах.

— Иска още две минути — преведе Катарина. — После е съгласна да направим пауза.

— Ама че нахалница — отбеляза Хенрик, но съпругата му и Гунар веднага изразиха несъгласие.

— Намирам я възхитителна — отбеляза последният. — Дяволита малка чаровница. Не виждате ли в каква красавица ще се превърне след пет години?

— Перверзник такъв! — възкликна Ана, отметна глава назад и се разсмя гръмогласно и неестествено.

Почти бях решил след обяда да се прибера във вилата, за да се скрия на сянка и спокойно да обмисля плановете си за бъдещето.

Останахме в досегашната поза, докато Трое най-сетне направи дълбок поклон и ни благодари за издръжливостта.

— Може ли да видим какво се получава? — полюбопитства Катарина.

— Не още — поклати глава малката. — Ще ви покажа чак следобед или утре.

— Нали няма да иска да й позираме няколко дни? — поинтересува се Гунар.

Катарина преведе въпроса му. Трое ги увери, че ще приключи за още половин час.

Малката ни познайница не влезе с нас във водата, но затова пък тръгнахме заедно към ресторанта. Ако изобщо някой я бе поканил, навярно е била или Катарина, или Гунар. Така или иначе, Трое хвана Ерик под ръка и двамата се отправиха към „Льо Гран Ларж“ — малък ресторант на няколкостотин метра източно от острия нос на Мустерлен. Трое се притискаше към кавалера си, подтичваше в танцова стъпка, показваше му класически балетни позиции и не спираше да бъбри. Ерик изглеждаше очарован от дамата си. Преструваше се, че разбира всичко, което тя му казва, и се шегуваше с нея. Неочаквано малката скочи в обятията му и го целуна по устата.

— Внимавай! — предупреди го Ана с престорено весел смях. — Това дете май е по-голямо, отколкото се представя!

И Ана се опита да скочи в обятията на Гунар по същия начин, но мъжът й явно не очакваше подобна атака и двамата паднаха в пясъка. Трое избухна във въодушевени възгласи, хвърли се върху тях и настана голямо боричкане. Дори Хенрик се включи в играта. Единствен аз предпочетох да остана встрани.

После, докато всички се смееха, поемаха си въздух и изтупваха ситния пясък от себе си, момичето заяви, че шведите са най-забавните хора на света, и поиска да я осиновим.

— Преди това баба ти трябва да подпише няколко документа — поясни Катарина. — Не, стига толкова закачки. Отиваме да обядваме.

Първото каза на френски, а второто — на шведски, и се наложи да преведе изреченията и в другата посока.

— Баба ми ще се съгласи на драго сърце — увери я Трое с неочаквано сериозно изражение. — Според нея ми липсва добро възпитание и вдигам много шум.

После тя се вкопчи отново в ръката на Ерик и продължихме към „Льо Гран Ларж“.

Там в продължение на два часа се глезихме с морски дарове и бяло вино под светлосивите чадъри. Чувствах се странно сред тези шумни сътрапезници, към които се бе присъединила и лудетината Трое. Създавахме впечатление на отдавна сплотена компания. Всъщност познавах Ерик от пет дни, другите шведи — от едно денонощие, а малката французойка — от няколко часа. Ала въпреки това ядяхме, пиехме и се смеехме, все едно се познаваме от цяла вечност. Спомням си предупрежденията на доктор Л. след края на терапевтичния курс: не бъди прекалено мнителен. Съгласен съм, че прекаденото недоверие е част от клиничната ми картина, но докато седях в ресторант „Льо Гран Ларж“ през онзи ветровит следобед, ми се струваше съвсем естествено да изпитвам съмнения. Кои бяха всъщност моите сътрапезници?

Кои са те, би било по-правилно да напиша. Как се озовах в този своеобразен клъстер? Какво имахме да си кажем, докато човъркахме с пръсти из черупки, раци и миди и се наливахме с бяло вино? Какво изобщо си въобразявахме? В момента пиша на терасата — точно както и вчера. Късно е, а аз седя с химикалка пред дебелия си дневник. Ерик спи във вилата. Или чете. Не, не ми се вярва: пи прекалено много, а и не обича книгите. Интелигентен е, но не чете. Отново обмислям дали да не си тръгна оттук. Все пак ме задържа известна инертност, която откривам в цялата ситуация. Притегателната сила на природата също не ме пуска да си отида. Горещината и еднообразието. Дюните, ниските, полускрити зад тях каменни къщи, морето — тук има толкова простор. Усещам смътно и напрежение, нещо непредвидимо, което съм безсилен да облека в думи и представи. Сякаш под повърхността на познайниците ми дебне да изплува нещо скрито. Подозрението не ми излиза от ума. Тези хора сякаш се нуждаят един от друг, сякаш половинката им не им стига. Забелязвам го в частност у Гунар и Ана. Те рядко насочват вниманието си един към друг. През цялото време се опитват да се утвърдят в очите на останалите — дори в очите на Трос, да спечелят тяхната симпатия. Аз, разбира се, изобщо не съм сигурен доколко адекватни са впечатленията ми, защото подобен тип общуване ми е чуждо. Доколкото се познавам, съвсем скоро чашата ще прелее и търпимостта ми просто ще се стопи.

Трое обядва с нас. Пи кока-кола и чаша вино, разредено с вода. Увери ни, че това е обичайното й обедно питие и в Париж, и във Фуеснан — при баба й. Момичето се стараеше непрекъснато да ни забавлява, дори ни накара да изпеем заедно песен. А аз си мислех, че песни се пеят само на шведски сбирки, и то при доста по-различни обстоятелства. Трое се бе настанила между Ерик и Гунар и внимаваше да обръща еднакво внимание и на двамата, та никой да не се почувства ощетен. Целунеше ли единия по ухото, веднага целуваше и другия. Когато ни донесоха сметката, Трое настоя да плати своя дял. Възпротивихме се, разбира се.

Към три и половина се върнахме на плажа. Ние, възрастните, се излегнахме да подремнем след обяда, а момичето продължи да рисува, застанало на десетина метра от нас, с широко разкрачени, вкопани в пясъка крака, отметната на тила сламена шапка и с израз на леко притъпена концентрация върху сладкото личице. Катарина Малмгрен се проклинаше, задето е забравила фотоапарата си. Разбирах я. Момичето излъчваше неустоима привлекателност; напъпил поразителен чар, който мигом те обезоръжава. Не съм напълно сигурен, ала по време на обеда забелязах как Ана се умълча. Имах чувството, че между нея — зрялата жена — и невръстната Трое се зароди своего рода съперничество. Навярно преувеличавам — все пак не съм свикнал да разчитам мотивите и емоциите на непознати, — но забелязах как Ана отблъсна ръката на Гунар с дискретна категоричност, когато той се опита да я подпъхне под дупето й. Тя дори изръмжа недоволно. Поведението й не убягна и на Ерик и той ме погледна съзаклятнически. По една или друга причина това ме подразни. Подразни ме погледът; изобщо не ме вълнува кой се опитва да бръкне под полата на Ана Ериксон.

След около час, през който се наспахме, а Трое продължаваше да стои зад триножника си, някой пак предложи да се разходим с лодка до Гленан — малка островна група на петнайсет-двайсет минути от Беноде; Хенрик и Гунар вече бяха подхвърлили идеята по време на обяда. От пристанището на изток от залива няколко пъти през деня тръгват корабчета. Двамата обаче искаха да наемем отделна яхта, защото имаха известен опит в корабоплаването. Оставаше да разпитаме колко струва и какви са условията. Доколкото ми стана ясно, решиха да си направим екскурзия до островите през някой от следващите дни. Ана и Катарина веднага се разбъбриха оживено: целодневен излет с кошници за пикник, вино и риболовни такъми на остров — само наш, където няма да ни обезпокояват туристически тълпи. Докато ги слушах, имах чувството, че се възприемат като богоизбрани, и от този неочаквано избуял елитаризъм започна да ми прилошава. Забелязах, че Ерик също не се включи в разговора. Навярно се бе преситил и от двете двойки. Но, да не забравяме, Ерик е доста потаен.

Трое прекъсна обсъждането на предстоящото пътуване с обявлението, че е готова. По-точно, обясни тя, картината още не била завършена, но вече не се налагало да стоим неподвижно. Катарина отново поиска разрешение да видим резултата и Трое пак не ни позволи. Щяла да ни покаже платното утре или вдругиден, ала в никакъв случай преди произведението да придобие завършен вид и боята да изсъхне. Момичето събра принадлежностите си и ги натъпка в раницата. После направи нещо до голяма степен скандално. Заяви, че ще се топне, хвърли шапката си върху пясъка, съблече си банския и хукна гола-голеничка към водата. Единствен Ерик от цялата компания изкоментира случката:

— Ама че работа! — възкликна той с одрезгавял глас. — Боже господи!

След пет минути Трос излезе от водата и се подсуши най-невъзмутимо с една червена хавлия. Едва наболите й гърди стърчаха, а между бедрата й личеше съвсем лека, едва загатната тъмна ивица. Постъпката й балансираше върху тънкия лед между проява на детска невинност и професионално изигран етюд. Всички я гледахме — кой открито, кой крадешком, но никой не се престраши да сложи край на неловкото мълчание.

Трое си облече банския, взе раницата и сламената си шапка и ни махна за довиждане. Завлече се към баира и се изгуби.

— Ама че работа! — повтори Ерик и се разсмя гръмогласно и някак неестествено. — Същинска малка палавница!

Гунар също се разсмя, а след малко — и останалите. Десет минути по-късно си тръгнахме от плажа. Малмгренови тръгнаха на запад — къщата им се намираше на километър навътре от брега. Другите поехме на изток по дюните. Никой не предложи да вечеряме заедно. Долових известно отегчение и дремлива преситеност в цялата компания. Разделихме се с Гунар и Ана пред вилата им на плажа „Кле-Ру“. Нито те, нито Ерик и аз понечихме да уговорим следваща среща. По пътя Ерик се умълча. Занимаваше го някаква упорита мисъл. Докато двамата се прибирахме към къщи, разменихме едва няколко думи. Предположих, че компанията ми е започнала да му идва в повече, и пред вратата направо го попитах дали не е време да го освободя от присъствието си.

— Не, за бога — поклати глава той. — С теб все пак не сме женени. Имаме право на лична свобода. Когато компанията ти ми дотегне, веднага ще ти кажа.

— Добре. Тогава ще остана още няколко дни.

— Ако искаш да се почувстваш полезен, приготви вечерята — додаде той. — В хладилника има яйца. По един омлет със зеленчуци звучи добре, а?

Кимнах. Провесихме кърпите си по парапета на верандата, аз влязох и се отправих към кухнята.

С вечерята всеки от нас изпи по няколко бири. Поговорихме за другите от компанията на плажа, като внимание отделихме предимно на женската част.

— Ако ти се отвори шанса да преспиш с една от двете, коя ще избереш? — полюбопитства Ерик.

Зададе въпроса с необичайно сериозен вид и аз се позамислих.

— Трудно ми е да ти отговоря. Първо ще трябва да ги изпробвам, а после — да реша.

Ерик явно взе отговора ми за съвсем искрен, разсмя се с цяло гърло и едва не изпръска масата с бирата в устата си.

— Ама че си и ти! Двете едновременно или една по една?

— Една по една — отвърнах. — Две жени едновременно разсейват.

Ерик кимна, но не престана да се смее. По време на нашето краткотрайно познанство забелязвам, че както се смее, смехът му секва изведнъж и се разразява със същата мигновеност. Настроенията му преминават едно в друго без плавен преход, но всъщност са доста повърхностни.

— Прав си — съгласи се той. — Каквото и да прави човек, не бива да изгубва концентрация. Как ти се струват Ана и Гунар? Съсредоточени върху връзката си?

— Не знам. Откровено казано, струват ми се безинтересни. Говоря най-вече за Ана.

Ерик се облегна, качи краката си, целите в пясък, върху синия, леко олющен парапет на верандата и надигна бирената бутилка.

— Хората се обвързват излишно — продължи той с интонацията на философ. — Ето там се крие най-голямата им грешка. Все си мислят, че е по-добре да са двама. Гунар и Ана например ще се чувстват много по-комфортно, ако не са принудени непрекъснато да се преструват, че са заедно. Ти как мислиш?

— Отдавна не съм имал сериозна връзка — вдигнах рамене. — Едва ли точно мен трябва да питаш.

Известно време Ерик мълча.

— Иска ми се да пофлиртувам с Ана. Ей така — за да видя как ще реагира Гунар. Какво ще кажеш? Така ще внеса малко тръпка в скучната им връзка.

— Сигурен ли си, че ще ти се върже? — попитах най-вече защото Ерик очакваше да му задам точно този въпрос.

— Докато се къпехме в океана снощи, останах с впечатлението, че си пада по мен. Забеляза ли как изревнува от малката французойка?

— Трое се държа доста предизвикателно.

— Съгласен съм — Ерик се засмя. — Но личеше съвсем ясно колко се дразни Ана, задето Гунар зяпа малката. И на нея като на повечето жени й се иска да обсеби цялото внимание на мъжете наоколо.

Не реагирах. Изпитвам остра непоносимост към подобни разговори. Не мога да слушам как след няколко чашки хората започват да философстват, да изричат банални генерализации и да правят обобщения въз основа на оскъден жизнен опит. „Проклет малоумен нещастник — изругах наум. — Нищичко не знаеш за живота. Ако ти забия нож в корема и го завъртя, докато държа огледало пред теб, ще видиш невежеството в погледа си. Имаш още много да учиш!“

Сам се изненадах от този внезапен прилив на гняв, който отгоре на всичко облякох в безупречна словесна форма. Досега с Ерик ме свързваше приятелска симпатия, ала неочаквано присъствието му започна да поражда у мен единствено отвращение.

— Всъщност Катарина ми се струва по-интересна — призна той. — У нея откривам съвсем различен тип женственост.

— Тогава защо не се насочиш към нея?

Той помълча, докато търкаляше бирената бутилка по челото си.

— Не си струва — отсече накрая. — Ще впрегна много усилия, а няма да спечеля почти нищо. Не, ще оставя Катарина на теб.

— Не, благодаря.

Над вилата се спускаше здрач. По поляната спокойно мина таралеж и се скри под бараката с инструменти. Очаквах Ерик да се възползва от случая да ме поразпита за живота ми. Той обаче не го направи. От пет денонощия живеем под един покрив, а той не знае нищо за мен. Първия ден в колата му казах името си и в кой град живея — и край. За пръв път срещам толкова неподправено незаинтересован от себеподобните си човек. Отначало се съмнявах дали не е поза, но с времето се убедих, че Ерик си е просто такъв. Същевременно изпитвах известно облекчение от откритието си. Ако бе започнал да ме засипва с въпроси за миналото ми, не бихме живели в една къща толкова свободно. От друга страна, не спирам да се питам защо изобщо ме бе поканил в дома си. Не намирам логично обяснение. Ако таеше хомоеротични помисли, поне ги прикриваше успешно.

Той пресуши бутилката и запали цигара.

— Предлагам все пак да се включим в разходката до островите — обади се Ерик. — Стига другите да осигурят яхта и всичко необходимо.

— Може — съгласих се и повече не говорихме.

Около четвърт час се взирахме в сгъстяващия се мрак. Ерик обяви, че е изморен и ще си ляга. Ангажирах се да измия чиниите, защото още не ми се спеше. Той кимна и се оттегли в стаята си. Чух как пробва няколко радиостанции, но му омръзна и се отказа. Разтребих масата, както бях обещал, взех си дневника и още една бира и се върнах на верандата. Заех се да обобщя преживяванията от днешния ден. Ако сега доктор Л. можеше да ме види колко прилежно отбелязвам всичко, щеше да се гордее с мен. „Всеки човек си изнамира индивидуална автотерапия — често повтаряше той. — В твоя случай писането, отбелязването на случките в живота ти много подпомага оздравителния процес и вероятно дори е най-важната част от него.“

Невинаги споделям мнението на доктор Л., ала в този случай все повече се уверявам в правотата на преценката му. Думите сами по себе си подтикват човека да вземе решение.

Минава десет и половина. Морето се чува като дихание на животно, спотаило се в мрака. Насекоми пърхат около лампата. Чувствам се цял и силен. По стечение на обстоятелствата хората, с които общувам, не ме интересуват. Те не проникват до сърцевината, а кръжат по периферията; неутрализирам ги толкова лесно, колкото и карам химикалката да ми се подчинява. Тази вечер мислите ми отлитат към Трое. В началото написах, че прилича на старица в тялото на момиче. Сравнението ми хрумна съвсем спонтанно, когато я видях за пръв път. Сега осъзнавам колко близо до истината съм бил. Понякога ми се струва, че спонтанно родилите се в съзнанието ни идеи притежават стойност и изразителност, която липсва у старателно отгледаните и обмислени изводи. И най-важното: не са опосредствани.

Защото в усмивката й, в ловкостта на пръстите й, докато събличаше банския от младото си тяло, имаше нещо особено. Сякаш върху почвата на девствеността танцуваха движенията на опита. Иска ми се подобни изрази да не си проправят толкова лесно път до съзнанието ми — де да можех със силата на разума да ги държа далеч. Неопосредстваните асоциации, за които споменах преди малко, не представляват стойност сами по себе си, затова се надявам момичето да не се пресели в сънищата ми.

Лягам си. В момента спокойствието ми е само повърхностно и навярно предвещава буря и мрак, ала най-вероятно ще остана още няколко дни на това слънчево крайбрежие.

Коментар, юли 2007

Съвсем правилно започнах с него. Препрочитайки записките си за безсмисления разговор с този емоционален инвалид, мога единствено да се поздравя за решението.

Макар онази вечер изобщо да не подозирах какво предстои, вече бях успял да разоблича същността на Ерик. Светът не изгуби нищо със смъртта му; тъкмо напротив. Постъпката ми не е продиктувана от подобни морални съображения, но нищо не пречи да си ги припомня. Никой няма да тъгува за Ерик Бергман. Отне ми пет години да възстановя баланса, разрушен в Мустерлен; по-точно, да започна да го възстановявам. Пет кошмарни години. Безчет нощи се будех, облян в студена пот, защото сънувах как държа момичето в обятията си; безчет мигове се намирах на ръба на отчаянието, готов да сложа край на живота си.

Ала не моята смърт ще изкупи вината за случилото се, а тяхната. Действията трябва да имат последствия. Аз съм само инструмент за постигане на възмездието. Всичко е съвсем просто и не възнамерявам да падам в капана на объркването. Когато през онова прекрасно утро най-после забих ножа в корема на Ерик Бергман, усетих ясно как в тялото ми нахлу свеж въздух.

Да обяснявам ли още?