Хокан Несер
Една съвсем различна история (46) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Барбароти (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
En helt annan historia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Хокан Несер

Заглавие: Една съвсем различна история

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: шведски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: шведска

Излязла от печат: 03.02.2016

Редактор: Цвета Германова

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-327-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10423

История

  1. — Добавяне

39

„Грог ли?“ — мислеше се Барбароти, докато вървеше към Главната улица. Тя се намираше на не повече от десет минути от дома му. Всъщност в момента беше съвсем малка уличка, но вероятно някога е изглеждала по-голяма. „Защо Асюнандер ще ме кани на грог? И ще лансира своя теория пред мен?“

Досега Барбароти нито веднъж не бе стъпвал в дома на комисаря. Съмняваше се някой от колегите — Бакман, Тъжния или Тойвонен — да е ходил там. Навярно шефовете на другите отдели бяха гостували на Асюнандер, ала и това не му се вярваше. Комисарят не беше от гостоприемните. Особено след инцидента с бейзболната бухалка и новите, но неуспешно поставени зъбни протези.

Барбароти пресметна, че са изминали единайсет години. Тогава, през 1996-а, Асюнандер, който дотогава бе работил в Халмстад, встъпи в длъжността комисар на Управлението в Шумлинге. Злополуката го сполетя само след половин година. В малка уличка зад железопътната гара през една ноемврийска вечер петима бандити го пресрещнали, единият замахнал с всичка сила и го ударил през лицето. Тогава Асюнандер бил в цивилно облекло, макар и на служба. По време на съдебния процес побойниците заявиха, че жертвата неслучайно е високопоставен полицейски служител.

След инцидента комисарят прекара четири месеца в болнични. После съпругата му го изостави. Имаха къща, но след развода Асюнандер си купи жилището на Главната улица. Това представляваше историята му, разказана накратко.

Запази поста си началник на издирвателния отдел, с всяка изминала година обаче изпадаше във все по-дълбока изолация. И все пак остана на същата длъжност, макар вече да не участваше в акции. Ако ти избият зъбите по време на изпълнение на служебния дълг, можеш да бъдеш сигурен поне в едно: няма да те изритат от работа.

„Ама че ужасна съдба! — помисли си Барбароти. — Защо не съм се замислял досега за Асюнандер? Изобщо някой грижа ли го е за него?“

Ала, от друга страна, комисарят си беше остър камък. Такъв го знаеха и от преди злополуката, а после стана още по-непоносим. Барбароти си спомняше опитите на Бакман да се сближи с него. Вероятно и други колеги се бяха пробвали да сломят съпротивата му, но до един — безуспешно.

Докато размишляваше по въпроса, Барбароти излезе от тунела и зави надясно по Главната улица. Ако си бе въобразявал, че вече няма какво да го учуди в разследването, все пак беше останала една голяма загадка: грог и теория в дома на Асюнандер.

Ръкуваха се и комисарят го поздрави с „добре дошъл“.

— Благодаря — кимна Барбароти. — Май за пръв път идвам в жилището ти.

— Прав си. За жалост съм доста саможив. Така се случи.

Барбароти не бе чувал от устата на Асюнандер подобно откровение.

— Имах куче, но през пролетта се наложи да я приспим. Навърши едва осем години — продължи да споделя комисарят.

— Лоша работа…

— Имаше проблеми с тазобедрените стави. Вече не можеше да се движи. Роди прекадено много кутрета. Наясно съм, че сред колегите съм си изградил имиджа на особняк. Действително си имам своите странности.

Барбароти кимна и последва Асюнандер в просторна дневна. Етажерки с книги покриваха трите стени от пода до тавана. Имаше една-единствена картина: голямо маслено платно между двата прозореца. Представляваше самотно дърво с огънати от вятъра клони върху пуста жълта равнина.

— Остават ми още три години работа, за да си осигуря добра пенсия. Дотогава няма да се отървете от мен.

— Изобщо не съм… — подхвана Барбароти, но комисаря го прекъсна с властен жест:

— Няма нужда да се преструваш. Знам какво мислите за мен, ти — също. Не за това те извиках тази вечер. Уиски ли искаш, или коняк?

— Уиски — предпочете Барбароти. — С малко чешмяна вода.

— Отлично. Значи, на една вълна сме. Съжалявам, че ти обещах грог.

— Няма проблеми — увери го Барбароти.

Настаниха се в двата протрити кожени фотьойла. Помежду им имаше ниска масичка от черно дърво, вероятно абанос. „Как така и двете кресла са износени? — запита се Барбароти. — Да не седи една вечер в едното, а на следващата — в другото? Или съпругата му е седяла в едното…“ Второто обяснение звучеше по-логично. Все пак фотьойлите не бяха нови. Асюнандер извади бутилка и чаши, донесе гарафа с вода и две купички — с маслини и с ядки. Сложи и пепелник е лула и кибрит. Наля по два сантиметра в чашите и подкани е жест Барбароти сам да прецени с колко вода да разреди уискито.

— Имал си теория — подсети го Гунар.

— Да. Впрочем забеляза ли, че днес зъбите ми не тракат?

— Да.

— Опитвам ново лепило. Засега държи добре, но пу, пу! — да не си урочасвам късмета.

— Защо не обсъдиш теорията си с Йонерблад и Талин?

Асюнандер помълча няколко секунди.

— По две причини. Първо, не харесвам Йонерблад. Двамата с Бакман сте ми по-симпатични. Но не върви да поканя вкъщи на уиски колежка.

— Хм…

— Пък усетих, че ще ми трябва нещо силничко.

— Бакман държи на алкохол.

— Сериозно? Втората причина е, че не смея да повярвам на собствената си теория. А нямам желание да предизвиквам подигравките на онези проклетници от Стокхолм. Първо искам да чуя ти какво мислиш.

— Определено предизвика любопитството ми.

— Чудесно. Ако не беше любопитен, щеше да си лош полицай. Наздраве.

— Наздраве.

Отпиха. Комисарят разтегли устни в горчива усмивка и остави чашата. Докато чакаше Асюнандер да запали лулата си, Барбароти съзерцаваше дървото, обрулено от вятъра. Комисарят дръпна няколко пъти от лулата с блаженство, после изпрати облак дим към тавана. Неочаквано Барбароти изгуби представа буден ли е, или сънува. Цялата ситуация приличаше на започващ кошмар.

— През деня проверих някои неща — подхвана Асюнандер. — За моя радост установих, че предположенията ми са правилни.

— Казвай.

— Добре. Като отправна точка за теорията си използвам факта, че разследването по случая показа куп странни неща.

— Съгласен съм.

Асюнандер се наведе напред и опря лакти върху коленете си:

— Нека преповторим най-важното по случая. Убиецът ти изпраща писма. Съобщава част от съдържанието на пресата, обявява кого ще убие, макар че в повечето случаи жертвите му са вече мъртви. Оставя един от известените жив. Води си дневник за странните събития във Финистер отпреди пет години и ти го изпраща от Кайро. Въпросът е: защо прави всичко това?

— Убива и петима души — напомни Барбароти.

— Да. Но каква е причината за другите му действия?

— Нямам представа.

— Никаква?

— Никаква.

— От началото на случая непрекъснато търсим причината — установи Асюнандер и остави лулата върху масата. Лапна две маслини. — Оказва се, че неведнъж сме споменавали това обстоятелство.

— Така ли? — изненада се Барбароти.

Имаше чувството, че комисарят се занася с него или някой отново е ударил началството с бейзболна бухалка по главата.

— Неведнъж — повтори Асюнандер. — Всъщност всеки ден.

— Давай по същество — подкани го Барбароти.

— Целта му е да ни обърка — обясни комисарят и изплю костилките в шепата си. — Да затрудни работата ни. Да обърне погледа ни в погрешната посока. Нали? Колко пъти сме изказвали това предположение?

— Много. През цялото време подозирах същото.

— И аз. Проблемът е, че ни беше трудно да се придържаме към тази версия. Появеше ли се нов детайл в разследването, се впускахме в анализи и във вземане на нови мерки.

Барбароти го слушаше внимателно.

— Вместо да си дадем сметка, че всичко това е напълно безсмислено — продължи Асюнандер. — Няма никаква логика, няма и причина убиецът да изпраща тези писма. Не те е избирал специално. Не е възнамерявал да убие Ханс Андершон. Изобщо не е изпускал ръката на френско момиче, което да падне зад борда. В района около Мустерлен не е заровена никаква старица.

— Какво?

— Всичко е измислица.

Той отново взе лулата, но не я запали. Барбароти поклати глава, опитвайки се да разбере какво точно твърди Асюнандер.

— Но той е убил петима души…

— Да. Защото е имал мотив. Поне що се отнася до двама от тях.

— До двама ли? Не… не те разбирам — призна Гунар и отпи от уискито.

Оставяйки чашата, забеляза, че ръката му потреперва.

— Но дотук проследи разсъжденията ми, нали? — попита, за да се увери Асюнандер, и го изгледа изпитателно с леко присвити очи. Барбароти за пръв път го виждаше такъв.

— Да, така мисля — потвърди Гунар.

— Чудесно. Хайде да пийнем още малко и ще ти обясня какво точно се е случило.

В единайсет и петнайсет Барбароти си тръгна от дома на комисар Асюнандер. Навън валеше дъжд. Студен есенен дъжд, който се просмуква през дрехите. Гунар обаче изобщо не го забеляза. Теорията, лансирана от Асюнандер — обсъждаха я в продължение на два часа, като пресушиха бутилката с десетгодишно малцово уиски „Гленморанджи“ — обсеби изцяло мислите и съзнанието му до степен да не реагира дори ако навън би натрупал двуметров сняг или би видял кметството обвито в пламъци.

„Не може да бъде. Не, невъзможно е.“

И въпреки това осъзнаваше, че е станало точно така. Оставаше само да завържат чувала, та убиецът да не избяга.

„Неведоми са пътищата Господни — разсъждаваше Барбароти. Отвори портата към дома си на улица «Балдер» 12. — Колко истина има в тези думи!“ За три точки ли се бяха разбрали?