Хокан Несер
Една съвсем различна история (21) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

17

Мрачният понеделник започна с няколко проливни валежа и силен вятър от югозапад. Гунар Барбароти си тръгна от вилата на Аксел Валман малко след осем сутринта с усещането за есен в гърдите. Измина едва няколко километра, когато едната чистачка падна от предното стъкло. Само за секунди отлетя като неуспешна мисъл и се изгуби във високата трева покрай пътя. Барбароти спря на първата бензиностанция да си купи нова чистачка и я монтира, макар и с известни трудности. Купи си и чаша кафе и последния брой на „Експресен“, въпреки че пред Йоран Першон се зарече да не го прави. После се върна в колата и докато дъждът продължаваше да се лее, изчете всичко, което звездният репортер имаше да каже по повод убийствата на Ерик Бергман и Ана Ериксон.

И за писмата.

И за неуспехите на полицията.

Точно както бе обещал журналистът, на случая бяха посветени четири страници и две заглавия: „Мистериозните убийства на десетилетието“ и „Шумлингският убиец, който изпраща писма“. В горната част на всяка страница за всеки случай пишеше „Извънредно приложение“ — да не би читателите да се заблудят и да подценят значимостта на публикуваната история. Статиите бяха придружени от изобилен снимков материал: малка снимка на Йонерблад, двойно по-голяма на Барбароти с вид на пациент, който чака да го приемат в лекарския кабинет, за да потвърдят, че страда от запек; самолетна снимка на Шумлинге, върху която двете места, където бяха открити телата, бяха отбелязани с бели кръстчета за улеснение на читателите; няколко фалшиви снимки на трите писма. Текстът на писмата се предаваше дословно, но в пояснителните бележки под снимките се посочваше, че снимките са от архива на вестника, защото полицията отказва да предостави оригиналите, за да не се компрометира разследването. „Експресен“ — както винаги — се стремеше да се представи като издание в служба на истината и достоверната информация. Иначе най-горе на осма страница се мъдреше снимка на две жени на средна възраст, понесли пазарски чанти. Те нямаха нищо общо с убийствата. Тъкмо обратното. Според приложения кратък обяснителен текст въпросните две жени са представителки на обикновения почтен гражданин и на директния въпрос на репортера дали се чувстват изплашени, жените се кълняха, че са повече от ужасени. Не смеели дори да си подадат носа навън. А на въпроса дали имат доверие на полицията, двете жени изказаха желание органите на реда най-после да предприемат някакви мерки.

В по-дългия отрязък от текста авторът описваше убиеца като крайно коварен психопат и цитираше изказвания на Йонерблад, на прокурор Сюлвениус и на Барбароти. Гунар не разпозна като своя нито дума от цитатите, които му се приписваха. Никак не му се вярваше Йонерблад наистина да се е заклел в полицейската си чест да залови извършителя до няколко дни, максимум до седмица.

Ала най-ужасен му се стори надсловът, придружаващ снимката на лицето му в задръстената чакалня:

Замесен?

„Замесен? — повтори си той наум. — Какво, по дяволите, намеква Першон? Ако напиша писмо на майката на папата, да не би това да я замесва в каквото и да било?“

Изпи си кафето и бутна ядосано вестника настрани. След секунда се обади Асюнандер. Звучеше като каменоломна с махмурлук:

— Идвам — съобщи Барбароти. — След двайсетина минути.

— Кррн кк — изломоти комисарят и през останалата част от пътуването Барбароти размишлява какво ли се е опитвал да каже всъщност Асюнандер.

— Кой… шибан глупак… е продал вътрешна информация… на… журналята?

Това изречение, сензационно дълго и необичайно свързано за устата на Асюнандер, бе последвано от красноречиво мълчание. Барбароти осъзна, че същата мисъл минава през главата на всички дванайсет присъстващи. Дори четиримата най-заети полицаи дойдоха на оперативката.

Някой от нас? Дали е някой от нас?

Навярно подозрението бе минало само през единайсет глави, защото ако действително един от присъстващите бе снесъл срещу пари информацията на пресата, през тези няколко ледени застрашителни секунди вероятно го занимаваха въпроси от рода „Дали ми личи?“ или „Хаха, никога няма да ме хванете, закърнели мозъци!“.

Последното, изглежда, се мярна единствено в съзнанието на клетия Барбароти. „И днес съм много разклатен“ — бързо си помисли той.

— Освен от тук присъстващите, информацията може да е изтекла от още десетина души — наруши мълчанието Йонерблад.

Асюнандер смотолеви нещо неразбрано.

— Уви, така стоят нещата към днешна дата — продължи Йонерблад. — Не само в Шумлинге, а в цяла Швеция. Вътрешна информация непрекъснато изтича в медиите и затова искам да отправя предупреждение към всички присъстващи. Чувствайте се свободни да го разпространите. Ако това се повтори, ако пресата продължава да получава информация, която не сме се разбирали да оповестяваме, ще повикам специалист от Стокхолм, за да проведе вътрешно разследване. Казва се Викман. Има случаи на разпитвани, обесили се след няколко дни в неговата компания.

Йонерблад направи кратка пауза. Като по предварителна уговорка, Талин веднага пое щафетата:

— В два часа днес ще свикаме пресконференция. След това само аз и Йонерблад ще разговаряме с журналисти. Вероятно ще ви засипят с обаждания. Прехвърляйте ги на Йонерблад и на мен, за да не се компрометира разследването.

— Има ли някой, който да не е разбрал указанията ни? — попита Йонерблад.

Понеже въпросът не беше зададен съвсем еднозначно, част от присъстващите започнаха да клатят глава, а друга — да кимат. Внезапно Барбароти си припомни усещането, когато като малък играеше футбол. Веднъж капитанът на отбора го нахока в почивката след първото полувреме, защото противниковият отбор вече бе натрупал запас от четири гола. „Boys will be boys^[1] — помисли си той и погледна Ева Бакман, единствената жена сред присъстващите. — Едва ли й харесва непрекъснато да се разправя с мъже във втори пубертет. А и вкъщи си има четирима мъже — продължи той в същия дух. — Съпруг и трима тийнейджъри, запалени по хокей на трева. Когато не са на почивка, де. Това означава, че Ева…“

— Барбароти — прекъсна Йонерблад разсъжденията му за междуполовите различия, — днешният брой на „Експресен“ усложнява до известна степен твоята роля.

— Защо?

— Няма да те оставят на мира.

— Не бери грижа. Ще си изключа телефона и ще отседна на хотел.

— Идеята не е добра. Не забравяй, че всеки ден трябва да проверяваш пощата си.

— Май е време да се споразумеем с пощенската служба — предложи Талин.

— С пощенската служба ли? Ама тя още ли съществува? Мислех, че…

Талин обаче явно изобщо не се интересуваше какво мисли Астор Нилсон за пощенската служба:

— Ако убиецът продължава да пише писма, ще можем да ги прочетем дванайсет часа по-рано. Тази уговорка с пощата, разбира се, навярно ще увеличи риска от още информационни течове в пресата…

— И ще се появят мними убийци, които ще изпратят писма — вметна Ева Бакман. — Нали?

— Най-вероятно да — промърмори Йонерблад и в този миг инспектор Барбароти се досети кой е изнесъл информацията за писмата в пресата.

Докато обмисляше подробностите по хипотезата си, той изчака да се изкажат още неколцина от колегите му. Предположението му навярно щеше да повдигне оправдани възражения, ала в дебрите на мозъчния му лабиринт дремеше твърдата убеденост, че е прав. Просто нямаше друго обяснение.

— Извинете, но ще ви прекъсна. Сетих се кой е дал информация на „Експресен“.

— Какво? — сепна се Йонерблад.

— Какво, по дяволите… — изненада се и Асюнандер.

— Съвсем просто е. Трябва да отхвърлим подозренията върху тук присъстващите. Сведенията за писмата е дал самият убиец.

— Какво? — повтори Йонерблад.

— Как… — подзе Ева Бакман.

— Нищо не разбирам — призна Талин.

— Убиецът се е свързал с журналистите — бавно произнесе Барбароти с особеното вътрешно удовлетворение на сляпа кокошка, намерила зрънце.

В продължение на десет секунди всички мълчаха. Комисар Талин вдигна дясната си ръка и пак я свали. Йонерблад щракна с химикалката си, а Асюнандер — с изкуствените си зъби.

— Не е възможно — предпазливо възрази червендалест полицай на име Улсен.

— Напротив, възможно е — възрази Астор Нилсон. — Барбароти е прав. Абсолютно! Повече от очевидно е, не схващате ли?

След около четвърт час, прекаран в повече или по-малко разгорещени спорове, малко повече от половината присъстващи се обединиха около становището на Барбароти.

Схванаха.

Осъзнаха, че има голяма вероятност да е станало точно както предполага Гунар: убиецът се е свързал лично с вестник „Експресен“ с цел изданието да разпространи информацията за писмата, предупреждаващи коя е поредната жертва. По някаква причина убиецът не желаеше полицията да държи писмата му в тайна. Искаше не само всички полицаи да се занимават с него, но и всички медии. .

— Да ме вземат дяволите, ако не е така — отсече инспектор Бакман. — Поздравявам те, Гунар.

— Да, убиецът навярно иска да привлече максимално вниманието върху себе си — обобщи Астор Нилсон. — Полицията, пресата и въобще цялата общественост.

Ева Бакман кимна. Барбароти — също. Комисар Талин хвърли поглед към Йонерблад и също кимна, макар и предпазливо. Изводът, до който стигнаха повечето им колеги, звучеше наистина смайващо, но и доста логично — ако се вярваше на мнозинството, постигнато с лек превес.

А усещането, че всъщност този своенравен и хладнокръвен убиец контролира целия ход на разследването, стана още по-осезаемо, след като се получи ново писмо.

През часовете до обяд инспектор Барбароти проведе няколко телефонни разговора. Уговори си среща е лица, които разследващите още не бяха намерили време да разпитат по-обстойно, макар тези лица да бяха свързани по един или друг начин е убитите Ерик Бергман и Ана Ериксон. В дванайсет и петнайсет Барбароти пое към къщи, за да провери какви писма е получил.

Пратките покриваха повече от половината килимче в коридора, но въпреки това той веднага го видя: светлосин, продълговат плик, точно като миналия път. Името и адресът му се мъдреха с познатите малко несръчно изписани печатни букви, а името на града — Шумлинге — беше подчертано. Марката върху плика отново изобразяваше кораб.

Гунар Барбароти се позамисли за секунда, после си сложи чифт тънки ръкавици, разряза плика с кухненски нож, разгъна листа и прочете посланието:

ВЕЧЕ Е ИЗЛИШНО ДА ОХРАНЯВАТЕ ХАНС АНДЕРШОН. РЕШИХ ДА ГО ОСТАВЯ ЖИВ. ВМЕСТО НЕГО ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА УБИЯ ХЕНРИК И КАТАРИНА МАЛМГРЕН. НЯМА ДА МЕ СПРЕШ, НАЛИ?

Барбароти прочете текста два пъти, мъчейки се да обуздае усещането за нереалност. Чувството, че всичко това не се случва действително, че се намира в криминален театър на абсурда, туптеше в слепоочията му с утопична настойчивост.

Хенрик и Катарина Малмгрен?

Двама души? Нима този човек възнамеряваше да извърши двойно убийство? Барбароти пъхна писмото обратно в плика. Зачуди се защо го отвори, след като бе обещал на Йонерблад да му предава незабавно всякаква пристигнала от убиеца кореспонденция в непокътнат вид и опакована в найлонов плик за доказателствен материал.

Нарушил бе обещанието си, без да се поколебае дори за миг. Явно… явно имаше нещо вярно в подозренията му, че мъжете мислено си остават в момчешкия футболен отбор, защото за толкова години Барбароти не се бе отърсил от усещането за неособено блестящия интелект на капитана — независимо от внушителния му вид. Гунар Барбароти просто не обичаше хората да му казват какво да прави — и така открай време. Вероятно причината за тази непокорност се криеше във факта, че продължаваше да бъде криминален инспектор, а не комисар… ако трябваше да бъде честен. Разбира се, липсваше му и силна амбиция. Така или иначе, очакваха го сериозни разправии, задето така самоволно бе отворил писмото, преди да го достави върху бюрото на висшестоящите.

„Е, и? — помисли си Барбароти, изнамери найлонов плик и пусна светлосиния плик вътре. — И без това възнамерявам да напусна работа и да се преместя в Хелсингборг. Пък и по закон всеки човек има право да прегледа личната си кореспонденция.“

Свали ръкавиците и запечата плика с ластик. После набра мобилния на Йонерблад.

— В момента обядвам — осведоми го ръководителят на разследването. — Може ли да почака?

— Не мисля.

— Защо?

— Току-що получих ново писмо. Убиецът твърди, че Ханс Андершон вече не го интересува и е решил да види сметката на Хенрик и Катарина Малмгрен.

— Значи си отворил писмото?

— Да. Все пак беше адресирано до мен.

— Проклятие! — изруга Йонерблад, докато дъвчеше енергично.

Барбароти изчака. „Сигурно дъвче морков — цял или нарязан на шайби, едва ли настърган.“

— Значи, двама?

— Да — потвърди Барбароти. — И двамата носят фамилното име Малмгрен.

— Веднага идвай в участъка! След десет минути да си в кабинета ми.

— Разбрано.

Но Йонерблад не прекрати разговора.

— Впрочем — додаде той, — за всеки случай не казвай на никого за това писмо. Нека първо с Талин да го прегледаме внимателно.

— Не бяхме ли единодушни, че убиецът, а не вътрешен човек, лично е съобщил на „Експресен“ за писмата?

— Да, това е най-вероятното обяснение, но не бързай да разпространяваш новината за писмото. Глупаво е да поемаме рискове, а и нали в два свикваме пресконференция. Съгласи се, че не е добра идея да огласяваме повече информация.

Барбароти се замисли.

— Просто такова е моето мнение — поясни Йонерблад. — При всички случаи ще разпитам господин Першон след пресконференцията. Ще се видим след няколко минути, нали?

— Тръгвам веднага — увери го инспектор Барбароти.