Хокан Несер
Една съвсем различна история (3) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

1

24 юли — 1 август 2007

Криминален инспектор Гунар Барбароти се поколеба за секунда. После щракна секретния патрон.

Обикновено дори не заключваше вратата. Казваше си: ако са решили да влязат, ще намерят начин да влязат. Така поне няма да нанесат допълнителни щети. Навярно подобни мисли свидетелстват за цялостна пораженческа нагласа и дори за недоверие към професионалната гилдия, чийто представител беше той. Струваше му се, че и първото, и второто не са съвсем несъвместими със светоусещането му. В повечето случаи Барбароти се изявяваше като реалист, а не като фундаменталист, ала общо взето никакви външни прояви не подкрепяха нито едното, нито другото. Докато размишляваше, той се питаше как една заключена врата е породила у него толкова издишаща теория. Е, малко мозъчна гимнастика сутрин никога не е излишна. Откакто преди пет години и половина, след развода, се премести в окаяния си тристаен апартамент на улица „Балдер“ в Шумлинге, не го бяха посещавали неканени гости, с изключение на неколцина съмнителни приятели, които дъщеря му Сара мъкнеше от време на време. Редно е да смяташ хората за добри до доказване на противното. Оптимистично настроената му майка се опитваше да му внуши това верую още откакто Гунар бе станал на възраст да възприема думите й. В известен смисъл този неин съвет се беше оказал много ценен. Впрочем само някой откачен крадец би си помислил, че зад подобна съвсем тривиална врата от махагонов ламинат се крие нещо особено скъпо. И този извод показваше реалистично възприемане на света.

Ала Гунар заключи и секретния патрон. И за това си имаше причина: апартаментът щеше да стои празен десет дни. Вътре нямаше да стъпи човешки крак. Впрочем Сара не се бе вясвала вкъщи от месец. Веднага след като си взе зрелостния изпит в началото на юни, дъщеря му замина за Лондон и си намери работа в някакъв бутик — или пъб, както подозираше баща й. Тя нарочно му даваше мъгляви обяснения по телефона, за да не го тревожи излишно. Сара бе навършила деветнайсет и усещането за ампутирана част от тялото беше започнало постепенно да напуска Гунар. Много бавно. Същевременно в бащиното му съзнание се бе загнездила мисълта, че едва ли повече ще живеят под един покрив.

„Е, всичко си има време — стоически заключи Барбароти и прибра връзката ключове в джоба на дънките си. — Време има за всяка работа под небето. Да живеем заедно, да се разделим и да умрем.“ Преди половин година бе започнал да чете Библията — по настояване на Всевишния — и в ума му непрекъснато изплуваха думи и стихове от Светата книга. „Дори да не съществуваш, Господи, трябва да Ти призная, че Светото писание е адски добро четиво. Особено някои части от него“ — мислеше си често Барбароти.

Обикновено Господ се съгласяваше с него.

Гунар взе меката си пътна чанта в едната ръка, препълнения чувал със смет — в другата, и се спусна по стълбите. Усети прилив на въодушевление. „Бързото слизане по вито стълбище — неведнъж си бе мислил — носи в себе си приятното нетърпение да излезеш в гъмжащото многообразие на външния свят. Дали пък движението не представлява самата квинтесенция на живота? И по-точно: ефирно, лишено от всякакво напрежение движение в очакване на приключението, което дебне зад ъгъла?“ Точно днес прозорците на стълбите бяха отворени, лятото нахлуваше през тях, ароматът на прясно окосена трева бодеше в ноздрите, а от двора долу се чуваше весел детски смях. Е, и писъците на момиченце, сякаш го колят, но не е нужно да се вслушваш във всичко, което чуваш.

Пощальонът явно танцуваше балет през свободното си време, защото отстъпи бързо и елегантно назад, за да избегне удара с пътната чанта на Барбароти — в противен случай би го помела по стълбите.

— Опа! — подвикна весело пощальонът. — Заминавате ли?

— Извинете ме. Малко се позасилих по стълбите и… мда, така де.

— За чужбина?

— Не, този път ще се задоволя с остров Готланд.

— През този сезон за какво му е на човек да ходи в чужбина? — съгласи се изненадващо словоохотливият пощальон и направи красноречив жест към двора. — Да ви дам ли пощата, или да я пъхна в кутията, та да я прегледате, когато се върнете от почивката?

Гунар Барбароти се позамисли.

— Дайте ми само писмата, без рекламните брошури.

Пощальонът кимна, разрови купчината и му подаде три плика. Барбароти ги пое и прибра във външния джоб на пътната си чанта. Пожела на пощальона хубаво лято и продължи малко по-спокойно към ливадата.

— Готланд е истински бонбон! — извика пощальонът след него. — Там има най-много слънчеви часове от цяла Швеция.

„Слънчеви часове? — помисли си Гунар Барбароти, след като остави Шумлинге зад гърба си и пусна климатика в колата на двайсет и пет градуса. — Обичам слънцето, но дори да вали неспирно десет дни, все ми е едно.“ На остров Готланд го очакваше друга топлина, ала пощальонът, разбира се, нямаше как да знае, че… кога лежат двама, топло им е; а един — как ще се сгрее?

Барбароти констатира, че днес непрекъснато му хрумват цитати от Еклесиаста. Погледна си часовника. Беше едва единайсет без двайсет. Пощальонът очевидно бе доста подранил. Сигурно следобед възнамеряваше да се топне в някое езеро: в Кюмен или в Боргашон. Нека се позабавлява човекът! Днес Барбароти гледаше благосклонно и без капка завист към намеренията на всички хора. От гърдите му се изплъзна сладостна въздишка. „Ето такива трябва да бъдат въздишките — осъзна внезапно той. — Не да се изтръгват мъчително от теб, а да се изплъзват.“ Тази мисъл му се стори достойна да присъства в Еклесиаста.

Огледа лицето си в огледалото за обратно виждане. Забеляза, че се усмихва. Не се бе избръснал и изглеждаше малко смачкан, ала на лицето му грееше широка усмивка от ухо до ухо. И защо да не се усмихва? Фериботът от Нюнесхаме тръгва в пет часа, по пътя нямаше автомобили, а по небето — облаци, и днешният ден ознаменуваше началото на дългоочаквано пътуване. Гунар увеличи скоростта, пусна диск на Лусилия до Кармо и животът му се стори хубав.

После се сети за Мариан и осъзна, че животът му се струва хубав именно заради нея.

Запознаха се преди година — не повече, даде си сметка Барбароти със смътно подозрение за гадните номера на времето. Срещнаха се миналото лято на гръцкия остров Тасос при оптимално благоприятни обстоятелства: свобода, безгрижие, непозната обстановка, кадифени нощи, овулация и топлите води на Средиземно море. Ала връзката им не остана само летен романс.

— Не съм от жените, които ходят по почивки, за да си търсят мъже — обяви Мариан още след първата им вечер заедно.

— Аз също не си падам по мимолетните авантюри — призна Барбароти. — Дори не знам как стават тези работи. В моя свят погледна ли жена в очите, веднага се женя за нея.

Последното много се хареса на Мариан. Двамата продължиха да поддържат връзка и в Швеция. Срещаха се редовно. Барбароти често мислеше за нея и за себе си като за две самотни родителски планети на средна възраст, които бавно и неумолимо гравитират една към друга. Навярно това бе най-верният път към развитие на отношенията им: деликатно, но целенасочено да изграждат мост помежду си; мост, съграден от равни части смелост и предпазливост. Мариан живееше в Хелсингборг с двете си деца — тийнейджъри, а Барбароти — на двеста и петдесет километра на север, в Шумлинге, с отлитнала от семейното гнездо дъщеря и двама синове в чужбина. Спокойно можеше да се каже, че мостът помежду им е доста дълъг.

Мисълта за Ларш и Мартин го натъжи. В момента момчетата му живееха с майка си в околностите на Копенхаген. Барбароти бе прекарал с тях две седмици в началото на лятото и се надяваше на още седем дни в компанията им през август, но това не облекчи усещането, че ги губи. Новият им „татко“ се казваше Турбен или нещо подобно и държеше студио за йога в копенхагенския квартал „Вестербру“. Барбароти го познаваше само задочно, ала по епизодични изказания от бившата си съпруга съдеше, че този Турбен е малко по-добър от предшественика си. Онзи се държеше като мъж чудо до деня, когато неочаквано превъртя и избяга с тъмнокожа сексбомба от Кот д’Ивоар. „Казах ли ти?“ — помисли си навремето Барбароти, но дори тогава упрекът прозвуча в главата му като изтъркан опит за реванш с отдавна изтекъл срок на годност.

Не изглеждаше Ларш и Мартин да са особено тъжни от факта, че ще живеят в Дания — колкото и да му се искаше да е така, Барбароти не можеше да твърди подобно нещо. Мъчеше го въпросът защо на моменти искаше — в най-потайните кътчета на душата си — синовете му да са нещастни. Нима студената война с Хелена никога няма да приключи? Нима той ще продължава да размахва като откачен избледнелите си табели с надпис „казах ли ти?“

— Отговорна съм за щастието на синовете ни — подчертаваше тя често. — Не за твоето. Това остана в миналото.

А друго потайно кътче от душата му често му нашепваше, че Хелена е права. След развода Сара бе предпочела да остане при баща си и сега му липсваше не бившата му съпруга, не синовете му, а дъщеря му — ако трябваше да си каже правичката. В продължение на пет години Сара представляваше неговото спасение от демоните на самотата. Тези пет години сега утежняваха положението му, след като тя го изостави и тръгна да търси щастието си по света.

На нейното място дойде Мариан. Гунар Барбароти се почувства благодарен на щастливата си звезда или на вероятно съществуващия Бог, с Когото понякога се впускаше в джентълменски пазарлъци. „Дано Мариан си дава сметка каква празнина й предстои да запълни — мислеше си Барбароти. — Или по-добре да не го осъзнава — поправи се той след малко. — Не всички жени намират за привлекателна идеята да обгрижват безпомощен мъж на средна възраст. Особено в дългосрочен план.“

Усети как настроението му пада — защо винаги е толкова трудно да държиш главата си над водата! — а и забеляза светнала лампичка на таблото, затова сви към бензиностанцията на „Статойл“, появила се точно навреме.

Бензин и кафе. Всичко си има време.

Фериботът за Готланд не се оказа толкова претъпкан, колкото се опасяваше. Навярно защото беше вторник — делничен ден, а стълпотворението от столични туристи, озверели за морски бани, настъпва през уикенда. Гунар Барбароти осъзна за пореден път с огромно облекчение, че с Мариан няма да прекарат десетдневната си почивка във Висбю — административния център на остров Готланд. Спомняше си с отвращение как в залеза на брака си отседнаха с Хелена за седмица в безумно скъп апартамент в центъра на града, в района, заграден с прочутата крепостна стена на Висбю. „Почивката“ им там заприлича на посещение в бедстващ лунапарк: навсякъде младежи, които крещят в изстъпление, повръщат или се съвкупяват. Бе невъзможно да заспиш преди три през нощта. „Да му се не види дано! — ядосваше се тогава Барбароти. — Щом туризмът е толкова жизненоважен за икономиката ни, защо направо не превърнат стокхолмския кралски дворец в бирария и бордей? Така столичните купонджии дори няма да се качват на ферибота.“ Усещането за пълно безсилие се подсилваше допълнително от грижите за трите деца и от едва кретащия им брак. Спомняше си, че с Хелена се разбраха да си отпуснат по една вечер, в която всеки от тях да излезе и да се поразсее. Гунар остана да гледа децата, а Хелена се прибра в четири сутринта с доволен вид. За да не пада по-долу, на следващата вечер Гунар стоя на плажа до четири и половина в компанията на каса бира. Ала въпреки всичко, докато се прибираше към апартамента на сутринта, руините и розите в града му се сториха красиви. Дори тогава забеляза тази невероятна красота. На въпроса на Мариан дали е посещавал Готланд Гунар се ограничи с кратък разказ за няколко екскурзии на младини — до Форьо и Катхамаршвик, ала без да споменава за катастрофалната седмица във Висбю.

Този път го очакваше престой в Хугрен — или Високата ела, както бе обяснила Мариан. Селцето се намираше в централната част на острова и общо взето се състоеше от кръстовище и църква. Тук Мариан и сестра й имаха вила, получена по наследство от родителите им. Двете жени откупили дела на брат си, с когото имали известни търкания, и къщата останала само на тяхно разположение. В селцето не идвали никакви досадни туристи, защото се намирало на повече от десет километра от морето. Синовете й ходели на плаж с велосипеди няколко пъти в седмицата, а самата Мариан предпочитала да си стои във вилата. През следващите осем дни обаче планът за почивка не включваше никакви деца.

— „Спокойно“ с твърде износено определение, ала именно спокойствието е най-дълбоката същност на „Гюстабу“ — бе обяснила тя.

Гюстаф, чието име носеше варосаната къща с прилежащото имение, я построил в средата на деветнайсети век. Бащата на Мариан я купил през петдесетте. По негови думи се влюбил първо в името й, защото и той се казвал Гюстаф. След смъртта на съпругата си прекарал последните пет години от живота си в тази вила.

Гюстаф от „Гюстабу“.

Вилата предлагаше елементарни удобства: вода, електричество, радио, но не и телевизор и телефон. Мариан бе настояла Гунар да не си взема джиесема.

— Дай на децата си номера на съседа да те потърсят при спешен случай — посъветва го тя. — Докато сме в „Гюстабу“, искам да забравим за външния свят. Дори синът ми и дъщеря ми се научиха да уважават този принцип. Е, пускаме си радиото да чуем прогнозата за морското вълнение и рубриката „Стихотворение на деня“ — додаде тя. — Хлапетата много се забавляват. Юхан даже начерта карта е всички морски фарове в Швеция.

Гунар се съобрази с желанието й. Изключи мобилния си телефон и го остави под някакви книжа в жабката на колата. „Откраднат ли колата, ще получат и телефон в добавка“ — помисли си той, защото нито ключалката на колата, нито телефонът бяха снабдени със секретен патрон.

Фериботът се приближаваше към острова. Гунар излезе на палубата да погледа познатия силует на града, окъпан в заревото на последните слънчеви лъчи. Покриви, бойници, кули. Красота, от която почти боли. Спомни си, че веднъж един приятел му бе казал „Готланд не е само остров, Готланд е друг свят.“

„Дано Мариан ме чака, както обеща. Никак не ми се ще да търся телефонна кабина и да звъня на съседа й.“

Дали все още съществуват телефонни кабини?

Тя го чакаше — със слънчев загар и разхубавена от лятото. „Нима е възможно жена като нея да чака мъж като мен? — запита се той. — Трябва да има някакво недоразумение.“

Мариан обви тила му с ръце и го целуна. Явно все пак бе дошла именно заради него.

— Неземно красива си. Ако ме целунеш още веднъж, ще припадна.

— Да видим дали ще мога да се сдържа — отвърна през смях тя. — Усещането е…

— Да?

— Великолепно е да посрещнеш мъжа, когото обичаш, в такава прекрасна лятна вечер на пристанището.

— Мхм — промърмори Гунар Барбароти. — Да ти кажа ли нещо още по-прекрасно?

— Какво?

— На пристанището те чака любимата ти жена. Права си — великолепно е. Да можеше да го правим всяка вечер.

— А още по-хубаво е да си на възраст, когато имаш време да поспреш и да го оцениш.

— Именно.

Гунар Барбароти се засмя. Мариан — също. После впиха мълчаливо погледи един в друг и той усети как в гърлото му засяда топла, влажна буца. Прокашля се, за да го прочисти, и премига няколко пъти.

— Нямаш представа колко съм благодарен, задето те срещнах. Донесох ти подарък.

Извади кутийка с бижу — нищо особено, червено-жълто камъче на златна верижка, ала Мариан отвори подаръка с видимо нетърпение и веднага го окачи на шията си.

— Благодаря. И аз имам изненада за теб, но ще почака, докато се приберем.

„Докато се приберем?“ — повтори си наум Гунар. От устата на Мариан прозвуча съвсем естествено.

— Ще тръгваме ли? — попита тя.

— Къде си оставила колата?

— На паркинга.

— Добре. Отведи ме на края на света.

„И не ме пускай до края на дните ми — прибави мислено той. — Вечери като тази са способни да направят поет и от търговец на свине.“

„Гюстабу“ се намираше насред нищото или поне такова усещане го обзе, когато пристигнаха в имението на свечеряване. Гунар Барбароти си даде сметка, че не би могъл да стигне дотук сам. Навярно би се справил с връщането до Висбю, но пътят дотук му се видя сложен. След половин час Мариан мина през отвора в един каменен зид и Гунар изпита приятното усещане да се озове на напълно непознато място. Тя паркира до един люляков храст и двамата слязоха. Лампа, закачена на стената, осветяваше фасадата на бялата каменна къща. Над двора, покрит с трева, няколко чворести овошки и френско грозде, се спускаше прозрачен летен сумрак. Тишината присъстваше като живо същество.

— Добре дошъл в „Гюстабу“ — приветства го Мариан. — Ето така изглежда вилата ми.

В същия миг се разнесоха два удара на църковна камбана. Гунар Барбароти погледна ръчния си часовник. Девет и половина. После изви глава в посоката, указана от Мариан.

— Там се намира селската църква, а в съседство до вилата — гробището. Надявам се това да не те притеснява.

Барбароти я прегърна.

— А там са кравите.

Гунар ги видя само на няколко метра: силуети на тромави, преживящи животни от другата страна на каменния зид.

— По това време на годината са пуснати на свобода — обясни тя. — Стопанинът не ги прибира даже когато ги дои, а отива на полето. Нека те ориентирам с посоките: църквата се намира на изток, а кравите пасат на север. В западната част се простира най-жълтото поле с рапица на света, което предстои да видим утре, а на юг е гората.

— Гора ли? — огледа се с недоумение Барбароти. — Ти на това гора ли му казваш?

— Шейсет и осем дървета — гордо поясни Мариан. — Дъб, бук и шестил. Дърветата са кое от кое по-благородни, а повечето са столетници. А сега — да влизаме. Дано си спазил обещанието си.

— Какво съм ти обещал?

— Да не преяждаш на ферибота. Опекла съм нещо и съм подготвила хубаво вино.

— Изял съм само един желиран бонбон — увери я Гунар Барбароти.

 

 

Събуди се. През ефирните пердета се процеждаше мека сутрешна светлина. Полюшваше ги лек ветрец, а от отворения прозорец се носеше наситен аромат на лятно утро. Гунар обърна глава към Мариан. Тя спеше дълбоко по корем. Голият й гръб описваше грациозна извивка, а кестенявата й коса, разпиляна върху възглавницата, напомняше раздърпано ветрило. Гунар зашари с ръка върху нощното шкафче и напипа ръчния си часовник. Четири и половина. Спомни си, че беше погледнал часовника, след като се любиха. Тогава беше три и петнайсет.

Още бе твърде рано да стане и да посрещне новия ден, ала същевременно не искаше да проспива тази красота. Отметна чаршафа, стана внимателно и отиде в кухнята. Пи няколко глътки направо от чешмата и реши да задоволи и някои други физиологични потребности, щом така и така е станал. Излезе на двора. Постоя, шавайки доволно с пръсти върху росната трева. „Ето ме тук — чисто гол в лятна нощ в «Гюстабу». По-хубаво преживяване не мога да си представя.“ Великолепно усещане, надминаващо дори пристигането с ферибота. Барбароти си обеща никога да не забравя този миг. Полюбува се на изгрева над гробището, после навлезе в гората и се облекчи. Наведе се, за да избегне сблъсъка с прилеп, който профуча край него. „Странно — помисли си. — Прилепите не летяха ли само по здрач?“ Продължи по протежение на каменния зид и спря за малко да се огледа.

Кравите. Полето с рапица.

Стана му студено и се прибра във вилата. Мебелировката беше съвсем изчистена и семпла: дърво, лакирано в бяло или небоядисано. До канапето в кухнята намери пътната си чанта. Още не си бе разопаковал багажа. От външния джоб стърчеше нещо бяло. Гунар заобиколи масата. Ама разбира се: трите плика, които приказливият пощальон му бе дал. Гунар ги извади и ги огледа. Две сметки — едната от мобилния оператор, другата от застрахователното дружество. Прибра ги в чантата. Върху третия плик се мъдреха черни, ръбести и малко непохватно изписани на ръка печатни букви. Нямаше име на подателя. На пощенската марка имаше изображение на платноходка.

Барбароти се поколеба. После взе нож от поставката до кухненския плот и разряза плика. Извади лист, препънат надве, и прочете:

ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА УБИЯ ЕРИК БЕРГМАН.

ДА ВИДИМ ДАЛИ ЩЕ МОЖЕШ ДА МЕ СПРЕШ.

От спалнята Мариан промърмори нещо насън. Барбароти се взираше в текста, който събуди асоциация със змията в рая.