Хокан Несер
Една съвсем различна история (23) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

Записки от Мустерлен

7-8 юли 2002

— Момичето е мъртво, не разбирате ли? — повтори отново Катарина Малмгрен и — сигурен съм — никой повече не каза нищо в продължение на около минута.

Седяхме, натъпкани един до друг, тялото на Трое лежеше безжизнено в краката ни, докато слушахме как дъждът намалява, а вълните под нас утихват. Вятърът също се уталожи, мракът се сгъсти и ни обгърна с вече плътното си наметало. Море, небе, бряг — всичко придоби еднакъв сиво-черен, непроницаем цвят. Единствено някъде на сушата се виждаха пет светли точици. Бе невъзможно да се прецени на какво разстояние се намират: или на не повече от километър, или доста по-далеч. Вляво — поне така си мислех — забелязах светло петно, което ту се появяваше, ту изчезваше: фарът в Бег-Мей. Явно вятърът ни бе отнесъл далеч на изток. Сега не разбирам как изобщо съм успял да забележа подобни неща, да се впусна в подобни незначителни наблюдения. Тялото ми бе изтръпнало, главата ми туптеше глухо, а по ранения ми крак от време на време пробягваше пронизваща болка. „По-лошо не може да бъде — мислех си тогава. — Това с най-големият кошмар.“

Първа наруши мълчанието Ана:

— Мъртва? Не е възможно да е мъртва, нали?

— Ами погледни я! Ако не е мъртва, каква е? — изсъска Хенрик, който най-безучастно бе наблюдавал опитите ни да съживим Трое.

— Млъквай, Хенрик — сряза го Катарина. — За бога, какво ще правим?

— Какво ща правим? — глуповато повтори Гунар. — Как можахме да го допуснем?

— Идиот с идиот! — обърна се към мен Ана. — Ти я изпусна във водата!

— Ръката ми се хлъзна — оправдах се аз. — Съжалявам.

— Съжаляваш? Само толкова ли? — стрелна ме с очи Хенрик.

— Какво очаквате да кажа?

Катарина Малмгрен избухна в силен, заглушаващ всичко плач.

— Защо ревеш? — скара й се Ерик. — Заради теб взехме момичето с нас на острова!

— Не исках… — започна Катарина.

— Прав е — намеси се Ана. — Ти я домъкна с нас. Сега какво ще правиш? А?

В гласа на Ана се появи нещо паническо и същевременно победоносно. Дотогава не бях чувал такава комбинация.

— А замалко и аз да се удавя! — изкрещя неочаквано тя. — Но на кого му пука!

Спомних си, че в настъпилата суматоха тя действително падна през борда и навярно най-малкото се бе изплашила. Никой от нас не й помогна, всички се бяхме вторачили в Трое. Няколко секунди преминаха в мълчание.

— Бурята утихна — отбеляза Гунар. — Да се надяваме теченията да ни отнесат към брега. Предлагам да се стегнете, да слезем в трюма и да обсъдим как да действаме.

Послушахме го. Оставихме мъртвата на палубата и се натъпкахме на пейките в тъмния трюм. Катарина подхвърли, че е редно поне един да остане да бди над тялото, но никой не взе забележката й под внимание.

— Защо е толкова тъмно? — започна да се жалва Ана. — Защо, по дяволите, няма дори свещ?

— Успокой се — призова я Гунар. — Поне веднъж се опитай да се държиш като възрастен човек.

— Като възрастна ли? — изкрещя тя. — Ти ли ще ми говориш за зрялост, перверзник мръсен?

Не знам какво точно имаше предвид Ана, ала Гунар навярно се досещаше, защото й удари плесница. Според мен не улучи точно лицето й или пък тя вдигна ръка да се предпази, но така или иначе действието му се оказа достатъчно да я накара да замълчи.

— И сега какво ще правим? — върна се на най-важния въпрос Хенрик.

Долових страх в гласа му. Не успя да скрие напълно безпокойството и уплахата си, макар да се опита да ги притъпи.

— Уместен въпрос — съгласи се Ерик.

— Първо трябва да се успокоим. Няма смисъл да си крещим и да се обвиняваме взаимно — напомни Гунар.

— За бога, момичето е мъртво, не го ли разбирате? — повтори Катарина за трети или четвърти път, все едно на нея й бе най-трудно да осмисли случилото се и се налагаше да си го припомня през няколко минути. — Защо не я извадихте?

— Нали видя, че направихме всичко по силите си? — попитах аз.

— Не съм сигурна.

— Двама души се борехме във вълните, а другите четирима гледахте — уточних аз.

— Но само един от нас изпусна момичето зад борда — додаде Хенрик незнайно с каква цел.

— За бога, наистина ли ще оставим момичето просто така на палубата? — попита Катарина с писклив глас.

Очевидно паниката здраво я бе сграбчила и тя съумяваше да я овладее единствено като говори и изразява съмнение в правотата на действията ни.

— Дявол да го вземе, престанете най-сетне с тези фасони! — повиши глас Гунар. — Не схващате ли колко глупаво е да се обвиняваме взаимно! В една и съща лодка сме.

— Браво — изсмя се Ерик. — Адски точна метафора.

Гунар не му обърна внимание.

— Трябва заедно да решим какво ще правим — настоя той. — И е нужно всички да вземат дейно участие в осъществяването на решението, каквото и да е то.

— Какви ги говориш? — попита Катарина. — Какво решение?

— Винаги прави така — намеси се Ана. — Нали ви казах: ужасен перверзник е.

— Нека ви припомня, че на борда има мъртво момиче — изкашля се Хенрик. — Съгласен съм с Гунар. Трябва веднага да решим какво ще правим.

Хенрик видимо се бе окопитил или поне се опитваше да си придаде по-смел вид.

— Благодаря — кимна Гунар.

— Не разбирам — възрази Катарина. — Няма нищо за обсъждане, нали?

— Има — възрази Гунар. — Вероятно част от вас го съзнават.

— Нека се опитаме да стигнем до брега, а там — да потърсим помощ — обобщи Катарина.

— За какво ни е помощ? — учуди се Хенрик.

— Ами за… нали се сещате? За… — Катарина обаче сама не се сети как да продължи.

Настъпи дълго мълчание. Спомням си този момент съвсем ясно. Всеки от нас — според собствените си интелектуални способности — започна да осъзнава в какво положение се бяхме озовали и се опитваше да се извиси над обичайното си тривиално светоусещане и да прецени трезво обстоятелствата.

Първа заговори Ана:

— Дявол да го вземе! Без никакво позволение взехме с нас дванайсетгодишно момиче на яхтата и накрая то се удави. Ако ме бяхте питали дали изобщо…

— Трябва да потулим историята — прекъсна я Ерик.

— Какво? Да я потулим ли? Какво имаш предвид?

— Да се отървем от трупа.

— Полудя ли?

— Съвсем наред съм си. Трябва да се отървем от тялото и да си мълчим — това е най-добрият изход.

— По-ужасно… — подхвана Катарина, но Гунар не я остави да довърши:

— Слушам те, Ерик.

— Какъв е смисълът да предадем тялото й на полицията? Как ще обясним смъртта й? Какво ще си помислят?

— Прав си — съгласи се Гунар и изведнъж си спомних, че той е преподавател по професия.

В онзи миг се държеше като учител в класна стая, който слуша представянето на групов ученически проект.

— Постъпихме като пълни идиоти и в момента на борда има труп. Ако искаме да продължаваме в същия дух, ще отидем в полицията — така мисля аз. Но ако решим да проявим поне капчица разум, ще измислим как безпрепятствено да се отървем от трупа.

— Лошо ми е — простена Катарина.

— Безпрепятствено? — повтори въпросително Хенрик. — Не разбирам как ще стане.

— Чакайте малко. И да го направим, какво ще стане, ако ни разобличат някой ден?

— Как ще ни разобличат?

— Например ако… ако някой ни е видял — предположи Катарина. — Заедно с момичето. Все пак ще я обявят за издирване.

— Без съмнение ще я издирват, но никой не знае, че тя е била с нас — отбеляза Гунар.

— Какво? Какви ги говориш? — намеси се Ана.

Той повтори думите си бавно, с нравоучителен тон:

— Никой не знае, че днес Трое е дошла с нас на островите Гленан.

— Как така никой?

— Когато се качихме на яхтата, на плажа беше пусто, нали?

— Не знам. Възможно е. Но положително са ни видели с нея в ресторанта — напомни Ана.

— Това се случи преди седмица — уточни Ерик. — Важно е да отричаме не че познаваме момичето, а че днес сме били с него.

— Наистина ли никой не ни видя сутринта? Сигурни ли сте? — попита Катарина.

Напрегнах си ума. Останалите — вероятно също. Опитах се да си припомня как изглеждаше плажът, докато чакахме Хенрик и Гунар да дойдат с яхтата. Как нагазихме във водата. Как се покатерихме на борда. Имаше ли хора наоколо? Навярно двама-трима рибари и туристи в далечината, но не си спомнях да е имало плажуващи в непосредствена близост до нас.

— Не, според мен никой не ни видя — отсече Ана.

— И аз така мисля — съгласи се Катарина. Изведнъж гласът й се промени, стана по-мек и сговорчив. — Не, никой не е видял момичето да се качва на борда.

— Видяхте ли? — попита доволно Ерик.

— А онази двойка? — сети се Ана. — Която се появи на острова за малко.

— Тогава малката четеше книга. Сигурен съм. Онези двамата се намираха поне на сто и петдесет метра от нас — увери я Гунар. — Видели са група кротки шведи. Останаха не повече от час. Не допускам да са ни броили.

Ерик си прочисти гърлото:

— Няма свидетели — обобщи той. — Днес сме ходили на островите Гленан. През цялото време сме били шестима. Преди няколко дни сме се запознали с някакво момиче, което се е представило като Трое или нещо подобно. Оттогава не сме я виждали.

Катарина понечи да каже нещо, но се въздържа. Отново настъпи мълчание. Усетих как Хенрик от дясната ми страна потръпна. Главоболието ми се завърна за кратко в темето. Изведнъж яхтата се разклати силно. През последния половин час, след като извадихме тялото на момичето от водата, се усещаше съвсем леко полюшвано. Неочаквано обаче морето отново напомни за себе си.

— Ерик е прав — каза накрая Гунар. — Няма свидетели. Как мислят останалите?

По време на обсъжданията не взех отношение и смятах да продължа в същия дух. У мен се събудиха подозрения какво ли се е случило по време на разходката на Ерик с Трое, но предпочетох да ги запазя за себе си. Не ми убягна обаче колко активно се включи Ерик в дискусията как да се отървем от тялото. Трупът на дванайсетгодишно момиче с току-що разкъсана девствена ципа е последното, което човек трябва да носи в полицията. Питах се дали ще гласуваме, но се оказа излишно.

— Съгласен съм — обади се Хенрик. — Да отидем в полицията при това положение би било ужасна глупост.

— Добре. А вие какво ще кажете, дами? — осведоми се Гунар.

Така отправи демократична покана към двете жени да изразят мнението си. Чудех се дали нарочно, или случайно ме остави за накрая. Ана и Катарина не бързаха да отговорят и всяка вероятно се надяваше другата първа да приеме предложението на мъжете да покрием тялото и така да поемем по пътя на лъжата и отрицанието. За няколко секунди си внуших, че Ана и Катарина се борят със съчувствието към мъртвото момиче и гузната им съвест не им позволява да се присъединят към решението, но когато Катарина взе думата, разбрах, че съм се лъгал:

— Май сте прави. Нямам намерение да ви се противопоставям. Ако това излезе наяве, за всички ни ще настъпи истинска катастрофа, а… все пак с Хенрик имаме още две седмици отпуск. — Тя направи кратка пауза. — Случилото се е ужасно нещастие, но каквото и да направим, няма да върнем живота на момичето.

— И аз съм на същото мнение — присъедини се Ана. — Няма ли най-сетне да запалим проклетия двигател и да се върнем на сушата?

— И така, как ще го направим? — попита Гунар след половин час. — И къде?

През изминалите трийсет минути пушихме, покрихме Трое с чаршаф, а Ана се изпика над релинга.

Случи се и друго. Ерик и Хенрик отново се опитаха заедно да запалят двигателя, но без успех. Катарина откри фенер, ала той изгасна след около минута. Обсъдихме надълго и нашироко дали да не хвърлим тялото на момичето през борда, накрая обаче се обединихме около становището, че идеята не е добра. Съществуваше голям риск трупът да изплува на сушата и да го открият още на следващия ден, а при подобен развой на събитията положението лесно можеше да ескалира и да се отклони в твърде нежелана посока. В наша полза би било Трос да се смята само за изчезнала. За няколко минути обсъдихме дали да не завържем тежести за тялото й, за да не изплува, но на борда на „Аркадия“ не открихме подходящ предмет. А дори и да имаше, как щяхме да обясним липсата му на собственика на яхтата?

Въпросите на Гунар как и къде ще покрием трупа на момичето бяха напълно оправдани.

— Не знам как — призна Ерик. — Но според мен би било добре да я заровим някъде.

— С голи ръце? Чудесна идея! — иронично подхвърли Ана.

— Все в една от къщите ни ще намерим лопата — обнадежди я Катарина.

— Ако стигнем до сушата, вероятно да — уточни Ана.

— Имаме ли друг вариант? — попита Гунар.

— А?

— Как да я заровим без лопата — разтълкува въпроса си Гунар. — Ако действително искаме да се отървем от тялото.

— При всички случаи няма да разчленяваме трупа — отвърна Ана. — Нито ще я горим. Трябва да я погребете — няма друг начин.

— Да я погребете?

— Не възнамерявам да се намесвам.

— Нито пък аз — присъедини се Катарина.

— Вие, мъжете, ще я заровите с дружни усилия. Все пак вие не успяхте да я спасите — напомни Ана.

— Секунда — възпря ги Хенрик.

— Ти по телефона ли говориш? — заядливо попита Ана.

— Млъкни най-сетне! — сопна й се Гунар. — Иначе ще изядеш още един шамар!

— Имам предложение — продължи Хенрик.

— Да чуем.

Хенрик се прокашля малко превзето:

— Според мен е излишно четирима души да рискуваме да ни хванат. По-добре да се заеме само един.

Няколко мига изминаха в мълчание.

— Не съм сигурен… — подхвана Ерик, но явно съжали.

— За мен няма съмнение кой трябва да погребе тялото — обяви Хенрик. През последните минути той се бе сдобил с авторитет сред нас. Вероятно защото беше дошъл на себе си след алкохолното опиянение. — Прозрачно ясно е.

— Досещам се какво имаш предвид — вметна веднага Катарина.

Изведнъж двамата отново станаха съпруг и съпруга. Разбраха се от половин дума. Хенрик се обърна към мен:

— Ти сгафи. Ти си виновен, че момичето се удави, нали? Затова според мен си длъжен да спасиш положението. И точка.

Огледах се. Опитах се да различа лицата на другите в тъмния трюм. Очите ми бяха започнали да привикват към липсата на светлина, но въпреки това не виждах в подробности. Чувах как дишат, усещах натрапчивото присъствие на телата им, миризмата на преработен алкохол, която се процеждаше от порите им, ала не можех да разчета мислите по изражението им. Всички мълчаха. След като Хенрик отправи предложението си, никой не обели дума. Изминаха десет-петнайсет секунди, яхтата вече почти бе престанала да се клати. Питах се дали не сме се доближили до сушата, до някой залив, защото ме бе обзело такова усещане. Сетих се за доктор Л. и помислих колко пари са ми останали.

— Добре — казах. — Явно нямам избор.

С приближаването към малко заоблено заливче с няколко светлини на стотина метра от сушата, доколкото успях да преценя, за всеобща изненада Гунар запали двигателя. Събитието събуди известно оживление, но мъртвото момиче на борда, увито вече в два чаршафа, подейства като естествен заглушител на радостта ни. Ерик и Хенрик ме попитаха дали искам да ме свалят на сушата, за да погреба момичето някъде по протежение на непознатия бряг, ала аз веднага отклоних предложението им. Обясних, че ми е нужна лопата и предпочитам да заровя трупа в блатистата местност между Мустерлен и Бег-Мей. Хенрик се съгласи със съображенията ми и ми предложи цигара. Не съм редовен пушач, но я приех, защото я разтълкувах като жест на помирение и признание. Наближаваше единайсет и половина. Започнахме да се движим бавно по протежение на бреговата линия, без да се отдалечаваме на повече от петдесет-сто метра от сушата, защото не се знаеше докога ще работи двигателят и за да не изгубим ориентация, разбира се. След около петнайсет минути и след като заобиколихме няколко носа, последният от които трябва да е бил Кап-Коз, видяхме фара в Бег-Мей. Докато го подминавахме, луната за пръв път проби облаците и тримата, които седяхме на пейката в рубката — аз, Катарина и Гунар, — получихме кратката възможност да видим лицата си. Нито един от нас обаче не се възползва от случая. Сведохме поглед и след няколко секунди луната отново се показа зад тъмните облаци.

Малко по-късно заобиколихме нос Мустерлен. Плажът на запад тънеше в непрогледен мрак. С общи усилия пренесохме на сушата чанти, касетки, празни бутилки; накрая Гунар и Хенрик преметнаха тялото на Трое през борда и аз го избутах през оставащите до брега трийсетина метра. Гунар и Хенрик ни махнаха за довиждане и обърнаха курса на изток, за да върнат яхтата на пристанището в Бег-Мей. Нямам представа дали са възнамерявали да събудят собственика посред нощ и да му обясняват за проблемите с двигателя, или само да оставят яхтата, а на сутринта да му върнат ключа.

На плажа останахме четирима. Наобиколихме тялото. Гъстият мрак лепнеше като дреха по кожата ни. Вятърът утихна съвсем. Луната пак се скри. Единствено на изток между дърветата се виждаха светли петна. По моя преценка идваха от хотела близо до нос Мустерлен.

— Какво смяташ да правиш? — попита Катарина Малмгрен.

Отвърнах, че ще скрия тялото в дюните, докато намеря пътя до къщата на Ерик и взема оттам лопата.

— Ако искаш, ела да вземеш лопата от нас — предложи Катарина. — Но не съм сигурна дали имаме, а и би било глупаво да се замесваме.

— Да, много глупаво — съгласих се аз.

Ерик мълчеше. Ана — също.

— Е, добре тогава — заключих и вдигнах тялото на момичето.

Не тежеше много — около четирийсет-петдесет килограма — и въпреки болката в контузения ми крак я понесох с лекота.

— Ще избързам напред — обади се Ерик след настъпилото мълчание.

Катарина покани Ана да изчака Гунар в тяхната къща. Ана се поколеба, но после прие.

И въпреки това тримата продължавахме да стоим, обзети от някаква нерешителност. Преметнах трупа върху дясното си рамо.

— Не се тревожете — казах. — Ще се погрижа за всичко.

Те кимнаха и ме оставиха сам с Трое.

Предстояха ми необичайни часове, необичаен преход. Изпитвах усещането, че извършвам древен ритуал. Единствените ми свидетели бяха нощта, земята, небето и вечността. Противно на казаното пред Катарина и Ана, отнесох момичето чак до къщата на Ерик. Не я оставих в дюните, защото съществуваше голям риск на връщане да не намеря трупа, а не исках да подлагам никой от нас на подобна опасност. Казвайки „нас“, имам предвид не мен и шведите, а мен и Трое. Едва изминал няколко крачки, усетих силна спойка между нас. Аз бях жив, тя — мъртва, и все пак именно тя символизираше младостта; младост, която по силата на злощастни обстоятелства се бе сблъскала със събития, каквито не бях преживявал. Трое бе преминала границата, най-крайната граница и душата й вероятно се бе пренесла другаде. Навярно дори бдеше над нас в момента, докато бавно и предпазливо напредвахме през блатистата местност. Наоколо се чуваха неясни звуци от процесите на гниене и раждане: бълбукане, свистене, клокочене, квакане, промъкващи се стъпки. Задачата, която бях поел на плещите си, ме обсеби; бързо осъзнах, че изпълнявам дълг, дълбоко ангажиращ дълг, чиято значимост никой от другите в компанията не бе в състояние дори да си представи, и изпитах горчива благодарност, задето именно на мен себе паднала привилегията да се погрижа момичето да отиде в земята. Това е самата истина. Същевременно усещах как лудостта ме дебне, как се промъква с тихи стъпки в оживелия мрак зад нас, пред нас и около нас. Не изпитвах страх от нищо, но осъзнавах, че има един възможен изход от това среднощно бродене: двамата с момичето да легнем и да оставим тази хищна растителност да ни погълне; аз да придружа Трое до последния й дом. Стигнахме до района, където блатото бе изкуствено пресушено. Отвсякъде ни обгръщаха тежки миризми на гнило и непроходима зеленина. „Навярно би било проява на обич да потъна заедно с нея в мътната топла вода и да се оставим на сили, много по-могъщи и примитивни от собствените ни“, помислих си тогава.

Но не спрях. Не стана така. Продължих да вървя; стъпка по стъпка, дихание по дихание. Разходките ми през последните дни ме бяха научили да се ориентирам из лабиринта от пътеки и за известно време, което впоследствие прецених като по-малко от час, стигнах до място, откъдето зърнах къщата на Ерик. Той бе запалил електрическа крушка, обикновено неизползвана вечер. Внимателно се освободих от мъртвото момиче и я поставих предпазливо в полуседнала поза, като я опрях о едно дърво на двайсетина метра от къщата. Влязох през портата, стигнах пипнешком до бараката с инструменти в най-тъмния ъгъл на градината и отворих вратата.

Дори не се наложи да паля осветлението, защото почти веднага се блъснах в една лопата, опряна на стената. Излязох, обиколих притихналата къща и се върнах при момичето. Вече бях набелязал къде да я погреба и стигнах дотам за двайсет — двайсет и пет минути. Мястото представляваше открито поле, където и преди се бях опитвал да отида, но се бях отказвал заради блатистата почва. Този път съвсем предпазливо стъпвах от туфа на туфа. Не виждах почти нищо в мрака, а и момичето тежеше върху рамото ми, но по едно време луната пак се показа — голям, блед, смаляващ се сърп — и се притече на помощ. От пътеката нагазих на десетина метра в тревата, която ми стигаше до пояса, после спрях, положих тялото върху земята и ударих пробно с лопата по пръстта.

Почвата беше рохкава и лесна за разкопаване, както и очаквах, и — за да приключа набързо с тази протяжна и мъчителна история — не след дълго момичето вече лежеше в земята. Интересното е, че почти не се наложи да я заривам. Пръстта сякаш сама погълна тялото й и я обгърна в топлата си уханна прегръдка. Нещо ми подсказва, че мястото на момичето е именно там. Там и никъде другаде.

.Върнах се на пътеката. Погледнах часовника — два и двайсет. Неочаквано усетих как ме надмогва неописуема умора. На няколко метра от мен изкряска кукумявка. Нямах представа как ще намеря сили да се прибера в къщата. Но успях. Ерик явно си бе легнал веднага след като взех лопатата от бараката, защото крушката беше изгасена. Върнах лопатата на мястото й и си взех душ. Дълго стоях под течащата вода, опитвайки се да отмия от себе си всяка следа и всеки спомен от този кошмарен ден. Когато най-сетне си легнах, вече минаваше четири.

Спах четири часа, пак си взех душ и седнах да пиша. От Ерик няма следа. Сигурно е излязъл още рано сутринта. Без съмнение уточнява с другите каква версия да поддържаме. Понеделник е, два часа. Изпитвам неустоимо желание да се върна на мястото, където погребах момичето, но ми е ясна необходимостта да се овладея.

Усещам и други импулси. Те ми нашепват да си събера багажа и да се махна оттук, ала умората ме вцепенява.

Кракът ме боли. От външната страна на глезена ми се образува оток и синина. Едва ли е сериозно, но няколкодневна почивка ми изглежда доста примамлива перспектива и съм безсилен да й се противопоставя.

Естествено и за мен е важно да узная какви планове кроят другите. Лягам в единия шезлонг на терасата под чадъра, докато чакам Ерик да се прибере.

Усещам, че за двайсет и четири часа съм станал различен човек.

Коментар, август 2007

И все пак не е така. Ако си сменим козината и се превърнем в нещо друго, всъщност само сменяме външния си вид, но от съдържанието, сърцевината и истинската си същност не можем да се отървем.

Не можем да избягаме от себе си. Не мога да загърбя безвъзвратно онези дни и случилото се тогава. Онези хора се впиха в съзнанието ми като кърлежи, изсмукаха кръвта и разума ми и случващото се в момента не е нищо друго, освен логично последствие. Действията дават резултати, рано или късно всеки трябва да поеме полагащата му се отговорност, както аз поемам отговорността си, извършвайки кървавите, но неизбежни деяния, на които съм се посветил.

През годините момичето периодично се завръщаше в сънищата ми. Най-често в изпълнените с ужас и ледена пот кошмари се възкресяваха минутите във вълните и нощното бродене из блатото — аз жив, тя мъртва. Откакто обаче взех решението, сънищата ми се промениха. Изведнъж се появи светлина и някакво умиротворение. Онази сутрин например отново видях момичето в меката сутрешна светлина в спалнята ми. Намирахме се на безбрежна плажна ивица, вероятно между Мустерлен и Беноде, но не съм сигурен. Още отдалеч се познахме. Видях, че тя носи на гръб раницата си с подаващия се отвътре триножник и се усмихва с типичната си насмешлива усмивка. Когато се приближихме един до друг, спряхме за малко, разменихме няколко весели фрази, тя докосна съвсем леко, почти мимоходом, бузата ми и после продължихме, всеки по пътя си.

Тя не засегна темата, но по лицето й разбрах колко ми е благодарна, задето най-сетне се заех с онези хора. Бе започнала да се превръща в жена.

Причина и следствие. Приключа ли със заниманието си, всички ще разберат, че просто съм следвал този принцип.

Понякога сънувам доктор Л. — всеки път един и същи епизод. След като се събудя, усещам как потребността ми от утеха е утолена за малко. Той седи зад голямото си тъмно писалище, аз влизам в кабинета, той вдига поглед от книжата пред себе си, намества очилата на челото си и ми кимва с типичния си умислен вид.

— Разбирам — казва ми. — Няма нужда да ми обясняваш, просто продължавай.

Продължавай.