Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Барбароти (2)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- En helt annan historia, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Ева Кънева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Хокан Несер
Заглавие: Една съвсем различна история
Преводач: Ева Кънева
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: шведска
Излязла от печат: 03.02.2016
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-327-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10423
История
- — Добавяне
23
Кабинетът на доктор Олтман се намираше на улица „Бадхюс“ точно срещу тенискортовете. Барбароти пристигна там двайсет минути по-рано от запазения час. Докато чакаше реда си, взе да разглежда един брой на списание „Нешънъл Джиографик“. В една от статиите се разказваше за косатката. Когато доктор Олтман пристигна след четвърт час и се ръкува с него, Гунар знаеше за косатките толкова, колкото и преди да разтвори списанието.
— Добре дошъл — поздрави го тя и го покани да влезе в кабинета си, боядисан в зелено и пясъчножълто. — Май сме се виждали няколко пъти.
— Да, веднъж със сигурност, но това беше преди четири-пет години.
Тя кимна и се настаниха във фотьойлите „Бруно Матсон“, произведени по идея на едноименния шведски мебелен дизайнер. Върху малката масичка помежду им стоеше часовник и купа с грозде.
— Кажи ми защо си тук.
— Изпрати ме моята колежка Ева Бакман.
— Изпрати те?
— Реши, че е необходимо да дойда.
— Но ти се противопостави на предложението й?
— Не — отговори той след кратък размисъл.
— Добре. Ще опишеш ли как се чувстваш?
— Малко… потиснат.
— Потиснат ли?
— Да.
— И в какво се изразява тази потиснатост?
— Не се чувствам добре.
— Разбирам. Ще ти задам няколко въпроса; задавам ги на всички пациенти. Целта е възможно най-бързо да си изградя представа за състоянието ти. Повечето неща може да не ти се струват важни, но те моля да ми отговаряш честно, доколкото ти е възможно. Съгласен ли си?
— Да.
— Значи, чувстваш се депресиран?
— Да… така мисля.
— От колко време?
— Отскоро. Вероятно от няколко седмици.
— Храниш ли се нормално?
— Мда… май да.
— Нормалното хранене включва закуска, обед и вечеря.
— В повечето случаи не пропускам нито едното.
— Консумираш ли алкохол? И ако да, колко?
— Не в големи количества.
— Добре. Можеш ли да се съсредоточаваш?
— Да се съсредоточавам? Не съм съвсем сигурен…
— Изпитваш ли затруднения при опитите да се концентрираш върху конкретна задача или при необходимостта да вземеш решение?
— Има нещо такова — призна той след малко. — Май съм изгубил бързата си мисъл.
— И напоследък го усещаш все по-осезаемо?
— Да.
— Добре. Имаш ли проблеми със съня?
— Е, чак проблеми… Макар че…
— Да?
— Снощи не спах добре.
Доктор Олтман записа нещо в бележника си и не успя да сдържи прозявката си.
— Напоследък случило ли се е нещо, което да свързваш с душевния си дискомфорт?
— Да, доста неща. Вероятно и ти четеш вестници.
За половин секунда тя присви устни:
— Чета, но не и „Експресен“.
— И все пак знаеш за случилото се, нали?
— Да. Значи, разглеждаш историята с онзи репортер и влошеното ти състояние в непосредствена връзка, така ли?
— Със сигурност скандалът не ми повиши настроението — сви рамене Барбароти. — А и…
— Да?
— Не съм го удрял, само го изблъсках през вратата.
— Но вестниците раздуха блъсването до побой?
— Да.
— И все пак те е ядосал. Напоследък изпитваш ли силно раздразнение?
— Не мисля. Неприязънта към вечерната преса за мен е по-скоро знак за добро психично здраве.
— Защо?
— Защото са такива, каквито са.
— А именно?
Той се замисли как да формулира обяснението си:
— Превръщат цялото население в сбирщина от инфантили. Клюкарските вестници и риалити предаванията. След двайсет години всички хора в страната ще бъдат идиоти.
Тя се усмихна — явно по този въпрос споделяха едно и също мнение.
— Освен това изпълняват ролята едновременно на самозван обвинител, съдия и партиен функционер, който следи дали всички от парламентарната група гласуват.
— Съгласна съм донякъде. Но днес състоянието ти рязко се е влошило, нали?
— Да.
— Какво точно стана?
Той се покашля и промени позата си.
— И аз не знам. Изведнъж… ми причерня. После не успях да помръдна. Трудно ми е да го опиша.
— Къде се намираше?
— Вкъщи; седях до кухненската маса.
— И закусваше?
— Не… Не, всъщност четях писмо.
— Какво писмо?
— Всичко, което споделя с теб, си остава между тези четири стени, нали?
— Разбира се.
— Независимо от обстоятелствата?
— Естествено.
— Чу ли за убийствата в Шумлинге?
— Да, но не знам подробности.
— А разбра ли, че убиецът изпраща предупредителни писма с името на следващата си жертва?
— Да, прочетох го.
— Адресира ги до мен.
— Разбрах.
— Сутринта получих още едно. Вероятно именно то отключи… случилото се.
— Ясно. Получил си писмо, в което се съобщава за предстоящо убийство?
— Да.
— Друго?
— Току-що колегите от Гьотеборг потвърдиха самоличността на две жертви на същия убиец. Вече станаха четирима души. А днес получих предупреждение за пета жертва. Дойде ми в повече.
Тя кимна замислено и поглади с показалец бузата си. Барбароти се запита на колко ли е години. Най-вероятно между петдесет и шейсет, но понеже беше много крехка и слаба, човек би я взел за по-млада, особено ако я гледа от разстояние. Ала в момента доктор Олтман не стоеше на голямо разстояние от него, а едва на метър и половина. Барбароти забеляза, че я е разтревожи. Все пак той не беше обикновен пациент. Разказваше й за четирима, а вероятно и петима мъртъвци — реално изгубили живота си хора, а не плод на болна фантазия — все едно й разказва какво е ял на обяд. И въпреки това… въпреки това в момента доктор Олтман трябваше да насочи вниманието си не към жертвите на убиеца, а към него — временно отстранения от длъжност инспектор Гунар Барбароти. От време на време имаше нужда да си го припомня.
— Ще ми обясниш ли малко по-подробно как преживя случилото се в кухнята?
Той опита отново. Затрудняваше се да намери точните думи, но тя го слушаше и кимаше, все едно го разбира. Вероятно просто искаше да го окуражи.
— И какво пишеше в това писмо? Не е нужно да разкриваш цялото съдържание. Интересува ме дали се с различавало от съдържанието в предишните писма. Получил си… колко общо?
— Пет. Това е петото. Да, различава се.
— С какво?
— От една страна, пише, че това е последното писмо и е останал само един човек, който трябва да бъде убит… От друга, този път сякаш се обръща по-директно към мен.
— Не те разбирам.
— Извинявай. За кратко си въобразих, че е дошъл моят ред.
— Че убиецът визира в писмото си теб?
— Да, но едва ли е така. Тогава не си дадох ясна сметка, но тази мисъл ме връхлетя и… После моята колежка го изтълкува по същия начин или поне на мен така ми се стори.
— Звучи ми малко объркано.
— Така е, но допускам всичко това да е отключило вцепенението, в което изпаднах.
— Вцепенение? Смяташ ли, че този израз най-точно описва усещанията ти в онзи момент?
Той се замисли.
— Да, съвсем точно.
Доктор Олтман отново кимна, все едно дискретно го възнаграждаваше, задето е отговорил правилно на няколко последователни трудни въпроса.
— Измъчваш ли се, докато говориш за случая?
— Не особено. Все пак… ти имам доверие.
— Благодаря ти. Ще те питам още нещо… Нека се върнем към депресията ти. Някога минавала ли ти е през ум мисълта за самоубийство?
— Не.
— Нито сега, нито преди, така ли?
— Да. Не вярвам да ми хрумне подобно нещо.
— И никога не си таил в себе си намерения в тази посока?
— Никога.
— Добре, нека обърнем поглед към житейската ситуация, в която се намираш. Кои други фактори според теб влияят на настроението ти? Какво се е случило в живота ти напоследък?
Барбароти се забави с отговора. Доктор Олтман не го пришпори. Напротив, седеше си съвсем спокойно, облегната назад, кръстосала десния крак над левия, и търпеливо изчакваше реакцията му. Барбароти се възхищаваше на това качество: търпението. Навярно защото го притежаваше в доста скромна степен.
— Хррм, да — промърмори той най-сетне. — Като се замисля, случиха се разни неща. Но обикновено избягвам да ги въртя в ума си.
Тя се засмя.
— И ти си като повечето мъже. Но навярно му е дошло времето да се позамислиш. Напоследък в живота ти имало ли е събития, които да ти повлияят негативно?
— Дъщеря ми, например.
— Какво се е случило с нея?
— Изнесе се от къщи. През пролетта завърши гимназия и се премести в Лондон. В момента си е хванала за гадже някакъв мърляв рокаджия.
— Мърляв рокаджия?
— Не знам. Не съм го виждал.
— Но се тревожиш?
— Да.
— Много ли?
— И още как. От близо шест години съм разведен. След като с бившата ми жена се разделихме, Сара остана да живее при мен. Сега ми липсва. Имам и двама сина, но те живеят в Дания с майка си и новия й приятел.
— И си по-близък с дъщеря си, отколкото с момчетата?
— Да.
— Колко време ще остане Сара в Лондон?
— Откъде да знам? — сви рамене Барбароти. — Дори и да се прибере, вече е отлетяла от бащиния дом. Разбирам го, но се притеснявам. По принцип иска да следва. Замина за Лондон, за да си вземе една година почивка от уроците, както правят много младежи в днешно време. С нищо не съм по-специален от другите родители.
— Посети ли я в Лондон?
— Планирам да отида през септември.
— Добре. След гимназията моят син замина за Женева и също като теб аз непрекъснато се тревожех, но след като му гостувах, ми мина.
— С момичетата е по-сложно.
— Съгласна съм. Съветвам те да отидеш да я видиш. Какво друго те тревожи в последно време?
Барбароти сдъвка три гроздови зърна и отговори:
— Предложих брак на една жена, но се опасявам, че ще ми откаже.
— Отдавна ли я познаваш?
— От около година.
— И искаш да се ожениш за нея?
— Защо иначе ще й предлагам?
— Ясно. И тя ли живее в Шумлинге?
— В Хелсингборг.
— Кога й направи предложение?
— Преди седмица. Бяхме се разбрали да ми отговори днес, но понеже репортерът от „Експресен“ ме обвини в насилие, тя отложи окончателния си отговор за събота.
По лицето на доктор Олтман се изписа кратко удивление, после тя кръстоса левия си крак върху десния със замислен вид.
— Сещаш ли се за други негативни събития в живота ти?
— Спречкването с репортера например. Хората ме мислят за побойник.
— Мхм?
— Отстраниха ме от работа.
— И вече не си част от разследващия екип?
— Не съм.
— Друго? Сещаш ли се за друго?
— Не съм сигурен дали изобщо искам да работя повече като полицай. В момента кисна в проклетия си апартамент и се чувствам като прасе върху асфалт.
— Прасе върху асфалт ли? — изсмя се тя. — Не бях чувала такова сравнение.
— Нито пък аз. Току-що ми хрумна, макар че не съм сигурен дали прасетата действително се чувстват зле върху асфалт. Не знам почти нищо за прасетата.
— В това отношение съм също толкова невежа, колкото и ти.
Гунар Барбароти забеляза, че доктор Олтман едва сдържа смеха си. После обаче тя си пое дълбоко дъх и стана сериозна. Помълча няколко секунди, приковала в него наситеносините си очи. „Как е възможно човек да има толкова сини очи на такава възраст! — изуми се криминалният инспектор. — Ако беше на осемнайсет — да, но на петдесет или шейсет?“
— Ако ми позволиш да обобщя казаното дотук — тя се протегна на стола, — през последните месеци животът ти е под влиянието на различни негативни събития: дъщеря ти е напуснала дома ти, чувстваш се самотен, не си доволен от професията си. Появила се е нова жена, но изпитваш несигурност дали тя наистина иска да сподели живота си с теб. Получаваш странни писма от убиец. Срещу теб е постъпила жалба за побой над журналист и са те отстранили от работа. Така ли е в общи линии?
Барбароти се замисли дали да не добави, че непрекъснато се пита какъв е смисълът на живота, но се отказа.
— Да, общо взето е точно така.
Тя се усмихна и наситеният цвят на очите й се поразми.
— Струва ли ти се странно, че се чувстваш зле… с оглед на обстоятелствата?
— Като се замисля, не е никак странно — съгласи се той след кратък размисъл. — И все пак ми се иска да можех да облекча някак състоянието си.
— Нищо не пречи да опитаме. Ако те помоля да сравниш негативните си преживявания, кое от тях ти се струва най-тежко?
— Ситуацията е Мариан — отвърна веднага той. — Или със Сара… Е, Сара все пак се намира извън обсега ми.
— И е редно да живее живота си?
— Да, предполагам.
— Мариан е жената, на която си предложил брак, нали?
— Да.
— И очакваш отговора й в събота?
— Надявам се.
— Кое е най-лошото, което би могло да се случи?
— Да ми откаже, разбира се.
Доктор Олтман преплете пръсти.
— Ами ако приеме да стане твоя жена, ще съумееш ли да надмогнеш другите си проблеми?
— Да…
— Писмата от убиеца, оплакването от журналиста, незадоволителното положение в службата…
— Да, ако Мариан приеме предложението ми, ще преживявам всичко останало много по-леко.
— Добре. Разбирам как се чувстваш в момента. Предлагам да ти изпиша двуседмичен болничен лист и да се видим пак в петък по същото време. Удобно ли ти е?
— И няма да пия лекарства?
— Ще изчакаме до събота. Вземи обаче този въпросник и го попълни тази вечер или утре. Той представлява скала, по която да оцениш как се чувстваш. Ще ти отнеме десет-петнайсет минути, но е важно да отговориш на питанията, докато си спокоен и съсредоточен. Вдругиден ще проверим какъв е резултатът, съгласен ли си?
Тя му подаде сноп листове, скрепени с телбод. Барбароти ги пое, нави ги на руло и ги мушна в джоба на сакото си.
— Усетиш ли, че напрежението ти идва в повече или че получаваш нова атака, веднага се свързваш с мен. Номерът на мобилния ми телефон е написан върху последната страница от въпросника. Как се чувстваш сега?
— Като прасе в гьол.
Тя пак се разсмя. „Поне й повиших настроението“ — помисли си той.
— Още нещо — допълни тя, когато излязоха в чакалнята. — Препоръчвам ти през следващите няколко дни да отседнеш при някой близък приятел.
— Ще го имам предвид.
— Ще се видим в петък.
— Да.
Ръкуваха се и Барбароти си тръгна.