Хокан Несер
Една съвсем различна история (28) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

23

Кабинетът на доктор Олтман се намираше на улица „Бадхюс“ точно срещу тенискортовете. Барбароти пристигна там двайсет минути по-рано от запазения час. Докато чакаше реда си, взе да разглежда един брой на списание „Нешънъл Джиографик“. В една от статиите се разказваше за косатката. Когато доктор Олтман пристигна след четвърт час и се ръкува с него, Гунар знаеше за косатките толкова, колкото и преди да разтвори списанието.

— Добре дошъл — поздрави го тя и го покани да влезе в кабинета си, боядисан в зелено и пясъчножълто. — Май сме се виждали няколко пъти.

— Да, веднъж със сигурност, но това беше преди четири-пет години.

Тя кимна и се настаниха във фотьойлите „Бруно Матсон“, произведени по идея на едноименния шведски мебелен дизайнер. Върху малката масичка помежду им стоеше часовник и купа с грозде.

— Кажи ми защо си тук.

— Изпрати ме моята колежка Ева Бакман.

— Изпрати те?

— Реши, че е необходимо да дойда.

— Но ти се противопостави на предложението й?

— Не — отговори той след кратък размисъл.

— Добре. Ще опишеш ли как се чувстваш?

— Малко… потиснат.

— Потиснат ли?

— Да.

— И в какво се изразява тази потиснатост?

— Не се чувствам добре.

— Разбирам. Ще ти задам няколко въпроса; задавам ги на всички пациенти. Целта е възможно най-бързо да си изградя представа за състоянието ти. Повечето неща може да не ти се струват важни, но те моля да ми отговаряш честно, доколкото ти е възможно. Съгласен ли си?

— Да.

— Значи, чувстваш се депресиран?

— Да… така мисля.

— От колко време?

— Отскоро. Вероятно от няколко седмици.

— Храниш ли се нормално?

— Мда… май да.

— Нормалното хранене включва закуска, обед и вечеря.

— В повечето случаи не пропускам нито едното.

— Консумираш ли алкохол? И ако да, колко?

— Не в големи количества.

— Добре. Можеш ли да се съсредоточаваш?

— Да се съсредоточавам? Не съм съвсем сигурен…

— Изпитваш ли затруднения при опитите да се концентрираш върху конкретна задача или при необходимостта да вземеш решение?

— Има нещо такова — призна той след малко. — Май съм изгубил бързата си мисъл.

— И напоследък го усещаш все по-осезаемо?

— Да.

— Добре. Имаш ли проблеми със съня?

— Е, чак проблеми… Макар че…

— Да?

— Снощи не спах добре.

Доктор Олтман записа нещо в бележника си и не успя да сдържи прозявката си.

— Напоследък случило ли се е нещо, което да свързваш с душевния си дискомфорт?

— Да, доста неща. Вероятно и ти четеш вестници.

За половин секунда тя присви устни:

— Чета, но не и „Експресен“.

— И все пак знаеш за случилото се, нали?

— Да. Значи, разглеждаш историята с онзи репортер и влошеното ти състояние в непосредствена връзка, така ли?

— Със сигурност скандалът не ми повиши настроението — сви рамене Барбароти. — А и…

— Да?

— Не съм го удрял, само го изблъсках през вратата.

— Но вестниците раздуха блъсването до побой?

— Да.

— И все пак те е ядосал. Напоследък изпитваш ли силно раздразнение?

— Не мисля. Неприязънта към вечерната преса за мен е по-скоро знак за добро психично здраве.

— Защо?

— Защото са такива, каквито са.

— А именно?

Той се замисли как да формулира обяснението си:

— Превръщат цялото население в сбирщина от инфантили. Клюкарските вестници и риалити предаванията. След двайсет години всички хора в страната ще бъдат идиоти.

Тя се усмихна — явно по този въпрос споделяха едно и също мнение.

— Освен това изпълняват ролята едновременно на самозван обвинител, съдия и партиен функционер, който следи дали всички от парламентарната група гласуват.

— Съгласна съм донякъде. Но днес състоянието ти рязко се е влошило, нали?

— Да.

— Какво точно стана?

Той се покашля и промени позата си.

— И аз не знам. Изведнъж… ми причерня. После не успях да помръдна. Трудно ми е да го опиша.

— Къде се намираше?

— Вкъщи; седях до кухненската маса.

— И закусваше?

— Не… Не, всъщност четях писмо.

— Какво писмо?

— Всичко, което споделя с теб, си остава между тези четири стени, нали?

— Разбира се.

— Независимо от обстоятелствата?

— Естествено.

— Чу ли за убийствата в Шумлинге?

— Да, но не знам подробности.

— А разбра ли, че убиецът изпраща предупредителни писма с името на следващата си жертва?

— Да, прочетох го.

— Адресира ги до мен.

— Разбрах.

— Сутринта получих още едно. Вероятно именно то отключи… случилото се.

— Ясно. Получил си писмо, в което се съобщава за предстоящо убийство?

— Да.

— Друго?

— Току-що колегите от Гьотеборг потвърдиха самоличността на две жертви на същия убиец. Вече станаха четирима души. А днес получих предупреждение за пета жертва. Дойде ми в повече.

Тя кимна замислено и поглади с показалец бузата си. Барбароти се запита на колко ли е години. Най-вероятно между петдесет и шейсет, но понеже беше много крехка и слаба, човек би я взел за по-млада, особено ако я гледа от разстояние. Ала в момента доктор Олтман не стоеше на голямо разстояние от него, а едва на метър и половина. Барбароти забеляза, че я е разтревожи. Все пак той не беше обикновен пациент. Разказваше й за четирима, а вероятно и петима мъртъвци — реално изгубили живота си хора, а не плод на болна фантазия — все едно й разказва какво е ял на обяд. И въпреки това… въпреки това в момента доктор Олтман трябваше да насочи вниманието си не към жертвите на убиеца, а към него — временно отстранения от длъжност инспектор Гунар Барбароти. От време на време имаше нужда да си го припомня.

— Ще ми обясниш ли малко по-подробно как преживя случилото се в кухнята?

Той опита отново. Затрудняваше се да намери точните думи, но тя го слушаше и кимаше, все едно го разбира. Вероятно просто искаше да го окуражи.

— И какво пишеше в това писмо? Не е нужно да разкриваш цялото съдържание. Интересува ме дали се с различавало от съдържанието в предишните писма. Получил си… колко общо?

— Пет. Това е петото. Да, различава се.

— С какво?

— От една страна, пише, че това е последното писмо и е останал само един човек, който трябва да бъде убит… От друга, този път сякаш се обръща по-директно към мен.

— Не те разбирам.

— Извинявай. За кратко си въобразих, че е дошъл моят ред.

— Че убиецът визира в писмото си теб?

— Да, но едва ли е така. Тогава не си дадох ясна сметка, но тази мисъл ме връхлетя и… После моята колежка го изтълкува по същия начин или поне на мен така ми се стори.

— Звучи ми малко объркано.

— Така е, но допускам всичко това да е отключило вцепенението, в което изпаднах.

— Вцепенение? Смяташ ли, че този израз най-точно описва усещанията ти в онзи момент?

Той се замисли.

— Да, съвсем точно.

Доктор Олтман отново кимна, все едно дискретно го възнаграждаваше, задето е отговорил правилно на няколко последователни трудни въпроса.

— Измъчваш ли се, докато говориш за случая?

— Не особено. Все пак… ти имам доверие.

— Благодаря ти. Ще те питам още нещо… Нека се върнем към депресията ти. Някога минавала ли ти е през ум мисълта за самоубийство?

— Не.

— Нито сега, нито преди, така ли?

— Да. Не вярвам да ми хрумне подобно нещо.

— И никога не си таил в себе си намерения в тази посока?

— Никога.

— Добре, нека обърнем поглед към житейската ситуация, в която се намираш. Кои други фактори според теб влияят на настроението ти? Какво се е случило в живота ти напоследък?

Барбароти се забави с отговора. Доктор Олтман не го пришпори. Напротив, седеше си съвсем спокойно, облегната назад, кръстосала десния крак над левия, и търпеливо изчакваше реакцията му. Барбароти се възхищаваше на това качество: търпението. Навярно защото го притежаваше в доста скромна степен.

— Хррм, да — промърмори той най-сетне. — Като се замисля, случиха се разни неща. Но обикновено избягвам да ги въртя в ума си.

Тя се засмя.

— И ти си като повечето мъже. Но навярно му е дошло времето да се позамислиш. Напоследък в живота ти имало ли е събития, които да ти повлияят негативно?

— Дъщеря ми, например.

— Какво се е случило с нея?

— Изнесе се от къщи. През пролетта завърши гимназия и се премести в Лондон. В момента си е хванала за гадже някакъв мърляв рокаджия.

— Мърляв рокаджия?

— Не знам. Не съм го виждал.

— Но се тревожиш?

— Да.

— Много ли?

— И още как. От близо шест години съм разведен. След като с бившата ми жена се разделихме, Сара остана да живее при мен. Сега ми липсва. Имам и двама сина, но те живеят в Дания с майка си и новия й приятел.

— И си по-близък с дъщеря си, отколкото с момчетата?

— Да.

— Колко време ще остане Сара в Лондон?

— Откъде да знам? — сви рамене Барбароти. — Дори и да се прибере, вече е отлетяла от бащиния дом. Разбирам го, но се притеснявам. По принцип иска да следва. Замина за Лондон, за да си вземе една година почивка от уроците, както правят много младежи в днешно време. С нищо не съм по-специален от другите родители.

— Посети ли я в Лондон?

— Планирам да отида през септември.

— Добре. След гимназията моят син замина за Женева и също като теб аз непрекъснато се тревожех, но след като му гостувах, ми мина.

— С момичетата е по-сложно.

— Съгласна съм. Съветвам те да отидеш да я видиш. Какво друго те тревожи в последно време?

Барбароти сдъвка три гроздови зърна и отговори:

— Предложих брак на една жена, но се опасявам, че ще ми откаже.

— Отдавна ли я познаваш?

— От около година.

— И искаш да се ожениш за нея?

— Защо иначе ще й предлагам?

— Ясно. И тя ли живее в Шумлинге?

— В Хелсингборг.

— Кога й направи предложение?

— Преди седмица. Бяхме се разбрали да ми отговори днес, но понеже репортерът от „Експресен“ ме обвини в насилие, тя отложи окончателния си отговор за събота.

По лицето на доктор Олтман се изписа кратко удивление, после тя кръстоса левия си крак върху десния със замислен вид.

— Сещаш ли се за други негативни събития в живота ти?

— Спречкването с репортера например. Хората ме мислят за побойник.

— Мхм?

— Отстраниха ме от работа.

— И вече не си част от разследващия екип?

— Не съм.

— Друго? Сещаш ли се за друго?

— Не съм сигурен дали изобщо искам да работя повече като полицай. В момента кисна в проклетия си апартамент и се чувствам като прасе върху асфалт.

— Прасе върху асфалт ли? — изсмя се тя. — Не бях чувала такова сравнение.

— Нито пък аз. Току-що ми хрумна, макар че не съм сигурен дали прасетата действително се чувстват зле върху асфалт. Не знам почти нищо за прасетата.

— В това отношение съм също толкова невежа, колкото и ти.

Гунар Барбароти забеляза, че доктор Олтман едва сдържа смеха си. После обаче тя си пое дълбоко дъх и стана сериозна. Помълча няколко секунди, приковала в него наситеносините си очи. „Как е възможно човек да има толкова сини очи на такава възраст! — изуми се криминалният инспектор. — Ако беше на осемнайсет — да, но на петдесет или шейсет?“

— Ако ми позволиш да обобщя казаното дотук — тя се протегна на стола, — през последните месеци животът ти е под влиянието на различни негативни събития: дъщеря ти е напуснала дома ти, чувстваш се самотен, не си доволен от професията си. Появила се е нова жена, но изпитваш несигурност дали тя наистина иска да сподели живота си с теб. Получаваш странни писма от убиец. Срещу теб е постъпила жалба за побой над журналист и са те отстранили от работа. Така ли е в общи линии?

Барбароти се замисли дали да не добави, че непрекъснато се пита какъв е смисълът на живота, но се отказа.

— Да, общо взето е точно така.

Тя се усмихна и наситеният цвят на очите й се поразми.

— Струва ли ти се странно, че се чувстваш зле… с оглед на обстоятелствата?

— Като се замисля, не е никак странно — съгласи се той след кратък размисъл. — И все пак ми се иска да можех да облекча някак състоянието си.

— Нищо не пречи да опитаме. Ако те помоля да сравниш негативните си преживявания, кое от тях ти се струва най-тежко?

— Ситуацията е Мариан — отвърна веднага той. — Или със Сара… Е, Сара все пак се намира извън обсега ми.

— И е редно да живее живота си?

— Да, предполагам.

— Мариан е жената, на която си предложил брак, нали?

— Да.

— И очакваш отговора й в събота?

— Надявам се.

— Кое е най-лошото, което би могло да се случи?

— Да ми откаже, разбира се.

Доктор Олтман преплете пръсти.

— Ами ако приеме да стане твоя жена, ще съумееш ли да надмогнеш другите си проблеми?

— Да…

— Писмата от убиеца, оплакването от журналиста, незадоволителното положение в службата…

— Да, ако Мариан приеме предложението ми, ще преживявам всичко останало много по-леко.

— Добре. Разбирам как се чувстваш в момента. Предлагам да ти изпиша двуседмичен болничен лист и да се видим пак в петък по същото време. Удобно ли ти е?

— И няма да пия лекарства?

— Ще изчакаме до събота. Вземи обаче този въпросник и го попълни тази вечер или утре. Той представлява скала, по която да оцениш как се чувстваш. Ще ти отнеме десет-петнайсет минути, но е важно да отговориш на питанията, докато си спокоен и съсредоточен. Вдругиден ще проверим какъв е резултатът, съгласен ли си?

Тя му подаде сноп листове, скрепени с телбод. Барбароти ги пое, нави ги на руло и ги мушна в джоба на сакото си.

— Усетиш ли, че напрежението ти идва в повече или че получаваш нова атака, веднага се свързваш с мен. Номерът на мобилния ми телефон е написан върху последната страница от въпросника. Как се чувстваш сега?

— Като прасе в гьол.

Тя пак се разсмя. „Поне й повиших настроението“ — помисли си той.

— Още нещо — допълни тя, когато излязоха в чакалнята. — Препоръчвам ти през следващите няколко дни да отседнеш при някой близък приятел.

— Ще го имам предвид.

— Ще се видим в петък.

— Да.

Ръкуваха се и Барбароти си тръгна.