Хокан Несер
Една съвсем различна история (30) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

25

На път към дома на Аксел Валман в четвъртък сутрин Барбароти спря, за да напазарува в магазин „ИКА“, и прочете водещите заглавия на вестниците.

СЛЕДВАЩАТА ЖЕРТВА СЕ КАЗВА ГУНАР. ПОЛИЦИЯТА В ЗАДЪНЕНА УЛИЦА — гласеше едното.

ГУНАР, ОБРЕЧЕН СИ — оповестяваше второто.

„Я виж ти — изненада се Барбароти. — Този път е дал информация и на двата водещи вестника. Явно иска на финалната права да обсеби цялото внимание.“

Осъзна, че бе забравил да попита инспектор Бакман как е минал разпитът на Йоран Першон; дали журналистът упорито защитава анонимността на източника си, или просто не знае кой е източникът. По-вероятно беше второто. Колкото и хули да заслужава жълтата преса, едва ли би укривала съзнателно самоличността на убиец.

И все пак за полицията би било ценно да узнае по какъв начин убиецът изпраща на медиите сведенията. Чрез писма, както се свързваше с Барбароти, или прилагаше друг метод за връзка с третата власт? Или с четвъртата власт, както наричат медиите в демокрации с малко повече власти от шведската^[1].

Барбароти си отбеляза наум при следващата си среща с Бакман непременно да обсъди въпроса. Ако нещата се развиеха според надеждите му, Ева щеше да дойде в къщата на Валман надвечер. Барбароти не бе разговарял с нея, само й изпрати есемес и в отговор получи половинчато обещание, но не можеше да бъде сигурен какво ще се случи. Имаше голяма вероятност или четиримата й хокеисти да се приберат, или Йонерблад пак да я накара да удължи работното си време. Гунар Барбароти реши да й се обади още веднъж през деня и да провери как се очертава графикът й.

Днес не купи нито „Афтонбладет“, нито „Гьотеборге Тиднинген“, нито „Експресен“. „Как ли пък не! Няма да дам нито крона повече, за да поддържам съществуването на тази фабрика за скандали!“

Затова пък купи храна и бира, която да стигне и за инспектор Бакман, ако събере смелост да се отбие. Докато пазаруваше в магазина, двама журналисти му се обадиха с предложения за пространно интервю, в което да изложел собствената си гледна точка по случая. Единият дори обеща с половин уста хонорар, но Барбароти отказа с дежурните за случая оправдания. Явно отново бе започнал да се изкачва в хитлистите заради „Обречения на смърт Гунар“.

Докато пътуваше към дома на Валман, телефонът звънна още три пъти, ала Барбароти не вдигна. Само се увери, че не го търсят Мариан или Ева Бакман, и остави телефона настрана.

За четирите дни, през които не се бяха виждали, Аксел Валман не се бе променил драстично. Беше сменил тениската си под сините работни дрехи и само толкова.

— Какво търсиш тук? — попита той.

— Нали се чухме по телефона и ти ми каза, че съм добре дошъл.

— Спомням си.

— И как иначе? Все пак оттогава минаха само два часа.

— Не ме прекъсвай. Казах, че си добре дошъл, но това не ми пречи да те питам какво търсиш тук, нали? Поправи ме, ако греша, Сарикоски.

Кучето махна два пъти с опашка.

— Подкрепя мнението ми — преведе Валман. — Е? Какво те води насам? Хайде да пийнем бира, докато разнищим причините.

Отвориха си по една бира и се настаниха в пластмасовите столове. Барбароти си спомни, че единият от въпросите на доктор Олтман бе свързан с консумацията на алкохол, и отпи от кутията с гузна съвест. Още нямаше единайсет и петнайсет и без съмнение бе твърде рано за спиртни напитки. Но обстоятелствата го тикаха към чашката.

— През последните дни ми се струпаха доста проблеми.

— Така ти се пада. А убиецът продължава да се разхожда на свобода, доколкото разбирам.

Барбароти кимна.

— И защо не си на акция навън, ами седиш тук, пиеш бира и бездействаш?

— Отстранен съм.

— Това понятие ми е познато. Докато работех, често се случваше да ме отстраняват. Не е болка за умиране.

— Благодаря. И аз не съм се отчаял, но не се чувствам добре. Посетих психиатър. Предполагам, и ти си се срещал с такъв специалист?

— И то не с един — потвърди Аксел Валман. — Най-големият им недостатък беше, че самите те всички бяха безнадеждни случаи. Поставях им точна диагноза след точна диагноза. И какво от това? Не ми плащаха сметките.

— Животът не е лесен.

— И си дошъл при мен и Сарикоски, за да намериш душевен покой ли? — попита Аксел Валман и се почеса под мишниците. — По препоръка на лекаря ти… Явно все пак е умен мъж. На бунището всички сме еднакви. Дребни и незначителни, наистина, но — еднакви.

— Лекува ме жена — поясни Барбароти.

— Леле-мале! Казах ли ти, че още съм девствен?

— Спомена, да.

— От неделя насам положението не се е променило.

Барбароти се позамисли.

— Ще се поразходя. Имам нужда да се пораздвижа малко. Нали в тази посока има пътека, която минава покрай езерото?

— Вчера имаше. Днес със Сарикоски се разбрахме да не излизаме на разходка. Ще трябва да се оправиш сам.

— Ще вложа всичко от себе си — увери го Гунар Барбароти.

След около половин час — вече бе изминал доста разстояние и дори се беше поизпотил, — телефонът отново звънна в джоба му. Бе получил нов есемес. „Поредният репортер на лов за истината“ — помисли си Барбароти, но все пак спря и натисна зелената слушалка.

Мисля за теб. Мариан.

„Мариан? Мисли за мен. Благодаря ти, Господи!“

Смъкна се върху един камък до брега. Налегна го неочаквано омаломощаване, но не като премаляването, което бе изпитал до кухненската маса, а по-скоро като… приятното омаломощаване след чаша шампанско. Премина за три секунди. Мисля за теб. Три думи, но с огромна тежест. Ято канадски гъски — също тежички — се приличаха блажено на слънце само на метри от Барбароти, без изобщо да се смущават от неговото присъствие. „Тия Мои най-малки братя…^[2] Трябва да й отговоря. Няколко добре подбрани думи и душата ми ще намери покой.“ Отне му известно време, докато съчини посланието до Мариан. Накрая все пак го въведе с треперещи пръсти.

И аз за теб. Гунар.

Остана доволен от творението си. Без прекалени словоизлияния; пестеливите слова, които изразяват велики мисли, са за предпочитане, както се опитваше да им внуши учителката му по шведски в гимназията. („В повечето житейски фази литотата^[3] е много по-въздействаща от хиперболата^[4]. Не го забравяйте, дечица!“) За пореден път Барбароти отправи мислена благодарност към нея.

Поседя още малко върху камъка, замислен за причудливите хореографии на съществуването; за въпросника, на който снощи бе отговорил на балкона; за трънливия път, който бе изминал, докато стигне до сегашното си положение върху житейската координатна система; за Мариан. Питаше се дали ушите му отново ще започнат да бучат.

Не се случи. „Е, и това е нещо. Поотдалечих се от долината на смъртната сянка. Човек не бива да прекалява в исканията си.“ Стана и пое обратно към дома на Аксел Валман.

В пет инспектор Бакман се обади да извести, че ще мине покрай тях няколко часа по-късно. Барбароти мигом я засипа със снаряд от натрупалите се в съзнанието му въпроси, но тя го прекъсна с обяснението, че ще трябва да изчака, докато се озоват на четири очи. Обеща му интересни новини — денят определено не бил изгубен от детективска гледна точка. Как е положението при него? И защо толкова държи да я запознае със странния си приятел Аксел Валман?

— Няма да мине без запознанство — призна Барбароти. — Тази нощ ще остана в дома му, но теб не те задължавам. Свеж въздух и тонизиращи разходки из гората — от тези листа тъка лековете си.

— Красиво.

— Да, но за жалост е цитат^[5]. Впрочем в момента се чувствам идеално, а и умът ми започна да се разбужда и да ми дава сигнали, че се нуждае от храна за размисъл.

— Ще ти донеса — обеща Ева Бакман. — Получавал ли си панически атаки?

— Никакви.

— Добре дошла в Райското бунище, хубавице — позволи си да поласкае гостенката Аксел Валман, когато тя най-сетне се появи малко след седем и половина. — Винаги съм предпочитал жени да упражняват професии като полицай и свещеник.

Барбароти се бе постарал — доколкото е възможно — да предупреди Ева що за човек е приятелят му.

— Благодаря — просто каза тя. — Приготвихте ли вечеря, както ми обещахте?

— Разбира се.

— Вие, естествено, сте омъжена? — поинтересува се Валман.

— Имам съпруг канара и три деца.

— А аз съм ерген.

— Досетих се.

— И откъде?

— Женска интуиция.

— Ето това ме плаши — призна Валман. — Вие, жените, винаги успявате да ни прочетете само с поглед. А същевременно оставате за нас загадка. Какво е усещането да бъдеш толкова тайнствен?

Вечеряха и разговаряха в продължение на час. Домакинът издекламира няколко стихотворения. После се оттегли заедно със Сарикоски и остави двамата полицаи на спокойствие на верандата. Бакман извади синя папка от чантата с документи.

— Първо искам да ти честитя — подхвана тя. — „Експресен“ оттегли жалбата срещу теб. Още утре можеш да се върнеш на работа.

— Чудесно. Доколкото знам обаче, съм в болничен. Какво става с пресата и източниците? На идване разгледах водещите заглавия.

— И „Експресен“, и „Афтонбладет“ издадоха как получават информация. Убиецът им изпращал писма.

— Написани на ръка с разкривени букви?

— Не. Обикновени разпечатки от принтер. Адресира ги до известни репортери: Йоран Першон и Хенинг Класон. Няма как да проследим писмата. Последния път е изпратил еднакви копия на двата вестника. Текстът заема около половин стандартна машинописна страница. Прочете ли статиите?

Барбароти поклати отрицателно глава.

— Все едно. Важното е, че открихме за кой Гунар точно става въпрос — смея да го заявя. Цял ден разговаряхме със стари познати на Ана Ериксон. Действително е имала връзка с мъж на име Гунар Йорнберг.

— Йорнберг?

— Да. През по-голямата част от 2002-ра са били заедно. Не са живели под един покрив, но въпреки това са минавали за двойка… от март до малко преди Коледа, както личи по всичко. По онова време той е живеел в Бурос, а тя — в Шумлинге. През лятото на 2002-ра заминали за Франция на почивка — някъде из Бретан. Двама-трима нейни приятели получили картичка оттам. На едната пишело „Кемпер“.

— Отлично.

— Да. Свидетели от Гьотеборг твърдят, че Малмгренови също са били в Бретан през онова лято… преди пет години.

— Бретан — повтори Барбароти. — Ходила ли си там?

— Не. А ти?

— Да — кимна Гунар. — Прекрасна природа, буйна растителност, внушителни скали… рай на морските деликатеси. Навсякъде цъфтят хортензии — онези големите цветя с вид на карфиол. С Хелена и Сара ходихме там, преди момчетата да се родят. Само тримата… Продължи, ако обичаш.

Ева Бакман започна да разлиства папката.

— Всъщност в албумите на Ана Ериксон е имало няколко снимки на Гунар Йорнберг, но чак сега направихме връзката… Открихме дори гола снимка.

— Нали каза, че сте го открили?

— Зависи какво влагаш в думата „открили“. Узнахме почти всичко за него: на трийсет и седем години е, в момента живее в Халсберг, работи като учител в гимназия „Алескулан“. Преподава история и обществознание. В понеделник следвало всички учители да се явят на работа, но… за жалост Йорнберг не се явил.

— Какво?

— Не се явил. От една седмица никой не го е виждал.

— Да не намекваш, че…?

Ева Бакман се вторачи в мрака за малко и после отговори:

— Възможно е. Не е женен. През лятната ваканция обикалял западното крайбрежие. Работил и като водолазен инструктор близо до Кунгсхамн. Прибрал се в Халсберг в началото на август — знаем го със сигурност. Утре отиваме на място да претърсим апартамента му. Йонерблад предлага и ти да дойдеш, ако имаш желание.

— Кой влиза в екипа?

— Аз, Астор Нилсон и криминалисти от полицията в Йоребру.

Барбароти обмисли предположението за две секунди.

— Идвам. Имам час при психиатъра, но ще го отменя.

— Лично аз много ще се радвам да дойдеш.

— Благодаря. Ти си готино ченге. Макар и малко глупаво. Нещо друго?

Тя се изсмя.

— Да. Разразиха се дебати дали не е редно полицията в Гьотеборг да работи по случая. Чуха се и гласове в подкрепа на идеята Главна дирекция „Криминална полиция“ да поеме цялото разследване. Ала понеже вече работим със специалисти и от двете звена, Сюлвениус реши да продължаваме по същия начин. При случая „Малмгренови“ гьотеборгската полиция ни помогна много повече, разбира се.

— Отлично. Не бива да сменяш отбора по средата на мача. А съпругът появи ли се?

— Моят ли?

— Не, не твоят. Хенрик Малмгрен.

— Още не. Впрочем и моя още го няма.

— Донесе ли ми снимките?

Ева Бакман извади от папката купчинка фотографии.

— Не са оригиналните. Ще трябва да се задоволиш със сканирани копия. Но и те са доста контрастни.

Тя ги подреди върху масата, а Барбароти се наведе напред и започна да ги разглежда.

Седем снимки — точно както му бе казала Ева. Седем снимки от почивка; малко аматьорски, на места контрастът куцаше, формат: десет на петнайсет — стига при сканирането да не ги бяха умалили или увеличили. На три от тях — със сравнително добър контраст — се виждаше открит ресторант през деня — ако се съдеше по светлината. Хора, насядали около масата, и други — на заден план. Цъфнало пълзящо растение. Без секунда колебание Барбароти разпозна четирите жертви: Ерик Бергман, Ана Ериксон, Хенрик и Катарина Малмгрен.

— А кой е Гунар Йорнберг? Този ли?

Барбароти посочи атлетичен мъж около трийсетте с тъмна коса и характерен нос. Сети се за сравнението със Златан Ибрахимович. Ева Бакман кимна.

Огледа и другите снимки. Гунар Йорнберг се появяваше на четири от тях, а само на една, правена в ресторанта, присъстваше целият квинтет. Единствено на тази фотография присъстваха и двамата Малмгренови.

— Снимките са правени с фотоапарата на Малмгренови, нали?

— Сигурно — сви рамене Ева Бакман.

— Виждам и шести човек — и в ресторанта, и на игралната площадка за петанка.

Бакман кимна и си погледна часовника.

— Шестият човек, да.

Гунар Барбароти повдигна въпросително вежда.

— Така го нарекохме. Слушай, Гунар, цял ден се взирам в тези снимки. Ако утре ще ходим до Халсберг, тази нощ ще трябва да поспя добре. Ще те оставя да разгледаш снимките и да си направиш изводи на спокойствие. Утре, докато пътуваме, ще ги обсъдим. Става ли?

— Разбира се. В колко часа тръгваме?

— Точно в осем от участъка. Наистина ли ще спиш тук тази нощ? Имам предвид… тук!

— Няма проблем — увери я Барбароти. — Три години съм живял заедно с този грубиян. Утре ще съм пред участъка точно в осем. Прибирай се да се наспиш. Аз ще си поблъскам главата над този пъзел още малко.

— Трябва ли да влизам и да се сбогувам с… грубияна?

— Не мисля. Вероятно е заспал или се занимава с анализ на стихотворения и едва ли иска да го безпокоят. Утре ще му предам поздравите ти.

За няколко секунди Ева Бакман го изгледа със сключени вежди, стана и се изгуби в мрака. Барбароти чу как тя запали колата. Светлината от фаровете заигра между дърветата, докато даваше заден, и половин минута по-късно тишината отново превзе Райското бунище.