Хокан Несер
Една съвсем различна история (14) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

11

С качването в колата в събота сутринта Барбароти се замисли за родителството. Навярно в основата на тези негови разсъждения дремеше скорошното сравнение между него и Ева Бакман — и двамата родители на три деца, ала имаше и нещо друго.

Родителите се различават много един от друг. Човек с човека не си прилича. А всеки може да стане родител. Майката на Ана Ериксон например се чувала с дъщеря си веднъж седмично, но заяви, че в събота е много заета и ще пристигне да идентифицира тялото на мъртвата си дъщеря в неделя.

Затова пък обеща да вмести разговор с инспектор Барбароти в натоварената си програма.

Гунар не си спомняше досега да се е сблъсквал е подобен случай: родител на починал да нареди така приоритетите си, че разпознаването на трупа да остане за най-накрая или да отложи процедурата заради по-важни задачи.

И въпреки това, докато говореше с нея по телефона, не забеляза нищо скандално. Тя плака, давайки воля на отчаянието си. Ридаеше доста шумно, но иначе му се стори съвсем нормална жена. Обясни, че Ана й била любимка. На въпроса колко дъщери има, отговори „Пет. И четирима синове.“

Навярно разковничето се криеше именно там. Майка на девет деца вероятно не се обезсърчава съвсем, ако изгуби някое. Барбароти не я попита от колко бащи са децата й, но от разговора разбра, че са повече от двама. „Дано са по-малко от девет“ — мина му през ум.

Колкото до самия Барбароти, той имаше една майка и един баща. Баща му се казваше Джузепе Барбароти и от него му бе останала единствено фамилията. Гунар не се бе срещал никога с баща си и не знаеше дали Джузепе е жив, или мъртъв. През детските и юношеските му години майка му беше направила всичко възможно да му внуши, че Джузепе е бил голям красавец и боклук и най-добре човек да стои далеч от него. По една или друга причина Барбароти се бе вслушал в тази препоръка. След смъртта на майка си преди дванайсет години Гунар обмисляше да замине за Италия и да потърси баща си, ала не успя да осъществи намерението си. Тогава с Хелена гледаха две деца, а третото беше на път и Барбароти не разполагаше с време за проучване на родословното си дърво.

Сега вече подобни обстоятелства не го възпираха. Какво му пречеше да замине за Италия и да открие баща си? Или поне гроба му, ако вече не е сред живите.

Докато шофираше тази съботна сутрин, съзнаваше, че за момента идеята е по-скоро занимавка за ума, ала не изключваше вероятността намерението му да открие баща си да се затвърди и задълбочи.

„Времето ще покаже — реши той. — Но децата действително означават различно много за родителите си. Важи и обратното.“ Обеща си вечерта непременно да се обади на Сара, сигурно още по пътя към къщи. Почти всеки уикенд звънеше на любимата си дъщеря, за да разбере как е Сара в гъмжащия от хора и опасности мегаполис Лондон.

Тя винаги го успокояваше. При всеки техен разговор се стараеше да го увери колко е добре и точно това го притесняваше най-много. Имаше чувството, че дори да е пред умиране, Сара ще си замълчи, за да не го разтревожи.

Затова Барбароти се стараеше да чува какво се крие зад привидно оптимистичните й фрази. Всъщност започна да се съмнява доколко владее това изкуство. От заминаването на Сара бяха изминали седем седмици. За толкова дълго време Гунар не бе успял да долови съмнителни знаци. Е, подозираше, че Сара работи в пъб, а не в бутик, както твърдеше. Тя живееше в Камдън Таун и Барбароти възнамеряваше да я посети в края на август или началото на септември, за да разбере как стоят нещата в действителност.

Изведнъж в съзнанието му се промъкна ужасяваща картина: Сара лежи мъртва под леглото. Барбароти стисна конвулсивно волана. Точно това бе сънувал през нощта: че в найлоновите чували се намира трупът не на Ана Ериксон, а на собствената му дъщеря.

„Животът е ужасно крехък — помисли си той. — И толкова ужасно нормален преди секундата, в която всичко се пропуква.“

Животът му приличаше на разходка върху тънък лед. Телефонът звънна.

— Работи! Добро утро, скъпи!

От вълнение Барбароти насмалко не се заби в тежкотоварния камион отпред, когато чу гласа й.

„Нещо ми става тези дни — помисли си той. — Държа се като тийнейджър.“

— Здравей — отвърна той. — Да не би…

— И още как! Тъкмо излизам от магазина. Жълт е и ми го дадоха почти без пари, защото е стар модел.

В началото Гунар не разбра за какво точно говори тя.

— Все ми е едно какъв цвят е телефонът! — схвана най-после той. — Искам номера!

Тя го повтори два пъти и обеща за всеки случай да му го изпрати като есемес. Впрочем номерът следва да е запаметен в неговия телефон, защото тя вече му е звънила, нали? Попита го с какво се занимава. Барбароти обясни, че пътува за Йоншопинг, за да се срещне с майката на една убита жена. В слушалката настъпи мълчание и той съжали, задето бе въвлякъл любимата си в грозната си реалност.

— Авторът на писмата ли? — попита тя.

— Боя се, че да.

— Боже мой. Вече е убил двамата души, така ли?

— За жалост да — отвърна Барбароти с виновен глас, все едно молеше Мариан за извинение, задето — макар да беше криминален инспектор и да бе получил предупредително писмо — е допуснал смъртта на Ерик Бергман и Ана Ериксон. Мисълта беше нелепа, ала въпреки това му се прииска да бе премълчал истината пред Мариан.

Но рано или късно тя щеше да стигне до нея. Мариан не четеше вестници и не слушаше радио. Предпочиташе да научи всичко това от Барбароти.

— В момента положението при мен е много натоварено — обясни той. — Иска ми се да не си бях тръгвал от Готланд.

— Следобед ще играем на петанка на поляната. Заповядай да се включиш… Извинявай. Случилото се звучи ужасно. Пише ли нещо във вестниците?

— Сигурно. Не съм ги преглеждал.

— Ще си купя вечерните. Искам да знам върху какво работиш. Такива случаи… са рядкост в полицейската практика, нали?

„Защо ми задава този въпрос? — веднага се зачуди Барбароти. — Нима не може да си представи живот с мъж, който работи в полицията?“

— Да, рядкост са. Досега не съм се сблъсквал с подобен случай. Всъщност се замислям дали да не си сменя професията.

Последното се изплъзна от устата му, преди да го е обмислил — навярно го каза, за да й покаже, че не се страхува от промени, — ала след като десет минути по-късно разговорът приключи, думите още кънтяха в главата му. Светеха в яркочервено като предупредителните сигнални лампички върху таблото в колата му, които напомняха за неотложни задачи: „Зареди бензин!“, „Сложи моторно масло!“.

„Смени си работата!“

„Трябва да го обмисля някой ден при пълно спокойствие — реши Барбароти. — В момента животът ми с пълен хаос.“

Вивека Хал Ериксон прие инспектор Барбароти в кухнята си в китна къща, разположена в йоншопингския квартал „Бюмаркен“. Огледалните води на езерото Венерн проблясваха само на няколко метра от големия панорамен прозорец. Очевидно след многото връзки с различни мъже госпожа Ериксон не се бе разделила с тях без известно парично обезпечение.

Децата й явно бяха отлетели от семейното гнездо — както и мъжете. Шейсет и четири годишната Вивека — Гунар бе проверил възрастта й, преди да тръгне за Йоншопинг, — се беше постарала да изглежда поне двайсет години по-млада. В единайсет без нещо двамата седнаха до подредената масичка за кафе. Барбароти предположи, че жената е прекарала почти цяла сутрин в грижи за външния си вид. Навярно дори бе успяла да отиде на фризьор и козметик. Накъдрената й коса имаше цвета на узряла рапица, бузите й изглеждаха свежо напудрени и покрити с руж, ноктите на ръцете й бяха лакирани. Нищо във външността на тази жена не издаваше, че е родила девет деца, а още по-малко — че през вчерашния ден е научила за кончината на една от дъщерите си.

— Уважаеми господин комисар, цяла нощ не съм мигнала — побърза да го увери тя на висок глас и няколко пъти приглади лъскавата си блуза, та дрехата да не изгуби от блясъка си. — На ръба съм и нямам представа какво да правя. Хванахте ли го?

— Не. За жалост още не. Нямаме дори заподозрян. Затова поисках да поговоря с вас.

— С мен ли? — възкликна Вивека Хал Ериксон. — Божичко, ама аз не знам нищо за този случай… Направо не разбирам какво… Божичко!

Тя говореше, все едно събеседникът й се намира на двайсет-трийсет метра от нея. Барбароти се чудеше дали това е нормалната й интонация, или проява на скрита истерия. По телефона не му бе направила такова впечатление.

— Искам само да поговорим — увери я бавно и тихо той. — От вас не се очаква да сте запозната с причините за трагичното събитие, но — надявам се, разбирате, — ние от полицията сме длъжни да не пропускаме нищо. Целта е възможно най-бързо да заловим убиеца на Ана.

— Да, да. Естествено. Не бива този негодник да се измъкне безнаказано. Моята Ана беше златно момиче, да знаете.

— Вярвам ви, госпожо. Ана виждаше ли се с някого напоследък?

— Дали се е виждала с някого ли? — повтори Вивека Хал Ериксон, все едно не разбираше въпроса. — Нямаше гадже, ако питате за това.

— Да е имала наскоро връзка?

— Сигурно е имала. Това момиче много лесно си намираше мъже. Лепяха й се като пиявици, но тя не се даваше лесно. Научила съм дъщерите си да се държат на положение.

— Името Кони Хернлинд говори ли ви нещо? — попита Барбароти, донякъде обезсърчен.

— Не се старая да им запомням имената — изсумтя презрително тя. — Ана умееше да се грижи за себе си. Който я е убил, не с бил нейно гадже. Бъдете сигурни. Ана си подбираше сериозни момчета, а не побойници.

— А Ерик Бергман?

— Какво?

— Това име говори ли ви нещо?

— Ерик Бергман ли? Не, никога не съм го чувала. Барбароти отпи от кафето си и смени тактиката:

— Значи, говорили сте с дъщеря си последно в неделя, нали?

— Точно така. Веднъж седмично се чуваме по телефона. Бъбрим си за разни неща. Давам й съвет, ако поиска. А не иска ли, не й натрапвам мнението си. Това важи и за нея, и за другите ми деца.

— Спомняте ли си за какво си говорихте?

— Разбира се. Ана ми сподели за предстоящото пътуване до Готланд. Понеже съм ходила там седемнайсет пъти, й дадох няколко съвета. Готланд е истински рай през лятото и е нормално да споделя с нея каквото знам.

„Разбира се — помисли си Барбароти. — Добрите традиции трябва да се предават на следващите поколения.“

— Сама ли щеше да заминава, или с приятел?

— С приятелка. Не си спомням името й. Лисбет или нещо подобно. Да, със сигурност ми каза, че заминават двете. Посъветвах я да се опитат да си наемат вила близо до залива на Гюстав, защото там е най-евтино и най-приятно. Близо е до града и до големия хотел „Снек“ — идеално място. Ходили ли сте в Готланд?

— Няколко пъти. Много хубав остров.

— Ако ще ходи там, човек трябва да отседне във Висбю — отсече Вивека Хал Ериксон. — Останалата част от Готланд е селяния и мръсотия. През лятото е хубаво, но ако живееш там цяла година, сигурно е кошмар.

— Ана спомена ли ви да се чувства застрашена?

— Застрашена ли? Не. Защо да се е чувствала застрашена?

Барбароти отпи отново от кафето и си взе бисквитка с пълнеж, докато се чудеше как да тласне разпита към по-плодотворна посока.

— Защото няколко дни по-късно е била убита — обясни той. — Забравихте ли, че дъщеря ви е станала жертва на убийство, госпожо Ериксон?

— Да забравя? — изкрещя тя и облещи очи. — Как бих могла да забравя, че дъщеря ми е убита? Вие наред ли сте? Я по-добре гледайте да хванете този изрод, вместо да бълвате инс… инст… как се казваше?

— Инсинуации — помогна й Барбароти.

— Именно. Стига с тези инсталации. Намерете кой е убил моята Ана. Нали затова плащаме данъци, господин комисар?

— Хррм — прокашля се Барбароти. — Дойдох точно с такава цел, госпожо: да ви помоля да ми помогнете със сведения. В момента колегите ми в Шумлинге разговарят с познати на дъщеря ви, с всички, с които е общувала, и…

— Ще ви кажа какъв човек я е убил — прекъсна го разгневено тя и множеството гривни върху лявата й китка издрънчаха върху масата. — Трябва да търсите сред имигрантите. Убиецът е чужденец. Понеже жените не ги харесват, тези мъже са готови на всичко, за да си намерят момиче. Някой проклет арабин или негър е посегнал на моята Ана. Трябва просто да го откриете. Те, чернилките, не са като нас, не миришат като нас и не разбирам какво търсят в страната ни.

— Прекалявате…

— Ще говоря каквото си искам! — кресна Вивека Хал Ериксон. — Това е моят дом!

Щом излезе от къщата, Барбароти изпита желание да вземе камък от улицата и да го запрати към кухненския й прозорец. Овладя се и само процеди дълга серия псувни през стиснати зъби.

„Как е възможно да има такива хора! — възмути се той. — Що за цинизъм, и то от устата на шейсет и четири годишна майка на девет деца!“

Барбароти, разбира се, неведнъж се бе сблъсквал с неприятни личности в професионалната си кариера, ала точно днес — в този слънчев летен предобед — срещата с истеричната майка на Ана Ериксон го бе сварила неподготвен. Не очакваше подобен звяр в тази спретната къща в изрядно поддържан квартал.

Майка, току-що изгубила дъщеря си.

„Форма на умопомрачение, съчетано с латентен расизъм и уникално по размах идиотско високомерие — прецени Барбароти. — По дяволите! Каква гъска!“

Впрочем „латентен“ расизъм не отговаряше на истината. Вивека Хал Ериксон изобщо не криеше ксенофобските си нагласи. В това не можеше да я обвини.

„И тази жена е предала гените си на девет деца — помисли си мрачно инспекторът и се качи в колата. — Ако всяко от децата й на свой ред… Не, на осем деца — поправи се той. — Преди трагичната си смърт Ана Ериксон не е успяла да остави поколение, макар да е прехвърлила трийсетте… Стига толкова. Навлизам в опасна територия — сепна се Барбароти и завъртя ключа в стартера. — Успокой се! Демокрацията е най-доброто решение в дългосрочен план, а и не всички шведи приличат на Вивека Хал Ериксон.“

Барбароти прецени, че е за предпочитане да отложи разговора със Сара за вечерта или за утрешния ден. Овладя раздразнението от неприятното преживяване, но то продължаваше да дреме под повърхността. Барбароти държеше да общува с дъщеря си в уравновесено състояние, когато ще може да я изслуша търпеливо, а в момента го владееха мизантропски нагласи.

Затова набра номера на инспектор Бакман. Интересуваше го дали обсъдената вчера стратегия е дала някакви резултати.

Ева звучеше изнервена.

— Тук цари пълен хаос — оплака се тя.

— Защо?

— Например, защото в днешния вестник е поместен материал от няколко страници по случая. Към двете местопрестъпления се изнася сякаш цялото население на Шумлинге. Съсед на Ана Ериксон твърди, че във вторник вечерта е видял непознат мъж на стълбището в жилищната сграда. Ето и една забавна подробност: някакъв журналист вече успял да вземе интервю от очевидеца, преди ние да сме го разпитали. Асюнандер пък ходи напред-назад е вид на бобър с преплетени черва. Непрекъснато дудне, че трябвало да увеличим екипа. Сигурно намеква за подкрепление от Кралската полиция. В два часа Асюнандер свиква оперативка. Ще присъства и прокурорът. Дотогава ще си се прибрал в Шумлинге, нали?

Барбароти машинално намали скоростта и погледна часовника:

— Не съм сигурен. Ще се включа, когато пристигна… Съдебният лекар установи ли кога е настъпила смъртта?

— По думите му не е невъзможно да е била убита във вторник следобед.

— Или в сряда?

— Залага по-скоро на вторник.

— Някакви следи в апартамента?

— Ще знаем след седмица. Все нещо трябва да има. Най-вероятно я е убил вътре.

— Но не сте открили нищо конкретно?

— Ако говориш за оръжието на престъплението: не, убиецът се е сетил да си го вземе на тръгване.

— Ясно. А онзи свидетел… дето видял непознат мъж по стълбите… надежден ли е?

— Общо взето, да. Но на мъглявото описание, което даде на непознатия, отговаря половината население на Швеция. Видял го в гръб по стълбите. Мъж на възраст между 25 и 50 години, със светла риза, руса коса… Нищо не подсказва, че мъжът е именно убиецът. Не се съмнявай обаче — още утре вестниците ще прогърмят с новината.

— И не се е появил никакъв друг свидетел?

— Не, но ни предстои да разпитаме още цял куп хора. Как ти се стори майката?

Барбароти се позамисли с какъв епитет да я опише.

— White trash^[1]. Всъщност живее доста охолно.

— White trash? — повтори въпросително Ева Бакман. — Мислех, че този израз се използва само в Америка… Нещо съм се объркала. Е, чакат ме няколко приятелки на Ана Ериксон. Ще се видим в два, нали?

— Ако успея.

Барбароти пристигна в участъка чак в три без петнайсет. Съвещанието с Асюнандер и прокурор Сюлвениус бе приключило. Инспектор Бакман не си направи труда да изкоментира закъснението на Гунар. Навярно на негово място и тя нарочно би шофирала с по-малка скорост.

— От утре ще има нов ръководител на разследването — съобщи лаконично тя. — В момента Асюнандер преговаря с Кралската полиция и с Гьотеборг. Крайно време е в случая да се включат кадърни хора, които да ни поставят адекватни задачи.

— Така е. Астор Нилсон трябва да е пристигнал?

Тя кимна.

— В момента разпитва много интересен образ на име Юлиус Бенгтсон. Нима още кръщават хора така? Звучи ми като измамник в стара шведска комедия от трийсетте, който съблазнява жени заради парите им.

— Какъв е този Бенгтсон?

— Бивш годеник на последната ни жертва. Момчето има с какво да ни изненада. Искаш ли да чуеш?

— Защо не? — сви рамене Барбароти.

Седнаха до масата пред залата за разпити. През леко затъмненото стъкло се виждаше само в едната посока. Бакман увеличи звука. Барбароти огледа двете действащи лица, седнали един срещу друг в голата стая. Виждаше левия профил на Астор Нилсон и десния на Юлиус Бенгтсон: мъж на видима възраст около трийсет и пет години, с изрусена коса, вдигната на гребен като на анимационния герой Тинтин, и козя брадичка в същия цветови нюанс. Изпод оранжевата му тениска се подаваше татуировка на змия върху мускулестата му ръка. На ухото си носеше малка обица. Изглеждаше с леко наднормено тегло.

— Какво имате предвид? — попита Астор Нилсон.

— Изхвърли ми всичките дрехи на двора! — възмутено поясни Юлиус Бенгтсон. — Принудих се да сляза долу, както ме е майка родила! Откачена жена, казвам ви.

— Разбирам.

— А веднъж ме блъсна в реката. Беше през лятото: ходихме да пием бира към Риминге и най-спокойно се клатушкахме към къщи. Спрях да пусна една вода, а тя ме блъсна и цопнах във водата. После се скъса от смях, така се беше наквасила.

— Колко време продължи връзката ви?

— Дълго. Поне три месеца… не, повече. Де да знам — може да е имало и половин година. Само че не бяхме гаджета непрекъснато: ту късахме, ту пак се събирахме.

Астор Нилсон му подаде снимка.

— Знаете ли кой е този човек?

Юлиус Бенгтсон дълго гледа снимката и най-сетне я върна на комисаря:

— Нямам си идея.

— Казва се Ерик Бергман. Името говори ли ви нещо?

— Онзи, дето го убиха с нож през седмицата?

— Да. Познавахте ли го?

— Не. И по-добре.

— Колко време мина, откакто се разделихте с Ана Ериксон?

— Две години… две години и половина.

— Заедно ли живеехте?

— О, не, да не сме луди? С тези неща трябва да се внимава.

— Кога я видяхте за последно?

— Миналата седмица. Или по-миналата…

— По какъв повод?

— Какво?

— Къде я видяхте?

— А, из града. Викам й „здрасти“, ама тя беше ужасно кисела и се направи, че не ме вижда. Такава си е… или май трябва да се каже „беше“.

Барбароти направи знак на Ева да изключи звука от микрофона пред тях.

— Това ми стига. Не ми изглежда като основен свидетел — отбеляза Гунар.

— И по-добре. Има още две бивши гаджета, които чакат за разпит. И квартет приятелки.

— Ана Ериксон има четири сестри и четирима братя — напомни Барбароти. — Наистина ли нито един от досега разпитаните не предостави по-съществени сведения?

Ева Бакман се позамисли.

— Приятелката, с която щяла да пътува за Готланд, не каза почти нищо, но с нея все пак говорихме по телефона. Ще видим как ще се държи на живо. Прибира се утре. Жената прекара на остров Готланд само един ден.

Барбароти кимна мълчаливо.

— Осланям се повече на най-добрата й приятелка от детските години в Торемолинос, с която ти говори вчера — продължи Бакман. — Налага се утре пак да я поразпитаме. Струва ми се, че тя познава жертвата по-добре от другите, но вероятно не бива да възлагаме прекалено големи надежди и на нея.

— Друго?

— Нищо. Боргсен се опитва да състави схема как е протекъл вторникът на Ана Ериксон; какво е правила преди срещата с убиеца и така нататък. Ако предположим, че е починала във вторник. И все пак трябва да си зададем въпроса… колко време с решил да ни отпусне убиецът.

— В какъв смисъл?

— Възможно е да си получил писмото в деня, когато той е убил Ана Ериксон. Или предния ден? В понеделник. Или предната седмица. Спомняш ли си дали писмото се намираше най-горе върху купчината, или не?

Барбароти се замисли.

— По-скоро ми се струва, че стоеше някак отделено от другите. При всички случаи не беше скрито.

— Значи, възможно е да е пристигнало във вторник?

— Напълно.

— Но първото писмо пристигна при теб седмица преди убийството. Питам се…

— Да?

— Питам се дали и втория път убиецът се е осмелил да ни отпусне няколко дни преднина. Да предоставиш на полицията име и цяла седмица да разследват — това ми се струва доста рисковано, не мислиш ли?

— Може убиецът да обича риска. Никой не го принуждава да пише писма, нали?

— Така е — съгласи се Ева и по лицето й премина сянка от нещо непознато, неузнаваемо и същевременно мрачно, граничещо с униние.

„Каквото и да е то, предвещава нещастия“, прецени Барбароти.

— И въпреки това той пише писма — додаде тя, докато бавно и целеустремено — все едно вършеше сложна, изискваща прецизност работа, — преплете пръсти върху масата пред себе си. — Всичко това ми се струва тревожно, Гунар. Крайно тревожно. Дали… ще има и други жертви?

Барбароти поседя мълчаливо, загледан в преплетените й пръсти.

— И аз не знам какво да си мисля — призна той. — Ако трябва да съм честен…

— Да?

— Ако трябва да съм честен, нищо не разбирам.

— Аз също — Ева Бакман се поизправи, явно опитвайки се да се вземе в ръце. — Хайде да се разберем кой кого ще разпитва.

— Добре.