Хокан Несер
Една съвсем различна история (12) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

9

— Нещо не съм наред — сподели Барбароти. — Вече не понасям оперативки.

Ева Бакман го погледна с мрачна усмивка.

— Съгласна съм, че не си съвсем наред, но оперативните са непоносими за всеки нормален човек.

— Така ли мислиш? Е, щом казваш. Какво стана с двете Ани?

— Май ще успея да се свържа с едната още този следобед: онази от „Гримсталунд“. Напълно възможно е да се гушка с таен любовник във Вермланд, недалеч от местността Грумс.

— Я чакай малко. Нали беше на петдесет и шест години и живееше сама? Защо й е таен…

— Имаш предразсъдъци. А и самата мисъл за тайна връзка придава на преживяването пикантен привкус. Колкото и да си смахнат, това няма как да не го разбираш. В конкретния случай е възможно любовникът да е женен.

— Далеч от Грумс?

— Далеч от Грумс.

Гунар Барбароти се облегна на стола и се замисли.

— Интересно… — подхвана той. — Не съм предполагал, че хората водят толкова вълнуващ живот… имам предвид прехвърлилите петдесетте. Нашата професия ни позволява да надникнем в чуждите авантюри.

Инспектор Бакман въздъхна.

— Хайде да се опитаме да се съсредоточим — предложи тя. — До няколко часа ще разбера дали подозренията ми ще се потвърдят. Вероятно дори ще поговоря с тази Ана. А колкото до другата, нещата са по-зле.

— В смисъл?

— Положението е направо критично. Разпитах съседите — тя живее на улица „Скулгатан“ в една от старите къщи, където съседите поддържат много дружески отношения, с една нейна приятелка. Точно това ме обезпокои.

— Защо? — Барбароти извади химикалка и бележник и започна да записва. — Кое по-точно те разтревожи?

— Ана и приятелката й се разбрали да пътуват за Готланд в петък… тоест утре. Но Ана цяла седмица не си вдигала телефона. От неделя не се били чували.

— Готландли?

— Не само ти почиваш там през лятото — напомни търпеливо Бакман. — Приятелката на Ана се чуди защо не може да се свърже с нея. Попитах я каква според нея е причината и тя отвърна „трябва да е онзи проклетник Кони, разбира се“.

— Кони ли?

— Забелязваш ли, че непрекъснато задаваш въпроси от по една дума?

— Не. Малко съм изморен. Кой е Кони?

— Мъж, с когото Ана Ериксон се виждала от време на време. Нещо като гадже. Наречи го, както искаш. Напоследък двамата често се карали. За приятелката й така и си остава необяснимо защо Ана излиза с такъв боклук.

— Аха. А какво казва самият боклук, тоест Кони?

— Не успях да се свържа с него — въздъхна отново Ева Бакман. — Цялото му име е Кони Хернлинд. Частен предприемач в сферата на вентилацията, отоплението и климатизацията. В момента фирмата е в летен отпуск. На негово име са регистрирани три телефона. Звъних и на трите, не отговаря. Оставих гласово съобщение.

— Има ли връзка между Хернлинд и Бергман?

— Засега не съм открила никаква.

— Добре. С други думи, сега ни остава само да чакаме някой да ни върне обаждането.

— Именно. Да ти се намира някоя интересна настолна игра, за да не скучаем?

Ева Бакман тъкмо бе излязла от кабинета му — дали защото Гунар не държеше настолни игри на работното си място, или по друга причина, — и само след минута Астор Нилсон се появи с лист в ръка.

— Извинявай, уважаеми колега, но постъпи важна информация по текущия случай — обясни той.

— Отлично. Да чуем.

Астор Нилсон се прокашля.

— Засега разполагаме с изявления на двама независими свидетели, че са видели Ерик Бергман. Единият — в 6,20 до подвижния мост; другият — в 6,25 до водната кула. И двамата са бягали за здраве също като жертвата. Не са забелязали нещо смущаващо у Бергман, което да предвещава скорошната му гибел.

— Високата скорост понижава наблюдателността — напомни Барбароти. — Знам го от собствен опит. Казаха ли нещо друго?

— За съжаление не. Попитах ги дали не са забелязали друг човек по пистата за бягане близо до местопрестъплението, но и двамата отрекоха.

— Значи, и двамата свидетели са минали покрай мястото на убийството?

— Да: единият петнайсет, другият десет минути по-рано.

— И е възможно по това време убиецът вече да се е спотайвал в храстите?

— Най-малкото се е намирал на път към мястото. Ала двамата ранобудници не са видели абсолютно нищо. Жалко, нали?

— Седни — покани го Барбароти. — Как така те командироваха при нас? Имам предвид…

— През последните две години непрекъснато ме командироват на разни места — обясни Астор Нилсон с дружелюбна усмивка. — Началникът ми има зъб, задето веднъж му се противопоставих пред колегите, и понеже няма как да ме изгони, ми го връща, като ме изпраща, когато някой участък — пък бил той и на двайсет хиляди километра от Гьотеборг — се нуждае от подкрепление. В интерес на истината, не възразявам. Обичам да пътувам.

— Но си комисар?

— Да.

Гунар Барбароти забеляза, че вчерашното неудовлетворение от предобедния разговор с Асюнандер се бе изпарило от Астор Нилсон. В момента, кръстосал крака в стола за посетители, полюшвайки нагоре-надолу сандала си, обут на босо, Нилсон излъчваше неподправена благост. Със слънчев тен, късо подстригана оредяла коса, наглед около стокилограмов мъж, ала без да изглежда дебел. „Истински таран — описа го наум Барбароти. — Петдесет и пет годишен мъжага, сам стигнал до житейските истини.“

— Как ти се струва всичко това? — попита Гунар.

— И аз не знам какво да ти кажа — разпери безпомощно ръце Нилсон. — Но не ми харесва. Досега не съм се сблъсквал с такъв тип престъпници. А опит в тази област не ми липсва.

— И какво да направим според теб? Дали не пропускаме нещо?

Астор Нилсон вдигна масивните си рамене.

— Едва ли. Колкото и да не ми се ще да го призная, очаквам в най-скоро време да се появи втора жертва. Между този Бергман и една от всичките носителки на името Ана Ериксон трябва да има някаква връзка.

— Именно. Ако съм разбрал правилно инспектор Бакман, в момента тя се опитва да се свърже с точната Ана.

— Сериозно?

— Да. Но от няколко дни нито са я виждали, нито са я чували, а това е доста подозрително.

— Лоша работа. Тук, в участъка, работите много бързо.

— Понякога да. Сега обаче изобщо не сме сигурни дали сме на прав път. Може да се окаже, че убиецът е вдигнал мерника на съвсем друга Ана.

— Например на някоя от друг шведски град или от Куала Лумпур?

— Да. Засега не виждам основания за оптимизъм.

Пет часа по-късно — в осем без четвърт — докато си вземаше велосипеда от вътрешния двор на участъка, Гунар Барбароти установи, че продължават да нямат основания за оптимизъм. Спускаше се прекрасна лятна вечер, но цял следобед на улица „Скулгатан“ не се беше появила никаква Ана Ериксон. „Боклукът“ Кони също не се бе отзовал на призива да се свърже с полицията, ала в момента главната тревога на Барбароти беше друга: Мариан все още не му се бе обадила от Готланд.

— Нещо ми се виждаш притеснен — отбеляза Ева Бакман.

— Животът е безвкусна шега.

— Прибирай се и се обади на Мариан — опита се да го ободри тя. — И после ще си възвърнеш жизнените сили.

— Благодаря за съвета. Значи, в понеделник пак ще си на работа?

— Да, отложих отпуска с една седмица. Биле ще заведе децата във вилата, а аз ще се присъединя следващия петък.

Продължиха да въртят педалите рамо до рамо. Барбароти забеляза не без изненада, че Ева Бакман не изглежда никак ядосана от неочакваната промяна в плановете й. И все пак — даде си сметка той — с Бакман живееха в съвсем различна житейска реалност. Макар да бяха почти връстници, да имаха еднаква професия и по три деца.

В тази прекрасна вечер двамата синове и дъщерята на Барбароти се намираха далеч от него. Момчетата — в Копенхаген, Сара — в Лондон. Изведнъж разстоянието, което го делеше от тях, му се стори болезнено голямо. А само след десет минути Ева Бакман щеше да си влезе вкъщи и да види тримата си синове. И съпруга си. Да, животът й определено изглеждаше доста различно от неговия.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За нищо особено. Тук завивам. До утре.

— Да се наспиш и да сънуваш хубави неща — пожела му инспектор Бакман и му изпрати въздушна целувка.

„Да — помисли си Барбароти. — На самотните хора поне насън следва да им се полага пъстър живот — при липса на реален.“

Тя се обади в десет и четвърт. Когато чу гласа й, Гунар Барбароти изведнъж разбра какво е усещането да те спасят от удавяне в последната секунда. Същевременно се изплаши от бурния прилив на чувства. Кръвта затуптя в слепоочията му, а езикът залепна за небцето му. Мариан, от своя страна, звучеше съвсем спокойно.

„Какво ми става? — сепна се Гунар. — Ръката, с която държа слушалката, трепери!“

Мариан обясни, че за жалост телефонът, който децата й донесли, се оказал развален и затова не се обадила по-рано.

— Ив момента ми звъниш от кухнята на Хагмунд и Юланда ли? — попита Барбароти.

— Да. Стана късно, но извадих късмет, защото още не са си легнали. Как си?

— Ами… мъчно ми е за теб — призна той и в гърлото му заседна буца.

— Затова хората от време на време трябва да се разделят — за да си липсват. Хванахте ли автора на писмото?

— Не — отвърна неохотно Барбароти. Не изпитваше никакво желание да обсъжда служебни въпроси с Мариан, но всъщност беше съвсем естествено тя да го попита за работата му. Та нали именно заради мистериозното писмо Гунар си бе тръгнал преждевременно от „Гюстабу“; та нали заради писмото в момента двамата се намираха от двете страни на телефонна жица, а не тяло до тяло. — Продължаваме обаче да разследваме — увери я той. — Ти как си? Децата пристигнаха ли благополучно?

— Да — засмя се тя. — Но останаха малко разочаровани, като разбраха, че няма да видят „детектива“. Издигнали са те на пиедестал, любими.

„Защото знам как да ги заблудя — помисли си Гунар Барбароти. — Хвърлих прах и в техните, и в очите на майка им. Май развивам синдрома на американския комик Граучо Маркс, който заявил, че никога няма да членува в клуб, който би го приел.“

— Не ме ласкай — отвърна той. — Знаеш какви са тийнейджърите: променят си мнението по-често, отколкото си сменят чорапите.

Размениха още дузина любезности. После Мариан понижи глас и сподели, че в момента е в овулация и й е омръзнало да спи сама в легло за двама. Гунар Барбароти — макар да нямаше овулация — я увери в готовността си да спи с нея през остатъка от живота си дори в легло за кученце. После Юланда влезе в кухнята по някаква работа и се чу чак в Шумлинге. Мариан си пое дълбоко въздух, пожела му лека нощ и обеща до няколко дни да отскочи до Висбю и да си купи нов телефон — най-добре без знанието на децата, за да не подкопава установените за „Гюстабу“ правила. След като се сбогуваха, Барбароти си извади бира от хладилника и седна на балкона. „Божичко — помисли си. — Не съм предполагал, че тя означава толкова много за мен. Ако я изгубя, ще се самоубия.“ Докато си пийваше бирата, наблюдаваше остатъците от залеза, смалил се до размазана жълтеникаво бледа мъгла зад далечните високи жилищни сгради. Чавките се стрелкаха на големи, крещящи ята към местата си за сън върху покривите на къщите и в клоните на брястовете из градския парк. „Не са ли подранили?“ — запита се Барбароти. Мислено винаги бе свързвал нашествието на чавките с хладнеещи есенни вечери в края на август и септември. Но чавки имаше целогодишно — както впрочем и други живи същества. A man without a woman… is like a… — зачовърка го отново онази песен, ала и този път завършекът на фразата отказваше да се появи.

Допи бирата си, най-после успя да се откъсне от самосъжалителните мисли и се върна към текущото разследване. Към убиеца.

Към убиеца, който изпраща писма. Защото, разбира се, именно писмата правеха случая толкова специален и някак уникален. Ако просто бяха намерили прободен и убит мъж, пак щяха да впрегнат всички полицейски ресурси в разследването, но не и да го превърнат в топ приоритет. Вестниците още не бяха публикували името на убития, ала Барбароти очакваше това да стане най-късно утре. И му се струваше съвсем правилно. А дали не беше редно да оповестят и писмата, и името на Ана Ериксон? Така щяха да увеличат вероятността някой, който знае нещо, да се свърже с тях. От друга страна, по-голямото количество информация винаги отприщва паника. А вечерната преса обожаваше да се превръща в отдушник на страховете, неудовлетворението и гнева, дремещ у хората, и да ги насочва към набелязването на изкупителна жертва. Преди в ролята на жертва влизаха обществени групи: евреи, цигани, комунисти. В момента общественото недоволство се канализираше срещу отделни индивиди, например министри, актьори-алкохолици и т.н. А защо не и срещу нищо неподозиращ криминален инспектор в Шумлинге? Този принцип на нарочване съществува, откакто има вестници, и функционира съвсем безотказно в съвременното общество, защото в днешно време вулгарността и цинизмът се толерират. Затова новите силиконови устни на телевизионна водеща, блондинка с изкуствен бюст, са по-важна новина от геноцид над малцинствена група, освен ако не се осъществява в тузарския квартал „Стюреплан“. „Пфу! — възмути се Барбароти. — Тази страна никога не е била по-повърхностна, а вечерните вестници — по-долнопробни.“

Барбароти се питаше доколко убиецът е наясно с този факт и дали изпраща писма със съзнанието, че те в сериозна степен ще затруднят работата на полицията. Особено в деня, когато пресата публикува информация за тези писма. „Защото — разсъждаваше Барбароти, докато наблюдаваше как ято чавки прави елегантен заход и каца върху покрива на училището към катедралата, — две следи в разследването невинаги са по-добре от една. Особено ако едната е подхвърлена от самия убиец с намерението да… Именно: с какво намерение?“ Ужасно изнервящ въпрос. А какво ще стане с Ана Ериксон? Още по-изнервящ въпрос.

„И тук важи същият принцип — установи Барбароти и се прибра в апартамента. — По-добре един изнервящ въпрос, отколкото два.“

Впрочем и двата въпроса звучаха малко стряскащо и никак, ама никак не улесняваха положението. Барбароти си спомни как вчера Бакман го бе хванала за ръката. А фактът, че писмото беше пристигнало на неговия домашен адрес, представляваше поредното тревожно обстоятелство.

Как да го тълкува? Дали познава убиеца отнякъде? Дали името на този човек ще се окаже познато? Обратното — убиецът да знае кой е Барбароти му се струваше почти очевидно. Или?

„Проклятие! — изруга наум Гунар и си погледна часовника. — Ако не бях взел писмото от пощальона онази сутрин или той се бе позабавил, сега щях да си легна до Мариан в «Гюстабу». Разследването едва ли щеше да изгуби много от отсъствието ми.“

Рапица, крави, гробище, облагородена гора. Тук, в Шумлинге, цареше крещяща липса на всичко това. Е, имаше гробище, разбира се.

С подобни мрачни мисли в главата Барбароти се пъхна под душа.