Хокан Несер
Една съвсем различна история (49) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

42

В пет часа в петък следобед Барбароти излезе от кабинета на доктор Олтман. Бяха разговаряли близо три часа, макар стандартният сеанс да продължава само четирийсет и пет минути. Не си записа нов час, но обеща да се обади в случай на нужда. Докато й благодареше на сбогуване, му мина през ум да й каже, че би искал да се ожени за жена като нея, ала си замълча. Навярно Мариан бе именно такава жена.

Не вярваше отново да почувства нужда от психиатър. Докато подминаваше кафенето на „Скулгатан“, Гунар Барбароти си мислеше, че през последните седмици с него се бе случило нещо.

Не можеше да определи точно какво, но факт: нещо се бе променило.

Отчасти се чувстваше така, защото най-после бяха открили убиеца. Братята Малмгрен пристигаха във вторник в Гьотеборг. По думите на Кръмли направили някои признания и оттук нататък случаят се намираше в ръцете на прокурори, адвокати и съдебни психиатри. И все пак този побъркан философ бе успял да задейства в Барбароти определени механизми, нали?

Отключил бе някакъв отзвук, който обаче трудно можеше да се облече в думи. Но затова пък подлежеше на размисъл и преценка. Какъв отзвук по-точно? Барбароти се опита да го конкретизира въпреки кашата в главата си.

Направил си бе извода колко погрешно е схващал живота Хенрик Малмгрен. Навярно само това. Ако животът е игра — а той изглеждаше така в доста аспекти, — то човек следва да играе ролята на покорен актьор, а не на режисьор. Това, естествено, не означава да се огъва пред другите актьори или да приема правила, закони и нелепи заповеди, които ограничават съществуването му.

Накратко, валидна е старата молитва на анонимните алкохолици. С Олтман обсъждаха точно това, макар и не с лексикалните средства, които танцуваха в момента из главата на Барбароти. Свободата и отговорността — тези износени основи. Аз-ът, околните, ближния, живота. Говориха най-вече за последното: да живееш активно всеки миг. Поне това следва да прави човек. В това отношение Барбароти бе проявявал доста небрежност. Влезе в магазина на хранителни стоки и се помоли на Господ:

„Боже мой, благодаря Ти за поучителното лято. Постарай се да съм добре и нещата да потръгнат по мед и масло — знаеш какво имам предвид — и ще Си осигуриш три точки от мен. Впрочем Ти съществуваш единайсет месеца без прекъсване, а това е своеобразен рекорд и много трудно предвид външните и вътрешните обстоятелства. Трябва да Ти го призная. Прясна паста, маслини с каперси и пармезан са достатъчно добро угощение за ден като днешния, какво ще кажеш? Комбинацията е божествена, но май с излишно да Те убеждавам.“

Господ не му отговори, но все пак се чу някакво ниско и неясно промърморване от един фризер, който се клатеше. В ушите на Барбароти то прозвуча дружелюбно и успокоително и обзет от упование в бъдещето, той започна да пълни кошницата си с продукти.

Тъкмо бе преполовил пастата и Сара се обади. Този път дори не го помоли той да я набере, а се разплака.

— Какво става, Сара? — попита той. — Какво се е случило?

Тя хълца известно време, а Барбароти повтори няколко пъти въпроса си по различен начин. „Или е бременна, или е болна от СПИН. Ами ако умира?“

— Искам да се прибера вкъщи, тате — проплака тя, когато най-сетне успя да се поуспокои.

— Ела си. Хайде. Качвай се на първия полет.

— Може ли?

— Какво?

— Може ли да живея при теб?

— Що за въпрос, Сара? Разбира се, че може. За мен няма по-голямо щастие.

— Благодаря ти.

— Какво се е случило, момичето ми? Кажи ми. Да не си болна?

Тя се засмя или поне направи жалък опит да се засмее.

— Не, тате, не съм болна. Не съм и бременна, ако това те притеснява. Но не искам да стоя повече тук. Хайде да отложим обясненията, докато се прибера, а?

— Става. Да проверя ли разписанията на полетите? Имаш ли пари за билет?

— Ще се справя и сама. Парите ще ми стигнат. Ако възникнат повече разходи, ще ми дадеш ли назаем?

— Разбира се. В сметката ми останаха към шейсет крони. Стягай си багажа и се обади да ми кажеш кога пристигаш.

— Благодаря, тате. Съжалявам, че стана така. Не исках.

— Не се притеснявай. Shit happens… Вкъщи ще завариш някои промени, но ще го обсъдим, като си дойдеш.

— Промени ли? Какви промени?

Барбароти се замисли — най-вече за цените на разговорите с чужбина.

— Предпочитам да го обсъдим на живо.

Сара помълча няколко секунди, съгласи се и се сбогуваха.

Барбароти изяде замислено остатъка от пастата. Пресметна наум. Общо ставаха седмина души. Той, Мариан, нейните две деца и неговите три.

Седем? Боже Господи!

Изми мръсните съдове и излезе на балкона да прегледа петъчното приложение за недвижими имоти във вестника.

Седем? Ако се съберат на балкона, за всекиго ще има по половин квадратен сантиметър. Освен това вероятно балконът нямаше да ги издържи.

„Трябва ни къща“ — заключи Барбароти.

Със седем-осем стаи. След около петнайсет секунди я откри: стара къща до носа на Шумлинге с десет стаи и кухня. Пишеше, че се нуждае от освежаване, но има голяма градина и собствен пристан за лодки. Струваше само милион и половина.

Страхотна находка. Шейсетте крони в сметката му щяха да влязат в употреба.

Набра посочения номер, попадна на любезен възрастен мъж и се уговориха да отиде на оглед в един в неделя.

Премести се до компютъра, за да види как ще изглежда бъдещото му жилище на снимка. В този момент звънна Мариан.

Звучеше весело. Впрочем Мариан почти винаги звучеше ведро, но този път особено.

— Вече уредих някои неща — похвали се тя през смях.

— Сериозно?

„Намерила е скромния свещеник“ — помисли си Гунар.

— И кое по-точно?

— Говорих с болницата в Шумлинге. От първи ноември ще ме назначат на работа. Какво ще кажеш?

— От първи ноември?

— Да.

— Знаех си! Никой не може да ти откаже.

— Мхм. Юхан и Йени все още имат желание да се преместим и се обаждам, за да те питам какво решаваме.

— Нали вече решихме. Макар че ще се наложи да си намерим нещо по-голямо.

— По-голямо ли? Защо?

— Хрм. Случиха се някои неща. Май… май се очертава да се грижа и за трите.

— Какво?

— Ами там е работата, че… — Барбароти усети недостиг на въздух или по-скоро нещо друго: някаква гъста мембрана пречеше на думите да излязат от устата му. — Стана така, че Ларш и Мартин пристигат утре, а Сара се обади преди малко от Лондон; щяла да се прибира… Та… с теб и твоите деца ставаме седем.

— Седем?

— Да, седем. В неделя ще разгледам една къща и…

В слушалката се възцари мълчание. Той вдигна поглед и видя как ято чавки кацат върху един от брястовете пред училището до катедралата.

„Сега — помисли си Барбароти. — Сега се решава съдбата ми. Гробището, кравите, рапицата, гората. След три секунди ще знам какво ми предстои.“