Хокан Несер
Една съвсем различна история (6) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

4

— Библията ли четеш?

— Опа! Мислех, че спиш.

— Да, но се събудих, защото усетих, че си станала.

— От време на време я разлиствам да попрочета някоя и друга страница.

Тя затвори книгата с тъмночервени корици и я остави до чашата с чай върху масата. Беше вторник — осмият ден от престоя им в „Гюстабу“, ако миналият вторник се брои. Тогава пристигнаха надвечер. Ала Гунар Барбароти нямаше намерение да изчислява времето, прекарано в „Гюстабу“ — струваше му се прекадено дребнаво и безсмислено занимание. Прозина се. Навън започваше нов ден. Облаците се разкъсаха след снощната буря. Двамата я наблюдаваха възхитени през прозореца на всекидневната.

Започна в полунощ и спря към един и петнайсет. Великолепни светкавици прорязваха рапичното поле.

— Значи… според теб има Бог?

Тя кимна.

— Не си споменавала, че си вярваща.

Тя се засмя малко смутено.

— Избягвам да го афиширам.

— Защо?

— Защото… такива признания обикновено смущават хората. Освен това не ходя на църква. Нямам нищо против самите сгради, но Църквата като организация не ми харесва. За мен вярата е нещо интимно. Особена връзка.

Барбароти седна на един стол срещу нея.

— Разбирам те. Лично мен признанието ти не ме смущава.

— Сигурен ли си?

Той помисли.

— Напълно.

— А ти? Вярваш ли в Господ?

— Не думай.

За миг Гунар се изкуши да й сподели от какво естество е неговата връзка с Всевишния, но после предпочете да изчака. С Мариан се познаваха от година, а с Господ го свързваше малко по-дълго минало. Моментът за подобни откровения не беше узрял. Барбароти усети, че и Господ е на същото мнение. Двамата бяха сключили… един вид джентълменско споразумение, което не биваше да става чуждо достояние.

— Какво имаш предвид?

— Моля?

— Каза „не думай“. Какво точно имаш предвид?

— Че не знам дали вярвам. От време на време мисля за религията.

Тя си свали слънчевите очила и го изгледа малко загрижено.

— От време на време мислиш за религията?

— Хррм… сигурно звучи малко… все едно. Ти откога вярваш в Господ? От дете ли?

Тя поклати глава.

— Не. Ако като дете бях проявила интерес към отношенията на човека с Бога, нашите сигурно щяха да ме изхвърлят от къщи. До края на осемдесетте родителите ми бяха ревностни последователи на марксистката идеология. Майка почина, но съм готова да си заложа главата, че татко и до ден-днешен гласува за социалистите. Особено след оставката на Шуман^[1]. Преди това не пропускаше да я оплюе при всяка наша среща.

— А как стигна до Господ? — върна я към темата Барбароти.

— Вярата ми се зароди постепенно. В едно старо персийско стихотворение се казва „побеждаващият бог пристъпва бавно в меки сандали от магарешка кожа“. Това описание съвпада напълно с моята представа за Бог.

— Меки сандали от магарешка кожа?

— Да. Обръщането ми към Господ е свързано и с професията ми. Често се нуждая от духовна опора. Но вярата ми с нещо строго интимно. Изобщо не спазвам външните ритуали. Понякога…

— Да?

— Понякога си мисля, че Дяволът е измислил религията, за да отдалечи човека от Бога.

— Това твоя идея ли е?

— Не, май я прочетох някъде. Има ли значение?

— Не. А Корана? Буда? Кабалата?

— Както се казва в една поговорка: любимото дете има много имена. Наистина ли не те притеснява, че вярвам в Бог?

— Ни най-малко — увери я Барбароти. — Не бива да подценяваш духовния потенциал на шведските полицаи. Няма нужда да четеш тайно Библията. Самият аз понякога я разлиствам.

Тя се разсмя и протегна ръце във въздуха с дланите нагоре.

— Разлистваш я, така значи! Чу ли това, о, Господи? Как ти се струва?

— В едно съм сигурен — въодушеви се Барбароти. — Ако Господ действително съществува, той е джентълмен с чувство за хумор. Другото ми се струва немислимо. И не е всемогъщ.

Лицето на Мариан отново доби сериозно изражение. Тя го погледна с потрепващи клепки и Барбароти се задъха от вълнение. „Защо се държа като тийнейджър?“ — запита се той.

— Когато те слушам да говориш така, имам чувството, че те обичам — призна Мариан.

— Май… май е по-добре да не ставам — едва отрони той, а езикът му залепна за небцето. — Иначе… ще припадна.

В същия миг чуха някой да се прокашля. Хагмунд Юнсон се зададе по ливадата, преметнал коса през рамо и с мъртъв заек в другата ръка.

— Изобщо не очаквах приятелят ти да се окаже полицай, Мариан — призна съседът. — Моля, приеми поздравленията ми. Тези зайци! Не им стига умът да бягат надалеч, размахам ли косата. Да ви го дам ли за вечеря?

Той размаха окървавения заек.

— Благодаря, няма нужда — Мариан отвърна поглед.

— Това е между другото. В действителност идвам по друг повод — продължи Хагмунд. — По телефона търсят твоя детектив. Май по важна работа.

— По телефона ли? — изненада се Гунар Барбароти.

4. Една съвсем различна история.

— Негова милост явно е предпочел да не взема мобилния си апарат на острова — кимна Хагмунд и се почеса по тила. — Безспорно ви прави чест. Но, както казах, на телефона вкъщи ви чака ваша колежка. Затова предлагам да ме последвате и да поговорите с нея. Още веднъж ви питам: наистина ли не искате да си сготвите този мъник?

Той отново размаха заека пред очите им. Мариан поклати глава. Барбароти стана.

— Идвам. Обясниха ли ви за какво става дума?

— Било строго поверително — обясни Хагмунд Юнсон. — Най-вероятно се касае за националната сигурност. Иначе кой би дръзнал да смути любовната ви идилия?

И съседът им намигна заговорнически. Мариан се загърна в халата си, а Гунар Барбароти тръгна с Хагмунд към дома му.

— Анонимният ти приятел явно не се е шегувал — съобщи Ева Бакман.

Барбароти не отговори. „Проклятие! Предчувствах го“ — помисли си и даде знак на Юланда Юнсон да излезе от стаята и да затвори вратата. Изчака търпеливо. Ако ще подслушват, поне да си направят труда да вдигнат слушалката в другата стая.

— Там ли си? — попита Ева Бакман.

— Да. Ще повториш ли?

— Нали не си забравил писмото, което получи, преди да се отправиш към островния рай?

— Не. Подобно нещо не се забравя. Какво се е случило?

Тя каза нещо на друг колега — Барбароти не чу какво.

— Извинявай. И така, преди няколко часа случайно минаващ по алеята покрай залива Брьонсвик намерил Ерик Бергман мъртъв. Нали се сещаш за алеята покрай реката? После се изкачва по възвишението. Явно е излязъл да потича… говоря за Бергман.

— Не се шегуваш, нали?

— Не. Уви, казвам ти истината. Тук положението се нажежи. Човекът, открил трупа, се оказа журналист. Казва се Юханес Виртанен. Знаеш ли го?

— Да. Нали пресата още не е надушила писмото?

— Не, засега успяваме да скрием тази подробност.

— Добре. За кой от всички ерикбергмановци става дума?

— За третия. Онзи с колянната травма и компютърната фирма.

— Разбирам.

Всъщност последната му реплика не отговаряше напълно на истината. Главата му бучеше като издъхващ двигател на таратайка, а не като генератор на мисловна дейност.

— Слушам те. Бакман.

Барбароти се свлече на кухненското канапе под ковьорче с изкусно избродиран надпис: „Всеки ден идва с нови грижи“. „Колко правилно — удиви се Барбароти. — В живота е точно така. А днешният ден още дори не е започнал.“

— Открит е в 6,55. Живеел е сам. Разговаряхме с млад мъж, който го познавал добре: Андреас Гримле. Работи във фирмата на Бергман и притежава известен дял от нея. По думите му Бергман излизал два-три пъти седмично на сутрешен крос между шест и седем.

— Как е убит? — попита Барбароти.

— Наръган е с нож. Извинявай, не го ли споменах? Една прободна рана в гърба, две в корема и четвърта във врата. Издъхнал е бързо в локва кръв.

— Звучи приятно.

— Да.

— Ти ходи ли на оглед?

— Разбира се. В момента криминалистите от екипа снемат следи, но не бива да възлагаме големи очаквания. Няма отпечатъци от подметки, нито следи от борба. Най-вероятно убиецът го е изненадал в гръб.

— Но нали каза, че Бергман е тичал? Нещо не ми се връзва…

— Не знам. Ще трябва да направим по-обстойна възстановка. Може убиецът да го е спрял… да е помолил за помощ или нещо подобно.

— Възможно е — съгласи се Барбароти. — Кой оглавява разследването?

— Сюлвениус пое предварителното следствие.

— Попитах те за ръководителя на оперативно-следствената група.

— Ти как мислиш?

Не й отговори. Беше излишно.

— И така, ето как стоят нещата — продължи Ева Бакман. — На първо време Асюнандер положи разследването в моите компетентни ръце. Реално по случая работим всички. Целта е да вложим максимум усилия. Комисарят очаква утре и ти да се включиш.

— В отпуск съм.

— Ако утре дойдеш на работа, ще ти остане една седмица отпуск за ловния сезон.

— Не ходя на лов.

— Говорех образно.

— Ясно. Асюнандер в прав текст ли го каза?

— Не, но спомена нещо в този дух.

— Много ти благодаря — въздъхна Гунар Барбароти.

Ева Бакман се прокашля:

— Знаеш, че рядко споделям мнението на нашия любим комисар, но в настоящия случай съм напълно съгласна с него. Писмото беше адресирано лично до теб. Не до Боргсен, не до мен, а до теб. На плика е написан домашният ти адрес, а не адресът на участъка. Топката е запратена към твоята врата. И все пак всички работим за изясняване на случая.

Барбароти се замисли.

— Вероятно цели точно това…

— Кое?

— Да ме принуди аз да оглавя разследването.

— И на мен ми хрумна. Значи, най-вероятно те познава.

— Да, но защо? — учуди се Барбароти. — Защо му е на някого да прояви подобно безумие, поемайки такъв риск?

— Безумие? Според мен по-скоро става дума за твърдоглавие. Така или иначе, най-добре поеми хвърлената ръкавица.

Барбароти обмисли положението за три секунди. Нямаше избор.

— Добре. Предай на Асюнандер, че утре сутринта ще бъда на линия. Ще се кача на следобедния ферибот. Ако междувременно някой признае за убийството, ми се обади веднага.

— Някак не ми се вярва да стане толкова лесно. Съжалявам, дето се наложи да прекъсна любовното ти лято.

— Ще си взема оставащите дни друг път.

„По време на ловния сезон“ — допълни Барбароти наум, след като затвори.

„Каква сутрин — помисли си малко по-късно той, след като си тръгна от дома на Юнсон и пое към вилата на Мариан. — Започна с разговори за Библията, с въпроси за същността на Господ, после тя ми казва, че почти ме обича, а накрая всичко приключва с малко убийства и малко лов.“

Мариан не го упрекна. Той не го и бе очаквал от нея.

— Все пак прекарахме осем дни заедно — заключи тя и изгаси двигателя на паркинга пред терминала. — Не съм се и надявала на друго, нали все пак излизам с криминален полицай?

— Не биваше изобщо да отварям онова писмо. Ако го бях прочел този петък, нямаше да ме викат на работа.

Барбароти не знаеше дали действително мисли така. Не го напускаше усещането, че е пионка в ръцете на убиеца и действа именно както се очаква от него: беше отворил писмото, прочел бе предупреждението и го бе препратил на колегите си в Шумлинге. А сега предстоеше и да се включи в разследването. Навярно така беше съдействал на убиеца да постигне целта си.

Впрочем защо бе изпратил предупреждение за намерението си да отнеме нечий живот, преди да е осъществил плана си? Какъв е смисълът? А навярно не си струва изобщо да размишлява с категориите на здравия разум върху постъпката на човек с психически отклонения?

И все пак Барбароти гледаше да се пази от прибързани заключения. Още не знаеше нищо със сигурност, освен едно: досега не се бе сблъсквал с подобен случай нито в практиката си, нито в криминалната преса. В полицейската му практика извършителите не планираха деянията си. Най-често просто побесняваха под въздействието на алкохол и пречупваха който им се изпречи на пътя — или друг пиян, или съпругата. Този път обаче Барбароти имаше работа със съвсем различен случай — можеше да си позволи да направи този извод.

— Независимо от всичко, прекарах си чудесно — прекъсна мислите му Мариан. — Съжалявам само, че не успя да се видиш с двамата ми разбойници.

Бяха се разбрали децата на Мариан да пристигнат в четвъртък и да прекарат заедно един следобед, вечер и сутрин. Барбароти се познаваше с тях и предишните срещи бяха преминали удивително гладко. И Юхан, и Йени му направиха отлично впечатление, а — не го казваше, за да не изглежда като самохвалко — Барбароти смяташе, че и те го харесват.

— Какво да се прави? — въздъхна той. — Чичко полицай си тръгна по-рано, за да преследва убиец — така ще им обясниш. Всъщност такава е горчивата истина.

— Ще те разберат — увери го Мариан.

Целуна го и го избута от колата. Докато й махаше за довиждане от ферибота, Гунар Барбароти се натъжи — особено при спомена колко щастливо й махаше преди седмица. Прииска му се да е четиринайсетгодишно момиче вместо четирийсет и седем годишен полицай, за да си поплаче на воля, без да се срамува.

Ала за негово нещастие желанието му беше неизпълнимо. Утеши се с мисълта, че животът на тийнейджърките също не е лишен от трудности. „Дано ми предстоят още много такива седмици — пожела си той, след като фигурата на Мариан се изгуби в далечината. — Но не искам повече никакви разводи.“ Влезе в ресторанта и си поръча голяма порция миш-маш с червено цвекло и бира.