Хокан Несер
Една съвсем различна история (45) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

38

— Как да го разпозная, щом лицето на човека от снимката в Бретан не ми говори абсолютно нищо? — попита Барбароти.

— Нужно е не да разпознаеш лицето му, а да се сетиш за името — обясни търпеливо Йонерблад. — Освен това разполагаме със снимки на двама-трима, не повече.

— Ясно. Как е съпругата ти?

— Съпругата ми ли?

— Разбрах от Талин, че в сряда са я оперирали.

— Благодаря за загрижеността — кимна Йонерблад, а в очите и по устните му се появи нежност, каквато Барбароти не бе виждал на лицето му. — Операцията е минала добре, но още не се знае дали са отстранили целия тумор.

— Да се надяваме, че всичко ще се оправи. Е, отивам в кабинета си да прегледам списъците. Ще ми кажеш ли кои са най-вероятните заподозрени?

За миг Йонерблад сякаш изгуби представа къде се намира.

— Не — отвърна все пак. — Най-добре да не знаеш нито кои подозираме, нито кои имат алиби. Предпочитам да работиш напълно непредубедено.

Подаде му купчина листове в прозрачен найлонов джоб.

— Още ли смяташ, че между мен и убиеца има връзка? — попита от вратата Барбароти.

— Не изключвам тази вероятност.

— Колко души съдържат списъците?

— Само петстотин и петнайсет. Махнахме сто и петдесет откачалки, за да те улесним.

— Благодаря.

Седнал зад бюрото си, Барбароти посвети два часа и половина на поставената задача. Послуша съвета на Йонерблад да работи спокойно и методично. Гледаше данните: имена, година на раждане, роден град, професия. Постави пред себе си и снимките на „Шестия човек“. Когато най-сетне приключи, бе отделил три имена.

И тримата живееха в Шумлинге. Единият работеше във фитнес центъра, където Гунар тренираше, макар и рядко, вторият живееше в съседния апартамент на етажа, а третият беше полицай.

Барбароти се сепна пред имената на последните двама. Съсед и колега? Какво ще рече това? Тумас Йорневик и Йоаким Мьолер. Извика образите им пред вътрешното си око и ги сравни с фигурата на мистериозния Шести човек от ресторанта в Беноде. Не откри прилика. Йорневик сякаш беше по-едър и с доста по-обло лице, а Мьолер — по-тъмен, много по-тъмен и с различни очи. Не, Барбароти не виждаше сходство.

Всъщност бе избрал тези тримата, защото се познаваше с тях, а Йонерблад поддържаше именно тезата, че Барбароти познава убиеца. Чудеше се кой е подал сигнал срещу тези хора. Навярно в участъка съществуваше и доклад с подробностите, но не му го предоставиха. Опита се да си припомни какво знае за Йорневик и Мьолер, но в крайна сметка установи, че не знае почти нищо. И двамата бяха на трийсет и шест години — пишеше го срещу имената им. Йорневик караше такси. Поздравяваха се, когато се засичаха по стълбите, и нищо повече. Бе останал с впечатлението, че Йорневик още учи нещо и живее сам. Колкото до Мьолер, той работеше в сферата на младежката престъпност. Проучваше наркосредите. Беше женен за общинска политичка, социалдемократка. Руса и много привлекателна жена, ако човек може да възприема политиците в такива категории. Защо не? Преди няколко години една министърка бе заявила от трибуната, че няма по-секси професия от политиката.

Барбароти примига, за да прогони тези мисли. Огради още веднъж трите имена и се опита да си спомни дали няма някакви неразчистени сметки с тях. Не се сети за подобно нещо. Събра книжата накуп и ги прибра в найлоновия джоб. Погледна часовника: единайсет и двайсет. С Йонерблад се бяха разбрали да се видят в един часа следобед.

Дойде време да влезе в ролята на родител. Набра номера на шумлингското училище.

Записа синовете си безпроблемно. И в четвърти, и в шести клас имало места. Барбароти не се впусна в подробности поради каква причина се налага внезапното преместване на децата. Ограничи се с обяснението, че са възникнали непредвидени обстоятелства и Ларш и Мартин ще живеят при него.

Заместник-директорът по учебната част Варпало не го попита за причините. „Навярно в днешно време се смята за нормално младежите да сменят местоживеенето и училището“ — предположи Барбароти. А и училището приветстваше идването на двама нови ученици, защото това щеше да налее допълнително сто хиляди крони в бюджета. Ако, разбира се, Барбароти не се лъжеше относно държавната система за субсидиране на учебните заведения според броя на посещаващите ги ученици. При всички случаи Варпало обеща да подбере най-подходящите класове и класни ръководители за синовете му и да му предостави повече информация на следващия ден.

Барбароти тъкмо затвори и инспектор Бакман почука на вратата и подаде глава в кабинета:

— Каня те на обяд в „Кунгсгрилен“. Ако, разбира се, ми кажеш кой е убиецът.

— Звучи добре, всеки обаче ще си плати сметката сам.

„В банката имам само шейсет и две крони“ — помисли си той, ала запази информацията за себе си.

— Нищо, така ли? — попита Бакман.

— Май да. Знаеш ли кои имат алиби?

— Не ги помня. Но ако ми кажеш име, вероятно ще се сетя. Да позная ли кои си избрал от списъците?

— В един ще докладвам на Йонерблад. Ти няма ли да присъстваш?

— Зависи дали имаш интересна информация. Е, да се пробвам ли да отгатна?

— Давай.

— Трима са: съседът, фитнес инструкторът и Мьолер.

Барбароти спря да дъвче.

— По дяволите! Цял предобед се потя над имената, а ти веднага…

— Извинявай. Познах, нали?

— Да — кисело потвърди Барбароти. — Сигурно вече си ги проверила, а?

Бакман кимна.

— Още вчера, ама Йонерблад не знае. Мьолер вече го бяхме проверили, а другите двама ги преслушах по време на хокейните мачове. Само по мобилния, но се оказа достатъчно да ги изключа… Не искам да обезсърчавам колегите от „Криминална полиция“, затова те съветвам да не им отнемаш това удоволствие.

— И няма да дойдеш на оперативната?

— Не. Пет пари не давам за някаква си оперативна. Ще използвам времето да проверя едни други неща.

— Какви?

— Яхнията не беше толкова лоша.

— Изтрих те от завещанието си — заяви Барбароти.

— Хората са полудели — отбеляза Астор Нилсон. — Сутринта един човек се обади да посочи брат си като възможен извършител.

— Че какво лошо има? — попита Талин. — Ако наистина е виновен?

— Да, но човекът е на седемдесет и пет години и живее в Лос Анджелис. Освен това е сляп по рождение.

— Предлагам да го зачеркнем от списъка с потенциалните убийци — вметна Боргсен.

— Добре — кимна Йонерблад със същия объркан вид. Прокашля се и се обърна към Барбароти: — И така, спрял си се на тези трима души?

Барбароти кимна.

— Мьолер, разбира се, вече е проверен и изключен — докладва Йонерблад. — Какво имаме за съседа?

Погледна Талин. Талин погледна Тъжния, а Тъжния — книжата в ръката си.

— Едва ли е бил той. През последните две седмици на юли е бил в Гърция.

— А фитнес инструкторът?

— Още не сме го проверили. Ще се заема следобед.

— Кой го посочи като извършител? — поинтересува се Барбароти.

— Съпругата му — отвърна Боргсен, след като провери в документите. — В момента тече бракоразводното им дело.

— Боже Господи — простена Астор Нилсон.

Инспектор Барбароти излезе от участъка малко след пет. Намираше се в душевно състояние, което напомняше… какво? Унинието, което човек изпитва, след като са го скъсали седем пъти на един и същи изпит или десет пъти подред на кормуване? Или след като е направил предложение за брак, посрещнато с присмех?

Независимо че си дал всичко от себе си, за да успееш. „Никога няма да намерим убиеца — мислеше си Барбароти. — Намираме се… — докато търсеше най-точната дума, отключи колелото си, качи се и започна да върти педалите, — намираме се в ръцете на човек, който ни превъзхожда по интелект и е натрупал огромна преднина. Безсмислено е да се опитваме да го заловим. Той си играе с нас. Изпраща ни писма… не писма, а цели разкази, редува истина и лъжа, както му изнася, а ние играем по свирката му като безволеви, безмозъчни марионетки. В рамките на месец този човек уби петима души и е на път да се измъкне безнаказано. А жертвите вероятно са повече — седем или дори осем. Проклятие.“

Убиецът вече бе приключил: поне това беше ясно. От две седмици, когато изпрати „Записките“ си от Кайро, не бе давал признаци на живот. Барбароти беше чел някъде, че ако човек иска да потъне в неизвестност, да изчезне дискретно от лицето на земята, няма по-удобен за целта град от Кайро.

От по-миналия вторник от убиеца не бяха чули никаква вест. Case closed^[1]. „Шестия човек“ бе приключил с плана си и нямаше какво повече да каже по случая. „По дяволите! Иска ми се да намеря още едно писмо на хамака например, дори вътре да се съобщава за следваща жертва.“

За да се сдобие с още една насочваща следа; за да се открие възможност да подхванат разследването от друга отправна точка. Обещаният от Льоблан доклад така и не пристигна в рамките на работния ден, но Гунар Барбароти предчувстваше, че когато го получат, ще се сблъскат с поредното разочарование. А хрумването му, че момичето и баба му вероятно са чуждестранни туристи, пътуващи с каравана… как да го проверят? Ами ако са румънски цигани, чиито имена не фигурират никъде по света? Нима звучи толкова абсурдно? Барбароти не се затрудняваше да си представи как разследването обхваща все нови и нови периоди и пространства, а той и колегите му се ровят из същите документи и списъци след пет, десет, петнайсет години. По дяволите — както вече бе споменал наум.

От друга страна, Барбароти беше отпуснал двайсет и четири часов срок на Всевишния. Но не едно знамение подсказваше, че няма да получи резултат толкова скоро.

На ъгъла между улица „Скулгатан“ и „Мунк“ бяха отворили ново кафене. Вкъщи не го чакаше никой, затова Барбароти наби спирачки, подпря велосипеда на стената и влезе. Поръча си кортадо — равни части кафе и мляко, — взе някакво списание и започна да прелиства програмата на кината. „Трябва да се занимавам с нещо различно, да правя като Льоблан: да оставя работата на работното място.“ В продължение на два дни му се удаде: докато Мариан беше при него. Ала после започна старата история. Всичко къкреше в главата му като стара месна супа, която не би се усладила на никого, и ако не вземеше някакви мерки, „супата“ щеше да къкри цяла вечер, докато най-после сънят го обори, тоест часове след полунощ.

А случаят щеше да се яви и в сънищата му: разследването и присмехулният убиец, смесени в своеобразен едновременно нов и стар компот — или месна супа — заедно е другите съставки в объркания живот на Гунар Барбароти: Мариан, момчетата, Сара, Йоран Першон…

Йоран Першон ли? Да върви по дяволите, само той му липсваше…

Мобилният му телефон звънна.

Обаждаше се Асюнандер.

„Какво, по дяволите, ще иска от мен? — озадачи се Барбароти. — Той никога не ми звъни.“

— Прощавай за безпокойството — извини се комисарят.

Още по-озадачаващо.

— Няма проблеми.

— Къде се намираш?

— В едно кафене в центъра.

— Кога ще се прибереш у вас? Искам да поговорим на спокойствие.

Барбароти си даде сметка, че около него наистина е много шумно. И че е два пъти по-стар от предпоследния по възраст посетител в кафенето.

— За какво става въпрос?

— Предпочитам да го обсъдим по-късно. Да ти звънна ли на домашния?

— Да, разбира се. След четвърт час ще си бъда вкъщи.

— Чудесно — каза Асюнандер и затвори.

Гунар Барбароти допи кафето си и си тръгна.

— Искам да говорим по един въпрос.

— Какъв?

— За случая.

— Да?

— Днес не ходих на работа. Четох материалите вкъщи и разсъждавах. Имам теория.

Гунар Барбароти се ощипа по ръката. Да, не сънуваше. Наистина разговаряше с Асюнандер. Върна лентата назад: действително днес не го бе мяркал в службата.

Теория! Асюнандер?

— Предлагам да дойдеш у нас — покани го комисарят. — Тук ще го обсъдим. Освен ако не си зает.

— Не съм. Кога да…?

— В осем удобно ли ти е? Ще те почерпя с грог. Живея на Главната улица, номер 14. Кодът за външната врата е 1958. Тогава се състоя световното по футбол в Швеция.

— Добре, ще дойда.

След като затвори, се сети, че не чу нито веднъж неизменното тракане на изкуствени зъби.