Хокан Несер
Една съвсем различна история (5) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

3

— Защо реши да станеш полицай? Никога не си ми споделял.

— Никога не си ме питала.

— Ето — сега те питам. Защо стана полицай?

— Не съм съвсем сигурен.

— Така си и мислех.

— Какво имаш предвид?

— Мъжете рядко намират обяснение за начина, по който се е стекъл животът им.

— Звучи ужасно. Колко представители на силния пол обхваща проучването ти?

— Двама — с теб включително. Е, може да се каже двама и половина, макар че така и не разбрах възгледите на онзи учител по физика. Все пак съм права, признай.

В четири следобед, при двайсет и пет градуса температура на въздуха, се излегнаха по гръб под един дъб пред старата варосана църква. Бяха направили двучасов преход с велосипедите из зелената, идилична природа. Подминаваха къщи с каменни огради, ливади с полска метличина и мак; ниски варосани къщи, обрасли с пълзящи рози и дива лоза. По полята пасяха черно-бели крави, в небето се стрелкаха лястовици, лениви готландски жители хъркаха в хамаците си. Покрай пътя бяха накацали лавки, където продават шафранов сладолед и кафе на преминаващите велосипедисти. Гунар Барбароти бе изгубил представа в каква посока се движат, но това ни най-малко не го притесняваше.

— Тогава се чувствах по същия начин като сега — отговори той на въпроса й.

— Кога?

— Когато взех решение да стана полицай.

— Какво имаш предвид?

— Болеше ме задникът, но не от велосипедна седалка, а от петгодишно търкане на стола.

— И зубрене в Юридическия факултет в Лунд?

— Да. Осъзнах, че започна ли работа в кантора, ще прекарам още четирийсет години в седене. Полицейската работа е малко по-динамична.

— Чист въздух и приятелски отношения?

— Именно. И ранно пенсиониране, ако междувременно не те повали куршум.

— И оправдаха ли се очакванията ти? Питам дали си осигури повече движение.

Гунар Барбароти отпи от минералната вода, докато обмисляше отговора си.

— Е, движа се от стол до стол.

Мариан избухна в смях, протегна крака към гъстата корона на дъба и размърда блажено пръсти:

— Прави като мен.

— А именно?

— Махам столовете и стоя права по цял ден.

— Хм. А ти си знаела, че ще станеш акушерка, още в гимназията, нали?

— В прогимназията — поправи го тя. — В часовете дойде акушерка от болницата да ни разкаже за професията си. Веднага реших да стана като нея.

— И никога не си искала да смениш професията си?

— Случвало се е, когато нещо се обърка. Ако например детето се роди мъртво или с увреждания. Ала се научих да преодолявам тези кризисни моменти. Това е част от професията. Общо взето, не съм мислила сериозно да сменям попрището си. Чувствам се привилегирована, задето посрещам идването на нов живот. За мен раждането не се е превърнало в рутина. Много рядко се занимавам с аборти. Те са най-тежката част.

Гунар Барбароти преплете пръсти на тила си.

— Ако навремето, докато съм бил ученик, в часовете бяха поканили полицай, който да ни разкаже в какво се състои работата му, вероятно щях да се спра на друго поприще — призна той. — За едно обаче си права: за щастие за хора с нашите професии животът и смъртта никога не се превръщат в рутина.

— А какъв щеше да станеш, ако не полицай?

Той полежа мълчаливо, заслушан в жуженето на пчелите, отдал се на размисъл.

— Не знам. Вече съм твърде стар да се преквалифицирам. Ще се наложи да ме изтърпят до пенсия. Но иначе не бих възразил да карам селски автобус из тукашния район.

— Автобус ли?

— Да. Жълт автобус със средно единайсет пътници дневно. Един курс сутринта и един следобед; кафе от термос на обръщалото; цъфнали крайпътни канавки… Нещо от този род.

Мариан го погали по бузата.

— Бедничкият ми изморен мъж на средна възраст! Май няколко дни в компанията на Хагмунд няма да ти се отразят зле.

— Идеята не е никак лоша — промърмори Гунар Барбароти. — Дали се нуждаят от помощник за стопанството?

Изведнъж се почувства ужасно изморен. Струваше му неимоверно усилие да държи очите си отворени. Наситенозелените листа на дъба нашепваха приспивно под лекия повей на вятъра и малко по малко — и сякаш съвсем умишлено — го унасяха. А ръката на Мариан, удобно настанена върху гръдния му кош, бавно, но неумолимо го тласкаше към съня. Тази нощ не му бе останало време да се наспи и… „но това няма нищо общо с възрастта ми“ — държеше да уточни Барбароти за себе си, преди да заспи.

— Колкото до писмото — чу той в просъница гласа на Мариан, — съгласи се, че звучи доста зловещо. Спиш ли?

Присъни му се комисар Асюнандер. Ако не го лъжеше паметта, Барбароти никога не бе сънувал началника си. Питаше се защо комисарят нахлува в сънищата му точно сега. Асюнандер изглеждаше както винаги — с твърде приближени очи, дребен, спретнат и неизменно враждебен. Интересно обаче — този път държеше камшик и фенер. Ядосано обикаляше голяма сграда — едновременно непозната и позната на Барбароти. Заприлича му на полицейския участък в Шумлинге. Очевидно Асюнандер търсеше нещо в изобилието от тъмни и тайнствени кьошета. Затова се бе въоръжил с фенер, за да разпръсква мрака в коридори, където стъпките на комисаря отекваха по изкривени, спираловидни стълби и в подземни пасажи, от чиито тавани капе влага. „Не лежах ли допреди малко под един дъб на остров Готланд?“ — стрелна се през ума му и той осъзна, че и насън продължава да лежи по гръб, ала не под дъб близо до притихнало селско гробище, ами под легло в тъмна стая — под желязно легло със скърцащи пружини и матрак от конски косми, а комисарят търси… не кого да е, ами него. Гунар притаи дъх, наостри уши и започна да слухти. Чу специфичното щракване от изкуствените зъби на Асюнандер: комисарят се намираше съвсем наблизо. Барбароти осъзна, че именно затова се е скрил под леглото. Явно бе допуснал сериозна небрежност при изпълнение на служебния си дълг, бе пренебрегнал отговорността си и идваше време за проверка и санкции. „Да го вземат дяволите дано! — изруга наум Барбароти. — Да получи удар и да гори в…“ Спря се, реши да смени тактиката и да се помоли на другия върховен владетел. Барбароти често отправяше молитви към Бог, но в будно състояние. С Господ бяха сключили един вид сделка. Всевишният се задължи да докаже, че съществува, като удовлетвори разумен брой от исканията на Барбароти. Гунар изобрети и точкова система: за всяка удовлетворена молба Бог получаваше една точка, а за всяка неизпълнена Барбароти му отнемаше една. Към настоящия момент — докато Гунар лежеше под дъба до готландското гробище през юли 2007 — Господ бе извоювал потвърждение на съществуването си с единайсет събрани точки и затова Гунар реши да му отправи много съблазнително предложение за две точки бонус, ако откликне на молбата му комисарят в никакъв случай да не го открие под леглото, под дъба или където се развиваше реалността.

„Мили Боже, писмото е някаква дреболия, а в момента съм на почивка — трескаво формулираше аргументите си той. — Съмнявам се случаят да е спешен…“

— Имах познат на име Ерик Бергман — обади се Мариан. — Сега се сетих.

— Какво?

Барбароти се събуди. Пред очите му се появи проблясващата зелена корона на дървото. Асюнандер бе изчезнал. Мариан лежеше с глава върху гърдите му. Всичко изведнъж придоби много по-поносим вид. Колко време бе спал? Десетина минути? Или само една? А Мариан забелязала ли беше изобщо, че се е унесъл? Явно не, защото продължаваше да говори за писмото. А дали Гунар не си бе внушил, че е сънувал?

— Казах, че някога имах познат на име Ерик Бергман. Не е изключено мишената на предполагаемия убиец да е именно той.

Гунар Барбароти се прокашля, за да прочисти гърлото си от съня, и се протегна.

— Едва ли. С този Ерик да не сте били гаджета?

— Не, бяхме съученици в гимназията. Сигурно вече не живее в Шумлинге. Нали авторът на писмото намеква, че… че бъдещата му жертва живее в Шумлинге?

— За бога, Мариан, откъде да знам? Няма никаква жертва. Предлагам да забравим за това.

Тя мълчеше.

— Най-вероятно става дума за ненормалник. Утре ще отида до Висбю да изпълня служебния си дълг, а сега задникът ми закопня за велосипедната седалка. Как е твоето дупе?

— По-добре от всякога. Искаш ли да провериш?

Той огледа гробището и се възползва от поканата. Мариан се оказа съвсем права — дупето й се намираше в добра форма. В превъзходна — ако трябваше да бъде точен. Барбароти буквално се забрави.

— Добре тогава — Мариан внимателно отмести ръката му. — Да се прибираме. Наближава време за вечеря.

От списъка, който получи в участъка във Висбю, Гунар Барбароти научи, че в Шумлинге живеят петима души на име Ерик Бергман. Най-възрастният — на седемдесет и седем години, най-младият — на три и половина. Явно името се радваше на популярност и сред по-старите, и сред по-новите поколения. Докато чакаше на една пейка до Южната порта Мариан да напазарува в зарзаватчийницата, Барбароти прегледа данните за потенциалните жертви на незнайния убиец. Седемдесет и седем годишният старец, вдовец, от четирийсет години живеел на улица „Линдерьод“ 6. Цял живот работел като железничар. Името му не фигурираше в регистъра с криминално проявени лица.

Срещу следващия Ерик пишеше петдесет и четири години, преместил се сравнително скоро в Шумлинге, борсов анализатор в „Ханделсбанкен“, ще рече „Търговската банка“. От две години живееше на улица „Гренаюр“ 10 заедно с втората си съпруга. Без криминално минало. Барбароти така и не разбра дали периодът от две години се отнася за престоя в жилището, или за продължителността на втория му брак. От информацията в списъка не ставаше ясно. Вероятно двете събития съвпадаха.

Ерик номер три беше на трийсет и шест години и живееше на улица „Хедениус“ 11; самостоятелен предприемач в компютърния бранш с чисто минало; роден в Шумлинге, състезавал се за местния клуб по бадминтон в продължение на няколко сезона, но прекратил кариерата си преди десет години заради травма на коляното.

„Кой идиот е съставил този списък? — ядоса се Барбароти. — Какво ме интересуват травмите на тези хора? Дали Бакман не ме занася?“

Ерик Бергман номер четири се оказа трийсет и две годишен и сравнително нов жител на Шумлинге — подобно на предния си съименник; баща на три деца, адрес улица „Люкебу“, педагог в местното училище. Името му фигурираше в полицейския регистър заради обидно поведение срещу полицай по време на футболен мач на стадион „Росюнда“ през 1996. В пияно състояние наврял хотдог с горчица, кетчуп и кисели краставички в лицето на полицай. Осъдили го да плати глоба: впрочем съвсем справедливо.

Барбароти стигна до последния носител на името Ерик Бергман в списъка: момченце на три години и половина, без професия, без криминално досие, живеещо на улица „Молн“ 15 само с майка си.

„Мдам, ясно — помисли си Барбароти. — И един от вас ще умре, така ли?“ От участъка във Висбю се обади на Ева Бакман и я попита дали са взели мерки. Разбира се, увери го тя. Асюнандер наредил радиопатрул да обикаля два пъти дневно адресите. Двама от петимата ерикбергмановци в момента се намирали на почивка — номер две и номер пет.

— Не предупредихте ли застрашените за потенциалната опасност? — попита Барбароти.

— Не. Така реши Асюнандер. Наблегна, че само защото си имаме работа с откачалник, няма нужда и ние да ставаме като него. Нали знаеш колко ще олекне бюджетът, ако назначим денонощна охрана? Като получим писмото, ще го разгледаме по-обстойно. Може Асюнандер да си промени решението. Нали го изпрати, както обеща?

— Да — потвърди Барбароти, пожела на Бакман приятна работа и приключи разговора.

Сгъна списъка и го прибра в задния си джоб. На мястото на комисар Асюнандер и той би взел същото решение. Не би предприел по-сериозни мерки.

Да — началниците в полицията са длъжни да приемат всички заплахи като реални, ала не и да ангажират всичките си подчинени в разследването на съмнителен сигнал. Много по-евтино излизаше просто да „следим внимателно как ще се развият събитията“ — както обичаха да се изразяват политици и дипломати. В полицейските среди началниците мотивираха това бездействие с факта, че повечето заплахи се оказват фалшиви. Повечето, но не всички.

Мариан — най-малкият и най-красивият му проблем — излезе от магазина. Барбароти веднага прогони служебните си терзания и тръгна да я посрещне. Гледката как се приближава с две пазарски чанти изобщо не подлежеше на сравнение със срещата им на пристанището по залез-слънце, но сърцето му пак заби по-бързо.

„Дано след две години сме женени“ — пожела си той неочаквано и се запита дали тази мисъл издава твърдо намерение, или е плод на трескаво работещия му ум и хубавото време.

— Как мина? — попита Мариан.

— Отлично. Поверих случая в ръцете на колегите и вече съм само твой.

— Мхм — кимна тя. — И двете торби ли да ти дам, или само едната?

— И двете, разбира се. За какъв ме мислиш?