Хокан Несер
Една съвсем различна история (22) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

18

В крайна сметка в залата за оперативки се събра квинтет, за да обсъди последния ход на убиеца. Освен Барбароти, Талин и Йонерблад се явиха още Астор Нилсон и Ева Бакман. „Ръководителят на разследването явно е размислил през няколкото минути, изминали от края на телефонния разговор — предположи Барбароти, — и е преценил, че настоящото положение изисква повече мисловен капацитет и широта, отколкото строгото пазене на тайна.“ Присъстващите разгледаха внимателно писмото при пълна тишина. Астор Нилсон пръв коментира:

— Сатанинско.

— Какво имаш предвид? — попита Талин.

— Всичко това с плод на дяволски коварен замисъл. Принуждава ни да му играем по свирката като… дресирани бълхи.

— Би ли обяснил малко по-подробно — помоли Йонерблад, докато се опитваше да се справи с лекето на ризата си, явно появило се по време на обяда.

— Разбира се. Какво ще правим с Ханс Андершон? Да допуснем, че свалим охраната. Убиецът ще посегне на един от Хансовците и ще разкаже всичко на „Експресен“. В какво положение ще изпаднем тогава?

— В патово — обади се Ева Бакман.

— Именно. Веднага ще напишат как убиецът е казал на ченгетата да премахнат наблюдението и те, глупаците, са го послушали! Не е нужно да имаш богато въображение, за да…

— Стига толкова — прекъсна го Йонерблад. — Засега няма да сваляме охраната. В момента обаче основният ни приоритет е да разберем повече за самоличността на… как се казваха? Хенрик и Катарина Малмгрен?

— Точно така — потвърди Барбароти.

— Очевидно помежду им има връзка. Или са съпрузи, или са брат и сестра. В такъв случай не би следвало да представлява проблем да ги открием. Надявам се да не се получат много съвпадения на имена. Вие как мислите?

— Дано да извадим късмет. Името Малмгрен ми звучи малко по-необичайно от Андершон — изрази мнението си Астор Нилсон.

Йонерблад си погледна часовника.

— Пресконференцията започва след пет минути. С Талин ще разговаряме с журналистите, а ако искате, вие проследете събитието по вътрешната телевизия. След един час приключваме. Дотогава искам да сте се свързали с Малмгренови. Ясно?

— Кристално ясно — потвърди Ева Бакман. — Ще сляза в кабинета на Тъжния да се погрижим.

— Тъжния ли? Не се ли казва Боргсен? — изненада се Талин.

— Любимото дете има много имена — цитира Гунар стара скандинавска поговорка.

— Е, добре тогава — Йонерблад се изправи. — Ще се видим пак тук в три и петнайсет. Повикайте и останалите от екипа. Имам предвид — ако са свободни. Някакви въпроси?

— Един — обади се Барбароти. — Ако някой от репортерите е узнал за новото писмо, как ще овладеете ситуацията?

Йонерблад помисли за секунда:

— Няма да коментираме.

— Да, ще се спотайваме — потвърди и Талин.

— Успех — пожела им Барбароти.

— Няма да бъде лесно да разпитате този Йоран Першон — отбеляза Астор Нилсон.

— Защо? — попита Талин.

— Защото всяка ваша дума веднага ще се отпечата на страниците на „Експресен“. Трудно ще го накарате да мълчи, а опитите на държавни служители да разследват анонимен сигнал до вестник определено не са готини… както се изразяват внуците ми.

„Нима той вече има внуци? — изненада се Барбароти. — И то на възраст да употребяват думи като «готин»?“

— Запознат съм със закона — раздразнено го увери Йонерблад. — И нямам особено добро мнение за вечерните вестници. Но ако те съзнателно прикриват убиец, само и само да продадат повече бройки, прекрачват всякакви граници.

Йонерблад и Талин излязоха от залата.

След като вратата зад двамата детективи се хлопна, Астор Нилсон си прочисти гърлото и погледът му заснова между Барбароти и Бакман.

— Трябва да ви призная нещо — подхвана той. — Всичко това ми се струва почти интересно. Явно съм малко извратен.

— Интересно ли? — слиса се Ева Бакман. — Вие, мъжете, не спирате да ме удивявате. „Убийствата са голям купон, затова реших да стана полицай!“ Само внимавай да не изтървеш нещо подобно пред журналисти от „Експресен“, че може да те разберат погрешно.

Астор Нилсон кимна с леко смутен вид. Инспектор Бакман даде знак на Барбароти да тръгне с нея и двамата се спуснаха по стълбите към кабинета на Боргсен, по прякор Тъжния, за да се възползват от доказаните му компютърни умения.

Откриха Хенрик и Катарина Малмгрен за по-малко от двайсет минути — или поне предположиха, че са открили застрашените Хенрик и Катарина. В цялата страна имаше петдесетина мъже на име Хенрик Малмгрен и шейсетина жени на име Катарина Малмгрен. Може би част от тях се намираха в роднинска връзка, но само една съпружеска двойка носеше двете имена. Тримата детективи прецениха, че най-вероятно убиецът е вдигнал мерника именно на тях.

— Защо? Защо съм толкова сигурен, че става дума точно за тях? — чудеше се Барбароти.

— Не знам, но съм на същото мнение. Всъщност имаме три варианта: Хенрик и Катарина да са брат и сестра, родител и дете и съпружеска двойка, нали? — попита Ева Бакман.

— Е, възможно е и да са братовчеди например — отбеляза Тъжния. — Или леля и племенник. Дори не знаем дали са роднини.

— Ставаш дребнав — намръщи се Ева.

— Извинявай. Всъщност и аз гласувам с две ръце за съпружеската двойка. Трябва да проверим първо тях. — Боргсен си сложи очилата със съвсем малки стъкла и огледа разпечатания списък. — Особено като се има предвид, че в Шумлинге няма нито Хенрик, нито Катарина Малмгрен.

— Веднага ще ги проверим — отсече Барбароти. — А после, ако се наложи, ще разширим периметъра на търсенето. Какъв е адресът им?

Ева Бакман взе списъка и прочете на глас:

— Хенрик и Катарина Малмгрен, улица „Берберистиген“ 24, Гьотеборг. Това май се намира в квартал „Мьолндал“. Сестрата на Виле живее в този район. Доста модерни жилища… Доколкото знам, собствениците поддържат твърде добър стандарт.

Барбароти надникна над рамото й.

— Посочени са три телефонни номера. Как да постъпим?

Тъжния погледна часовника.

— Пресконференцията ще продължи още около половин час.

— Няма смисъл да губим време — отбеляза Барбароти.

— Би било служебна грешка да се мотаем — съгласи се Бакман.

— Давай телефона насам, Йералд.

Три пъти удариха на камък. Три пъти изслушаха как господин и госпожа Малмгрен учтиво и с добре подбрани думи молят обадилия се да запише своето съобщение или да ги потърси на един от другите номера. След като за трети път връзката прекъсна, Барбароти изгледа тревожния израз върху лицата на колегите си и усети как по гърба му полазиха ледените тръпки на потвърдилите се съмнения.

Те са. Трябва да са те.

Същевременно гласът на разума го призоваваше да не избързва със заключенията. До три часа следобед оставаха двайсет минути. Беше понеделник. Ако Хенрик и Катарина Малмгрен в момента се намираха на работа — както впрочем всички нормални хора — беше съвсем обяснимо защо не отговарят на телефонните повиквания. Виж, друго би било, ако не отговаряха в седем вечерта. Барбароти разбра, че Бакман и Тъжния на драго сърце биха му предоставили възможността да вземе решение, но неочаквано самият той се почувства разколебан. Дали най-правилното е да запише съобщение на телефонния секретар, в което моли непознатата двойка да се свърже с полицията в Шумлинге?

След няколко секунди Гунар разбра откъде идва колебанието му. Не го притесняваше, че Йонерблад ще се ядоса или ще разкритикува решението му. Затруднението да вземе решение бе свързано по-скоро с убиеца и по-конкретно с факта, че той очаква от полицията именно такава стъпка: най-естествената от всички. Изведнъж Барбароти усети прилив на гняв. Не желаеше повече да играе по свирката на убиеца. По-добре да предприеме нещо неочаквано. Да, но какво?

— Вероятно и този път блъфира — предположи Ева Бакман, сякаш и тя си бе помислила същото като Гунар. — Може да е искал да убие само Ерик Бергман и Ана Ериксон, а в момента само да ни заблуждава.

— С каква цел? — попита Тъжния.

— Нямам представа — сви рамене Ева. — Просто ми се струва безсмислено да търсим мотив в този случай.

— А според мен е наложително — възрази Барбароти. — Забрави ли какво каза Лилиескуг?

— Не съм забравила, но някои специалисти не ми вдъхват доверие. Както не ми вдъхва доверие и мисълта, че в сряда най-после ще изляза в отпуск.

— За последното май си права — съгласи се Боргсен и започна да подрежда купчините върху бюрото си. — Очаква ни още работа. Би било добре, ако открием някаква връзка между тази семейна двойка и двете ни жертви. Това значително ще улесни задачата ни.

— Без съмнение — Ева Бакман си погледна часовника. — А сега какво ще правим? Ще седим със скръстени ръце до края на пресконференцията ли?

Инспектор Барбароти поклати глава и бръкна в джоба на сакото си.

— Ще ви помоля за малко тишина. Ще им оставя съобщение с моя номер. Няма да уточнявам, че съм полицай, просто ще ги помоля да ми позвънят. Направят ли го, значи са живи. Омръзна ми да не вземам решения.

— Никой не ти е забранил — подхвърли инспектор Бакман. — Започвай.

Барбароти кимна, позвъни на трите телефона и записа три подобни и доста мъгляви съобщения. Прибра мобилния в джоба си и пак изгледа колегите си.

— Да се обзаложим ли? — попита той.

— За какво?

— Че наесен една от къщите на улица „Берберистиген“ в Гьотеборг ще бъде обявена за продан.

Инспектор Йералд Боргсен отбеляза, че на практика есента вече е дошла, но нито той, нито Бакман приеха предизвикателството, отправено им от Барбароти.

В понеделник вечерта Гунар Барбароти си тръгна от участъка в седем и половина. Следобед му се обадиха тринайсет разследващи журналисти, амбицирани да стигнат до дъното на историята, и за целта искаха да му зададат по няколко основателни въпроса, но инспекторът отклони питанията им любезно и същевременно категорично.

Не се обадиха нито Хенрик, нито Катарина Малмгрен. От дълго време, вероятно откакто преди шест години Хелена бе обявила, че го напуска, Барбароти не се беше чувствал толкова неудовлетворен.

Но тогава ставаше въпрос за личния му живот, а сега изпитваше безсилие на работното място. В момента цялото разследване приличаше на умствено корабокрушение. На няколко пъти през унилите следобедни часове в съзнанието му изплува стихотворението на Бу Бергман „Марионетките“. В това, разбира се, нямаше нищо случайно. Убиецът дърпаше конците и полицейските кукли играеха послушно и усърдно. Той им подхвърляше по някое име и те веднага се хващаха на работа и започваха да вземат мерки, каквито се очакват от тях. И най-вече каквито очаква убиецът. Кукловодът.

Но защо? Този убиец имаше ли друга цел, освен да ги тормози психически? Дали писането на писма влизаше в някакъв план, в по-мащабен замисъл, който Барбароти и другите още не бяха успели да съзрат?

През последната седмица си зададе тези въпроси около хиляда пъти и всеки път те оставаха реторични.

Пресконференцията минала добре, увериха го Йонерблад и Талин почти в един глас. Барбароти и не очакваше друго. А как целокупната журналистическа гилдия, чиито представители надвишаваха осемдесет души, е видяла мероприятието, предстоеше да се разбере от публикациите в утрешните броеве на вестниците и от вечерните новинарски емисии по радиото и телевизията.

И от интернет. Нито един от присъстващите журналисти не зададе въпрос за Хенрик и Катарина Малмгрен и опасенията, че убиецът захранва с информация едновременно полицията и пресата, се оказаха напразни. Поне този път.

Дори наистина убиецът да бе информаторът на Йоран Першон, още не можеше да се каже със сигурност. Шест часа след като го осени ясното прозрение, Барбароти вече не се чувстваше съвсем сигурен в предположението си. „Та нали неудовлетворението означава именно това? — помисли си той, сви от улица «Гревланд» и пое по протежение на реката. — Купчина въпроси, заплетени един в друг като разкривени стари закачалки в дъното на мухлясал гардероб.“ (Откъде му хрумваха подобни странни сравнения?) Дали наистина заплахата на убиеца е отправена към семейната двойка на улица „Берберистиген“? В такъв случай наистина ли възнамерява да ги убие? Явно на Ханс Андершон — който и да е от всички — му се размина. Защо? Дали убиецът изобщо е искал да го убива, или нещо се е променило в хода на събитията и е осуетило замисъла му?

Преди всичко го занимаваше въпросът къде се намират в момента Хенрик и Катарина Малмгрен. Въпреки усилената работа следобед, подпомогната от шестима отзивчиви колеги от Гьотеборг, детективите от Шумлинге не успяха да издирят съпрузите. От друга страна, и двамата имаха четиринайсет дни отпуск — той от университета в Гьотеборг, тя от Салгренската болница — и съществуваше голяма вероятност да пътуват по света без мобилните си телефони. Все повече хора предпочитат този вариант, на каквото и да се дължи това.

Другата възможност — не отговарят, защото са мъртви — предизвика различни мнения в разследващата група. Ала понеже тази хипотеза се градеше единствено върху предположения и догадки, решиха да не я развиват. Вечерта и на следващия ден предстояха още разговори с роднини и познати на двойката, така че рано или късно картинката щеше да се избистри. Барбароти лично разговаря по телефона с полусестра на Катарина Малмгрен и разбра, че съпрузите често изпадали в нелегалност за няколко дни или дори седмица. Жената нарече това „модерен начин на живот“. Обикновено Катарина й пишела по имейла или оставяла съобщение на гласовата си поща, но жената обясни, че не поддържа непрекъснат контакт със семейството на сестра си, защото имали седем години разлика, а и Катарина и Хенрик не били от нейната среда.

Барбароти не се задълбочи във въпроса каква е нейната среда, благодари за съдействието и я предупреди за вероятността да й се обади пак. Позвъни на следващото име от списъка с близки и познати на семейство Малмгрен и не разбра почти нищо ново. Продължи да звъни. Целият разследващ екип — плюс неколцина колеги от Гьотеборг — разговаряха с повече от сто души в продължение на четири часа, мнозина от тях съвсем далечни познати на Хенрик и Катарина. Както се изрази Астор Нилсон, все едно търсеха снежни топки в пустиня. В резултат от хвърлените усилия в седем вечерта разполагаха с разнородна и напълно безполезна информация.

Бързо отсяха от плявата онова, което вероятно — и в най-добрия случай — можеше да се окаже важно за разследването. Това бе стандартна процедура, но в случая „Малмгрен“ стана много лесно.

А навярно убиецът изобщо не бе имал предвид двамата съпрузи от Гьотеборг. Вероятно не след дълго Катарина Малмгрен от Люкселе и Хенрик Малмгрен от Стокхолм щяха да изгубят живота си. Или вече го бяха изгубили. „Проклятие, превърнахме се в жалки марионетки!“ — беснееше Гунар.

Няма да Ate спреш, нали?

Така пишеше в последното писмо. Да ме спреш, не да ме спрете. Авторът на злокобните послания продължаваше да се обръща лично към Барбароти, а не към полицията като цяло. Защо?

Защо, защо? Дали убиецът го познаваше отнякъде, както бе предположил Йонерблад? Барбароти добави в списъка още осем свои „призраци“ от миналото, но това не помогна и колкото повече разсъждаваше, методът му се струваше все по-безсмислен.

А какво бе намерението на убиеца този път? Барбароти и Бакман, а навярно и другите детективи, но Гунар бе обсъждал положението предимно с Ева, застъпваха мнението, че ако маниакът наистина е искал да убие съпрузите, то те вече са мъртви. Намери ли ги полицията живи, убиецът най-вероятно няма да им посегне. Първите две писма, особено второто, бяха пристигнали твърде късно, та полицията да разполага с време да реагира, а в случая „Ханс Андершон“ жертва изобщо не се бе появила. Изглеждаше абсурдно убиецът да нападне двама души, намиращи се под засилена полицейска охрана. Ако пък противно на очакванията го направеше, означаваше, че е чисто луд или иска да го приберат на топло. Или и двете.

В такъв случай скоро щяха да го закопчаят и да приключат със случая.

Ала за нещастие още не успяваха да открият Хенрик и Катарина Малмгрен. Там се криеше целият проблем. Навярно вече лежаха убити някъде, а убиецът се бе скрил на сигурно място и чакаше да заграби поредната си порция слава от утрешните вестници?

„Дали само това го подтиква да убива? — питаше се Барбароти с леко униние, докато завиваше по улица «Хагендалевеген». — Нима е възможно причината да е толкова банална?“

Така или иначе убиецът бе разширил географския си периметър. В Шумлинге не живееха лица на име Хенрик и Катарина Малмгрен. Трудно можеше да се прецени какво означава това, особено след като екипът си блъска главата над този въпрос в продължение на десет часа, и за миг инспектор Барбароти се улови как животът на Аксел Валман му се стори примамлив.

Академично бунище? Навярно съществува такова бунище и за разжалвани ченгета? Да, осъзна Барбароти, съвсем вероятно е да съществува. Въпросът е кога Гунар ще узрее достатъчно, за да прекрачи границите му.

Проклятие. Вдругиден ще се обади на Мариан и ще реши бъдещето си завинаги.

Занимаван от подобни разсъждения, Барбароти навря велосипеда си между две детски колелета в двора.

Отключи вратата на апартамента си, влезе в антрето и усети глад, макар следобед да бе изпил десет чаши кафе и изгълтал двойно повече бисквити. Провери веднага какво има в хладилника и килера и реши да приготви специалитета си: спагети с песто, каперси, маслини и тънко нарязан пармезан, чаша червено вино (ако има) и към нея — парче круша. Тъкмо бе приключил с готвенето и на вратата се позвъни. За няколко секунди Барбароти се поколеба дали да отвори и после — когато вече онова, което имаше да се случва, се бе случило — се чудеше защо, за бога, не се вслуша в първия си небезоснователен импулс.

На вратата стояха Йоран Першон и фотограф с червена бейзболна шапка.

— Радвам се, че сте си вкъщи — каза Першон и светкавица освети Барбароти.

— Нямам време. Извинете ме.

Опита се да затвори вратата, но репортерът вече бе успял да пъхне стъпалото си четирийсет и пети номер в процепа.

— Исках само да разменим две-три думи — увери го Першон. — В съвсем приятелски дух. Хората се интересуват от случая.

— Дръпнете си крака. Нищо няма да коментирам, фотографът продължи да прави снимки.

— Как така няма да коментирате? Ето какво ще направим. Ще седнем в кухнята ви да си поговорим десетина минути. После аз ще обобщя разговора ни и ще ви предоставя възможност да одобрите или отхвърлите резюмето ми.

— Още сега го отхвърлям — отсече Барбароти.

— Нима искате в хорските очи полицията да изглежда авторитарна и нежелаеща да сътрудничи на медиите?

— Авторит… Какви ги дрънкате? В момента разследваме две убийства и не ни помагате, като подтичвате наоколо и ежедневно снасяте куп жълти новини. Вестникът ви е срам за свободното слово.

Гневът набъбваше у него като облак дим.

— Бихте ли повторили? — помоли репортерът и извади от джоба си химикалка и бележник, фотографът запечата мига.

— За последен път ви предупреждавам, че нямам намерение да разговарям с вас. Дръпнете си проклетия крак, иначе ще се наложи да ви ударя.

— Господин полицай, съветвам ви да си мерите приказките. Пуснете ни в дома си и престанете да се дърпате. Повече от час говорих с вашия… с онзи Йонерблад или както там се казваше. Започна да ми писва да се занимавам с надути ченгета.

Гунар Барбароти стисна зъби и за миг затвори очи. После замахна, блъсна с всички сили журналиста в гърдите и онзи се търколи по стълбите. Криминалният инспектор затръшна вратата и заключи. Връщайки се в кухнята, поредната светкавица избледня върху ретината му, а трополенето на падащото тяло заглъхна в тъпанчетата му.

„Постъпих глупаво — рече си наум той. — Не се държах съвсем професионално.“

После седна да вечеря.