Хокан Несер
Една съвсем различна история (18) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

14

Йонерблад се облегна назад и столът изскърца.

— Екипът е в пълен състав — установи той. — Радвам се, че и ти успя да се присъединиш, Лилиескуг.

Барбароти огледа присъстващите. Действително: налице бяха осмината от ръководството на разследващата група: Гунар, Ева Бакман и Тъжния съставляваха основната работна сила, а Йонерблад, Талин и Астор Нилсон — подкрепленията.

Комисар Асюнандер представляваше самия себе си или поне така изглеждаше. Седеше встрани от другите, някак зад гърба на Йонерблад, и бе заел позата на изслушващ. Лилиескуг, разбира се, също принадлежеше към подкреплението, защото се бе присъединил към основния екип в качеството си на човек на науката и по-специално психологията.

— Ако не възразявате, имам желание да взема думата — подхвана той. — Влакът ми потегля в три и половина.

Йонерблад кимна. Барбароти си погледна часовника: два и нещо. Петък следобед. Какво по-естествено от това, Лилиескуг да бърза да се прибере при близките си? Или при златната си рибка например.

„Вкиснал съм се“ — установи критично той и реши да промени нагласата си към оперативката. Защо да се прави на важен? У дома не го чака никой, дори рибка.

— Консултирах се с неколцина колеги — подхвана Лилиескуг. — Поставени сме в много необичайна ситуация и изключително неконвенционален… извършител.

— Неконвенционален? — повтори въпросително Йонерблад.

— Именно. Неконвенционален по всички параграфи. Ако решим да обрисуваме възможно най-лошия сценарий, най-вероятно си имаме работа с високоинтелигентен убиец. С персонаж, който… дано не ви прозвучи крайно… с човек, който би се вписал по-добре в литературата, отколкото в реалността. Или в киното. Този извършител си е съставил подробен план и се придържа най-стриктно към него без никакви задръжки. Както всички знаете, повечето ни криминално проявени познайници са доста по-различни.

— Озлобени пияници, които побесняват и прибягват до насилие — вметна Астор Нилсон.

— Горе-долу да. Обикновено разследваме престъпления, извършени от хора с подобен профил. Или разчистване на сметки в подземния свят. Този човек обаче е замесен от друго тесто. Ще го разобличи единствено мотивът за престъпленията. Само разкривайки мотива, ще съумеем да го пипнем. Той цели ликвидирането на определен брой хора… на конкретно подбрани лица. Други не го интересуват.

— Възможно е да ги избира съвсем произ… — опита се да се намеси Ева Бакман, но Лилиескуг вдигна ръка да я прекъсне:

— Не смятам, че избира жертвите си на случаен принцип. Ако е така, значи става дума за психичноболен човек с подбуди, които не се базират на разума. Според мен нашият убиец си е изградил стратегия да се отърве от определени хора, наранили го по определен начин. По мое предположение — а впрочем и психиатричната практика го потвърждава, — говорим за интровертен тип, възприел отбранителна позиция към околния свят; вероятно е с незадоволителни социални умения, но — по всичко личи — е интелигентен. Навярно дори високоинтелигентен.

— Психопат? — предположи Астор Нилсон.

— Не съм сигурен. „Психопат“ е доста фриволно използвано определение, рядко обаче се оказва адекватно. Действително можем да допълним психологическия профил на издирвания убиец е характеристиката „понижена способност да изпитва емпатия“, но това е характерно за повечето извършители на насилие. Допускам, че нашият човек дори не се страхува от вероятността да бъде заловен. Гледа на издирването си по-скоро като на игра, на забавна гонитба между него и полицията. Писмата, които изпраща, го нахъсват още повече. Вдъхват му допълнителен стимул и така той все повече затвърждава престижа си в собствените си очи. Но не смятам, че си имаме работа със сериен убиец. Сериозните ми опасения са свързани с високия му интелект. Действа сам, знае какво иска и го прави.

— По какви подбуди? — попита Талин.

— По какви подбуди ли… — повтори Лилиескуг. Съветвам ви възможно най-скоро да намерите отговор на този въпрос.

Той се облегна, прибра химикалката в джоба на ризата си и така даде знак, че е приключил с анализа си.

— Имате ли въпроси към Лилиескуг? — попита Йонерблад.

— Един — отзова се Барбароти. — Доколко си сигурен в профила на убиеца?

— Към осемдесет процента.

Барбароти кимна.

— Ами ако е от останалите двайсет — ще трябва да търсим откачалка, която избира кого да убие, докато прелиства телефонния указател, така ли?

— Горе-долу — потвърди Лилиескуг.

Психологът напусна оперативката, а другите присъстващи минаха на казуса „Ханс Андершон“.

— Три дни — напомни Йонерблад. — Изминали са поне три дни, откакто убиецът е изпратил писмото. Открихме всички лица с името Ханс Андершон в Шумлинге и разговаряхме с тях. Живи са и нито един не е имал връзка с Ана Ериксон или Ерик Бергман.

— Нито един ли? — попита Астор Нилсон.

— Нито един, ако говорим за близка връзка — поясни Йонерблад. — Трима-четирима знаят кой е Бергман — по техните думи. Един е бил съученик на Ана Ериксон в продължение на две години, но явно са се движели в различни компании. При разговорите се опитвахме да издадем възможно най-малко и предупредихме мъжете да запазят казаното в тайна. Досега информация не е изтекла, но е въпрос на време. Рано или късно вечерните вестници ще ни погнат. Убиец, който изпраща предупредителни писма на полицията и назовава жертвите си поименно, е повече от сензационна новина и ще увеличи тиража на таблоидите с около петдесет хиляди. Но ще мислим за това, когато му дойде времето. Наблюдението, което поставихме на потенциалните жертви, е съвсем скромна мярка, но възнагражденията на още трийсет полицаи гълтат допълнително от бюджета. И все пак… — Той млъкна и замислено се почеса по брадичката. — И все пак на мен ми се струва правилно да не отменяме охраната.

— А има ли причина да я отменим? — отреагира бързо Боргсен.

— Да: убиецът няма да пипне и с пръст някой от охраняваните — отвърна Астор Нилсон. — Ако е имал такива намерения, досега да го е направил. Когато ни предупреди за предстоящата кончина на Ана Ериксон, не ни остави почти никакво време да реагираме. Освен ако… освен ако въпросният Ханс Андершон не живее в друг град.

— И вече е мъртъв — допълни Талин. — В тази страна повече от хиляда и петстотин души носят името Ханс Андершон. Навярно част от тях са заминали на почивка и евентуалното изчезване на един Ханс би се открило след известно време. Но ние, разбира се, сме осведомили колегите от всички полицейски управления да подхождат с особена бдителност към подобни сигнали.

— То се знае — кимна Йонерблад. — Искам да ви обърна внимание и на друго: ако не осигурим охрана на застрашените, ще избухне ужасен скандал. Полицията, естествено, няма как да продължава още дълго да охранява трийсет души денонощно, защото това й струва повече от охрана на футболно дерби между отбори с най-върлите хулигани.

— Интересна ситуация — обобщи Ева Бакман. — Какво ще правим в такъв случай?

— Предложения? — Йонерблад огледа колегите си на масата.

— Да свалим охраната, без да съобщаваме на засегнатите — обади се пръв Астор Нилсон.

— На какви основания? — поиска да разбере Йонерблад.

— Ще ги изложа. Само преди това моля за чаша вода.

Талин отвори бутилка и му наля.

— Благодаря. Първо, с подобна мижава мярка няма как да предотвратим престъпление. Поставихме хората под полицейско наблюдение най-вече за да запазим имиджа си непокътнат, а това е нелепо основание. Просто плащаме данък обществено мнение. Второ, ако убиецът действително нападне една от потенциалните жертви, ще изглеждаме още по-некомпетентни в очите на хората. Трето… мда, трето, лично аз не очаквам нашият приятел, убиецът — автор на заплашителни писма, да посегне на когото и да е от нашите Хансовци. И така, предлагам да свалим охраната.

— Съгласна — подкрепи го Ева Бакман.

— И аз — включи се Барбароти.

— Хм… Намирам за необходимо да обмислим решението по-внимателно — отбеляза Йонерблад.

— Постъпи, както намериш за добре — посъветва го Астор Нилсон. — Какво ще кажете да обсъдим досегашните убийства?

Съгласиха се.

Първо Боргсен докладва подробно за последните разговори е хора от професионалното и личното обкръжение на Ерик Бергман. В заключение Тъжния обобщи, че образът на Бергман се избистрял с всяко следващо сведение, но новополучената информация по никакъв начин не допринасял за хода на разследването.

После Ева Бакман осведоми колегите си за сведенията, получени от познати и приятели на Ана Ериксон. Бакман наблегна върху психологическото сродство между двете жертви: и Ерик Бергман, и Ана Ериксон са били ярко изразени индивидуалисти. Околните ги описват като силни личности, но и леко повърхностни и самодостатъчни. Няколко от разпитаните определили Ана Ериксон като „сурова“ и „корава“, а стар приятел на Ерик Бергман от гимназията употребил израза „неспособен да изпитва емоции“.

Докладите на Боргсен и Бакман отнеха общо около час. Появиха се много нови моменти в разследването, например се установило със сигурност, че Ана Ериксон е била жива до 11,55 във вторник, защото тогава надежден свидетел в отсрещната сграда я забелязал на балкона й, и най-вероятно е била мъртва два часа по-късно, когато нейна приятелка няколкократно се опитала да се свърже с нея по мобилния телефон. Явно в този двучасов интервал се е появил убиецът. Криминалистите приключили огледа на двете местопрестъпления и изпратили няколко найлонови плика със съвършено разнородно съдържание за анализ в лабораторията в Линшопинг, но още не били получили резултати. Всъщност експертите от Шумлинге не очаквали експертизите да покажат нещо важно за разследването. След огледа установили пълна липса на пръстови отпечатъци и следи от ДНК. Според най-вероятната хипотеза убиецът е позвънил на вратата на Ана Ериксон, тя му е отворила и го е пуснала вътре, а той й е нанесъл смъртоносен удар с тъп предмет, увил я в найлонови чували и я пъхнал под леглото. Съвсем просто. Образът на тайнствения мъж, забелязан на стълбището в жилищната сграда, си оставаше аморфен и неясен, след като при повторен разпит с цел въпросният мъж да бъде идентифициран свидетелят дал признаци да смесва спомените си от понеделник и вторник.

Колкото до самите писма от убиеца, написани с печатни букви, новите графоложки анализи само потвърдили първоначалната хипотеза: авторът по принцип си служи с дясната ръка, но го е написал с лявата. Понеже първите две писма носеха пощенско клеймо от Гьотеборг, а третото — от Бурос, — най-логично изглеждаше да се предположи, че убиецът живее в радиус от сто и петдесет — двеста километра от Шумлинге.

— Ограничихме периметъра! — иронично подхвърли Астор Нилсон. — Търсим мъж, който си служи с дясната ръка, от Западна Швеция. Въпрос на време е да го сгащим.

— Мдам… хаха — промърмори Йонерблад. — Най-важното е да продължаваме да водим разследването на широк фронт, като същевременно се концентрираме върху търсенето на връзки между жертвите. Тя може да изскочи, докато преглеждаме фотоалбумите им. Досега не сме постигнали никакъв резултат в тази посока, но е добре да открием нещо съществено, преди да сме се натъкнали на някой мъртъв Ханс Андершон.

Той отново се прокашля и отпи малко вода.

— А още по-добре би било инспектор Барбароти да ни осветли по въпроса защо именно той е адресатът на заплашителните писма.

Барбароти се поизправи на стола:

— По този въпрос сме на едно мнение. Направих инвентаризация на всички скелети в гардероба си, както се разбрахме. Пред вас е списъкът. Кажете, ако се появи име, което да ви стряска.

Около масата настъпи тишина: колегите му оглеждаха списъка с шейсет имена. Избраха да обсъдят пет-шест човека — криминално проявени, — но после поклатиха глава и установиха, че опитите им да гадаят са безполезни.

— Лично ти подозираш ли някого конкретно? — попита Йонерблад. Изведнъж по лицето му се изписа умора.

— Не — отвърна Барбароти. — Но това далеч не означава, че ще се изненадам, ако убиецът наистина е някой от тях. И все пак се затруднявам да посоча кои ми се струват най-способни на такова престъпление.

— Математиката ми дойде в повече — призна Астор Нилсон. — Имаме двайсет и деветима Хансовци и шейсет фантома от миналото на Барбароти. Какво да правим? Да смесим всички имена в генератор на случайности и да проверим кои ще се свържат?

— Струва ми се, че прекалено дълго се заседяхме зад бюрата и не вършим никаква работа по разследването — обади се Ева Бакман.

— Следователската дейност винаги трябва да се води целенасочено — напомни Талин. — Особено след като са изминали няколко дни.

— Съгласна съм. Оттеглям възражението си.

Тъжния се прокашля предпазливо:

— По отношение на онази снимка… Нещо ми подсказва, че е направена във Франция.

Някой веднага извади фотографията с Ана Ериксон, седнала на една пейка. Всички я разгледаха най-внимателно.

— Франция ли? — учуди се Йонерблад. — И защо, ако смея да попитам?

— Цветът на кошчето до пейката ми се струва познат — обясни Боргсен. — В действителност то не се вижда цялото, но предполагам, че е кошче за смет.

Барбароти си спомни, че Йералд Боргсен рисува през свободното си време. Преди няколко години Тъжния дори бе направил малка изложба в столовата на участъка. Колегите му посрещнаха с изненада и възхищение дузината малки платна с полуабстрактни образи, нарисувани с маслени и темперни бои. Барбароти възнамеряваше да купи картина, ала докато се накани, платната се разпродадоха. Навярно Тъжния притежаваше усет за цветовете, с какъвто никой от присъстващите на оперативката не можеше да се похвали.

— Цветът на кошчето? — колебливо повтори Йонерблад. — Звучи ми малко…

— Наистина! — възкликна Астор Нилсон. — Май си прав. Напомня ми на кепенците на къща в Авранш. Авранш се намира в Нормандия — за който не знае.

— Предлагам да не отдаваме прекадено голямо значение на кошчето — намеси се Талин. — Все пак не сме сигурни, че мъжът на пейката наистина е Ерик Бергман, нали?

— Разбира се — съгласи се Боргсен. — Само исках да споделя хрумването си. Възможно е снимката да е направена в Южна Италия, но съм напълно наясно, че и така да е, тази подробност не ни помага особено.

— Мдам — кимна Йонерблад и се облегна. — Франция или Италия… За предпочитане е да стесним обсега на разследването, вместо да го разширяваме до цяла Европа. Все пак ти благодаря за идеята, Боргсен. Може да ни послужи занапред.

— Няма защо.

Йонерблад погледна оклюмалите полицаи около масата, а после — часовника си:

— Предлагам да приключваме за днес. За жалост ни остава единствено да продължаваме да следваме вече разчертаните ориентири. През почивните дни няма да сваляме охраната на всички лица с име Ханс Андершон. Ако не се случи нещо непредвидено, ще се видим в понеделник, десет часа. Въпроси?

И понеже присъстващите нямаха въпроси, Йонерблад обяви края на оперативната в пет без двайсет, петък, десети август.

— Кога най-после излизаш в отпуск? — попита Гунар Барбароти, когато десет минути по-късно Ева Бакман надникна в кабинета му.

— Ще бъда на работа до сряда включително. През уикенда ще пътувам до вилата. Осемстотин километра на отиване и толкова на връщане, но какво не прави човек в името на семейството? Ти как смяташ да прекараш почивните дни?

— Ще се занимавам с две неща — сви рамене Барбароти. — Ще дойда в участъка да поработя, а през останалото време ще размишлявам какво да правя с живота си.

— Чудесно. Хубаво си решил — имам предвид второто ти хрумване.

— Е, добре тогава. Ще се видим в понеделник. Поздрави на семейството.

— А ти да поздравиш Мариан.

— С нея ще се чуем чак в сряда — обясни Гунар Барбароти.

Ева Бакман спря пред прага:

— Защо чак тогава?

— Стана една работа…

— Каква работа?

— Ами такава.

— Понякога си толкова конкретен.