Хокан Несер
Една съвсем различна история (17) (Вторият случай на инспектор Барбароти)

13

— Трябва още веднъж да обсъдим въпроса с писмата — обяви Йонерблад. — Вчера с Талин разговаряхме и общо взето споделяме еднакви възгледи.

Бяха се събрали на третия етаж в съседство с кабинета на комисар Асюнандер. В помещението, отредено за двамата новодошли колеги от Главната дирекция, обикновено се провеждаха срещи на високо ниво: предимно между началника на управлението Линдведен, Асюнандер и други фигури на ръководни постове. Доколкото Барбароти знаеше, кабинетът се използваше поне веднъж годишно, когато Линдведен кани членовете от ротарианския си клуб на гльог^[1]. Мебелите бяха изработени от светло лакирана бреза, столовете имаха виненочервени кожени седалки, а по стените висяха картини — наистина, репродукции: малко борови гори и малко буря в морето, но все пак картини. Стаята беше оборудвана с кафе машина, малък хладилник, който бръмчеше в единия ъгъл, бяла дъска за писане, телевизор с DVD и видео.

Оперативката водеше Йонерблад. Служебната йерархия не определяше изрично кой е по-високопоставен, но той беше десет години по-възрастен от Талин, имаше пооредяла коса и видимо повече бръчки по лицето. Изобщо правеше впечатление на внушителен мъж и ръководната роля, която зае, му прилягаше напълно естествено. Комисар Талин, по-нисък на ръст и малко слабичък, изглеждаше връстник на Барбароти. Мълчалив, замислен, дори някак старомодно галантен, Талин му напомняше за негов учител по математика в гимназията, който с времето, с всеки скучен учебен час, с всяко контролно, с всеки срок бе израснал в очите му. Гунар Барбароти симпатизираше на такива хора, които не държат непрекъснато да се утвърждават сред околните, добре осъзнават и способностите, и недостатъците си и знаят как да ги управляват.

И Йонерблад не беше лош, но бе избрал друг подход. В началото възприе премерена позиция, ала впоследствие започна да заграбва все по-голям дял от процеса по вземане на решение. Без Асюнандер групата наброяваше шестима души. „Ако бяхме глутница, Йонерблад щеше да яде пръв от плячката и пръв да яхне разгонената кучка“ — помисли си Барбароти. Впрочем в екипа имаше и жена, а на нея не би й хрумнало да яхва разгонена кучка.

— Писмата, значи? — повтори Астор Нилсон.

— Мда — потвърди Талин. — И по-конкретно обстоятелството, че са адресирани до теб, Барбароти.

— Разсъждавах доста върху този въпрос — увери ги Гунар.

— Добре. От самото начало убиецът е избрал да комуникира именно с теб. Това сигурно означава нещо. Вероятно е свързан с теб по някакъв начин. Добре, разсъждавал си по въпроса, но с Талин бихме искали да систематизираш тези свои разсъждения. Да им отделиш време. Според нас си струва да опиташ.

Барбароти се позамисли.

— Какво по-конкретно искате от мен? — попита.

— Ще ти обясня — в челото на Йонерблад се вряза водоравна бръчка. — Според нас убиецът цели не просто да отнеме живота на определен брой хора, но и да се гаври с ченгетата. За целта обаче той избира да се гъбарка с един полицай. С теб, Барбароти. Въпросът е защо.

— Защото…

— Защото знае кой си — така е. Ако убиецът знае кой си, значи най-вероятно и ти го познаваш. Нещо те свързва с него. Може да е някаква много стара история, станала преди години: например си закопчал някого за провинение или си шамаросал през устата съученик в четвърти клас. Важното е, че споменът за този човек дреме там някъде в паметта ти. Затова с Талин искаме да го изровиш.

„Звучи като трейлър на долнопробен холивудски екшън — помисли си Барбароти. — Това, разбира се, не означава, че не е прав.“

— Аха — кимна Гунар. — Индивидуална мозъчна атака, така ли?

— И известна систематичност в догадките — вметна Талин.

— Ще направим следното — Йонерблад се облегна напред на лакти върху овалната маса и Барбароти усети дъха му: кафе, яйца, лек мирис на хайвер. — Днес няма да работиш по разследването. Ще се усамотиш в кабинета си… или вкъщи, ако предпочиташ… и ще преровиш целия си живот. Ще запишеш всички имена на хора, с които си се срещнал и които вероятно… казвам вероятно… биха били способни да измислят подобна гадост. Трябва да ги докараш до петдесет. После ще избереш десетима, които най-добре се вписват в представата за маниак, и утре ще прегледаме заедно двата списъка. Постарай се акцентът да падне върху професионалното ти минало.

„Не може да бъде! — удиви се Барбароти. — Иска от мен… иска от мен да се прибера вкъщи, да си легна в леглото и да мисля. И то през работно време! Цял ден!“

— Идеята не е лоша — отзова се той и веднага скочи от стола си. — Струва си да опитаме. Значи… ще се видим утре, така ли?

— Да, утре по същото време — потвърди Талин.

Йонерблад се облегна с доволен вид.

— Разбрахме се, нали?

— Абсолютно.

„Да не е очаквал да се възпротивя? — запита се Барбароти в коридора. — Май съм го надценявал.“

Не му се удаде обаче просто да легне и да разсъждава. Не и в такъв ден. Осъзна го, след като се прибра. Наистина сиви облаци забулваха небето и навярно следобед се очакваше да завали, но в момента нямаше вятър и температурата на въздуха беше около двайсет градуса.

С други думи — идеалното време за продължителна разходка. И понеже се имаше за умно ченге, Барбароти реши незабавно да се възползва от удобния случай. Въоръжи се със сгънат дъждобран, с малка раница, вода, плодове, химикалка и тетрадка, отиде с колата до носа в Шумлинге и се отправи пеша по северния плаж. Безброй пътечки прорязваха гората по протежение на възвишението към Керан и Риминге.

Ако в главата на Барбароти действително дремеше спомен за убиец, както явно предполагаха Йонерблад и Талин, няколкочасова разходка на спокойствие в умерено темпо би била идеалният начин да изрови този убиец от паметта си, нали?

Ето такива разсъждения занимаваха Барбароти. Той се опитваше да подходи с оптимизъм, макар да не му идваше отвътре. Все пак реши да използва оптимистичната нагласа за теоретична база на мислите си. Един вид тоналност.

Първо се обади на Мариан. За да може после да изключи телефона си с чиста съвест — оправда се пред себе си.

Тя звучеше малко тъжна. Защото днес бил последният им ден в „Гюстабу“ — на нея и на децата — и утре си заминавали за Сконе. Така каза, ала Барбароти не й повярва. Усещаше, че има и друго. Попита я дали е потисната, задето от понеделник се връща на работа, и Мариан потвърди, че и това обстоятелство я натъжава.

— Утре ще трябва да се разделя с този рай, отпускът ми свършва след три дни, а в момента очаквам месечния си цикъл. Не ме очаква нищо забавно. Чувствам се…

— Как?

— Самотна.

— Имаш две деца и полицай, който те обича. Как може да се чувстваш самотна?

— Ами заради…

— Да?

— Заради полицая.

— Аха?

Гунар сам не знаеше защо реагира с „аха?“. Това междуметие определено не кореспондираше с гениално хрумване. Тъкмо напротив: напомняше тъмна завеса, бързо спускаща се завеса и за миг му премаля дотолкова, че се принуди да спре и да се подпре на близко дърво. Мариан помълча няколко секунди.

— Какво има? — едва отрони той.

В слушалката чу подсмърчане.

— На четирийсет и две години съм. Живея сама от четири. Не искам да продължавам така. Харесва ми да се виждаме, както досега, но… но не ми е достатъчно.

Барбароти помисли секунда — секунда и половина:

— Ами да се оженим тогава.

И додаде:

— Ако искаш, де.

Мариан мълчеше, ала той чуваше ускореното й дишане. Навярно вървеше някъде навън, защото като се вслуша по-внимателно в звуците зад нея, Барбароти долови хрущене на камъчета.

— Не искам да ми предлагаш по задължение — каза тя.

— Аз не…

— Не искам да се чувстваш притиснат.

— Не се чувствам притиснат.

— Ако заживеем заедно и нещата не се получат, няма да го преживея — призна тя. — Не мога да понеса втори провален брак.

— Разбирам те отлично — увери я Барбароти. — Вече навърших четирийсет и седем. Да не мислиш, че имам желание на старини да се разправям с, да речем, четири бивши съпруги?

Тя се засмя. „Успявам да я разсмивам. Не е зле.“

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив.

— Не ми звучиш сериозен.

— В Хелсингборг ли предпочиташ да живеем? — попита Барбароти, след като се покашля.

— Аз.

— Защото не възразявам да се пренеса при теб.

Мариан се разплака. „Мога и да я разплаквам.“ Прониза го внезапна паника. „Защо? Защо не ме иска? Или плаче от вълнение?“

— Не искаш ли да се оженим? — попита Гунар.

— Искам, но не съм сигурна дали ти действително искаш. С мен не се живее толкова лесно, колкото предполагаш. Все пак се запознахме при възможно най-благоприятни обстоятелства и…

— Глупости — спря я Барбароти. — Обичам те. Не понасям повече да живеем разделени.

Тя се изсекна.

— Добре, но ти давам седмица да размислиш. Обади ми се следващата сряда и ако пак ми предложиш брак, няма връщане назад. Става ли?

— Става — съгласи се Гунар Барбароти. — Като се прибереш, започвай веднага да търсиш по-голям апартамент.

Разговорът приключи и Барбароти си изключи телефона. Ударите на сърцето му следваха един след друг със скоростта на автоматен откос. Навярно пулсът му бе стигнал сто — сто и двайсет. „Да става, каквото ще! — каза си той наум. — Вече е решено. А сега започвам да издирвам убиец из паметта си. Какъв ден!“ Спъна се в някакъв корен и едва не се претърколи в близката трънка.

Барбароти постъпи според указанията на Йонерблад и Талин. Започна от самото начало. Състави списък с имена в тетрадката си. Заниманието му напомняше покаяние или равносметка на греховете му пред свети Петър.

„На този и този човек съм напакостил по време на земния си път. С този, тази и този така и не успях да се спогодя и навярно още оттогава ми имат зъб… още от юношеските ми години. Или от студентските ми години в Лунд. Или от следването ми в полицейската школа. Или убиецът е сред враговете, които съм си създал, докато съм работил в полицията: онзи културист, дето свиреше на цигулка, онзи наркодилър, онзи изнасилван с фашизоидни нагласи…“

Странно, но хората се появяваха един след друг в съзнанието му с лице, име и обстоятелства. Само от гимназията — онзи шумен клас от социолози в училището към катедралата — Барбароти включи цели шест имена, сред които двама учители. Той, разбира се, не допускаше някой от тях да е превъртял до степен да му пише писма, а после да избива хора, но методът на Йонерблад и Талин изискваше да включи в списъка си всички, които са изпитвали неприязън към него. Не само отявлените си врагове, а и хората, които — при екстрени обстоятелства — биха могли да извършат убийство.

Лейф Барандер — с него се бяха сбили в четвърти клас.

А Хенрик Лофтинг го беше заплюл в лицето в пети клас, задето по време на футболен мач в часа по физкултура му бе мушнал топката между краката и вкарал гол.

Юхан Карлсон? В седми и осми клас всички го тормозеха и той се бе самозапалил в опит да отмъсти на душевадците си (Барбароти не беше сред тях, но все пак принадлежеше към мнозинството зрители, които не смееха да се обадят от страх). Юхан не умря, ала раните от изгаряне по лицето му така и не зараснаха.

Оливер Казарес също му имаше зъб, задето Гунар бе отмъкнал гаджето му Маделейне по време на ски екскурзия в планината. Оливер си мислеше, че е станало така, но всъщност Маделейне беше станала инициатор на връзката си с Гунар.

Оставаха още много… „Изобщо не съм предполагал, че имам толкова много врагове — помисли си Барбароти. — Всеки човек трябва да си направи подобна инвентаризация. И все пак едва ли съм бил чак толкова лош. Не съм по-лош от всеки друг. Или?“

Стигна до мелницата на Улме за около час. Спря да отдъхне и преброи събраните в галерията образи. Трийсет и двама. Колкото са квадратите от едната половина на шахматната дъска. А му оставаше да прегледа враговете си от още петнайсет активни години като полицай. Без проблем ще събере петдесетте имена, както му бяха възложили Йонерблад и Талин.

Изяде една ябълка и изпи половин литър вода. Поседя, облегнат на порутената стена на мелницата, докато слушаше шума от течаща вода. След дългото сухо лято от рекичката бе останало съвсем оскъдно поточе, но все пак се чуваше. „Ще се женя — сети се Барбароти. — Ще се женя за Мариан. Боже мой.“

Запита се обаче кому бе по-нужна тази седмица за размисъл. Дали Мариан не целеше да спечели още време, а после да си измисли някакво оправдание и да отложи сватбата?

„Сякаш ще купувам кола — упрекна се мислено той. — Така разсъждавам. Или апартамент. Сякаш ми предстои сериозна покупка и продавачката още се колебае дали е открила подходящия клиент.“ Сравнението беше абсурдно и прекалено банално, но той все пак се опитваше да си представи съвместния им живот съвсем реалистично.

Как живеят заедно. Как всяка сутрин се будят в едно и също легло и тръгват за работа — всеки към своята, как вечерят заедно е двете й деца, как пътуват, пазаруват, канят гости; как планират заедно пътешествия, как гледат телевизия.

Опита се да намери причини да разколебае решението си. Дали когато вече няма връщане назад, двамата ще започнат да си лазят по нервите? Дали тя ще престане да го обича след година и половина? Какво ще каже Сара? Как ще реагира Ева Бакман, когато й съобщи, че я оставя сама с Тъжния и Асюнандер, защото ще се мести в Сконе? Дали изобщо в хелсингборгската полиция ще има място за него?

А дали — в действителност и в крайна сметка — Барбароти не изпитва страх от тази стъпка? Все пак той наистина се бе поколебал за секунда, преди да й предложи брак, а и нека не забравяме, че приказките са едно, а действията — съвсем друго.

„Проклятие! — ядоса се на себе си Барбароти. — От пет години и половина не съм вземал по-добро решение.“

Помъчи се да си спомни какви други съдбоносни решения бе взел през същия период, но не откри нито едно. Освен вероятно пътуването до Гърция и Тасос.

Погледна си часовника и реши да продължи още малко, а после да се върне в града. „Няма нищо по-хубаво от това, да живееш в гора — хрумна му неочаквано. — Да гледаш куче и да се разхождаш с него по два часа дневно. Какви гори има в района на Хелсингборг? Май се сещам за една… до езерото Полшо или нещо подобно? Сигурно е от бук. Защо пък не?“

Барбароти метна раницата на гръб и отвори нова страница в тетрадката си.

Половин час по-късно бе събрал петдесет и пет имена: четирийсет и шестима мъже и едва девет жени. „Е, поне съм джентълмен — установи Гунар Барбароти. — Сред враговете ми почти няма представителки на нежния пол.“ Ала усети как това каталогизиране започна да му писва. Какъв беше смисълът? Нима Йонерблад и Талин действително смятаха, че ще открият името на убиеца сред имената на хората, които Барбароти бе надраскал до известна степен произволно върху лист хартия, докато бродеше из гората? Не си спомняше да е срещал този метод в учебниците по криминология, докато учеше в полицейската школа преди сто години. Не, най-объркващо беше не името на убиеца, а… личностната му характеристика.

Що за човек издирваха всъщност? Движен от какъв мотив? Дали изобщо имаше причина да извършва престъпленията си? Имаше ли изобщо смисъл да се опитва да анализира психиката на убиеца през призмата на логиката и рационалното мислене?

Накъсо, имаше ли мотив?

Този въпрос действително непрекъснато занимаваше ума на Барбароти още от убийството на Ерик Бергман, ала чак сега — сред тихо нашепващата, наситена с кислород и приятно топла гора — инспекторът си даде сметка, че не е посветил достатъчно време да прозре същността на въпроса.

И така… Ако убиецът, отнел живота на Бергман и Ериксон, бе лишен от рационални подбуди за престъпленията си, би било много трудно да се спекулира. Или — по-точно — в такъв случай разследващите биха могли единствено да спекулират, да гадаят. Вероятно дълбоко в себе си извършителят искаше да го заловят — както бе предположил Лилиескуг, — и предстоеше да действа с непремерен риск. Да се одързости, да придобие прекомерна смелост и да се увлече прекалено в стремежа си да си играе с полицията. Рано или късно такъв тип маниак ще допусне грешка и тогава ще го закопчаят. Остава да се надяват, че преди да настъпи този момент, убиецът няма да изпонатръшка половината град.

Но ако извършителят не е превъртял маниак? Какво тогава? Докато си задаваше подобни въпроси, Барбароти стигна до малка кула за птици на възвишението Верден и спря да изпие остатъка от водата си. И така — как щяха да постъпят в такъв случай?

Убиец, който има основателни причини да убива? Който има план и е обмислил кого да премахне, а преди това изпраща имената на набелязаните жертви в писмо до криминален инспектор Гунар Барбароти? Как… как следва да бъде разтълкуван подобен сценарий? Защо постъпва така?

Барбароти седна на един камък, покрит с мъх, и остави въпроса да виси в съзнанието му, без да го атакува. Надяваше се по този начин отговорът да се роди от само себе си. Този прийом често му помагаше при трудноразрешими детективски загадки, но след осем-десет минути в главата му и сега се появи единственото обичайно в повечето случаи обяснение: за да всее объркване у представителите на полицията.

Да създаде проблем. Да ги принуди да ангажират целия си състав. Да разпръсне служителите на реда в различни посоки и да отвлече вниманието им от най-елементарното и от най-същественото.

„Добре, но кое е най-елементарното и най-същественото? Като изключим писмата.“ Откри един-единствен отговор: връзката между жертвите.

Не можеше да няма връзка помежду им: ако убиецът действаше под напора на мотив, разбира се, но нали всички разсъждения на Барбароти се основаваха върху това предположение. Все някъде пътищата на Ерик Бергман и Ана Ериксон са се пресекли и именно около тази пресечна точка трябваше да се търси убиецът. А навярно и лицето Ханс Андершон. Нещо подсказваше на криминалния инспектор, че ако Ханс Андершон се казваше например Леополд Бернхаген, Барбароти нямаше да получи трето писмо. Просто защото полицията веднага щеше да стигне до лице с толкова необичайно име.

Защо му хрумна точно името Бернхаген? Звучеше му някак познато, но Барбароти се затрудняваше да си спомни къде го е чувал.

Поклати глава. „И все пак — нали точно това правим — помисли си. — Търсим връзката между жертвите. Значи, не бъркаме посоката. На прав път сме.“

Не можеше, разбира се, да отрече, че значителна част от състава на полицейския участък в момента се занимава с наблюдение на всички мъже на име Ханс Андершон в Шумлинге.

А друга част от полицейския ресурс обикаля из гората и размишлява. При по-сериозен анализ това му се струваше малко абсурдно.

Да си смени професията? Нали го бе подхвърлил на Мариан? И защо не? Ако ще се жени и ще се мести в Сконе, какво му пречи да промени и попрището си? Лятото на промяната, както вече го бе нарекъл наум.

Време за ново начало. Време за промяна на облика.

Пак си погледна часовника: един и двайсет. През короните на дърветата повя хладноват ветрец и Барбароти усети, че дъждът приближава. Извади дъждобрана от раницата си и прибра химикалката и тетрадката.

Докато изкачваше с бързи крачки, но и с известно усилие, баира Риминге, в съзнанието му отново се завърна въпросът доколко четирийсет и седем годишен бивш полицай би си намерил място на трудовия пазар.

„Определено не струвам — в каквото и да било отношение — колкото теглото ми в злато“ — заключи Барбароти.